Съкрушени

4. Никой не знае какво направи Ариа миналото лято

— Давай, Ноъл, давай! — изкрещя Ариа Монтгомъри от страничната линия на игрището за лакрос през обедната почивка на следващия ден. Приятелят й Ноъл Кан се втурна по тревата и се опита да вкара петия си пореден гол. Ариа затаи дъх и топката влетя в мрежата.

— Да! — изпищя тя и двете с Хана плеснаха ръцете си триумфално. Отборът по лакрос събираше пари за местния приют за бездомници и хората залагаха благотворително на това кой играч ще вкара най-много топки за по-малко от минута. Естествено, Ариа беше заложила десет долара на Ноъл.

Щом минутата изчете — Ноъл беше на второ място след Джим Фрийд — той изтича при нея.

— Беше невероятен! — изписка Ариа, обвивайки шията му с ръце.

— Благодаря, скъпа. — Ноъл я целуна продължително и силно, карайки краката й да изтръпнат. Макар двамата да излизаха повече от година, пеперудите в корема й се появяваха всеки път, когато тя усетеше леко лимоновата му, леко потна миризма след тренировки.

Хана, която тъкмо беше поздравила собствения си приятел, братът на Ариа, Майк, смушка Ноъл.

— Не мога да повярвам, че успя да превърнеш Ариа в лакрос-запалянко. Дори не съм си и помисляла, че това е възможно.

Ноъл се поклони подигравателно.

— Вложих много труд, но си заслужаваше.

— Оу, благодаря! — Ариа придърпа по-плътно жилетката си на гърдите. Беше доста хладно за края на април и надвисналите сиви облаци обещаваха дъжд. Хана беше права: ако в началото на миналата година някой й беше казал, че през обедната почивка ще гледа благотворителен мач по лакрос, вместо, примерно, да работи върху някоя скулптура, тя щеше да се скъса от смях. А ако този някой й беше казал, че щеше да ходи с Ноъл Кан, тя направо щеше да падне от стола. В седми клас, докато беше приятелка с Али, Ариа адски си падаше по него, но когато той предпочете Али, тя се закле, че повече няма да го погледне. А когато се върна след трите години, прекарани в Исландия, тя вече не беше от момичетата, които биха се срещали с играч на лакрос. Или поне така си мислеше.

Треньорът наду свирката си. Ноъл грабна стика си, целуна отново Ариа и двамата с Майк изтичаха към средата на терена, където се събираше отборът им. Сърцето на Ариа замря, докато гледаше силния му, изправен гръб и стегнатите прасци. Когато момичетата се канеха да си признаят на полицаите за убийството на Табита, единственото, за което си мислеше Ариа бе, че никога повече няма да види Ноъл — никога няма да го целуне, да държи ръката му, дори да лежи на дивана и да го слуша как шумно хрупа претцели. И макар тогава момичетата да не си бяха признали, тя все още имаше усещането, че времето с него е взето назаем.

След като момчетата се отдалечиха достатъчно, Ариа се прокашля.

— Получих едно странно съобщение вчера.

Тя показа на Хана екрана на телефона си.

Хана кимна.

— И аз получих такова. Както и Спенсър, и Емили — и Майк — отвърна тя. — А Ноъл? — Момчетата бяха заедно с тях на почивката в Ямайка.

Ариа се вцепени, поглеждайки към Ноъл. Той тъкмо се беше метнал на гърба на Мейсън Байърс и Мейсън се въртеше, опитвайки се да го свали.

— Ами не съм го питала — рече тя с тих глас. — Но Ноъл не ни е виждал да разговаряме с Табита. И двамата с Майк със сигурност не са видели… нали се сещаш. Едва ли ще кажат нещо нередно.

Още преди да го изрече, тя разбра, че не си вярва. По време на пътуването Ноъл не беше обърнал никакво внимание на Табита, освен веднъж, когато каза, че му се струвала някак позната. След това, когато тялото й беше изхвърлено на брега и се появи във всички новинарски емисии, Ноъл често сменяше канала, като обикновено дори не се сещаше, че са били в Ямайка по същото време, когато и тя е била там. Едва напоследък започна да следи историята. Сега, всеки път, когато лицето й се появяваше на екрана на телевизора, той го поглеждаше с любопитство и казваше: „Тя не ти ли напомня за някого?“. Ами ако беше забелязал колко нервна стана Ариа, когато се разчу за историята с Табита? Ами ако невинно намекваше, че Табита му напомня за Али? Имаше толкова много начини Ноъл да я замеси без да иска, по невнимание, в престъплението.

