Съкрушени

23. Студената, страшна истина

— О, отговорничке по декора! — пропя нечий сопранов глас в журналистическото депо. Беше петък следобед. Стаята беше пълна с ученици, които довършваха фреските на Ван Гог, платната с картини и чувалчетата със сладки. От тонколонките на компютъра се носеше песен на Тейлър Суифт, а две момичета от комитета по украсата танцуваха под звуците на „Любовна история“.

— Ю-ху! — разнесе се отново гласът. — Госпожице Монтгомъри?

Едва когато усети ръката на рамото си, Ариа осъзна, че момичето говори на нея. Това беше Райън Креншоу, възпитаничка на „Роузууд дей“, която помагаше при украсата на бала. Според традицията в „Роузууд дей“, учениците, които се бяха дипломирали предишната година, се връщаха, за да наглеждат подготовката, да напомнят на комитета за глупавите ритуали на бала, като например фотографирането на краля и кралицата на бала в гробището близо до „Четирите сезона“ и да организират голямата конга-верига. Беше голяма чест да се върнат, за да помагат с организацията, но Райън, която имаше провисналата кестенява коса и слабите ръце на петнайсетгодишен ученик, и непрекъснато се оплакваше колко е гадно в колежа, беше просто едно от онези момичета, които не искаха да си тръгват от училище.

Райън поведе Ариа, която се криеше в склада, доведена до истерия от всичките картини на Ван Гог, към масата, и посочи огромния SLR фотоапарат.

— Трябва да започнеш да правиш снимки за годишника, папарачке! Да направим няколко кадъра на фреските! Виж! Ето я и нашата кралица! Да я снимаме как изпробва короната!

В другия край на стаята Хана разговаряше със Скот Чин, един от редакторите на годишника. Райън избута Ариа към нея. Щом я зърна, лицето на Хана пребледня. Тя сграбчи Ариа за ръката и я придърпа в коридора.

— Ето те и теб. Трябва да поговорим.

— Ами снимките, момичета? — извика Райън.

— След минутка! — викна Хана през рамо, завъртайки очи.

Те излязоха на пътеката, водеща към малката градина със скулптурите, която беше дарена на училището през осемдесетте години от богати възпитаници.

Хана отиде до скулптурата на жена, чийто нос беше паднал още преди години, обърна се към Ариа и си пое дълбоко дъх.

— Нали помниш как Спенсър каза, че помощникът на Али може да е свързан с Бил Бийч — където преди известно време направиха обир на лекарства?

— Да. — Ариа несъзнателно започна да чопли палеца си.

— Ами вчера видях Ноъл в Бил Бийч.

Ариа се вцепени.

— Сигурна ли си?

Хана кимна мрачно.

— Абсолютно. Със сигурност беше той.

Ариа стисна зъби и погледна към металната скулптура на жироскоп, която се намираше на няколко крачки от тях.

— Може би има причина да отиде там.

— Като например да краде лекарства за Али? — Хана скръсти ръце. — Ако наистина мислиш, че е невинен, разбери защо е бил там.

Ариа погледна встрани.

— Всъщност в момента с него не си говорим. Казах му за Олаф.

Хана се ококори.

— Защо?

Ариа изчака да отмине шумната косачка.

— Ноъл получи есемес от А., в който пишеше, че трябва да погледне в дрешника ми. А. очевидно искаше той да научи за картината. Получи се конфузна ситуация и Ноъл беше убеден, че крия нещо, затова… ами просто му разказах за Олаф.

— Гадна работа. Съжалявам. — Хана тъжно поклати глава. — Добре ли си?

Ария я погледна остро.

— Моля ти се. Сигурно ликуваш вътрешно.

— Ариа! — Хана я гледаше с ококорени очи.

— Няма ли да е по-лесно, ако двамата с Ноъл скъсаме? Така ще можеш да продължиш необезпокоявана своя лов на вещици.

