Съкрушени

8. Чудовището в гардероба

Последният час за деня на Ариа беше редактиране на статии, който се провеждаше в журналистическото депо. Макар че училищният вестник беше качен в интернет преди векове, сградата все още миришеше на мастило и вестникарска хартия. Стените бяха украсени със стари заглавия за важни събития в „Роузууд дей“, всичко — от 1982 година, когато момчешкият футболен отбор на „Роузууд дей“ беше спечелил щатския шампионат, до стоте дървета, които бяха засадени около училището в памет на жертвите на атентата от 11 септември.

Десет минути след началото на часа Ноъл се промъкна през задната врата.

— Къде беше? — попита го Ариа, когато той се плъзна на стола до нея.

Ноъл сви рамене.

— Опитах се да ти изпратя есемес, но получих съобщение, че телефонът ти е изключен.

Ариа заби поглед в жлебовете на бюрото си.

— Нали ти казах, че тази седмица зарязвам технологиите заради един научен проект. — Лъжата я накара да се чувства неудобно. Ноъл нямаше да се върже задълго на тази история.

Тонколоните пропукаха и познатото прокашляне подсказа, че директорът Апълтън се кани да говори.

— Ученици? — прогърмя гласът му. — Ще си пуснете ли училищния канал? Имаме няколко важни новини, свързани с майския бал.

Учителят, господин Тремънт, завъртя очи, но послушно включи телевизора, който висеше на стената до черната дъска. На екрана се появи Пени Дийтц, водещата на сутрешните новини.

— Добър ден, ученици на „Роузууд дей“ — пропя тя. Бузите й сияеха повече от обичайното. — Майският бал приближава и днес ще видим някои от кандидатите за крал и кралица на бала. Първо кралиците. Все още не сме получили клипа на Хана Мерин, затова нека да чуем Чейси Бледсоу.

Ноъл се намръщи.

— Не мога да повярвам, че вчера Хана не е направила клипа.

Ариа погледна настрани. Беше заета със срещата ни в тайната стая, където се опитвахме да открием кой е А.

На екрана се появи Чейси Бледсоу и започна свръхентусиазирано да говори за това колко е поласкана, че е номинирана и че утре организира тематична вечеря със спагети на тема „Гласувайте за Чейси“ в местното заведение „Маслинена градина“, собственост на чичо й.

След това дойде ред на кандидатите за крал на бала. Когато на екрана се появи Ноъл, сърцето на Ариа се разтуптя от гордост. Косата му беше сресана назад, разкривайки ясните му зелени очи. Черната риза, която беше облякъл, допълваше маслиновата му кожа.

Ариа го смушка игриво.

— Нищо чудно, че всички момичета те искат.

Ноъл се усмихна лениво.

— Но аз получих най-добрата.

Ариа стисна ръката му, но усмивката й бързо се стопи и тя извърна глава. Предишния ден Спенсър го беше включила в списъка със заподозрени… и Ариа й беше позволила да го направи. Това бе достатъчно, за да я накара да се почувства омърсена и засрамена.

Спенсър беше пращала през целия ден на Ариа съобщения с въпроса дали вече е попитала нещо Ноъл. Но какво да го попита, по дяволите? Хей, ти ли уби в Ямайка едно момиче, което се правеше на Алисън, и опитали се после да ни го припишеш? Не осъзнаваше ли Спенсър, че това щеше да е краят на връзката й с Ноъл — единственото хубаво нещо, което й се беше случило напоследък?

Как изобщо приятелките й могат да си помислят, че Ноъл помага на Али? Добре, той беше с тях в Ямайка — възможно е да е видял момичетата на покрива с Табита. Но беше абсолютно невъзможно той да й е казал репликите на Али. Нима наистина вярваха, че той е убил Табита на брега? Ноъл гонеше паяците от къщата си, вместо да ги смачка. Не искаше да ходи в общинския кучкарник, защото казваше, че ще отведе всички кучета със себе си вкъщи.

Да, той беше познавал Али — и двете Алита. Дори в края на седми клас известно време беше излизал с Тяхната Али, но тя беше скъсала с него след две срещи, може би защото харесваше Иън Томас.

Когато Ариа отново вдигна глава, на екрана се беше появила Пени.