Ариа разтърси ръцете си. Ноъл сигурно ще разговаря с агента най-много няколко минути. Пък и все пак момичетата не бяха убили Табита — А. я беше пребил с тояга на брега.

Но, разбира се, те бяха единствените, които го знаеха.

— Трябва ли да се срещнем с агент Фуджи? — попита Хана.

— И без това не можем да откажем. — Ариа загриза нокът. — Може би трябва да се срещнем всички заедно с нея. Поне тогава ще й разкажем едно и също.

Тогава Хана подаде телефона си на Ариа.

— Получих и това.

Ариа прочете съобщението.

— Майк се опитваше да ме убеди да се кандидатирам за майска кралица — прошепна Хана. — И тогава се появи Чейси Бледсоу и изглеждаше великолепно.

— Видях я! — възкликна Ариа. — Изглежда малко… като боядисана с пистолет, не мислиш ли?

Хана сви рамене.

— Не знам. Странното е, че А. изпрати това буквално в момента, когато видях преобразената Чейси… сякаш ме беше наблюдавал. В „Рив Гош“ имаше толкова много деца, но не видях никой да изпраща есемес.

— А. е навсякъде — прошепна Ариа, потрепервайки. Те бяха подозирали различни хора, че са Новия А., но всеки път се оказваха в задънена улица — в един от случаите дори с труп в краката — или биваха наранявани. Като Греъм, момчето, с което Ариа се беше сприятелила по време на пътуването — той се беше оказал бившият приятел на Табита. Известно време Ариа се беше притеснявала, че Греъм може би е А. — той определено имаше мотив, а и беше започнал да се държи толкова странно с настояванията си, че трябва да й каже нещо. Сега тя знаеше, че той е искал да й каже, че някой я наблюдава. Но А. беше взривил бомбата, преди момчето да успее да й каже кой… може би защото А. не искаше Греъм да разкрие самоличността му.

— Получавала ли си нови послания от А.? — Хана прибра телефона в джоба си.

Ариа поклати глава, после показа на Хана един нов айфон, прибран в розов, неопренов калъф.

— Но може би защото имам това. Номерът му не може да се проследи.

— Добре си го измислила — каза Хана. Тя погледна нервно към игрището. — Смяташ ли, че А. може да ни натопи за убийството на Табита?

Ариа облиза устните си. А. притежаваше онези ужасни снимки от онази нощ, на които момичетата се намираха на покрива на курорта. А кой знае какво още не им беше показвал.

Тя се канеше да отговори, когато внезапно тонколоните, монтирани над пейките, пропукаха.

— Внимание! — отекна нечий глас. Последваха шумно кашляне и подсмърчане. Беше директорът Апълтън. Незнайно защо той винаги се прокашляше в микрофона, издавайки звуци, които приличаха на оригване.

— До всички абитуриенти! Имам вълнуващи новини! — каза Апълтън. — Вече имаме номинациите за нашите майски крал и кралица! За крал са Джоузеф Кетчъм и Ноъл Кан!

Всички, които бяха насядали по пейките, заликуваха. Хана сбута Ариа, а момчетата на игрището започнаха да пляскат Ноъл по гърба по онзи небрежен начин, който казваше „да се преструваме, че балът не означава нищо, макар че всъщност означава много“.

— А за кралица — продължи Апълтън, — имаме Хана Мерин…

Хана се усмихна нервно. Ариа стисна ръката й.

— … и Чейси Бледсоу! — завърши Апълтън.

Последваха ръкопляскания. Двама души се намръщиха и попитаха коя е Чейси — сякаш не бяха ходили заедно на училище още от детската градина. Хана сви устни.

— Нали не се притесняваш, че Чейси наистина може да спечели? — попита Ариа.

— Не мога да се състезавам! — Хана хвана един щръкнал конец на полата си. — В никакъв случай няма да ви зарежа, за да стана майска кралица.