Хана силно тръсна глава.

— Никой от нас не е срещу Ноъл. Не сме срещу теб. Повярвай ми, на нито една от нас това не й харесва. Никой не е искал това да се случи.

Ариа докосна скулптурата с ръка, потискайки плача си. Тя знаеше, че Хана казва истината, но я болеше всеки път, когато някоя от тях носеше поредното късче информация, уличаващо Ноъл. Тя искаше да им изкрещи: Не сме ли приятелки? Не ви ли пука за мен? Чувстваше се по същия начин, когато майка й я беше предупредила за Гюнтер, едно момче от Исландия — той щеше да й донесе проблеми и Ариа го знаеше, и освен това знаеше, че майка й го беше казала само защото искаше да я предпази. Ала въпреки това не й беше приятно да го чуе.

Хана се облегна на другата ръка на скулптурата.

— Агент Фуджи потърси ли те отново?

Ариа заби поглед в земята.

— Не…

— Тя се свърза с мен и Спенсър. А след това и с Емили. Очевидно отново иска да говори с нас.

Ариа вдигна глава.

— Защо?

Хана разпери ръце.

— Откъде да знам? Предполагам, че А. е издал някоя от тайните ни. Може би става дума за картината. Може да е за Табита. Кой знае?

Стомахът на Ариа се сви на топка. От една страна тя се почувства облекчена, че не е получила ново обаждане. От друга защо Фуджи не се беше обадила само на нея?

— Какво да правим? — попита тя с треперещ глас.

Точно тогава Райън подаде глава през вратата.

— Ариа? Имаме въпрос за звездите от папиемаше.

Ариа погледна Хана, после сви рамене и се върна в депото. Докато даваше инструкции как да изглеждат звездите, стомахът й се бунтуваше. Не можеха да разговарят отново с агент Фуджи, не и след като картината се намираше в дрешника й. Трябваше да решат какво да правят колкото се може по-скоро.

И макар да се беше нахвърлила върху Хана заради това, новата информация за Ноъл беше уплашила и нея. Той не познаваше никого в Бил Бийч. Защо беше отишъл там? За да види Греъм?

За да краде лекарства?

Тя бръкна в джоба си и докосна билета, който беше открила предишния ден в портфейла на Ноъл — беше го дала сутринта на Майк, за да го върне на Ноъл и се молеше да не забележи липсата на билета. Прожекцията беше отпреди няколко години, след смъртта на Кортни, когато Истинската Али със сигурност беше затворена в Убежището. Онова странно послание на гърба за това, че Ноъл е повярвал в някого — Ариа все още не беше казала на приятелките си за него; те веднага щяха да наскачат заради хокейната картинка. Но и други хора рисуваха момичета, които играят хокей на трева. Не беше задължително това да означава нещо.

Въпреки това Ариа беше изпълнена с любопитство. Тя изтича до чантата си, която се намираше в другия край на стаята, извади айпада си и написа „КИНО ГОРАТА“ в Гугъл. След части от секундата се появиха резултатите. Най-първият беше за кино в Мейпълууд, Ню Джърси.

Устата на Ариа пресъхна. Табита беше от Мейпълууд. А Али и Табита очевидно са били заедно в Убежището — и дори са били приятелки. Дали това означаваше, че Ноъл е посещавал Али, докато е била в клиниката? Дали не беше измъкнал Али и Табита за една нощ, за да ги заведе на кино? Но в това нямаше никакъв смисъл — защо им беше да ходят чак в Ню Джърси? И защо му беше на Ноъл да казва на агент Фуджи, че не се е сблъсквал с Табита, след като очевидно я е познавал?

— Ариа?

Тя подскочи и се обърна. Зад нея стоеше Ноъл — повикан сякаш като с магия. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете, на лицето му имаше сериозно изражение.

— З-здрасти — отвърна Ариа с треперещ глас, оставяйки айпада с екрана надолу на масата.

