Съкрушени

33. Кое е това момиче?

— Значи изобщо не си се чувал с Ноъл? — каза Хана по телефона, докато влизаше през задния вход на Бил Бийч — паркингът отпред отново беше препълнен. Входът беше близо до една от стаите за почивка. Тя миришеше на старо кафе. По телевизора във фоайето вървеше бейзболен мач, а няколко семейства, които бяха дошли на посещение, се бяха струпали около него, облечени в якета на „Филаделфия Филис“.

— Не — отговори й Майк. — Макар че и Ариа ме попита същото. Какво се е случило снощи между тях?

— Няма значение — отвърна нервно Хана. — Просто се скараха.

— Наистина ли? — Майк се прокашля. — Хана, всички онези въпроси, които ми зададе за Ноъл и бомбата…

— Не мога да говоря за това сега — прекъсна го Хана. Все пак Майк скоро щеше да разбере всичко. Тя не искаше да му казва нищо преди това. Сърцето на Майк щеше да бъде разбито, когато научеше, че най-добрият му приятел се беше опитал да убие сестра му и приятелките й.

Хана все още не можеше да повярва на какво бяха станали свидетелки в гробището предишната вечер. Не можеше да повярва и че Спенсър беше намерила смелост да го удари със скиптъра. Беше ли ранен Ноъл? Той избяга, но движенията му бяха залитащи и странни.

Най-притеснително беше усещането, което обзе Хана след като Ноъл беше избягал. Макар гробището да изглеждаше пусто, тя имаше чувството, че с тях има още някой. Но не го беше споменала на приятелките си — и никоя от тях не й беше казала нищо. Сигурно си беше въобразявала.

Тя отвори вратата на стаята на сестрите — която за нейна изненада се оказа празна. Вътре обикновено имаше поне по две сестри, които гледаха сапунки по телевизията.

— Смяната ми започва скоро, така че е по-добре да приключваме.

— Още колко ще работиш там? — попита Майк.

— Всъщност мисля днес да бъде последният ми ден. — Хана грабна престилката си от гардеробчето и започна да разкопчава дънките си. Разследването на Греъм беше приключило. — Ще ти се обадя по-късно.

Тя прекъсна разговора. По-малко от секунда след това телефонът отново иззвъня. Появи се номерът на баща й. Когато му отговори, гласът му беше ядосан.

— Хана, една жена на име агент Фуджи се появи тази сутрин в дома ми заедно с екип агенти и заповед за обиск на стаята ти — каза той. — Адвокатите ми успяха да ги отпратят, но те ще се върнат. Какво, по дяволите, става? В какво си се забъркала?

Хана замръзна. Заповед за обиск? Спенсър беше права: Фуджи ги проверяваше една по една, опитвайки се да намери картината. Поне не беше избрала Ариа за следващата си жертва.

— Н-нямам представа — излъга тя. — Какво търсеше агентът?

— Не ми каза. — Гласът на господин Мерин прозвуча напрегнато. — За наркотици ли става въпрос? Носеха се слухове, че си опитала да се самоубиеш — пистолет ли имаш? Не мога да повярвам, че все още не са се появили репортери. Последното нещо, от което се нуждая, е кола на ФБР пред дома ми и група агенти, които претърсват къщата, а аз да не знам какво да кажа.

Очите на Хана се напълниха със сълзи. Тя не можеше да позволи баща й да бъде забъркан в това.

— Каквото и да търси, тя няма да го намери в стаята ми — избъбри тя. — Съжалявам, че трябва да минеш през това… но всичко е една огромна бъркотия. Скоро ще се прибера.

Тя затвори телефона и си пое дълбоко дъх. Щом баща й беше отпратил агент Фуджи, тя щеше да опита при някой друг. Може би Ариа. И тогава какво?

Просто нямаше как да застъпи на смяна. Хана тръгна по коридора и зави към фоайето, готова да каже на Шон, че ще се върне някой друг ден за гримирането. То беше пълно с народ, хората говореха в един глас. Господин Ейкърд разговаряше с двама мъже с официални облекла край регистратурата. Един полицай говореше по своето уоки-токи. Някакъв мъж с камера влезе, последван от репортер, облечен в костюм. В ъгъла друг репортер интервюираше Шон, чието лице изглеждаше загрижено.

Стомахът на Хана се сви. Всичко това заради Греъм ли беше?

Кели стоеше край групичката, притиснала длан към устата си. Хана я дръпна за ръката.

— Какво става?

Сестрата я зяпна с ококорени очи. Отвори уста, за да отговори, но от там не излезе нито звук.

Хана погледна към един от болничните коридори.

— Мога ли да отида да поговоря с Кайла? — Може би тя щеше да й обясни какво се е случило.

Сестрата, която стоеше до Кели, се ококори.

— Скъпа, нареди се на опашката.

Хана примигна.

— Д-да не би да се е случило нещо с Кайла?

Кели зяпна изненадано.

— Мислехме, че знаеш — отвърна тя с приглушен глас. — Скъпа, Кайла е мъртва.

— Какво? — Хана отстъпи назад и се блъсна в някого. Когато се обърна, видя Шон. — Какво става тук? — попита тя с разтреперан глас.

Погледът на Шон се стрелкаше наляво и надясно. Той пристъпи към нея.

— Рано тази сутрин някой намерил тяло в канавката до сградата. Момичето носело болнична гривна с името си — Кайла Кенеди.

Хана притисна ръка към устата си.

— Не. — Сълзи опариха лицето й.

Тя се свлече в ръцете на Шон и той я потупа по рамото.

— Като че ли е била убита преди няколко дни и е била захвърлена там — каза тъжно Шон.

Хана рязко се надигна.

— Чакай. Това е невъзможно. Снощи я видях. Лежеше в леглото си в коридора, близо до стаята на Греъм.

По лицето на Шон премина смутено изражение.

— Точно там е работата, Хана. Според мен това не е била Кайла. Бил е… някой друг. Каква ужасна грешка — огромен законов и обществен кошмар.

— Какво? — Хана се чувстваше така, сякаш мозъкът й изтича през ушите. — Какво искаш да кажеш?

— Полицията е убедена, че истинската Кайла, нашата пациентка, е умряла поне преди няколко дни. Но сестрите — и очевидно ти — си спомнят, че в леглото на Кайла е имало някой и след това.

— Но… аз разговарях с нея! — ахна Хана. — Ние се сприятелихме!

Шон изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Снощи сестрите откриха, че Кайла е изчезнала. Когато се появи тялото, ние си помислихме, че това е всичко, но данните на съдебния лекар са неоспорими. Теорията е, че човекът, който е лежал в леглото, е убил Кайла и си е сложил превръзки на лицето, за да може по някаква причина да се промъкне в клиниката. А след това, поради някаква друга причина, тя просто… си е тръгнала.

— Но в това няма никакъв смисъл! — проплака Хана. — Защо му е на някой да направи това?

— Не знам — отвърна тихо Шон.

В залата просветнаха светкавици. Няколко сестри стояха в ъгъла и плачеха. Един мъж с яке, на което пишеше КРИМИНАЛИСТИ, започна да огражда част от залата. Хана се облегна на масата и се опита да възстанови дишането си. Когато се размърда, нещо остро я убоде отстрани. Беше пъхнато в джоба на ризата й. Хана се намръщи и извади сгънат лист хартия. Нямаше спомен да е оставяла нещо в мантата си предишния път.

Тя разгъна хартията и видя ситни, закръглени букви. Всъщност познати закръглени букви. Стомахът й се сви. Почеркът приличаше на Алиния.

Скъпа Хана, пишеше в бележката. Мога да обясня всичко, особено защо направих онова, което направих. Но аз мисля, че знам какво целиш и искам да ти помогна. Отговорът, който търсиш, се намира в склада на „Роузууд дей“. Той ще ти даде доказателството, което търсиш и така всичко ще се успокои. Върви там ВЕДНАГА… преди да е станало твърде късно. С любов, Кайла.

Лицето на Хана сигурно беше пребледняло, защото Шон я докосна по ръката.

— Какво е това?

Хана притисна бележката към гърдите си.

— Нищо — изграчи тя. След това се обърна и избяга от сградата.