Съкрушени

17. И победителят е…

В сряда сутринта, само три дни преди бала, всички ученици от горните класове на „Роузууд дей“ се събраха в салона. Момичетата пишеха съобщения на телефоните си или играеха „Растения срещу зомбита“, а група ученици от театралната трупа разиграваха дуел от „Макбет“, който бяха представили на училищна сцена предишния месец. Над сцената имаше голям банер с надпис „КРАЛ И КРАЛИЦА НА БАЛА“. На масата чакаха две позлатени и обсипани с фалшиви скъпоценни камъни корони, които бяха украсявали главите на кралете и кралиците от отминалите години. На сцената бяха облегнати и два кралски скиптъра, които кралят и кралицата носеха на бала. Сутринта се беше провело гласуването и гласовете бяха преброени веднага. Сега трябваше да обявят победителите.

Хана седеше заедно с останалите кандидати на сцената, а сърцето й биеше като полудяло. Тя огледа пълния салон. Къде, по дяволите, беше Майк? Той не би пропуснал това събиране, нали? Хана го беше видяла сутринта, преди първия час, така че беше сигурна, че не е болен.

Тя погледна към Чейси Бледсоу, която седеше през два стола от нея. Чейси не спираше да се взира в тълпата, като раздаваше грациозни, изпълнени с надежда усмивки наляво и надясно. След това тя се обърна към Хана и очите й грейнаха.

— Вълнуваш ли се? — попита тя, а гласът й леко потрепери.

Хана кимна в отговор. Тя беше твърде притеснена и надъхана, за да говори. Всичките дни, в които не беше провеждала кампания, й тежаха като камък на гърдите. Ами ако Чейси спечели? Щеше ли да успее да го преживее?

Ноъл, който седеше до Хана, преплете пръсти на тила си и се прозя шумно. Хана се обърна към него.

— Ти изобщо не ми изглеждаш нервен.

Ноъл сви рамене.

— Тези неща не са важни за момчетата. — После лицето му стана сериозно. — Хей, според теб какво става с Ариа?

Хана примигна.

— Какво имаш предвид?

— Държи се… странно. — Той отупа ръкава на училищното си сако. — Помислих си, че ще се зарадва, като я изберат за отговорник по декора, а тя като че ли се ядоса, че съм я записал в конкурса.

Хана се облегна назад.

— Ти си я записал? — Ариа не им беше споменала за това.

Ноъл кимна.

— Казвала ли е защо не иска да участва?

Хана огледа маникюра си, избягвайки погледа му.

— Може би просто е зарината в работа.

— И тя така каза, но според мен има друга причина. — Ноъл погледна към тълпата. — Държи се по същия начин, както когато се върнахме от Исландия.

При тези думи цялото тяло на Хана се вцепени. Какво се опитваше да й каже той? Спенсър и Емили подкрепяха теорията, че помощникът на Али е момче, и тя се беше съгласила. Добре, Ноъл беше момче. Момче, което вече знаеше твърде много, заради отношенията си с Ариа. На какво ли беше способен?

С всеки изминал ден в главата й се появяваха все повече странни спомени за него. В шести клас, след като Скот Чин беше намекнал, че нещата между Ноъл и Али са се сгорещили, Хана се беше вманиачила да ги следи. През втората седмица след началото на учебната година, докато беше в час по музика, тя погледна през прозореца и видя две глави, които се отдалечаваха към площадката. Едната беше на Али, а другата на Ноъл.

Тя помоли да отиде до тоалетната и се измъкна навън. Какво ли ще направят, когато се целунат? Дали ще затворят очи или ще ги държат отворени? Какво ще правят ръцете им? Когато — ако — Хана целунеше момче, тя искаше да е подготвена.

Но когато се изкачи на хълма до площадката, те седяха и се поклащаха на люлките. Главата на Али беше наведена, а Ноъл беше отпуснал длан върху гърба й. След миг Хана осъзна, че момичето плаче. Това й подейства още по-шокиращо, отколкото ако ги беше видяла да се целуват — тя предполагаше, че Али не е проронила и една сълза през живота си.