Ноъл погледна към вратата.

— Може ли да поговорим?

Ариа кимна и пъхна айпада в чантата си. Когато отново отидоха в градината със скулптурите, Хана вече си беше отишла. За известно време единственото, което се чуваше, беше звукът от стъпките им. Някъде по средата на пътеката Ноъл се спря до една скулптура, която всички наричаха Слинки2.

— Мислех си за Олаф.

Гърлото й се стегна.

— Ноъл, аз…

Той постави показалеца си върху устните й.

— По време на това пътуване се държах като истински задник, Ариа. Ревнувах, че не познавах твоята исландска страна и се страхувах, че когато отидеш там, ще се промениш и повече няма да си същата. И вместо да се намеся, аз просто се държах като някой хленчещ идиот. Трябваше да те оставя да отидеш с Хана и Майк, без да идвам с вас. Не ми е приятно, че се хвана с този тип, но донякъде си го заслужавам.

Ариа примигна. Това бе последното нещо, което очакваше да чуе от него. Предишната седмица сигурно щеше да се почувства поласкана и трогната — пред нея стоеше великолепният Ноъл и се притесняваше, че тя ще го зареже. Но сега се чувстваше просто изцедена. Подозрителна. Защо Ноъл й прости толкова лесно?

Той я хвана за ръцете.

— Искам да съм с теб. Искам да отидем на друга почивка и да оправим всичко. Можем дори да се върнем отново в Исландия, ако искаш. Този път ще яздя онези смешни коне.

Ариа знаеше, че тук трябва да се засмее, но не успя да го направи. Вместо това погледна настрани с буца в гърлото. На ръцете й сякаш бяха окачени тежести. Али и Табита, изкрещя съзнанието й. Мейпълууд. Хокеистката на трева. Питай го.

Ноъл наведе глава.

— Изглеждаш ми нещастна.

— Не съм — отвърна Ариа с писклив глас. — Просто… — Тя замълча. Само ако имаше как да вкара името на Табита в разговора, без това да изглежда подозрително.

Ноъл отдръпна ръцете си.

— Какво ти става, Ариа? Предлагам ти се изцяло, казвам ти всичко, осигурявам ти мястото на отговорник по декорите, примирявам се със странните ти настроения, прощавам ти, че си ми изневерила, а ти продължаваш да се държиш с мен като с отрепка. Тези номера остаряха. Тайните, странното поведение… сякаш не съм част от живота ти.

— Не говори така — прошепна Ариа. — Просто друго ми е на главата, това е.

— Какво? — попита настоятелно Ноъл.

Гърлото я стегна. Тя искаше само да го оневини. Но не можеше просто ей така да го попита за тези неща.

Ариа го погледна. Нещо се подаваше от джоба на дънките му. Беше телефонът му. В главата й се промъкна мъчителна мисъл.

Тя се опита да се вземе в ръце, после пристъпи към него и се прокашля.

— Не мога да спра да си мисля за онова, което ти причиних и все още се чувствам ужасно. А след експлозията на кораба и след като едва не умрях в морето, аз съм напълно съсипана, Ноъл.

— Тогава поговори с мен — каза той. — Не го крий в себе си и не ме карай да гадая.

— Добре — промърмори тя и дори успя да изкара няколко сълзи. — Така ще правя. Обещавам.

След това го прегърна. За миг се уплаши, че той няма да отговори на прегръдката й, но той колебливо я обгърна с ръцете си. Сърцето на Ариа блъскаше в гърдите му. Тя плъзна ръката си към кръста му. Внимателно, деликатно хвана телефона му с два пръста и започна да го измъква ловко, като джебчия. Ноъл се размърда, но като че ли не забеляза липсата му.

Ариа пусна телефона в джоба на суичъра си. Когато се откъснаха един от друг, Ноъл отново я гледаше с любов.

Тя преглътна тежко и махна с ръка към вратата на депото.