Говорителите отново пропукаха.

— Що се отнася до отговорника за декорирането на бала — заяви Апълтън, — имаме много кандидати. Веднага щом направим своя избор, ще го обявим.

Тълпата се размърмори. Хана погледна към Ариа.

— Ти кандидатства ли?

— Исках, но забравих — каза Ариа разочаровано. „Роузууд дей“ приемаше своя отговорник за декорите на бала много сериозно — онези, които кандидатстваха, трябваше да попълнят заявление от десет страници, в което да изложат идеите си и да представят скици на декора. Трябваше да го предадат месеци предварително, а някои кандидати дори прилагаха дигитални портфолиа и клипове, в които обясняваха защо искат да бъдат избрани — но хората, които досега бяха печелили титлата, непрекъснато се хвалеха колко забавно е било. Освен дизайна на декора, отговорникът поддържаше и блог на бала и правеше снимки на шантавите, но наистина специални бални ритуали, като например голямата конга-върволица и снимките на краля и кралицата в гробището до хотел „Четирите сезона“ във Филаделфия, където всяка година се провеждаше събитието. Ариа беше дотолкова погълната от А., че беше пропуснала крайния срок за кандидатстване.

— Но аз мога да ви съобщя, че сме решили каква да бъде темата! — продължи Апълтън. — Ученическият съвет се спря на… Звездна нощ!

Учениците се развикаха радостно. Хана се облегна на оградата.

— Това е доста добра тема, не мислиш ли?

Ариа просто гледаше Хана, а кръвта се беше отдръпнала от лицето й. Сега като се замислеше, добре че не беше кандидатствала. Това беше ужасна тема.

— Какво? — Хана примигна. — Могат да направят големи платна от картините на Ван Гог и… ох!

Картината. Ариа буквално можеше да види как мисълта проблясва като неонов знак в главата на Хана. Двете не бяха разговаряли за онази нощ… но това не означаваше, че Ариа я е забравила. Очевидно това се отнасяше и за Хана.

Ариа притисна длан към очите си. Пътуването до Исландия беше истински провал от самото начало. Близо два часа седяха на пистата, преди да отлетят. След това нито една от дебитните им карти не беше приета на летището Кефлавик, затова трябваше да съберат всичките си пътнически чекове и да вземат автобус от летището, вместо такси. Резервацията им в хотела пропадна и оттам ги упътиха до един пансион по-надолу на същата улица, който беше влажен, миришеше на риба и беше толкова малък и претъпкан, че четиримата трябваше да делят една стая.

После Ноъл започна да се оплаква от всичко — колко странен вкус имало млякото, джакузито в задния двор сигурно било пълно с бактерии, как юрганът дразнел кожата му. Ариа приписа всичко това на умората от летенето и часовата разлика, но на следващия ден той продължи да мрънка. И на по-следващия. Не изглеждаше особено впечатлен от романтичните им разходки из града. Не похвали отличната местна бира. Не се впечатли дори от музея на пенисите. Намираше местните коне за абсурдни, а когато Ариа му показа прекрасната планина Еся в далечината, Ноъл каза:

— Ех, Скалистите са по-красиви.

Майк се включи в играта, заявявайки, че баровете в града изглеждат още по-скапани от предишния път, когато са живели тук. Когато Хана започна да се оплаква от липсата на бутици, Ариа се прибра в спалнята, зарови лице във възглавницата си и закрещя. „Типични роузуудчани“, помисли си горчиво тя.

През последната им нощ там въздухът вече пращеше от напрежение и всички слязоха в бара надолу по улицата, за да изпуснат парата. Когато Ариа се настани до един рошав, очилат младеж с емо брадичка, на име Олаф, който подхвана разговор за един исландски поет, когото Ариа обожаваше, тя едва не го прегърна от облекчение. Ето най-после някой, който познаваше живота извън Роузууд. Някой, който харесваше интересна музика, имаше свое собствено пони и обичаше Исландия колкото я обичаше и тя.

Ноъл и Майк, естествено, решиха, че той е смешен. Наричаха го Гейлоф зад гърба му — на висок глас, разбира се — пиеха шот след шот от шнапса „Черната смърт“, разказваха глупави вицове и се държаха толкова американски и идиотски, че на Ариа й се прииска да не е толкова очевидно, че е с тях. После се опитаха да се намесят в разговора на Ариа с Олаф.

— Ти се занимаваш с изкуство? — рече фъфлейки Ноъл на Олаф. — Хей, и аз харесвам изкуството.

Олаф повдигна вежди.

— Кой е любимият ти художник?

На Ариа й се искаше да се скрие някъде. Ноъл можеше да говори само за футбол. За изкуство? Трагедия.

— Ами, онази картина със спиралите и неясните звезди — отвърна Ноъл. — От онзи пич, който си отрязал ухото?

— Ван Гог ли имаш предвид? — Олаф го произнесе Ван Гок.

Ноъл се подсмихна на произношението му, но не каза нищо.

— Чухте ли, че една тайна негова картина е скрита в едно имение недалеч оттук? Някакъв немски барон я откраднал от един богат евреин по време на Холограма.

Той каза Холограм, вместо Холокост. Ариа закри очите си с ръка.

— Къде си чул тази идиотия? — промърмори ужасена тя.

— Всъщност го чух от него. — Ноъл посочи с палец към Олаф.

Олаф повдигна вежди.

— Не съм бил аз.

— Ами някой беше — отвърна завалено Ноъл. После се удари по гърдите, което го накара да изгуби равновесие и да се катурне от стола. Майк се смя гръмогласно и продължително, докато барманът не ги изгледа предупредително. Сигурно си мислеше: „Боже, писна ми от американски хлапета“.

Но след това Олаф докосна ръката на Ариа.

— Но той е прав. В едно имение недалеч оттук има картина — предварителна скица на „Звездна нощ“. Никой не я виждал.

— Наистина ли? — повдигна вежди Ариа.

— Наистина. — Олаф погледна замислено през прозореца. — Жената, която притежава къщата, е много свидлива за парите и вещите си. Говори се, че има всякакви безценни предмети в тази къща, които би трябвало да са в музеите, но тя ги иска само за себе си.

— Това е абсурдно. — Ариа постави ръце на хълбоците си. — Това е най-буржоазното нещо, което съм чувала. Масите заслужават да се насладят на великото изкуство точно толкова, колкото и богатите хора.

— Съгласен съм — отвърна Олаф. — Подобно изкуство трябва да принадлежи на света, а не само на един човек.

Ариа кимна категорично.

— То трябва да е свободно.

— Свободно? — изкиска се Ноъл от пода. — Това не е тигър в клетка, Ариа.

Но очите на Олаф проблеснаха.

— Това е най-красивото нещо, което съм чувал някога — каза той с прелестния си исландски акцент.

В следващия миг, докато се усети, тя вече се беше облегнала на стената извън бара, брадата на Олаф дращеше лицето й, а устните му търсеха нейните. Когато вратата изскърца, те бързо се разделиха. На прага се появи фигура и сърцето на Ариа спря. Ноъл?

Всъщност навън беше излязла Хана. Щом ги видя, тя се спря с отвратено изражение на лицето.

— Моля те — каза умолително Ариа, отстъпвайки встрани от Олаф. — Не казвай на никого!

Силният звук на свирка откъсна Ариа от спомена. Тя погледна към Хана и я видя да гризе ноктите си така, сякаш бяха направени от шоколад. Долу на игрището Ноъл се смееше на нещо с Джим Фрийд. Той сигурно не си спомняше разговора от онази нощ — беше много пиян. Слава богу, че нямаше представа какво още се беше случило тогава — никой не знаеше, освен Хана. Понякога, в мрачни моменти, Ариа се осмеляваше да си мисли за Олаф. В новините така и не съобщиха, че са го хванали — тя предположи, че той и картината все още са някъде там. Но как беше успял да избяга от имението? Къде беше отишъл?

Пиук.

Ариа погледна надолу и се намръщи. На екрана на новия й телефон се беше появило съобщение за нов есемес. Само че тя все още не беше дала номера му на никого.

Сърцето й заби ускорено. Тя нервно отвори съобщението. То съдържаше снимка на обгърнатия от пламъци круизен кораб. Придружаваше я кратък текст.