— Не мога да повярвам, че това се случва — чу Хана гласа на Али.

— Всичко ще бъде наред — отвърна Ноъл. — Гарантирам ти.

Тогава Хана нямаше представа за какво говорят. Ами ако имаше някаква връзка с близначката й? Кортни, Тяхната Али, все още беше в „Радли“, но размяната стана само няколко дни по-късно. Може би Али беше разбрала, че Кортни се връща. Може би се притесняваше. И може би беше споделила всичко с Ноъл.

И може би той беше обещал да й помогне — по всеки възможен начин.

Всички в салона започнаха да ръкопляскат, когато на подиума излезе директорът Апълтън. Хана примигна и се откъсна от спомените. Момичетата от комитета излязоха след него. Ариа вървеше последна и изглеждаше нервна, странна и не на място сред клонингите с лъскави коси, блестящи устни и чанти на Тори Бърч. Хана се опита да улови погледа й, но Ариа не гледаше към нея.

Апълтън взе микрофона.

— Време е да обявим нашите крал и кралица.

Сърцето на Хана заблъска в гърдите й. Тя отново се огледа за Майк, но не можа да открие чернокосата му глава.

Апълтън извади лъскав бял плик от вътрешния джоб на блейзъра си и го разряза с нокът. После внимателно разгъна листчето и няколко секунди наглася очилата си. Хайде, казвай го!, искаше да изкрещи Хана.

— Първо, нашият крал на бала. — Апълтън нагласи микрофона и от тонколоните се разнесе скърцане. — Победител е… Ноъл Кан!

Всички се развикаха радостно. Ноъл се изправи и отиде до подиума, раздавайки на всички усмивки от типа „аз съм готин и го знам“. Хана погледна към Ариа. Тя ръкопляскаше, но в изражението на лицето й имаше нещо. Хана отново се сети как Ариа не им беше казала, че Ноъл я е включил в конкурса. Ами ако това не беше единственото нещо, което не им беше казала?

След като короната беше поставена на главата на Ноъл и ръкоплясканията утихнаха, Апълтън отново се изправи пред учениците.

— А сега името, което всички очаквате — на нашата кралица на бала. — Той присви очи под ярката светлина от лампите. — Победителка е…

Силната светлина палеше челото на Хана. По тила й изби пот. Тя погледна към тълпата. Очите на всички бяха вперени в подиума. Внезапно главата й се напълни с милион мисли и нито една от тях нямаше нищо общо с А: Дали изглежда изчервена и нервна, или спокойна и великолепна? Ами ако спечелеше? Ами ако изгубеше?

— Хана Мерин!

Хана притисна длан към устата си, за да попречи на възторжения писък. Публиката заръкопляска гръмотевично. Когато се изправи, за да се ръкува с Апълтън, краката й трепереха. Внезапно една ръка сграбчи нейната.

— Поздравления — разнесе се нечий глас. — Ти ще си идеалната кралица.

Очите на Чейси бяха навлажнени, но на лицето й грееше широка усмивка, сякаш всъщност се радваше за Хана.

— Б-благодаря — заекна Хана, хваната неподготвена. Повечето подгласнички говореха глупости за победителката. Това практически си беше задължително.

Тя се обърна и тръгна към подиума. Разнесе се щракване и стотици синьо-бели балони се откъснаха от мрежата на тавана и се изсипаха върху главата й. Тя започна да ги отблъсква със смях. Тълпата изрева. Момичетата от комитета се усмихваха. Ариа се приближи до Хана и я прегърна.

Когато Хана се обърна и прие короната, скиптъра и дори малко наметало от изкуствена синя кожа, всичките проблеми се изпариха от главата й. За една сияйна, брилянтна секунда тя беше само кралицата на бала и нищо друго — не пазителката на тайни, не жертвата, не натопената убийца. А. не можеше да я докосне. Животът й беше обикновен, красив и абсолютно перфектен.