— Вътре имат нужда от мен.

Ноъл я целуна по бузата.

— Обади ми се, като свършиш.

— Добре — отвърна тя с треперещ глас. Секунди по-късно вече го нямаше.

Нямаше да успее да се върне достатъчно бързо в депото; след няколко минути Ноъл щеше да открие, ме телефонът му липсва. Тя изтича за айпада си и намери юесби кабела в чантата си. Включи го в телефона. Появи се прозорец, който я питаше дали иска да прехвърли данните. Тя натисна „Да“. По екрана примигнаха цифри. След по-малко от минута се появи съобщение, че трансферът е завършен.

Тя измъкна телефона от юесбито, отвори вратата на депото и хвърли телефона на тревата. Надяваше се, че Ноъл ще реши, че го е изпуснал.

Ариа се върна при айпада си. Съобщенията на Ноъл се бяха заредили. Тя ги прегледа бързо, като не очакваше да открие кой знае какво — ако Ноъл беше А., той сигурно щеше да използва друг телефон с нерегистриран номер. Освен съобщенията, които Ноъл беше изпращал на Ариа, имаше и други до приятелите му от отбора по лакрос и до членове на семейството му. Но когато слезе по-надолу в списъка, тя видя нещо странно. По-предишния февруари Ноъл беше изпратил съобщение до нерегистриран номер. Каквото пожелаеш, гласеше то. Нерегистрираният номер му беше отговорил. Благодаря за помощта. Знаеш какво да правиш.

Ариа бързо пресметна. Точно февруари Ноъл и Ариа се бяха срещнали на сеанса в онзи магазин в Ярмът. Странно, че беше запазил това съобщение — тогава сигурно е имал по-стар модел телефон. Но го беше прехвърлил в този. Сигурно има сантиментална стойност. Възможно ли беше да е от Али? И какво би трябвало да означава това Знаеш какво да правиш?

Ариа затвори очи. Това беше ужасна догадка. Нима наистина го правеше? Да не си беше изгубила ума?

Тя бързо провери останалите съобщения, макар да чувстваше ръцете си натежали. Имейлите на Ноъл също се бяха прехвърлили, но Ариа нямаше повече желание да ги гледа. В този миг погледът й беше привлечен от познато име. Агент Джасмин Фуджи. Писмото беше отпреди два дни. Главата й се замая. Но Ноъл беше разговарял с нея предишната седмица, нали?

На всичкото отгоре писмото до Фуджи не беше само едно — в поредицата имаше шест. Думите проблеснаха пред очите й. Благодаря ти за размишленията. Следващото: Съжалявам, че си изгубил приятел. И последното: Скоро ще поговорим повече. Заинтригува ме с думите си, че не всички ми казват цялата истина и се надявам, че ще ми сътрудничиш.

Някой се изсмя шумно зад гърба й и Ариа изпусна айпада на бюрото. Тя огледа стаята със замъглен поглед, сякаш бе попаднала в кошмар. Ноъл беше изгубил приятел… Табита? Или Али? И кой лъжеше, според него? Ариа? Затова ли Фуджи толкова настоятелно искаше да разговаря с тях?

Тя извади телефона си и набра номера на Спенсър. Нещата излизаха от контрол. Време беше да разкаже някои от тях на приятелките си. Телефонът иззвъня веднъж, после още веднъж.

— Ало? — отговори Спенсър. — Ариа? Какво има?

Някой почука по прозореца и Ариа подскочи. От другата страна стоеше Ноъл, стиснал телефона си в ръка. Той й се усмихна толкова сладко и невинно, че сърцето на Ариа се разби на милион късчета.

— Ариа? — прозвуча отново гласът на Спенсър.

Ариа махна на Ноъл; очите й бяха пълни със сълзи.

— Хм, набрала съм те по погрешка — каза тя на Спенсър. След което прекъсна връзката, без да каже нищо друго.