Съкрушени

1. Пази си гърба

В една слънчева понеделнишка сутрин Спенсър Хейстингс влезе в кухнята и беше посрещната от аромата на кафе и топло мляко. Майка й, годеникът на майка й Никълъс Пенитисъл, дъщеря му Амилия и сестрата на Спенсър, Мелиса, седяха около масата и гледаха новините. Репортерът разкриваше допълнителни подробности за взрива, избухнал на един круизен кораб край бреговете на Бермудите седмица по-рано.

— Властите продължават да търсят причинната за експлозията, която принуди всички пътници на круизния кораб да се евакуират — каза той. — Новите доказателства подсказват, че взривът е избухнал в котелното. Възстановените записи от охранителната камера показват две зърнести фигури. Все още не е ясно дали тези двама души са причинили експлозията, или тя е резултат просто на някакъв странен инцидент.

Госпожа Хейстингс остави на масата каната с кафе.

— Не мога да повярвам, че все още не са разбрали какво се е случило.

Мелиса, която бе пристигнала в Роузууд на гости на приятели, погледна към Спенсър.

— Как може от всички круизни кораби точно на борда на онзи, на който си пътувала ти, да има и някакъв луднал бомбаджия.

— Добре, че аз не бях на този кораб. — Амилия, която беше две години по-малка от Спенсър и имаше буйна къдрава коса, чип нос и беше пристрастена към пуловери и обувки „Мери Джейн“ — дори и след преобразяването, което Спенсър й беше направила в Ню Йорк — изсумтя надменно. — Да не би да сте тръгнали на самоубийствено пътуване? Затова ли отплавахте към онази пещера, вместо към брега?

Спенсър отиде до тостера, без да й обръща внимание. Но Амилия не спря да говори.

— Поне така казват всички — че ти и трите ти приятелки сте откачили. Може би трябва да се преместиш за постоянно в паник-стаята на татко, а?

Господин Пенитисъл погледна строго към Амилия.

— Стига толкова.

Госпожа Хейстингс постави една чаша с кафе на масата пред годеника си.

— Паник-стая ли имаш, Никълъс? — попита тя, очевидно изгаряща от нетърпение да промени темата на разговора. Все още не се беше научила как да поставя Амилия на мястото й.

Господин Пенитисъл силете пръстите на ръцете си.

— В една каталожна къща в Чествю. Построих я, след като онези мафиоти се преместиха в съседните квартали — човек никога не знае. Освен това някой купувач може да поиска точно нещо такова. Естествено, Спенсър едва ли ще може да следи курсовете в Принстън оттам. Няма интернет достъп.

Спенсър започна да се смее, но бързо спря. Господин Пенитисъл сигурно не се шегуваше — той беше гениален строителен предприемач, истински магнат на недвижими имоти и доста добър готвач, но определено не разбираше от шеги. Въпреки това тя нямаше нищо против него — всяка събота той приготвяше невероятна бамя, слушаше любимото й спортно радио в кухнята, докато готвеше, и дори позволяваше от време на време на Спенсър да кара тунингования му рейнджроувър. Само ако можеше и дъщеря му да е по-поносима.

Спенсър пусна две филийки ръжен хляб в тостера. Амилия беше права, разбира се — бедите я следваха навсякъде по петите. Може би наистина трябваше да се оттегли за известно време в някоя паник-стая. Спенсър не само пътуваше на борда на круизния кораб, а и една от най-добрите й приятелки, Ариа Монтгомъри, се беше намирала в котелното отделение когато беше избухнала експлозията. Другото смущаващо нещо бе, че по време на това пътуване Ариа се беше сдобила с един медальон, който беше собственост на Табита Кларк, момичето, което случайно бяха наранили по време на почивката им в Ямайка. Тогава те си мислеха, че Табита е истинската Алисън Дилорентис, злата близначка, която преследваше и едва не уби Спенсър и останалите момичета при експлозията във ваканционната къщичка на семейство Дилорентис край езерото Поконос. Те смятаха, че Али се е върнала, за да отмъсти, ала Ариа бутна момичето от покрива, за да се отърве от нея завинаги.

Но след това се разбра, че Табита не е Истинската Али — че е едно невинно момиче. Тогава започна кошмарът.

Огърлицата на Табита ги свързваше с нощта, когато Табита беше убита — момичетата бяха сигурни, че техният зловещ преследвач, Новият А., я е подхвърлил на Ариа, за да я натопи. Те знаеха, че не могат просто да изхвърлят огърлицата от кораба — А. щеше да я намери и да им я върне по някакъв начин. Затова вместо да се евакуират на брега след експлозията, Спенсър, Ариа и техните приятелки Емили Фийлдс и Хана Мерин откраднаха една моторна спасителна лодка и отплаваха към пещерата, за която Спенсър беше научила по време на нейните курсове по гмуркане. Те заровиха медальона на място, където А. никога нямаше да потърси, но след това лодката им беше спукана — което сигурно също бе дело на А. Спасителният екип пристигна за отрицателно време.

След бъркотията те решиха да си признаят какво са сторили с Табита — това беше единственият начин да се отърват от А. Срещнаха се в къщата на Ариа, за да се обадят в полицията, но докато чакаха да ги свържат с детектива, който отговаряше за разследването на случая, по телевизора започна извънредна новинарска емисия. Представяха резултатите от аутопсията на Табита Кларк — тя е била убита от силен удар в главата, а не от падането. Но в това нямаше никакъв смисъл; никое от момичетата не я беше удряло. Което означаваше, че… те не бяха виновни.

Секунди по-късно всички получиха есемеси от А.

Миризма на изгоряло откъсна Спенсър от мислите й. Над тостера се вдигаше пушек.

— Мамка му — прошепна тя и удари ръчката, за да изкара филийките. Когато се обърна, всички около масата я гледаха. Амилия леко се подхилкваше. Мелиса изглеждаше обезпокоена.

— Добре ли си? — попита госпожа Хейстингс.

— Добре съм — отвърна бързо Спенсър, изпускайки горещите филийки върху големия мраморен плот. Да, за тях беше голямо облекчение, когато разбраха, че не са убили Табита, но все пак А. разполагаше с тонове компромати срещу тях, включително техни снимки на покрива от онази нощ. А. можеше да каже, че момичетата са слезли на брега и когато са разбрали, че Табита не е мъртва, са я довършили. А есемесът с признанието на А. нямаше да свърши никаква работа в съда — аз го направих можеше да означава хиляди неща.

Ами „Вие сте следващите“? Кой беше А.? Кой изпитваше такова огромно желание да ги убие? В същия ден, когато бяха решили да си признаят, Емили беше казала на момичетата, че е оставила задната врата на къщата в Поконос отворена, за да може Истинската Али да избяга от пожара. Възможно ли беше тя да е още жива… и да се представя като А.? Това беше най-вероятното нещо: Истинската Али беше единственият дотолкова луд човек, че да е способен да извърши нещо такова.

Мелиса стана от масата и погъделичка Спенсър отстрани.

— Обзалагам се, че знам защо си толкова разсеяна тази сутрин. Да не би някой да е нервен, защото отново ще види едно определено момче?

Спенсър наведе глава. Беше се изпуснала, че Рифър Фредерикс, новият й приятел, ще й дойде на гости от Принстън, където живееше. Двамата не се бяха виждали от пътуването. Днес беше ден за специализация на учителите в двете училища и двамата за пръв път бяха свободни по едно и също време.

— Сигурно ще е забавно — рече тя равнодушно, макар пеперудите в корема й да запърхаха.

— Ще го поканиш ли за абитуриентския бал? — попита Амилия.

— О, Спенс, определено трябва! — извика Мелиса. — Не можеш да отидеш сама с онази великолепна рокля на Зак Поусън!

Спенсър прехапа устните си. Тя наистина смяташе да покани Рифър на бала, който щеше да се състои след две седмици. Цяла сутрин беше гледала красивата рокля, която си беше купила при пътуването до Ню Йорк, и си представяше как щеше да изглежда в нея, прегърната от Рифър.

Като малка, Спенсър никога не си беше мечтала за абитуриентския бал — фантазиите й се въртяха предимно около избирането й за президент на класа и прощалното слово на отличничка при завършването на випуска. Но тази година балът й се струваше като абсолютно свежа перспектива в абсолютно ненормалния й живот, и тя не искаше за нищо на света да го пропусне. Вече знаеше, че Рифър ще каже да. Всеки ден получаваше романтични есемеси от него. Той й изпращаше цветя вкъщи и в класната стая. Всяка вечер разговаряха в продължение на часове по телефона — Рифър й разказваше за новия сорт марихуана, която беше създал, а Спенсър му обясняваше с подробности за отвратителното време, което трябваше да прекарва в училище след приключване на часовете, като наказание за кражбата на лодката.

Всички си измиха чиниите и след десет минути в кухнята остана само Спенсър. Тя потропваше с нокти по плота и гледаше новините, но репортажът за времето по никакъв начин не успя да я успокои.

На вратата се позвъни. Тя подскочи и бързо се огледа в тостера, за да се увери, че косата й е прибрана в спретната опашка и розовото й червило не се е размазало. След това хукна към входната врата и я отвори. Рифър стоеше на верандата и се усмихваше смутено.

— Здрасти, страннико — каза Спенсър.

— Ти си здрасти. — Както обикновено Рифър изглеждаше страхотно — добре оформените му рамене изпъваха морскосинята тениска, лицето му беше гладко избръснато, растите бяха отметнати назад и разкриваха високите му скули и яснозелени очи. Спенсър повдигна брадичката си и го целуна, стискайки игриво задника му. Рифър изненадано потрепна.

— Не се притеснявай — промърмори Спенсър, притиснала лице към шията му. — Мама я няма. Сами сме.

— А, добре. — Рифър се отдръпна назад. — Хм, Спенс, почакай. Трябва да ти кажа нещо.

— И аз трябва да ти казвам сума ти неща! — Спенсър го хвана за ръцете. — Мисля, че ти споменах, че абитуриентския ми бал е след две седмици и…

— Всъщност — прекъсна я Рифър, — имаш ли нещо против аз да бъда пръв? Наистина трябва да ти го кажа.

На лицето му беше изписано странно изражение, което Спенсър не можеше да разгадае. Тя го отведе в кухнята и изключи телевизора в ъгъла. Когато му махна с ръка да седне до масата, той не спираше да приглажда с ръце покривката, опитвайки се да изпъне всички гънки. Спенсър не се сдържа и се усмихна: Рифър сигурно мразеше измачканите покривки също като нея. Това беше поредната причина двамата да се чувстват толкова добре заедно.

— Получих стипендията, която адски исках — обяви той.

Спенсър се усмихна. Не беше изненадана. Рифър беше гений. Сигурно му предлагаха стотици стипендии.

— Поздравления! Къде?

— Колумбия.

— Университетът? В Ню Йорк? — Спенсър плесна с ръце. — Толкова ще е забавно! Можем да посещаваме различни ресторанти, да отидем в Сентръл парк, да гледаме някой мач на Янките…

— Не, Спенсър, не университетът Колумбия. Страната Колумбия.

Спенсър примигна.

— В Южна Америка? — Рифър кимна. — Ами това също е яко. Не е чак толкова близо, но не след дълго пак ще се върнеш. — Тогава тя забеляза вцепененото изражение на лицето му. — Нали ще се върнеш?

Рифър си пое дълбоко дъх.

— Сигурно няма. Отваря ми се невероятната възможност да работя с един ботаник, доктор Диаз. Той е нещо като рок звезда в своята област. Винаги съм искал да работя с него — всички искат — но поеме ли те той, няма напускане. Не съм ти го споменавал досега, защото шансовете не бяха големи. Но преди два дни получих писмо, в което той ми предлага мястото. Обучението е двегодишно. Ще се наложи да отложа Принстън, докато не го приключа. — Той отметна една от растите си през рамо. — Честно казано, така или иначе смятах да отложа Принстън — мисля, че имах нужда от няколко години за… нали се сещаш, да поживея. Но след това срещнах теб и…

Безброй мисли се въртяха в главата на Спенсър. Научил е за това преди два дни? През последните два дни те бяха разговаряли много по телефона. Той не беше обелил и дума за това.

И две години… леле. Това си беше адски много време.

Тя се облегна на стола.

— Добре. Въпреки това е невероятно. Кога потегляш? Все още имаме време, за да бъдем заедно, нали?

Рифър загриза нокътя си.

— Доктор Диаз пише, че има нужда от човек колкото се може по-скоро, затова потеглям довечера.

— Довечера? — Спенсър замига учестено. — Не можеш ли да го отложиш малко? Надявах се, че ще дойдеш с мен на бала. — Ненавиждаше хленчещия тон в гласа си.

По лицето му си личеше, че ще отговори с не.

— Наистина ме искат още сега. Освен това, Спенсър, не съм съвсем сигурен, че трябва… нали се сещаш… да се чакаме.

Спенсър се почувства така, сякаш някой беше изсипал на главата й кофа с лед.

— Чакай малко. Какво?

— Много си падам по теб. — Рифър не смееше да я погледне в очите. — Но това са две години. Не ме бива много във връзките от разстояние. След като приключа, двамата може да сме съвсем различни хора. Не искам да те обвързвам, разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че ти не искаш да се обвързваш! — отвърна гневно Спенсър.

Рифър гледаше пода.

— Разбирам, че това ти подейства като шок. Но исках да ти го кажа лично. Затова дойдох чак до тук, макар че трябва да си приготвям багажа. — Той погледна часовника си. — Всъщност май трябва да тръгвам.

Спенсър го гледаше безпомощно как се отдалечава към входната врата. Толкова много неща искаше да му каже, но устата й просто не можеше да произнесе думите. Значи това беше? И наистина ли искаш да ме накараш да се чувствам виновна заради това, че те накарах да дойдеш чак дотук? Ами всичките романтични есемеси? Ти си онзи, който ме преследваше!

Помисли си за обещанието на Рифър да бъде с нея в Принстън и да й показва интересните места. Кой щеше да го прави сега?

Рифър се спря във фоайето и я погледна тъжно.

— Спенсър, надявам се, че ще си останем…

— Просто си върви — отряза го Спенсър, изпълнена с внезапен гняв. Тя го избута през вратата и я затръшна зад гърба му, облегна се на нея и бавно се свлече на дървения под, изпънала краката си напред.

Какво стана току-що, по дяволите?

В главата й се завъртяха спомени от еко-пътуването. Рифър я беше завел на вечеря и двамата се бяха целунали за пръв път на дансинга. Беше невероятно — тя знаеше, че той си мислеше същото. В дома й като че ли се беше появил някакъв друг Рифър. Единственото хубаво нещо в живота й внезапно беше изчезнало.

Пиук.

Телефонът й лежеше на малката масичка в коридора. Пулсът й се ускори, тя скочи на крака и погледна към екрана. Беше получила нов есемес от непознат.