Събранието се разпусна и Хана тръгна надолу към стотиците хора, които я поздравяваха. Когато някой я хвана за ръката в дъното на залата, тя предположи, че това е просто поредният човек, който иска да я поздрави. Жената в тъмносин костюм й се намръщи и я погледна със стоманените си очи. Писъкът замръзна в гърлото на Хана. Агент Фуджи.

— Поздравления, Хана — рече спокойно жената. — Не исках да развалям момента, но трябва да ти задам още няколко въпроса, а ти си трудно откриваема. Имаш ли нещо против да мина през дома ти утре следобед, около четири и половина?

Долната устна на Хана затрепери. Защо ще иска Фуджи отново да говори с нея?

— У-утре след училище сигурно ще трябва да се занимавам с разни бални неща.

— Сигурна съм, че ще те пуснат. Обещавам, че ще отнеме само няколко минути. — Устните на агент Фуджи се разтеглиха в странна усмивка. — Освен това нали предпочиташ да се отървеш от всичко това преди бала? — Тя повдигна нагоре каишката на куфарчето си и кимна на Хана. — До утре, тогава.

След което си тръгна. Хана я изпрати с поглед и разтуптяно сърце. Внезапно й хрумна нещо: агент Фуджи щеше да я посети у дома й… но не беше казала кой дом. Достатъчно беше само да се скрие в мола за няколко часа. В която и къща да я потърсеше Фуджи, Хана можеше да каже, че се е намирала в другата.

Страхотна идея. Настроението на Хана отново се оправи и тя тръгна подскачайки по коридора. В този момент осъзна: кралиците не подскачат, те се носят. И тя се понесе.

По-късно същия следобед Хана продължаваше да се носи. Този път, обаче, по коридора на клиниката, стиснала в ръка тубичка „Мистър Клийн“.

— Аз съм кралицата на бала — пропя тя, спирайки в средата на коридора, за да направи пирует. Замисли се за поощрителните награди, които бяха получавали досегашните кралици. Предишната година снимката на Анджелика Андерсън беше публикувана в секцията за стил и мода на „Филаделфия Сентинъл“. Вестникът дори направи интервю с нея за роклята й и за това как е прекарала деня преди бала, сякаш тя беше голямата победителка в нощта на Оскарите.

Тя надникна в стаята на Греъм. Днес той спеше толкова безшумно, че изглеждаше почти като мъртъв. Но дори това не успя да развали настроението й.

— Някой май се радва много, че се грижи за подлогите.

Хана се обърна. Кайла лежеше в леглото си на същото място в коридора, където я беше видяла предишния ден. Лицето й беше с нови превръзки и тя си беше свалила чорапите, разкривайки лакираните си в коралов цвят нокти. В лятото, преди Мона да се превърне в А., тя се беше вманиачила по същия цвят лак.

— Здрасти! — рече ведро Хана, изненадана и доволна от това, че момичето се радва да я види. — Току-що получих най-добрата новина от училище. — Тя седна на металния стол до леглото на Кайла. — Избраха ме за кралица на бала!

— Сериозно ли? — изписка Кайла. Тя посегна към ръката на Хана и този път тя й позволи да я задържи. — Това е страхотно!

— Знам — възкликна Хана.

— Обзалагам се, че имаш и много готин кавалер, а? — попита Кайла, надигайки се леко от леглото. — Каква си късметлийка.

Хана се изчерви.

— Отивам с приятеля ми. И да, той е доста готин.

Кайла изписка.

— Хайде, кажи си! Как изглежда той? От колко време излизате? Искам да знам всичко!

Хана отново се почувства поласкана от показания интерес.

— Точно сега всъщност съм му малко сърдита — призна тя. — Той пропусна събирането, на което беше обявена победата ми. Ще се наложи да ми прави масаж на гърба часове наред, за да ми се реваншира.

