Съкрушени

15. Нагоре по течението без гребло

Следобед на следващия ден Емили зави към мола „Кинг Джеймс“ с разтуптяно сърце. Когато огледа впечатляващите входни врати, тя не видя Айрис да я чака вътре, както се бяха разбрали.

Емили заби нокти в кожения калъф на волана. Естествено, че нямаше да е там. Кой идиот ще остави психично болен пациент в мола цял ден? Но тъй като Емили не искаше повече да изпуска часове, сутринта тя сключи сделка с Айрис: щеше да я остави в мола преди първия час, Айрис щеше да прекара деня както й е приятно, а Емили щеше да мине да я прибере след последния звънец. След това щяха да отметнат още няколко неща от списъка на Айрис и в края на деня тя щеше да даде на Емили още някои късчета информация за Али. Поне така се надяваше Емили.

Айрис се съгласи за нула време. След като Емили я остави в мола, тя осъзна защо: автогарата се намираше съвсем наблизо надолу по улицата. Айрис сигурно смяташе да изчезне от града в мига, в който Емили потеглеше към училище. Беше я използвала само да се измъкне от Убежището, но повече нямаше нужда от нея.

Емили спря до тротоара със свит на топка стомах. На пейките пред входа не седеше никой. Не се забелязваха никакви хора и край металните пепелници. Но в този момент вратата се отвори и някой излезе на тротоара. Сред слънчевите лъчи изплува лицето на Айрис. Емили свали прозореца си.

— Ти си тук!

Айрис я изгледа странно.

— Че къде другаде да бъда?

Емили отключи вратите на колата и Айрис се качи вътре. Щом потеглиха, Емили погледна към сакчето в ръцете на Айрис.

— Да не си пазарувала?

— Може да се каже — пропя Айрис. Тя хвърли нещо в лицето на Емили. — За теб.

Емили погледна към карирания шал, който се свлече в скута й. Той имаше етикет на Бърбери.

— Истински ли е?

— Надявам се — отвърна Айрис. — Взех един и за майка ти.

— Айрис… — Емили замълча. Отдавна си мечтаеше да се сдобие с шал Бърбери… но не и краден. И въпреки това беше трогната, че Айрис се е сетила за нея. И за майка й.

— Светофарът светна зелено — обяви на гръмогласно Айрис. — Тук завий наляво.

Емили изпълни нареждането. Този път водеше към Делауеър. Тя стрелна с поглед Айрис.

— Къде отиваме, всъщност?

— До Кеплър Крийк — отвърна Айрис. — Искам да покарам водно колело.

Емили спря на следващия светофар.

— Не мисля, че сезонът им е настъпил още.

Айрис се намръщи.

— Тогава значи ще си откраднем едно.

Емили впери поглед в нея.

— Няма да крада водно колело.

Айрис я погледна предупредително.

— Стига де. Освен това няма да го крадем — само ще го вземем назаем.

Емили почувства как я изпълва копнеж. В Пуерто Рико двете с Джордан бяха взели назаем една красива лодка с прозрачно дъно — и изобщо не беше трудно, поне не за Джордан. Двете се бяха целунали за пръв път в открито море. Това беше най-публичната целувка с момиче за Емили — наоколо имаше най-различни други лодки, джетове и парти-кораби, с много хора на борда — и въпреки това тя не беше изпитала никакво неудобство. Джордан й липсваше толкова много, че беше започнала да спи нощем с една от тениските, които й беше заела по време на круиза. Ако си поемеше по-дълбоко дъх, все още можеше да усети жасминовия парфюм на Джордан.

Сигурно беше въздъхнала замечтано, защото Айрис се изкиска.

— За кого си мислиш? Някое момиче?

— Не — отвърна бързо Емили.

Айрис скръсти ръце на гърдите си.

— Можеш да ми кажеш. Няма да те съдя.

Емили почувства как се изчервява.

— Хубаво. Мислех си за едно момиче, което срещнах преди няколко седмици.

— Как се казва?

— Джордан.

Айрис кръстоса краката си, след което отново ги изпъна.

— Що за човек е тя?

Емили се усмихна, опитвайки се да измисли най-лесния начин, по който да опише Джордан.

— Забавна е. И смела. И красива.

— Тя ли е първото момиче, което си харесала след Али?

Емили намали, за да вземе следващия завой.

— За известно време миналата година си имах приятелка. Казва се Мая. Тя беше готина, но и малко напориста.

Айрис завъртя сребърния пръстен около пръста си.

— Сякаш отново си си паднала по Али.

Емили се засмя смутено, след което погледна към Айрис.

— Али държеше ли се напористо с теб?

Айрис нави кичур коса около пръста си.

— Предполагам. Тя винаги успяваше да ме изманипулира да върша разни неща, които не исках.

— Типично за нея — отвърна Емили. След това си спомни: двете говореха за две различни Али.

Стигнаха до едно Т-образно кръстовище и Айрис й каза да завие надясно.

— А ти ще ми разкажеш ли за твоето влюбване? — попита Емили, припомняйки си думите на Айрис от предишния ден.

Айрис изкриви устни.

— Отегчително е.

— Хайде де. Аз как ти разказах.

Колата премина покрай няколко къщи, преди Айрис отново да заговори.

— Той се казваше Трип — рече тихо момичето.

Емили кимна, припомняйки си списъка на Айрис. Да намеря Трип, пишеше в него.

— Той също беше пациент в Убежището — продължи Айрис. — Бяхме големи приятели и нещата определено се бяха насочили в романтична посока. Докато не го пуснаха. Той ми обеща да ме посещава всяка събота, но така и не се появи. А в Убежището не можеш да се обаждаш по телефона или да изпращаш имейли, така че нямах представа къде е отишъл. Повече не го видях. — Тя шумно изсумтя. — Но пък кой би искал да има приятелка, която е в лудницата?

— Значи нямаш представа какво му се е случило?

— Не. — Айрис навърза шала, който беше откраднала за майката на Емили, на множество възли. — Затова искам да го намеря. Той ми дължи обяснение.

Емили спря на един знак стоп и изчака две момичета да прекосят улицата.

— А ти как изобщо се озова в Убежището? — попита тя, подбирайки внимателно думите си.

Айрис се изсмя.

— Не е ли очевидно? — Тя прокара ръце по крехкото си, кльощаво тяло. — Анорексична невроза. Понякога решавам да не ям. В продължение на дни.

Емили примигна.

— И престоят ти там… помогна ли?

Айрис се надигна леко, след което отново се отпусна.

— В някои дни — да, в други — не. Терапевтката ми твърди, че съм започнала да не ям, за да привлека внимание. Татко ни изостави, докато бях съвсем малка. Мама трябваше да работи на няколко места, за да пи издържа, а след това започна да излиза с разни мъже, всеки по-лош от предишния. Вече не намираше време за мен. Когато започнах да ставам все по-слаба и по-слаба, тя най-после се сепна и ме забеляза. Но тогава се дехидратирах и се озовах в болницата заради недохранване. Лекарят ми беше изготвил цял план за мен и мама се опита за известно време да бъде до мен, но не успя да издържи. Така се озовах в Убежището. — Тя изцъка през зъби. — Моят дом далеч от дома.

— Тя ли плаща престоя ти в Убежището? — попита Емили.

Айрис се усмихна накриво.

— Новият й приятел плаща. Той червив с пари — каква съм късметлийка!

Емили знаеше, че Айрис очаква от нея да се засмее, но всъщност не беше смешно. Мислейки си за майката на Айрис, тя се изпълни с благодарност към семейството си. Ами ако, вместо да глези Емили със сладолед и комикси, когато й бяха направили операция за премахване на апендикса в шести клас, майка й беше решила да я изпрати в някоя клиника? Дори изпращането й в Айова, след като А. я беше издал, не продължи дълго: родителите й бързо се осъзнаха и й поискаха прошка.

На пътя се появи дървена табела с надпис: „ПАРК КЕПЛЪР КРИЙК“. Емили отби на паркинга и угаси двигателя. В далечината проблясваше езерото, но във водата нямаше никой; все още беше доста студено. Само неколцина рибари в карирани якета Улрич седяха от другата страна на езерото, вперили поглед в плувките си.

Айрис слезе от колата и огледа терена.

— Гадна работа — промърмори тя. — Сега какво ще правим?

Емили отиде до навеса, където сигурно държаха водните колела, но когато се опита да отвори, вратата се оказа здраво заключена.

— Искаш ли вместо това да направим нещо друго?

Айрис не отговори. Когато Емили се обърна, момичето стоеше до едно високо дъбово дърво, чиито клони все още бяха голи. На лицето й бе изписано странно, завеяно изражение.

— Какво има? — попита Емили, приближавайки се до нея.

Айрис се обърна.

— Когато бях по-малка, обичах да идвам тук с приятелките ми. Докато двете с Али бяхме заедно в Убежището, открихме, че тя също е обичала да идва тук.

— Така ли? — попита Емили, навеждайки глава. В това нямаше смисъл — семейство Дилорентис имаха няколко лодки, но ходеха на езерото Пекс, което се намираше доста по-близо до Роузууд.

Айрис кимна.

— Тя каза, че тук страшно й харесвало. С нетърпение очакваше да дойде, когато я пуснат от болницата.

