Съкрушени

20. Ужилването

Същия следобед Спенсър, издокарана отново с перуката си тип „Бритни“ и слънчеви очила, крачеше напред-назад пред тухлената сграда във Филаделфия, близо до река Скуукъл. Моторните лодки тръбяха със сирените си. Край нея премина един двуетажен автобус, пълен с туристи, носещи фалшиви очила на Бен Франклин и тениски с Камбаната на свободата. Току-що беше валяло и въздухът миришеше на мокър цимент и автомобилни газове. Тя провери училищната си поща по мобилния си телефон, закачайки се на нечий некодиран безжичен интернет. Беше получила ново съобщение.

Гърлото й загорча от надигналата се жлъчка. Предишния ден беше положила огромни усилия да се не се навърта край дома си около четири следобед, когато агент Фуджи беше казала, че ще намине. Беше черпила със сладолед господин Пенитисъл, майка си и Амилия в мола „Кинг Джеймс“, за да може и те да не са вкъщи, когато мине Фуджи. Но Спенсър не можеше да я избягва вечно.

— Бум! — разнесе се нечий глас. Спенсър се обърна рязко и вдигна свитите си в юмруци ръце.

— Това съм аз, Бритни! — Чейс вдигна ръце в престорен ужас, отстъпвайки назад.

— Повече не прави така. — Спенсър го удари игриво по рамото. След това го огледа внимателно. Той беше облечен с тесни дънки, затворена поло-блуза и грейка, която го правеше да изглежда суров и як. Възможно ли беше да изглежда още по-добре от предишния път, когато го беше видяла? Спенсър беше във възторг, когато предишния ден беше получила от него съобщение в чата, което гласеше:

Тя погледна към тухлената сграда.

— Сега какво ще правим?

— Ще почукаме на вратата й — отвърна Чейс с равен глас.

Спенсър го погледна стреснато.

— А сигурни ли сме, че живее там?

— Да проверим. — Той се изкачи по стълбището и прегледа имената под звънците, след което се намръщи. — Хм. Тук няма Роджърс.

— Може информацията да е остаряла — предположи Спенсър. — А може и да е живяла под наем.

— Да позвъним. — Чейс протегна ръка към бутона на апартамент 4Б.

Спенсър улови ръката му.

— Чакай! Може би не трябва да й казваме, че идваме.

Чейс се намръщи.

— А как иначе ще влезем в сградата?

В този момент вратата се отвори и един възрастен мъж с бяла коса излезе навън. Спенсър се опита да я хване, но тя се затвори и заключи зад гърба му. Тогава тя се обърна към мъжа.

— Ъъъ, аз съм братовчедка на Барбара Роджърс. Можете ли да ме пуснете?

Мъжът погледна към перуката й.

— Никога не съм чувал за нея. — После заслиза надолу по стълбите.

Спенсър и Чейс се спогледаха. Нещо й подсказваше, че човекът лъже.

— Сигурен ли сте? — извика тя след него.

— Казах, че не знам нищо — извика той през рамо и буквално се хвърли в едно паркирано ауди. След секунди двигателят изръмжа и колата се отдалечи от тротоара.

Чейс слезе по стъпалата и застана до Спенсър.

— До-обре.

Тя се облегна на парапета от ковано желязо, опитвайки се да разчете отдалечаващата се регистрационна табела, но тя вече беше твърде далеч.

— Не ти ли се стори, че искаше бързо да избяга от нас? Все едно някой го е натиснал да не говори.

— Щом някой го притиска за такива неща, значи си има причина — рече Чейс. — Може би Барбара Роджърс наистина е медицинската сестра на Али. — Той отново погледна към сградата. — Да изчакаме някой друг да излезе и да хванем вратата, преди да се е затворила.

— Добра идея. — Спенсър седна на първото стъпало и се втренчи във вратата, молейки се някой да се появи. Преминаващите по главната улица коли свиреха с клаксоните си. Два гълъба се биеха за коричка хляб на тротоара. Но във фоайето не се появи никой. Колко ли време трябваше да чакат?

— Оправи ли спешния проблем от онзи ден? — попита Спенсър.

Чейс я погледна безизразно.

— Какво?

— Нали се сещаш, заради който срещата ни беше толкова кратка — напомни му Спенсър. — Да не би да се е разбрало, че Бенджамин Франклин тайно е ръководел лаборатория за амфетамини? Или че Индипендънс Хол някога е бил публичен дом? — Докато разговаряха в чата, Чейс й беше разкрил някои от абсурдните митове, които обсъждаха читателите му.

— О. — Чейс погледна дланите си. — Всъщност нямаше нищо общо с блога. По-скоро беше семеен проблем. Брат ми имаше нужда от помощта ми.

Вятърът подкара по улицата няколко бледозелени листа. Едното от тях се залепи на бузата на Спенсър. Тя удържа на порива да го отмахне рязко.

— Той по-малък ли е или по-голям? — попита момичето.

— Една година по-малък — каза Чейс. — Много сме близки. Не бяхме като по-малки, но след онази случка с преследвача… — Той замълча и придоби разсеяно изражение.

— Сигурно ви е било трудно — рече тихо тя. — Ако нямаш нищо против, би ли ми разказал какво точно се случи?

Погледът на Чейс се плъзна надясно.

— Първо аз и онова момче бяхме приятели. Но след това нещо се промени. Той ме заплаши. Опита се да ме убие. Доста ме обезобрази.

— Не виждам нищо по теб. — Спенсър си позволи да го огледа за миг.

Чейс наведе глава. След продължителна пауза отговори:

— Ами повече от белезите не са видими.

Спенсър знаеше много добре какво има предвид. И изобщо не й беше приятно да го знае. Тя гледаше пешеходците по улицата, потънала за миг в спомените си за Али.

— Знаеш ли какво му се е случило? — попита след известно време тя. — Дали е отишъл в затвора?

Чейс изглеждаше огорчен.

— Нямаше навършени осемнайсет, така че не. А и както вече казах, техните бяха тъпкани с пари. Скриха всичко от пресата, платиха на ченгетата. Той напусна училище, но след това нищо не знам.

Спенсър поклати глава.

— Това не е честно. Значи просто си остана на свобода?

Чейс кимна.

— Явно.

Той извърна глава и издаде стон, от който сърцето на Спенсър се сви. Тя докосна ръката му, изпълнена с тъга и заради преживяното от Чейс, и заради собствените си неволи. Как може някой да го измъчва? Как смее някой да измъчва нея?

— Знам какво е — прошепна тя. — И мен са ме преследвали.

Чейс се извърна и се намръщи.

— Така ли?

Бързо, преди да размисли, Спенсър свали перуката на Бритни и слънчевите очила.

— Аз съм Спенсър Хейстингс — каза тя. — Едно от момичетата, което Али се опита… да убие.

Чейс зяпна изненадано. За части от секундата през лицето му минаха различни изражения.

— Чудех се дали си ти — каза той след миг с толкова нежен глас, че сърцето й се разтопи. — Но се страхувах да попитам. Боях се да не те уплаша.

Спенсър нахлузи отново перуката на главата си.

— Но не казвай на никого, чу ли? Аз ти се доверих. Но ако го видя в блога ти…

— Това никога няма да се случи! — каза Чейс, тръскайки глава. След това се облегна на парапета и я погледна. — Леле. Спенсър Хейстингс. Сега вече се чувствам като идиот, че ти разказах всичко за преследвача. В сравнение с онова, което си преживяла, моята история просто бледнее.

— Не, не е така — рече твърдо Спенсър. — И с двама ни се е случило едно и също нещо. Някой, на когото сме вярвали, ни е прецакал по възможно най-лошия начин. — Внезапно очите й се напълниха със сълзи. Тя беше говорила и с други хора за Али, беше признала какво е причинила Али на момчетата, от които се е интересувала, но не беше срещала съчувствие. Винаги се беше присмивала на израза „сродни души“, но сега, с Чейс, тя разбираше точно значението му. Само ако можеше да се види с него извън случаите, в които следят Али. Имаше чувството, че двамата могат да говорят цяла нощ, без да изчерпят темите.

Тя преглътна тежко.

— Ще дойдеш ли с мен на бала?

Чейс се сепна и примигна.

— Чакай малко. Какво?

— И двамата се нуждаем от нещо забавно. Нещо, което да ни разсее от мислите за случилото се. Можем да отидем като приятели. Няма значение като какви. И сигурно няма да можеш да кажеш на приятелките ми, че поддържаш блог за Али, и ще трябва да ми обещаеш, че няма да споменаваш нищо за нас в блога…

— Спенсър — прекъсна я Чейс. — Вече ти казах, че никога не бих го направил.

Спенсър кимна.

— Какво ще кажеш?

Сърцето й биеше силно, докато го гледаше как отмята глава назад и настрани, сякаш се опитва да я огледа от различни ъгли. Колкото повече време минаваше, без да й отговори, толкова по-засрамена се чувстваше Спенсър. Това беше ужасна идея. Чейс беше завършил училище, беше твърде готин, за да ходи по разни балове.

Тогава той я улови за ръката.

— За мен ще бъде чест. Само ми кажи къде и кога и аз ще се появя в смокинг.

— Наистина ли? — Устните на Спенсър се разтегнаха в усмивка.

Чейс се накани да каже още нещо, но в този миг вратата се отвори. Едва възрастна дама със забрадена глава и една камара торби в ръцете си се опита да излезе. Чейс изтича до вратата и я задържа. Възрастната дама му се усмихна.

— Колко мило от твоя страна, скъпи.

— Няма проблем — отвърна Чейс и леко й се поклони. Двамата със Спенсър се шмугнаха през вратата, преди да успее да се затвори.

Коридорът беше тъмен и миришеше на къри. На приземния етаж имаше две врати и водещи към втория етаж стъпала. Спенсър можеше да види вратата на друг апартамент, който се намираше на междуетажието. В сградата сигурно имаше още четири или пет апартамента.

Тя погледна към Чейс.

— Сега какво ще правим?

— Ще отидем до 4Б, предполагам — отвърна Чейс, поглеждайки нагоре по стълбите. След това отново се обърна към входната врата. — Ти върви нагоре, аз ще те следвам и ще пазя.

Спенсър кимна, след което се затича нагоре по стълбите, подминавайки три врати, боядисани в червено, оранжево и синьо. На друга синя врата все още висеше коледно венче, въпреки че вече беше месец май. Пред втора оранжева врата пък имаше купчина писма и списания. Когато се хвана за парапета, той се разклати. Спенсър чуваше стъпките на Чейс зад гърба си.

Когато стигнаха на най-горния етаж, под вратата на апартамент 4Б се процеждаше светлина. Спенсър преглътна, спогледа се с Чейс, който се намираше на две стъпала след нея, след което се промъкна напред и притисна ухо към вратата. Възможно ли бе медицинската сестра на Али наистина да беше вътре? Ами ако Али също беше вътре?

— Какво да правя? — прошепна тя на Чейс.

Той сви рамене. Почукай?, произнесе само с устни младежът.

С треперещи ръце Спенсър почука веднъж, после още веднъж. След това се ослуша. Звукът на телевизора не се промени, но на нея й се стори, че чу въздишка и изскърцване на пружини. От коридора се чу щракване и тя се обърна стреснато.

— Какво беше това? — прошепна тя на Чейс.

— Не знам — отвърна той шепнешком с ококорени очи. След това се отдалечи малко по коридора. Спря се пред предпоследната врата вдясно, приближи се до нея и огледа бравата. Притисна ухо към вратата, сякаш се ослушваше, но изгуби равновесие, политна напред и плесна с ръка по пода, опитвайки да се подпре на нея. Спенсър прикри очите си с ръка.

— Шшт!

— Извинявай. — Чейс отскочи от вратата, сякаш очакваше отвътре да изскочи призрак.

За миг настъпи зловеща тишина. След това над главата й се разнесе скърцане и тя погледна нагоре. И внезапно се разнесе силен гръм. Имаше скърцане на метал, свистене на въздух и още удряне и тракане. Спенсър отскочи назад тъкмо когато таванската врата се отвори и през нея се изсипаха множество предмети. Първо тежка закачалка, след това препарирана еленска глава със заострени рога, накрая топка за боулинг. Тя падна на пода до Спенсър и се търколи надолу по стълбите.

— Спенсър? — извика Чейс през вдигналия се прах. — Господи, добре ли си?

— Н-не знам — отвърна Спенсър, осъзнавайки, че е паднала на земята. Когато докосна лицето си, то беше хлъзгаво. Тя отдръпна ръката си — по нея имаше пот и сълзи, но не и кръв. От тавана се посипа още прах. Таванската врата се полюляваше на единствената си панта, която изглеждаше опасно разхлабена.

— Хайде — каза Чейс, който се втурна през отпадъците, уловил ръката й, и я повлече след себе си по стълбите. През вратите на апартаментите надничаха глави със зяпнали уста.

— Това беше странно — рече Спенсър с треперлив глас, докато продължаваха да тичат надолу.

— Думата „странно“ бледнее пред случилото се — каза Чайс. Той погледна нагоре към стълбите. Дочу се нов силен трясък. — Като че ли е било планирано.

Спенсър потрепери. Тя си мислеше същото. Възможно беше, например, Али или помощникът й да са подхвърлили този адрес на Чейс. А след това да са се промъкнали тук и да са напълнили тавана с опасни предмети. И да са нагласили вратата така, че да се отвори в подходящия момент… над главата на подходящия човек.

В главата й се завъртя злобното съобщение на А.: Аз го направих. И познайте какво? Вие сте следващите. Може би всичко това беше капан. Може би А. беше започнал да изпълнява предупреждението си.