Кайла цъкна с език.

— Ти заслужаваш много повече.

— Знам. — Хана завъртя очи. — Но обикновено той е страхотен и…

Някой я тупна по рамото и тя млъкна.

— Госпожице Мерин? — Беше Кели. — Търсят те по телефона на рецепцията.

Хана се намръщи. Единствените хора, които знаеха, че е тук, бяха родителите й. Тя погледна към Кайла.

— Ей сега се връщам.

— Няма да мърдам никъде — пропя Кайла.

Слушалката я чакаше на бюрото.

— Ало? — рече притеснено Хана, чудейки се защо родителите й я проверяват.

— Ето къде си била, значи — прогърмя от другия край гласът на Майк.

Кръвта на Хана се смрази.

— Оу! — пропя тя след миг. — Здрасти, Майк! Какво става?

— Става това, че ме лъжеш. Не си вършила разни услуги на майка си, нито си ходила на фризьор. Била си в клиниката за изгаряния. — Гласът му звучеше рязко и обвинително.

Хана уви кабела на телефона около врата си. Острата миризма на белина, която използваха, за да чистят пода, опари носа й. Как беше успял Майк да разбере, че се намира в клиниката? Да не би А. да се беше свързал с него? Но в това нямаше никакъв смисъл — А. също не знаеше. Нали? Тя не беше получила ни едно съобщение.

— Отишла си, за да бъдеш с Шон, нали? — каза Майк, когато тя не му отговори. — Не мога да разбера. Какво виждаш в него? Той дори не се държеше добре с теб.

Хана се отпусна в коженото кресло до рецепцията.

— Чакай малко, ти си мислиш, че съм с Шон? — прошепна тя. — Как изобщо можа да ти хрумне?

Майк се изсмя.

— Тогава защо сте разговаряли дълго? И сте се прегръщали?

Хана примигна, спомняйки си момента, когато Шон се опита да я утеши заради Али.

— Добре де, прегърнахме се веднъж — призна тя. — Но това си беше чисто платоничен жест. Кой ти каза какво се е случило?

— Няма значение — рече сухо Майк. — Важното е, че ме лъжеш.

— Имам добро обяснение какво търся тук — извика Хана.

— Страхотно. Бих искал да го чуя — рече настоятелно Майк.

Хана отмести поглед към кръглата алея пред клиниката. В този момент медицинската сестра, която беше сменила системата на Греъм, прекоси фоайето със свити устни.

— Не мога.

— Защо не? Да не би тайно да те лекуват от изгаряне?

— Не…

— Да не би да си правиш пластична хирургия? — гласът му прозвуча недоверчиво.

— Майк, не. Просто…

— Значи е Шон — заключи Майк. — Не виждам друга добра причина.

Хана усети, че главата започва да я боли.

— Не е Шон! Просто…

— Знаеш ли какво, Хана? — рече изморено Майк. — Не ми се води този разговор. Докато не ми дадеш добра причина, не смятам да те водя на бала.

— Господи, Майк! — извика Хана в слушалката, толкова силно, че сестрата на рецепцията я изгледа строго. — Чакай малко! Не се дръж така!

Той затвори. Хана направи няколко крачки напред-назад, изкушена да ритне бюрото, след което забеляза късче хартия, залепено за обувката й. Тя се намръщи, коленичи и го вдигна. Пред очите й се появи познатото ухилено личице. Али. Хана дори чу как кискането й отеква във фоайето.

Тя се обърна към сестрата.

— Кой беше тук преди мен?

Жената примигна.

— Никой — отвърна тя след миг.

Сърцето на Хана заби ускорено, докато разглеждаше листчето. То всъщност представляваше онази снимка на Истинската Али, която „Филаделфия Сентинъл“ беше публикувал след завръщането й в Роузууд предишната година. Някой беше нарисувал с розов флумастер корона на главата й. А под брадичката й пишеше: