Съкрушени

14. Хана е най-яката

Същия следобед Хана и Майк си почиваха на дивана в къщата на баща й, гледайки епизод от „Паркове и отдих“ на дивиди. Тя беше пъхнала ръцете си в джобовете на суичъра му, а Майк беше увил обутите си с чорапи крака около босите нозе на Хана. Господин Мерин седеше зад стъклената врата на кабинета си и разговаряше с някого за сенаторската си кампания.

На вратата се позвъни. Хана и Майк се спогледаха и се намръщиха. Момичето отиде до вратата и надникна през стъклото. Отвън стоеше Чейси Бледсоу, изглеждаща перфектно в копринената си рокля и кафяви обувки, и държеше в ръцете си кутия със сладки. Хана погледна намръщено покритите си с петна панталони за йога с логото на Университета на Пенсилвания.

— Ъъъ… здрасти? — рече тя, когато отвори вратата.

— Здравей, Хана! — Чейси се усмихна. — Бях в квартала и просто исках да ти кажа, че за мен наистина е чест да се състезавам с теб за кралица на бала.

Хана гледаше кутията в ръцете й. През найлоновата й обвивка се виждаха двайсет чинно подредени глазирани тарталетки. Върху всяка една от тях се четеше надписът ИЗБЕРЕТЕ ЧЕЙСИ ЗА КРАЛИЦА.

— О! — Чейси забеляза погледа й и отвори капака на кутията. — Искаш ли една? Раздавам ги на потенциалните ми избиратели.

Хана изсумтя.

— Сигурно са пълни с бацили на херпеса.

Чейси изглеждаше объркана.

— Нямам херпес.

Хана наведе главата си настрани.

— Тогава защо отсъства от училище цял месец?

Чейси примигна.

— Мама получи работа в Лос Анджелис, така че аз отидох с нея и си взех частен учител. Посещавах и най-различни страхотни спа-салони — обзалагам се, че адски щяха да ти харесат, Хана.

Сега вече Хана наистина не изпитваше и капчица жалост към Чейси. Тя си взе една тарталетка, пропя, че ужасно се радва да види Чейси, след което затръшна вратата под носа й. Обърна се и подаде тарталетката на Майк — тя със сигурност нямаше никакво намерение да я яде.

— Това беше много смотано.

Майк свали обвивката на тарталетката и отхапа голямо парче.

— Тя наистина се старае да спечели гласовете. Мислех си, че и ти ще се ангажираш повече.

Хана отметна кичур коса през рамото си.

— Май бях доста заета.

Майк отхапа още веднъж от тарталетката.

— С какво?

— Сериозно ли питаш? — Хана се тръсна на дивана. — Отказвам да водя кампания срещу Чейси. Ако не спечеля благодарение на външния си вид и популярността си, значи изобщо не заслужавам да спечеля.

Майк я гледаше и дъвчеше. Тя знаеше колко глупаво са прозвучали думите й. Но какво друго можеше да му каже? Хей, Майк, някакъв неизвестен психопат, който всъщност може да се окаже най-добрият ти приятел Ноъл, ми каза, че ако се състезавам, ще каже на ФБР, че убихме едно момиче.

Майк седна на дивата и взе дистанционното.

— Как мина вчера в салона?

Хана примигна изненадано, опитвайки се да се да превключи.

— Какво?

— Нали вчера ти правиха пробна прическа за бала?

Вярно. Хана беше забравила тази лъжа.

— Ами добре мина.

Майк се наведе към нея и подуши главата й.

— Нямаш онзи плодов аромат, както обикновено, когато се връщаш от салона.

— Защото си измих косата тази сутрин. Уф. — Хана отдръпна главата си настрани. След това погледна часовника си и скочи. — Мамка му. Трябва да вървя. — Смяната й в клиниката започваше след половин час.

— Сега пък къде? — оплака се Майк.

Хана се зачуди какво да му отговори, но главата й беше празна. Тя грабна чантата си и излезе през входната врата.

— Трябва да свърша нещо за мама. До после.