Емили зарови маратонката си в купчина суха трева.

— Смяташ ли, че е дошла тук, след като са я пуснали?

— Със сигурност. — Айрис се облегна на дървото. — Дори си правеше планове. В Убежището не ни даваха да гледаме телевизия, но научавахме разни неща. Дори сестрите искаха да знаят какво се е случило с убитата сестра на горката Кортни Дилорентис. Една от тях имаше портативно радио и ние се събрахме около него в кабинета й, когато се разчу, че Иън Томас е бил арестуван. Али изглеждаше въодушевена и не спираше да поглежда часовника си. Родителите ми идват, не спираше да повтаря тя. Просто го знам. Ще дойдат днес. А след това ще отида в парка Кеплър Крийк. Нямахме представа откъде е толкова сигурна, че ще излезе.

— Знам откъде — намеси се Емили. — Родителите й я скрили в Убежището, защото се страхували, че тя е убила сестра си — както и беше станало. Но когато арестуваха Иън, те си помислиха, че са направили ужасна грешка и веднага я освободиха.

— Това звучи смислено — отвърна Айрис. — Тя също изглеждаше радостна, че Иън е арестуван. Тогава си мислех, че се радва, че някой друг е заловен, но може би просто се е радвала, че някой друг е бил обвинен в нещо, което тя е направила.

— Чакай малко. — Подухна вятър и косата на Емили се развя пред лицето й. — Ти не знаеше ли, че Али е убила Кортни?

Айрис я погледна ошашавено.

— Няма начин. — Момичето се обърна към дървото и обели част от кората му с нокът. — Както и да е, родителите й наистина се появиха същия ден, точно както беше предсказала. Докато подготвяха документите за изписването й, Али събираше нещата си в стаята ни. Тогава отново спомена Кеплър Крийк. Каза нещо от сорта, че нещата се развиват страхотно. Ще отида в Кеплър Крийк веднага, щом изляза оттук. Ще се срещна с най-добрия си приятел. С нетърпение очаквам да го видя.

Емили почувства как по гърба я полазват ледени тръпки. Го.

— Значи е щяла да се види с момче. Нейният приятел?

— Така мисля.

— Значи приятелят й не е бил пациент. Бил е навън.

Крайчетата на устните на Айрис се извиха в усмивка.

— Не си ли умница? Точно така. Наистина беше някой отвън. Той идваше често да я посещава. И се обзалагам, че точно той е издялал това.

Тя отстъпи от дървото и посочи към нещо върху кората му. Там бяха изрязани думите Обичам Али Д. и едно сърце. Отдолу имаше дата. Месец ноември, предишната година, няколко дни, след като Иън беше арестуван.

Емили затаи дъх, мислейки си за времето, когато тя дялаше инициалите на Али върху дърветата. Само ако можеше човекът, който бе написал това, да бе оставил и своите инициали на дървото, както беше правила Емили. Тя докосна буквите, после се огледа в търсене на охранителни камери на близките снекбар и тоалетна. За съжаление нямаше никакви. Нищо не беше записало срещата на Али и човека, който и да беше той… но тя се беше случила. Ще се срещна с най-добрия си приятел. Кой беше той? Дали това момче се беше превърнало в помощника на Али, новия А.?

Тя улови Айрис за ръката.

— Моля те, кажи ми името му.

Айрис изглеждаше така, сякаш се колебае. За миг като че ли се накани да го каже, но след това махна с ръка и се затича към брега.

— Хей, знам какво ще направим вместо карането на водно колело! — извика тя през рамо. — Ще се изкъпем голи!

След тези думи тя започна да съблича дрехите си, първо тениската, после обувките и чорапите, след това дънките, които всъщност бяха на Емили. Краката и ръцете й изглеждаха толкова бледи. Гръбнакът й изпъкваше отчетливо.

— Айрис! — възрази Емили, като се затича след нея към водата, събирайки по пътя захвърлените дрехи. — Ще измръзнеш!

Но Айрис вече беше скочила в езерото. Тя се появи на повърхността и изписка от студ, след което се засмя.

— Хайде, Емили! — извика тя. — Страхотна тръпка е!

Емили погледна Айрис, после се обърна и погледна към надписа на дървото. Наистина си беше тръпка да научи нещо ново за Али. А признанието на Айрис внезапно я накара да се изпълни с великодушие. Да се почувства смела и неуязвима. Тя съблече пуловера си през главата, изрита дънките настрани и влезе във водата, без да се интересува, че рибарите ги гледат. Между дърветата се мярна нещо и Емили се спря, настръхнала. Али? Думата замръзна на устните й.

Но когато погледна отново, гората беше абсолютно неподвижна. Който и да ги беше наблюдавал, беше изчезнал.