— Освен това ще ви съобщя вълнуващата новина за това кой е избран за отговорник по декорацията на бала. На тайна среща с учителския състав на „Роузууд дей“, учениците и нашите щедри спонсори, беше решено, че тази година главният отговорник за осъществяването на темата „Звездна нощ“ ще бъде… Ариа Монтгомъри!

Всички се обърнаха и зяпнаха Ариа. Тя примигна, вперила поглед в телевизора. Пред очите й се завъртяха спиралите от „Звездна нощ“ на Ван Гог, придружавани от техно парче. След това се появи нейна снимка от предишната година. „АРИА МОНТГОМЪРИ — пишеше най-отдолу. — ОТГОВОРНИК ЗА ДЕКОРИТЕ НА МАЙСКИЯ БАЛ“.

— Поздравления! — Девън Арлис я потупа по гърба. — Адски ти завиждам.

— Мога ли да ти помагам? — попита въодушевено Колийн Бебрис, макар че тя беше едва второкурсничка.

— Това е страхотно! — Пред очите на Ариа се появи лицето на Ноъл. — Винаги си искала да бъдеш отговорничка по декорите, нали?

— Н-но аз не съм кандидатствала — изтърси Ариа.

Ноъл се намръщи.

— Не искаше ли?

Ариа преглътна с усилие.

— Аз… — Не много отдавна умираше от желание да стане отговорник. Но сега последното нещо, с което искаше да се занимава, бе да създава огромен стенопис на „Звездната нощ“.

Мислите й се върнаха към онази нощ в Исландия. След като Хана я хвана да се целува с Олаф, тримата се върнаха, залитайки, в бара. Ариа беше сигурна, че веднага щом стъпи вътре, Ноъл щеше да разбере… но той си приказваше с две руси мацки от Полша. Момичетата караха него и Майк да произнасят разни думи с американски акцент; всеки път, когато Ноъл казваше нещо, момичетата се смееха и тръскаха гърдите си. Изобщо пукаше ли му дали Ариа се е хванала с някой друг? Дали тя изобщо означаваше нещо за него?

Онази нощ тя искаше да докаже нещо на себе си. Че все още е част от този свят. Че все още е Исландската Ариа. Тя хвана Олаф за ръката и прошепна:

— Нека да откраднем онази картина, която е заключена в имението.

Олаф примигна.

— Сериозно ли говориш?

— Да! — Ариа подскочи. — Ще бъдем крадци на изкуство! Ще се обадим на вестниците и ще кажем, че сме я спасили, за да я изложим в музей! Може да направим наш собствен музей!

Олаф се усмихна и край очите му се образуваха бръчици.

— Толкова си сладка, когато се развълнуваш.

— Тук не става въпрос дали съм сладка или не! — извика Ариа. — Ще го направиш ли?

Олаф погледна към Ноъл, сякаш искаше да каже: „Нали няма да повикаш и приятеля си?“. След това сви рамене.

— Какво пък, по дяволите.

Двамата изчакаха още един час — по това време Ноъл вече беше започнал да говори нечленоразделно и заедно с Майк и Хана се приготвяха да се връщат в пансиона. Ариа тръгна с него, но след това каза, че е забравила нещо в бара и трябва да се върне. Ноъл отиде, залитайки, до леглото, без дори да я попита какво. Ариа изтича в съседната уличка, където Олаф я чакаше в джипа си. Той я взе в прегръдките си; дъхът му миришеше сладко, а не на алкохол — Ариа внезапно осъзна, че младежът цяла вечер беше стоял на една бира.

— Това е наистина невероятно — прошепна той.

— Знам — отвърна Ариа, но се отдръпна от него. Беше твърде пияна — дори за целувки.

Поеха по неравните улици на Рейкявик. С едната си ръка Олаф шофираше, а другата беше поставил на коляното на Ариа. Когато пред очите им се появи каменната ограда на върха на хълма, Ариа направо ахна. По прозорците на масивната каменна сграда имаше стъклописи. На покрива се въртеше ветропоказател. Къщата имаше гаргойли, кулички с орнаменти и богато украсени арки — изобщо не приличаше на спортните, семпли домове в града.

Паркираха на известно разстояние от къщата и слязоха от колата. Макар да беше два часа сутринта, вратите и прозорците се виждаха ясно под светлината на среднощното слънце.

— Погледни — прошепна Олаф, сочейки към широко отворения прозорец на първия етаж. Сякаш онзи, който живееше вътре, просто плачеше да бъде ограбен.

Ариа гледаше как краката му изчезват през отвора. Секунда по-късно главата му се подаде над перваза.

— Идваш ли?

Ариа също се промъкна в къщата. Вътре миришеше на мухъл и по пода имаше тънък слой прах. Мебелите във всяка стая бяха покрити с чаршафи. В ъгъла шумно тиктакаше старинен часовник с махало. По стените висяха картини в позлатени рамки, но повечето бяха по-абстрактни от „Звездна нощ“, само кубове и линии, а на една, доколкото можеше да види Ариа, имаше само сини заврънкулки.

Олаф се изгуби надолу по коридора и Ариа го последва. Когато надникна в един малък, сумрачен кабинет, тя видя платно със средна големина с познатите спирали и звезди. Ариа ахна и отстъпи назад; виеше й се свят от изпития алкохол. Тя примигна, чудейки се дали не си въобразява всичко това. Момичето в действителност не вярваше, че ще открият картината.

— Олаф! — извика тя, прескочи диванчето в средата на стаята и докосна рамката с двете си ръце. Картината лесно се откачи от кукичката. Ариа я стисна здраво с двете си ръце. Тя миришеше на платно и прах. Момичето се взря в нея и едва успя да различи подписа Ван Гог в единия ъгъл.

Това бързо я накара да изтрезнее. Тя стискаше картината в изпънатите си ръце, сякаш платното току-що й беше изсъскало. Мамка му, изпищя гръмко някакъв глас в главата й. Тя държеше в ръцете си истински Ван Гог. Да не беше полудяла?

— Супер! — разнесе се гласът на Олаф откъм прага. Той й махна да се приближи до него, но краката й просто отказваха да я слушат. Тя тихичко проплака, хвърли му картината и се отдалечи, залитайки.

— Ариа? — извика Олаф след нея. — Къде отиваш? — И тогава се включиха алармите.

Разнесе се звънецът, отбелязващ края на часа, и Ариа подскочи. Ноъл я гледаше заинтригувано, но всички останали в класа се бяха върнали към заниманията си. Господин Тремънт отвори вратата и учениците се изсипаха навън. Ариа ги последва, все още замаяна. Щом излезе на тревата, всички веднага я заобиколиха.

— Поздравления, Ариа! — каза Рийви Донахю, едно от момичетата в комитета по организацията на бала.

— Добър удар! — пропя Мей Андерсън, потупвайки Ариа по ръката.

Райли Улфи изсумтя.

— Знаеш, че я избраха само защото ходи с Ноъл — прошепна шумно тя на Наоми Циглър.

Ариа примигна със замъглените си очи, долавяйки истината в думите на Райли.

— Ти имаш ли нещо общо с това? — попита тя, обръщайки се към Ноъл.

Той изкриви устни с виновно изражение на лицето.

— Мислех си, че ще се зарадваш. Знаех, че не си кандидатствала… затова подадох молба вместо теб, като използвах някои от твоите артпроекти.

Ариа преглътна тежко. Тя знаеше, че трябва да е трогната, но единственото, което изпитваше, беше паника.

— Просто напоследък доста неща ми се струпаха — промърмори тя след известно колебание.

— Какви, например? — попита Ноъл.

— Например… — Тя се огледа и снижи гласа си. — Разпитваха ме за смъртта на онова момиче в Ямайка.

Ноъл сви рамене.

— Да, и мен ме разпитваха. Какво те притеснява в това?

Ариа го погледна и пулсът й се ускори.

— Разговарял си с агент Фуджи? И какво ти каза тя?

Двамата стигнаха до главната сграда. Деца притичваха покрай тях в коридора. Някой шумно затръшна вратичката на гардеробчето си. Ноъл набра кода на ключалката си, избягвайки погледа й.

— Не знам. Казах й, че съм виждал Табита, но не съм разговарял с нея. И определено не съм видял как някой й разбива черепа на брега.

— Само това ли си й казал?

Ноъл издърпа един учебник от рафтчето си. Един мускул до окото му потрепна.

