Съкрушени

16. Среща на мозъци

Във вторник вечерта Спенсър седеше в кухнята заедно с Амилия; на масата пред тях бяха разтворени учебниците им, а от намаленото радио се лееше класическа музика. Спенсър обичаше да си пише домашните в кухнята. Оказа се, че това допада и на Амилия, което означаваше, че кухнята се беше превърнала в бойно поле.

На лаптопа на Спенсър изскочи прозорчето на чата. Беше Чейс. Здрасти, Бритни.

Спенсър се усмихна. Измисленият от Чейс никнейм просто й беше залепнал. Но тя се поколеба дали да му отговори. Едно беше да нарушаваш правилото за никакъв интернет, когато имаш свръхсигурна връзка, но А. сигурно беше натъпкал лаптопа й с шпионски софтуер още преди месеци.

Тя скочи от масата и изтича в кабинета на майка си, уединено местенце зад кухненския килер. На екрана на госпожа Хейстингс беше отворена страница за вегански рецепти. Спенсър го затвори, логна се в чата с никнейма на майка си, Руфъс и Беатрис — госпожа Хейстингс обичаше да използва месинджъра, за да изпраща на Спенсър съобщения, че вечерята е готова и други подобни неща. Откри ника на Чейс, сприятели се е него и му каза, че е Бритни, само че използва акаунта на майка си, вместо своя.

След момент на екрана се появи ново съобщение от Чейс. Две неща: първо, свързах се с Били Форд, за да разбера дали е имал контакти с Алисън, преди да бъде арестуван.

Спенсър едва не изпусна бутилката си с кокосова вода. Били Форд беше мъжът, когото бяха натопили за убийството на Тяхната Али — той бе един от работниците, копали ямата, където бе открито тялото на Али. Хората си мислеха, че той е А. Ченгетата откриха снимки на Спенсър и останалите момичета в лаптопа, който намериха в пикапа му. Но всъщност Истинската Али ги беше подхвърлила там.

Той каза ли ти нещо интересно?, попита Спенсър. Доколкото си спомняше, Били беше казал на ченгетата, че единственият път, когато беше видял Алисън — или по-точно Кортни — бе докато беше работил по беседката й, когато момичетата бяха в седми клас. Той нямаше представа как Истинската Али беше вкарала онези файлове в лаптопа му.

Той ми каза, че няколко дни преди всичките тези неща да бъдат открити в пикапа му, някой от интернет компанията отишъл у тях и му предложил да му направи безплатно сканиране на компютъра. Може би той е помогнал да го натопят. Може би човекът е работил заедно с Алисън.

Очите на Спенсър грейнаха. Момче ли е било или момиче?

Той каза, че било момче. Но почти не си го спомня. Не би го разпознал в редичка.

Спенсър наведе глава. Поредната задънена улица.

Прозорчето замига отново. Второ, току-що получих няколко интересни снимки на Али и сестра й, докато са били малки. Може те да направят връзката.

Спенсър погледна през рамо, за да проведи дали Амилия не наднича откъм кухнята. Къде ги намери?, написа тя.

Няма да повярваш с какви хора се сблъскваш, когато поддържаш блог за конспирации. Получавам всякакви странни неща, на всякакви теми. Тези ги получих от анонимен подател, но смятам, че са истински. Не е ли вълнуващо?

Спенсър отпи от кокосовата си вода. Всеки път, когато се появеше нещо анонимно, първата й мисъл беше за А. Но защо му е да изпраща снимки на близначките Дилорентис на някакъв блог за конспирации?

Вълнуващо е, написа в отговор тя — и наистина го мислеше. Не само откриването на нови доказателства, но и разговорите с някой, който е също толкова погълнат от историята, колкото и самата Спенсър. И то не кой да е, а умен, интересен, забавен и заинтригуващ младеж. Не че Спенсър си падаше по него или нещо такова.

Добре, може би малко.

Мисълта за него беше толкова примамлива. Цялото разследване на Али, което бе извършил, трагичната история за преследването му, дори самият избор на думи, които използваше в разговорите им. Предишната вечер беше използвал една толкова очарователно старомодна фраза, че Спенсър беше изпискала от удоволствие. Чейс беше умен и забавен… а и двамата искаха да спипат Али. Тя имаше усещането, че са нещо като двойка супергерои, свързани чрез интернет. Не можеше някъде в интернет да няма негова снимка, нали? Но предишната вечер Спенсър беше прекарала часове в търсене. Беше прегледала работата, която беше свършил заедно с полицията. Историята с преследването му. Никъде нямаше нито една негова снимка — разбира се, много щеше да помогне, ако знаеше името му.

Тя трябваше да се срещне с него.

Спенсър погледна към екрана и си пое дълбоко дъх. Много ми се иска да ги видя, написа тя. Но не искам да ми ги пращаш по интернет. Смяташ ли, че можем да се срещнем лично? Сигурно беше рисковано да разкрива самоличността си, но тя беше готова да поеме този риск.

Курсорът мигаше… и мигаше… и мигаше. Не се появи ново съобщение. Бузите на Спенсър пламтяха. Чувстваше се точно както в седми клас, когато двете с Али се състезаваха коя ще целуне повече момчета от по-горните класове. Спенсър беше отишла при Оливър Нолън, шампион по гребане на училище „Сейнт Франсис“ и го беше помолила да я целуне, а той направо я отряза. Али ги беше наблюдавала — после се скъса да се смее.

На входната врата се почука. Спенсър скочи от стола на майка си, изтича през кухнята в коридора и надникна през страничното прозорче. На верандата стоеше Емили. Волвото й беше паркирано до тротоара; на пасажерското място се виждаше русата глава на Айрис.

— Какво става? — прошепна Спенсър, когато отвори вратата.

Емили се огледа. След това избута Спенсър по коридора към мокрото помещение. Затвори вратата и включи вентилатора, който изтрака шумно и забръмча.

— Какво правиш? — Спенсър се намръщи на отражението на Емили в огледалото. — Ами Айрис?

— Няма проблем — увери я Емили. — Исках да съм сигурна, че никой няма да ни чуе. Току-що узнах, че Али е имала специален приятел — някой извън Убежището. Двамата се срещнали след като е била изписана, веднага след ареста на Иън. На едно дърво в парка Кеплър Крийк е изрязан надпис Аз обичам Али Д. и дата от миналата година.

— Парка Кеплър? — Спенсър се облегна на умивалника. — Това е почти в Делауеър.

Емили загриза палеца си.

— Знам. Може би приятелят й е оттам. Али казала, че той е най-добрият й приятел. Ами ако той й помага?

Спенсър се замисли за онова, което й беше казал Чейс за Били Форд: служителят на интернет компанията, който бе подхвърлил снимките в лаптопа му, също е бил момче.

— Тя не ти ли каза името му?

— Не. Но може би той ни е мразел също толкова силно, колкото и Али. Може да е бил ядосан, че сме вкарали Истинската Али в Убежището, а сме освободили Кортни. По всичко личи, че търсим момче, нали?

— Възможно е да е Джейсън — каза Спенсър. — Или Уайлдън. Или… чакай малко. — Тя изскочи навън, изтича нагоре по стълбите и грабна навития на руло списък, който бяха направили в паник-стаята; беше го скрила в една кутия под леглото си. Разви го върху умивалника и задраска имената на момичетата. Следващи в списъка бяха Джейсън и Уайлдън.

— Ако някой е бил ядосан, че Али е затворена в Убежището, то той трябва да я е познавал отпреди размяната с Кортни, нали? — промърмори Емили, докато гледаше списъка. — Джейсън очевидно отговаря на профила, но не мога да си го представя да убива заради нея.

— А аз си мисля същото за Уайлдън — промърмори Спенсър. — Той страстно мразеше Али — а и представяйки се за А., тя доста го унизи с онези амишки истории миналата година. — А. беше изпратил Емили на едно безплодно търсене сред амишите, където тя бе разкрила произхода на Уайлдън.

Емили кимна.

— Това определено беше нещо, което той не искаше да се разчува. Ако Уайлдън е помощникът на Али, не знам как й е позволил да го стори.

Спенсър сложи една въпросителна до името на Джейсън и задраска Уайлдън. Двете момичета отново погледнаха към списъка. Греъм. Ноъл.

Спенсър се взря в бледото отражение на Емили в огледалото.

— Напоследък разговаряла ли си с Ариа? — попита тихо тя.

— Тя не отговаря на обажданията ми. — Емили преглътна тежко. — Мисля, че е ядосана, защото й зададохме толкова много въпроси за Ноъл.

— И на мен изобщо не ми е приятно — промълви Спенсър. — Но… — Тя замълча замислено. През последните няколко дни беше преровила всичките си спомени за Ноъл и се бяха появили някои доста притеснителни подробности. Като например как в деня след блъскането на Табита момичетата се бяха събрани в стаята на Спенсър, за да обсъдят какво да правят. Докато се тюхкаха, Спенсър чу някакви звуци от коридора. Тя надникна през шпионката и видя Ноъл да стои пред вратата, загледан в екрана на телефона си. Тя отвори рязко и го погледна.

— Мога ли да ти помогна?

— О! — Ноъл изглеждаше изненадан. — Просто исках да проверя дали Ариа е тук. Искам да я заведа на закуска.

Ариа беше изтичала при него и разговорът им беше приключил. Спенсър не се беше замисляла върху това — просто се радваше, че Ноъл не е чул нищо. Ами ако беше чул? Ами ако вече знаеше за какво говореха, защото предишната вечер е бил там?

— А с твоето търсене какво става? — прошепна Емили. — Откри ли вече нещо?

Спенсър се изпъна.

— Ами, ако Али наистина се е измъкнала от къщата след експлозията, възможно е да открием сестрата, която е наела, за да лекува изгарянията й. Опитвам се да науча къде живее сестрата и какво знае.

— Леле. — В гласа на Емили прозвуча възхищение. — Как успя да разбереш всичко това?

— Ами, нали знаеш. — Спенсър нервно сгъваше и разгъваше една кърпа за ръце. В ушите й вече прозвучаха думите на Емили, когато й кажеше, че си кореспондира с един блогър, който поддържа сайт за конспирации: Да не си се побъркала? Това е опасно!

— Смяташ ли, че Али знае, че сме по петите й? — прошепна Емили.

Спенсър взе една ароматна свещ, след което я върна на мястото й.

— Надявам се, че не.

Емили погледна часовника си.

— По-добре да се връщам при Айрис преди да е решила да подкара колата без мен. Но поне постигаме някакъв напредък.

— Просто не трябва да се отказваме — каза Спенсър.

Тя изпрати Емили до вратата. Когато отново заключи, в коридора отекна издайническият сигнал на месинджъра. Тя бързо изтича в кабинета на майка си. Екранът проблясваше. Чейс й беше отговорил.

Добре, Бритни. Да се видим. След час, в музея Мютер.

— Да! — извика Спенсър и изключи месинджъра. После излетя от кухнята, ухилена до уши. Амилия й се подсмихна.

— Защо си толкова щастлива?

— Заради нищо — сопна й се Спенсър, отдалечавайки се по коридора. Но походката й беше танцувална и хиляди пеперуди пърхаха в стомаха й. Добре де, може би беше щастлива, че ще се срещне с Чейс.

Само мъничко.

Четирийсет и пет минути по-късно Спенсър плати на паркометъра на Двайсет и първа улица и тръгна към тухлената сграда. „МУЗЕЙ МЮТЕР ЗА МЕДИЦИНСКИ СТРАННОСТИ“, пишеше на старомодната табела, закачена на пилон. Спенсър го беше посетила веднъж, две години по-рано, по време на едно училищно пътуване, и едва не повърна няколко пъти. Мястото не само миришеше противно на формалдехид, а и един от експонатите представляваше голям шкаф с чекмеджета, пълни с предмети, поглъщани от хора. Имаше и човешки храносмилателен тракт, съхранен в голям буркан. Не си падаше по такива неща.

Тя наметна руса перука тип Бритни Спиърс на главата си — беше й се сторило подходящо — и си сложи слънчеви очила Рей Бан. Макар служителите в музея да я гледаха така, сякаш беше луда, тя си плати входа и влезе с високо вдигната глава.

Музеят представляваше една голяма зала с витрини покрай стените. Двама души гледаха висящите скелети. Една възрастна жена оглеждаше най-дългото в света черво. Повече от ясно беше, че А. не е тук, но Чейс? Спенсър погледна към един изгърбен, развратно изглеждащ чичко, който се хилеше на препарираните сиамски близнаци, и стомахът й се сви.

— Ъъъ, здрасти?

Тя подскочи и се обърна. До пазача беше застанал висок младеж с разрошена кестенява коса, квадратна челюст, широки рамене и дълги крайници. Той свали слънчевите си очила, разкривайки пронизващи зелени очи.

— Аз съм Чейс — каза той. — Ти си…?

Спенсър тръгна като замаяна към него. Чейс имаше гъсти, изразителни вежди. Тялото му беше силно и стегнато под тениската и камуфлажните панталони. А когато й се усмихна, цялото му лице грейна.

— З-здрасти — рече тя с треперещ глас, когато се приближи до него; чувстваше се абсурдно с перуката и слънчевите очила. — Аз съм, ъъъ, Бритни. — Тя посочи перуката си и се усмихна.

— Радвам се да се запознаем. — Чейс протегна ръка и разтърси нейната.

— И аз се радвам — отвърна Спенсър. Ръката й беше настръхнала от докосването му.

Няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо. Спенсър се радваше, че беше облякла копринена минирокля, която разкриваше дългите й крака. Не можеше да откъсне поглед от бицепсите на Чейс. Той изглеждаше като онзи тип момчета, които могат да я вдигнат и да я завъртят около главата си, без дори да се изпотят.

След това той се усмихна. Спенсър се изкиска нервно в отговор.

— Съжалявам. Просто обикновено не се запознавам с хората по този начин — призна си Чейс.

— Знам. Аз също — рече Спенсър.

Той седна на пейката близо до сувенирния магазин, без да сваля очи от нея, сякаш тя беше най-интересното нещо в залата — може би в света. Когато телефонът му изжужа, Спенсър се усмихна смутено и отстъпи встрани. Чейс погледна към екрана. Потрепна и веднага започна да пише нещо.

— Извинявай — промърмори тон, прикривайки екрана с ръка. — Само секунда.

— Няма проблем — отвърна Спенсър. — Спешен конспиративен случай?

— Нещо такова — промърмори Чейс.

Той пъхна телефона си в джоба и отново се обърна към нея, оглеждайки я от русата перука до заострените обувки Лефльор Рандал. След миг докосна сребърната гривна на ръката й.

— Много е красива.

— О, благодаря. — Спенсър я завъртя около китката си. — Мама ми я подари. Купи ми я от „Пендъргаст“.

— На Уолнът? — попита Чейс. — И аз купувах оттам разни неща на приятелката ми.

Спенсър го погледна.

— Сегашната приятелка?

— Не. — Спенсър обви коленете си с ръце. — Това приключи преди доста време. Преди, хм, историята с преследвача.

Спенсър бързо кимна. Съдейки по изражението на лицето му, той не обичаше да говори за това. Но Спенсър не можеше да го вини за това; и тя не обичаше да говори за нещата, които й беше причинила Али.

— Ами ти? — попита Чейс. — Срещаш ли се с някой?

Спенсър заби поглед в краката си.

— Имаше някой, но…

Изведнъж цялата история с Рифър се изля от устата й. Докато му разказваше, тя осъзна, че всъщност Рифър не й липсва чак толкова, както преди няколко дни. Имаше толкова много други неща, за които да мисли.

— Доста гадно — призна Чейс, след като тя приключи. — Трябва да е голям идиот, за да изпусне някой като теб, госпожице Спиърс.

Спенсър уви кичур изкуствена коса около пръста си.

— Знаеш ли, най-лошото бе, че го направи две седмици преди абитуриентския бал. Сега няма кого да поканя за кавалер. Ще трябва да отида сама, а това е много депресиращо.

— Какъв смотаняк — каза Чейс, намествайки се на пейката. Когато Спенсър вдигна глава, той се усмихваше обнадеждено. Внезапно й хрумна нещо. Дали да не покани Чейс за кавалер? Щеше да изглежда страхотно в смокинг. Но не, това беше пълна лудост. Та те почти не се познаваха.

Бззт, обади се отново телефонът на Чейс. Този път той стана и се отдалечи на няколко крачки, преди да погледне екрана и да напише отговора.

Когато приключи, той отново беше придобил сериозен вид и бръкна в джоба си.

— Както и да е. Нося снимките, които поиска да видиш.

Той й подаде три гланцирани фотографии. Това бяха кадри от живота на Истинската Али, предположи тя. Първата снимка показваше русокоси близначки на около пет години. И двете бяха облечени с пурпурни гащеризони, имаха розови панделки в косите и се усмихваха. В лицата и на двете Спенсър откри намек за бъдещата Али. Беше невъзможно да познае коя коя е.

— Мисля, че това е от времето, когато са живели в Кънектикът — обясни Чейс. — Нямат особена връзка със случая, просто показват, че близначките невинаги са се мразили. — Той изсумтя. — Не са били наред, нали? Но пък и родителите им очевидно не са стрували. Кой не би забелязал, че дъщерите му са си разменили местата?

— Вярно — промърмори Спенсър, чудейки се какво би казал Чейс, ако знаеше, че те са й полусестри.

Тя премина на следващата снимка и зяпна пред познатата картина. Две руси момичета стояха в задния двор на къщата на семейство Дилорентис в Роузууд. Али — или може би Кортни? — гледаше в обектива, а втората блондинка, която някога бяха сметнали за Наоми Циглър, гледаше встрани. До тях стоеше невинно изглеждащата Джена Кавана, с изражение на хваната в капан. Спенсър беше виждала тази снимка и преди: Истинската Али, представяйки се като А., я беше изпратила на Емили заедно с бележка, в която пишеше: На едно от тези неща не му е тук мястото. Разгадай бързо кое е… иначе… Така и не бяха успели да разберат защо Али я беше изпратила на Емили. Сигурно за да натопи Джена — тя беше умряла скоро след това, може би защото знаеше твърде много неща.

Спенсър вдигна глава.

— Смяташ ли да ги качиш в блога?

Чейс поклати глава.

— Няма да кача нищо, докато не събера още доказателства.

— Ще ми се да знаех кой ти ги е изпратил. Бяха ли придружени от бележка? Нещо?

Чейс сви рамене.

— Просто се появиха.

Спенсър потрепери. Дали не ги беше изпратила Истинската Али? Само че защо? За да ги подразни? Да им покаже колко неуловима и неуязвима беше?

Тя погледна последната снимка. На нея Али гледаше в обектива. Тя изглеждаше по-голяма, почти колкото момичето, което бяха срещнали предишната година, и беше облечена в бяла пижама. Намираше се в дневната на Убежището — Спенсър разпозна изрязаните от гланцови блокчета фигурки, залепени на стената. До нея стоеше още някой, но вдигнатата ръка на Али скриваше лицето му. Дали беше някой друг пациент? Приятелят й? Помощникът А.?

Телефонът на Чейс отново се обади. Той написа отговор, после го прибра.

— Съжалявам, но трябва да вървя.

— Вече? — изтърси тя.

Чейс като че ли се изненада от реакцията й.

— Н-нима искаш да се видим отново? — попита той с надежда в гласа.

Спенсър бързо кимна, но се почувства като отчаяна идиотка.

— За да поговорим за Али, имам предвид. Имаш някои доста добри идеи.

За части от секундата Чейс като че ли изглеждаше разочарован, но след това се усмихна.

— Определено — отвърна той. — Това би ми харесало… много. — Той протегна ръка, за да се ръкува със Спенсър, но тя го придърпа към себе си и го прегърна. Той миришеше на кожа и цитрусов дезодорант. Трябваше да положи големи усилия, за да не прокара пръсти през косата му.

Чейс се отдръпна от нея, огледа я отново и я погали с палец по бузата. Тя настръхна.

— Може би следващият път ще ми кажеш коя си, Бритни — подразни я той. След това се обърна и излезе от музея.

Спенсър го последва от разстояние, като го гледаше как се отдалечава по една странична уличка и свива към пазара. След като се изгуби от погледа й, тя се облегна на стената на сградата и направо се разтопи от удоволствие. Това беше невероятно.

От другата страна на улицата се разнесе звук. Спенсър подскочи, внезапно застанала нащрек. Една празна кутийка от диетична кола се търкулна под близката кола. На прозореца на паркирания вдясно ван се появи лице, но когато тя се обърна, за да го види, там нямаше никой.

Когато след това телефонът й изпиука, тя почти го беше очаквала. Но звукът дойде от стария й телефон — беше получила писмо в училищната си поща. Макар да не беше от А., Спенсър се сепна, щом видя думите.

Пръстът на Спенсър увисна колебливо над бутона за отговор. Но след това, преглъщайки буцата, която бе заседнала в гърлото й, тя натисна бутона за изтриване.