Майк я последва до колата й. Сигурно беше разбрал, че го лъже — и тя го знаеше. Хана облиза устните си, канейки се да му каже истината — или поне нещо близо до нея. Но когато завъртя ключа на примуса, радиото се включи на новините.

Търсенето на крадците на безценната картина на Ван Гог „Звездна нощ“ е подновено, пропя репортерът на фона на потракваща клавиатура. В началото полицията смяташе, че става въпрос само за един крадец, но сега разполага с нови улики, че престъпникът може би не е действал сам. Водещият продължи, че случилото се намира толкова широк отглас в района, защото барон Бренън, от когото е била открадната картината, е бил щедър спонсор на филаделфийската Художествена галерия.

Стомахът на Хана се сви. Дали тези нови улики не са били телефонно обаждане от А.? Колко ли време оставаше, преди той да започне да казва имена?

Тя погледна Майк и стисна здраво устните си. Да, тя го лъжеше. Но това беше за негово добро.

Когато петнайсет минути по-късно Хана влезе в клиниката по изгаряния, вътре беше тихо. Шон скочи от стола си и тръгна да я посрещне. Хана не можа да не забележи колко възрастен изглежда в панталоните си цвят каки и карираната си риза. Дори баща й не се обличаше толкова смотано.

— Кели днес няма да бъде на работа — каза той, сбърчил разтревожено вежди. — Но ми каза, че си се справила много добре с подлогите — смяташ ли, че ще можеш да се справиш сама?

— Разбира се — сви рамене Хана.

— Страхотно. — Шон изглеждаше облекчен. — Много ти благодаря.

Той я потупа по ръката и се върна в кабинета си. Хана чу едно пинг зад гърба си, но фоайето беше празно. Тя тръгна към стаята на персонала, отключи гардеробчето си и се преоблече в розовата престилка, която беше поискала предишния ден. Харесваше я, защото имаше голям джоб отпред — идеалното място, където да държи телефона си.

След това грабна кофата с мопа и няколко подлоги от склада. Преди да започне, тя тръгна по коридора към леглото на Греъм. По-добре беше да му хвърли един поглед преди да започне работата си.

Параванът беше леко прибран настрани. Клепачите на Греъм потрепваха и от устата му се носеха пърлени, животински звуци. Над него се беше надвесила една сестра, която сменяше системата му. Когато усети присъствието на Хана, тя вдигна намръщено глава, но изражението й омекна, щом забеляза униформата й на доброволка.

— Събуди ли се вече? — попита Хана.

— Не още — промърмори сестрата. — Но се надявам и това да стане скоро.

Ръката на Хана неволно бутна крака на Греъм под завивката и тя бързо я дръпна настрани — той беше студен и твърд, като на труп.

— Пациентите говорят ли понякога, когато са в кома? Като например да казват имена или нещо друго?

— Обикновено не. — Сестрата защипа новата система към Стойката. След това погледна към Хана. — Как казваш, ти беше името?

— Няма значение — отвърна бързо Хана, скривайки се зад паравана.

Тя тръгна по коридора, претъпкан с легла, върху които лежаха бинтовани пациенти. Покрай тях едва успяваше да мине инвалиден стол. Миришеше на урина и хлор и на всеки няколко секунди някой простенваше.

— Трудно е, а? — разнесе се женски глас.

Хана се обърна. От двете страни на коридора лежаха пациенти. Изведнъж някой, чието лице бе увито в бинт, вдигна немощно ръката си.

— Здрасти — рече пациентката с дрезгав глас.

— Здрасти — отвърна смутено Хана, която не искаше да се приближава твърде до нея.

— Приятел ли ти е?

Пациентката, която имаше изрязани дупки в марлята, за да може да вижда, посочи към Греъм. Хана се изкашля смутено.

— Може да се каже.

— Когато пристигна, беше много зле — прошепна момичето. — Изобщо не беше идеален като мен. — Тя прокара ръка по тялото си в стил асистентка на фокусник, след което се засмя.

Хана се зачуди дали да се присъедини към смеха. Тя погледна към торбичката на катетъра, който излизаше от слабините на момичето, след което извърна очи.

— Няма проблем. И на мен не ми харесва да я гледам. — Момичето избута торбичката под завивките си. — Лекарите ми приказваха разни глупости, че е магическата торбичка на някаква фея и други такива. Все едно съм някоя седемгодишна. Повярвай ми, единствените феи, които съм виждала тук, е когато ми дават оксикодон.

Този път вече Хана се разсмя.

— Когато аз съм вземала оксикодон, никога не съм виждала феи — рече замислено тя, — но ми звучи страхотно.

— Може би защото не си имала на системата копче, което го вкарва директно във вените ти, когато имаш нужда. — Момичето й показа малкото бутонче, прикрепено на въженце, което лежеше до него на леглото. — Не знаеше ли, че са обявени за аксесоар номер едно за тази пролет?

— Четох за това във „Воуг“ — изкиска се Хана. — Това копче Шанел ли е?

— Разбира се — отвърна момичето с високомерен тон. — Получава се след записване и чакане, но за мен — винаги най-доброто.

— Несъмнено — отвърна Хана, хилейки се.

— А това видя ли? Чорапи „Миу-миу“! — Момичето изпъна краката изпод одеялото. И наистина на тях бяха обути кашмирени чорапки с избродирано на пръстите Миу-миу лого.

— Откъде ги взе? — попита впечатлена Хана. Те изглеждаха топли и модни.

— Готиният санитар ми ги даде. Нали се сещаш, онзи с бръснатата глава?

Хана се опули. Тя беше сигурна, че момичето говори за младежа, върху който тя едва не бе разсипала подлогата предишния ден.

— Наистина ли?

Момичето се изсмя.

— Де да беше така. Страхотен е, нали? В дните, в които ме къпе, направо се раждам.

— Каква си късметлийка! — изписка Хана, но бързо затисна устата си с длан. Нима току-що бе нарекла една жертва на пожар късметлийка?

В коридора се разнесе звън и от говорителя се разнесе глас, който викаше един от лекарите.

— Как се казваш? — попита момичето. — Досега не съм те виждала — а аз щях да те запомня. Ти си най-яката доброволка, която сме имали.

— Благодаря — отвърна тихо Хана. — Името ми е Хана.

— Аз съм Кайла Кенеди. Може би като се измъкна оттук, ще се видим и ще купонясваме заедно.

Хана повдигна вежди.

— Да се измъкнеш оттук?

— О, да. — В гласа на Кайла прозвуча игрива нотка. — Разработила съм няколко тайни операции на ум. Смятам да се измъкна, докато никой не гледа и да се втурна като вихър към реалния свят.

Тя протегна превързаната си ръка. Хана колебливо я пое, после отново погледна към лицето на Кайла. Виждаше дългите мигли под превръзката, но не можеше да каже какъв е цветът на очите й. Въпреки това се почувства добре, когато момичето каза, че е готина. След миг осъзна, че си мислеше същото и за Кайла.

— Хана? — Шон се появи в края на коридора. — Има разлята течност в съседния коридор. Ще се погрижиш ли?

Хана тежко въздъхна.

— По-добре да вървя — каза тя на Кайла.

— Не се притеснявай — отвърна момичето. Бинтованата й ръка се блъсна в китката на Хана. — Надявам се, че пак ще се видим.

— Определено — отвърна Хана.

Тя се беше отдалечила само на няколко крачки, когато Кайла я повика по име. Хана се обърна. Девойката седеше леко надигната в леглото и сочеше към санитаря с бръснатата глава и страхотното тяло. Когато той мина покрай нея, тя се престори, че го плесва по задника. Хана се засмя толкова силно, че една възрастна дама, която лежеше в леглото си в коридора, подскочи и изписка. Хана и Кайла се погледнаха многозначително — е, поне доколкото успя Кайла под превръзките си. А след това започнаха да се смеят още по-силно.