— Да. Защо? Какво става?

Тя облиза устните си. Ако продължеше да го разпитва така, щеше да изглежда наистина, ама наистина виновна.

— Просто съм изнервена — успя да промълви момичето. — След всичко онова с Али… просто ми е трудно да разговарям с ченгетата.

Ноъл затръшна вратата на гардеробчето си и я докосна по ръката.

— Но всичко това свърши. Дамата от ФБР няма да те притеснява повече — тя каза, че и мен няма да ме търси. Гадно е, че сме били там, когато някой е умрял, но нали не сме я убивали ние.

Гърдите на Ариа я стегнаха нервно.

— Аха — отвърна тя със слаб глас.

Внезапно изпита силно желание да се махне оттук. Целуна Ноъл забързано.

— Много се радвам, че ме избраха за отговорник по декорите, наистина. Много ти благодаря. Но сега трябва да вървя.

Достатъчни й бяха само десет минути, за да стигне до дома на майка си, и през целия път, докато караше, Ариа се опитваше да не мисли за нищо. Тя измина бързо алеята и пъхна ключа си в ключалката. Но преди да успее да го завърти, вратата се отвори. Обикновено я заключваха и с резето.

— Ехо? — извика Ариа в коридора. Никакъв отговор. Тя надникна в кухнята, в задния двор, след това в спалните. Майка й Ила я нямаше.

Последно погледна в спалнята си и кръвта й изстина. Там, на леглото, лежеше парче от вестник, което не беше оставяла сутринта. Тя го грабна и погледна думите, които изпъкваха в горната част на листа. Те бяха на исландски. Долната част от страницата беше преведена на английски: Издирваният мъж от Рейкявик е изчезнал. Подозират убийство.

Когато Ариа видя лицето на снимката, тя ахна. Олаф.

Момичето преглътна тежко и се зачете в статията. Олаф Гундерсон, двайсет и една годишен, изчезна от дома си в покрайнините на Рейкявик в нощта на четвърти януари.

Сякаш всичко се беше случило преди векове. Ариа се опита да си спомни. Нямаше представа какво беше правила на четвърти януари. Сигурно си беше почивала — все още бяха във ваканция. Скучаеше без Ноъл — семейството му беше отишло в Швейцария на ски.

Тя продължи да чете. Заподозрян е в незаконна дейност, защото апартаментът на господин Гундерсон е бил претършуван и на пода е имало кръв. След проведените от полицията разпити, местните са заявили, че предишната вечер господин Гундерсон, който е бил „нещо като отшелник“, е участвал в шумна свада, макар да не са успели да идентифицират другия участник в спора.

Миналото лято господин Гундерсон беше обвинен в нахлуване в имението „Бренън“ и кражбата на картината „Звездна нощ“ на художника Винсент Ван Гог, макар че при първоначалните разпити господин Гундерсон твърдеше, че не е направил нищо такова. При претърсването на дома му картината не се появи и една от теориите гласи, че господин Гундерсон я е взел със себе си след нападението. Обявено е всенародно издирване както на трупа му, така и на безценната творба, но все още нищо не е открито.

Зави й се свят.

Тогава забеляза надрасканите с червено думи в самия край на листа. Погледни в дрешника. Някой беше нарисувал голяма дебела стрелка, сякаш Ариа не знаеше къде се намира дрешникът й.

Треперейки, тя се обърна и тръгна към затворената врата на дрешника. Някой беше влизал в дома й. Може би все още беше тук. Трябваше ли да се обади в полицията? И да им каже… какво?

Тя стигна до вратата и я отвори. Ризите и роклите й висяха на закачалки. Обувките й лежаха подредени на стойката им. Но там, на прашния дървен под, имаше навито на руло платно. Ариа го вдигна с треперещи пръсти и свали ластичето, с което беше прихванато. Пред очите й се разгъна познатата картина, освободена от тежката си рамка. Видя характерните спирали и приличащите на комети звезди. И там, в ъгълчето, видя познатия подпис, който накара дъхът й да спре: ВАН ГОГ.

Тя изпусна картината на пода. Когато платното отскочи от прашното дърво, отнякъде се изсипа малко късче хартия. То падна с надписа нагоре и Ариа успя да го прочете, без дори да го докосва с пръст: