Съкрушени

7. Новата гостенка на Емили

Макар Емили да беше посещавала „Убежището“ в Адисън-Стивънс само веднъж, когато навлезе в автомобилната алея, тя изпита обезпокояващото чувство, че всичко тук й е странно познато. Със сигурно беше виждала сивата тухлена сграда в сънищата си. Незнайно защо несъзнателно беше драскала скици на високите готически прозорци в полетата на тетрадката си.

Тя паркира на мястото за посетители и се опита да забави дишането си. Беше избягала от последния си час по свободно избираема подготовка, за да отиде в Убежището. Мисълта, че Истинската Али беше прекарала няколко години тук, обмисляйки различни начини да ги убие, караше стомаха й да се свива. Ами ако помощникът на Али също се намираше зад тези стени? Ами ако двамата бяха се срещали в мрачната дневна, за да заговорничат как да съсипят Емили, Хана, Спенсър и Ариа? Емили се вгледа във фигурите, които минаваха по коридора със стъклени стени. „Ако следващият човек, който мине оттам, е жена, всичко ще мине добре“, помисли си тя.

В следващия миг по коридора премина висок мъж, облечен в сако от туид, с велурени кръпки на лактите. Това изобщо не беше окуражаващо.

Но тя трябваше да се справи. Изпъвайки рамене, Емили слезе от колата и тръгна към двукрилата врата. По-рано през деня тя се обади в болницата и попита дали може да посети Айрис Тейлър. Сестрата й отговори, че Айрис може да приема посетители следобед, и така Емили разбра, че момичето все още е пациентка там. Но когато продължи да подпитва от колко време Айрис е в Убежището — искаше да я изключи от списъка със заподозрени помощници на Али — сестрата отказа да й даде информация.

Един порив на вятъра блъсна Емили в гърба и повдигна пешовете на палтото й. Преди да влезе в сградата, тя извади телефона си и след кратко колебание се логна в Туитър. Да, това означаваше, че нарушава правилото за неизползване на интернет, но все пак трябваше да провери. Поканата за бала и съобщението й бяха там, но никой не беше отговорил или споделил статуса й. Защо Емили си мислеше, че Джордан изобщо щеше да го види?

Тя затвори очи и се опита да си представи с какво се занимава Джордан в този момент. Дали седи в някое италианско кафене, сложила големи слънчеви очила на носа си? Или се е изпънала на пясъка в някой пуст тропически плаж? Емили копнееше да седи до нея и да й разбърква кафето или да я плиска с морска пяна. Копнежът беше толкова силен, че направо усети физическа болка.

Тя въздъхна леко и влезе в мраморното фоайе. Една жена, облечена в бяла лабораторна престилка, я посрещна с широка усмивка.

— Дойдох да видя Айрис Тейлър — каза Емили. — Името ми е Хедър Мърфи. — Това бе измисленото й име; тя го беше използвала, докато работеше като сервитьорка през лятото, когато беше бременна. Гейл Ригс, жената, която едва не получи бебето й, я познаваше под това име… докато не се намеси А.

Жената се усмихна.

— Сега ще й съобщя.

С жест на ръката тя я упъти към пациентското отделение. Емили вървеше бавно, събирайки смелост, и потрепери, когато чу тежкото изщракване на резето на вратата, отделяща фоайето от отделението. Коридорът беше тих, покрит с изцапан бежов килим и миришеше на хотдог. От една от стаите се разнесе вледеняващ кикот. Покрай нея мина едно момиче с разрошена коса, запътено в противоположната посока. Когато хвана Емили, че я гледа, тя впери в нея безизразния си поглед.

— Па! — извика момичето. Емили подскочи и то се разсмя.

Емили бутна двукрилата врата на дневната. По стените се виждаха същите престорено весели балони и звезди, направени от гланцови блокчета, които момичетата бяха видели предишния път при посещението си при Келси. На един рафт бяха подредени изтъркани кутии с пъзели, а в един метален шкаф се виждаха няколко книги. Върху телевизора имаше табела с надпис „НЯМА КАБЕЛНА“.

Когато Емили затвори вратата зад гърба си, няколко момичета, облечени с бели пижами, се обърнаха напрегнато към нея, може би с надеждата, че тя е дошла на посещение при някоя от тях. Едно дебело момиче, което имаше отчетливо плешиво петно на главата си, се опита да се усмихне, но усмивката й приличаше повече на гримаса. Едно крехко на вид, бледо момиче наведе главата си и промърмори нещо. Емили се огледа, търсейки Келси, но не я видя никъде. Тя беше твърде притеснена, за да попита сестрата дали Келси все още е тук.

След това Емили зърна в ъгъла едно момиче с платиненоруса коса. Тя отговаряше на описанието, което Хана й беше дала за Айрис. Емили се прокашля и я повика по име. Момичето, което едва ли тежеше повече от четирийсет килограма, се обърна рязко и изгледа продължително и многозначително Емили.

— Името ти не е Хедър Мърфи — каза тя сухо и остро. Когато се изправи, бялата пижама увисна около хълбоците й. — Ти си една от нейните приятелки, нали? — Айрис се приближи съм Емили. Дъхът й миришеше на кисели бонбони. — На онази кучка, която открадна живота на Алисън.

Емили потрепна. Тя усещаше как погледите на всички в стаята се забиват в нея, но не искаше да им окаже удоволствието да изглежда притеснена.

— Точно така, аз съм Емили — каза тя. — Бях приятелка на Кортни. — Все още й звучеше много странно да нарича Тяхната Али Кортни. — А аз чух, че ти си била приятелка на Али — и съквартирантка. Искам да ти задам няколко въпроса за нея. Можем ли някъде да поговорим насаме?

Айрис скръсти ръце на гърдите си. За момент Емили беше сигурна, че ще й откаже, но после момичето сви рамене.

— Не знам какво бих могла да ти разкажа за нея, но добре, нека да поговорим.

После се завъртя на пети и тръгна към вратата. Емили я последва, опитвайки се да игнорира любопитните погледи. Зачуди се дали изобщо им е позволено да напускат дневната, но наоколо не се виждаха никакви сестри, никой, който да може да им попречи.

Айрис тръгна по коридора и отвори една врата до противопожарния изход. Вътре имаше две неоправени еднакви легла. Над едното имаше плакати на тийн изпълнители — Джъстин Бийбър и няколко звезди на Дисни ченъл — а по него имаше най-различни розови плюшени животни. Другото легло беше голо и безлично, като в хотелска стая. Айрис се тръсна върху него и погледна презрително към плакатите на Бийбър.

— Новата ми съквартирантка е такава смотанячка. — След това ясните й зелени очи се обърнаха към Емили. — И така. Какво искаш да знаеш за Али?

Емили се настани върху надраскания рипсен стол.

— Мисля, че тя все още е жива.

Айрис изсумтя.

— Глупости. Тя е била затворена във взривената къща.

— Може и да не е.

Айрис кръстоса крака. Кокалестите й колене изпъкнаха под тънката пижама.

— Ченгетата знаят ли го?

Емили поклати глава.

— Решихме сами да се опитаме да я намерим.

— Защо?

Емили заби поглед в дигиталния часовник, който висеше на стената. Как да го каже така, че да прозвучи нормално? Айрис нямаше вид на идиот; щом беше разбрала, че Истинската Али е умряла в къщата, значи сигурно е научила, че освен това ги е тормозела, представяйки се за А. Защо иначе ще искат да я намерят, ако не са решили завинаги да я спрат? Все пак Емили говореше за приятелката на Айрис. Тя едва ли щеше да се съгласи да я предаде.

— Забрави, всъщност не ме интересува — рече Айрис, сякаш усетила колебанието на Емили. След това светлината в погледа й се завърна. Тя се наведе към Емили. Внезапното й приближаване накара момичето да потрепне. Макар Айрис да беше дребничка, от нея струеше гневна енергия.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя. — Мога да ти разкажа всякакви неща за нея.

— Наистина ли? — Емили се изпъна на стола.

— Аха. Но ще го направя само при едно условие. Да ме измъкнеш оттук.

Емили се засмя нервно.

— Оттук?

Айрис кимна.

— Вече казах на сестрите, че имам болна баба в болницата. Това е единствената причина да пуснат някой да излезе оттук за няколко дни — да посети болен роднина или да отиде на погребение. Голямо щастие, а? — Тя завъртя очи. — Просто чакам удобна възможност — и познай какво? Ти се появяваш. Сега върви отвън на рецепцията и им кажи, че си ми братовчедка и си дошла, за да ме вземеш, за да отидем при баба.

— Баба?

— Трябва да бъдем убедителни! — В гласа на Айрис се долавяше гняв.

— И после какво? — Емили постепенно осъзнаваше, че Айрис говори сериозно. — Вкъщи ли искаш да се прибереш?

— Всъщност си мислех да остана с теб.

— С мен?

Айрис скръсти ръце на гърдите си.

— Никакви въпроси, ясно ли е? Четири години без прекъсване съм затворена в тази дупка. Не можеш да си представиш какво е. Знам доста невероятни неща за Али, но ти няма да чуеш и думичка, освен ако не ми помогнеш. Навита ли си?

Емили загриза нокътя на палеца си.

— Чакай малко. Тук си от цели четири години?

Айрис посочи папката, която стоеше в пластмасово пликче, закрепено към вратата.

— Ако искаш, прегледай досието ми.

Тя не отместваше поглед от Емили. След кратко колебание момичето отиде до вратата, извади папката и прегледа съдържанието й. Вътре наистина имаше данни за Айрис отпреди четири години. Никъде не беше отбелязвано, че е била изписвана, дори за уикенда. Айрис казваше истината.

Емили пусна папката в плика. Щом Айрис е прекарала последните четири години тук, без да е излизала навън, значи нямаше как да е помагала на Али, да е убила всичките онези хора миналата зима и Табита в Ямайка през пролетта. Тя се почувства по-добре и се прокашля.

— Нали не искаш да си отмъстиш на никого навън? Ако ти помогна да излезеш, няма да се развилнееш?

Айрис се намръщи.

— Подобни хора никога не ги пускат навън. Защо, мислиш, Алисън никога не се прибра у дома?

Емили никога не се беше замисляла за това.

— Добре — рече тихо тя. Айрис можеше да остане няколко дни у тях. Ако това означаваше да научи повече неща за Али — за А. — щеше да си заслужава.

Но когато тръгна по коридора към фоайето, краката й продължаваха да треперят. Иззад бюрото й се усмихна същата жена, която я беше посрещнала.

— Ъъъ, забравих да спомена — започна Емили с треперещ глас. — Аз съм братовчедка на Айрис. Ще я заведа да види баба ни.

Тя реши, че администраторката няма да й се върже, но след няколко бързи проверки и разговор с отговорничката на Айрис, Емили получи разрешение да я отведе. Когато Айрис се появи във фоайето, тя беше облечена с дънки, които й бяха малко къси, сякаш ги беше купувала няколко години по-рано. Заедно с розовата парка и голямата кожена чанта, тя изглеждаше някак… смотано, като момиче, което винаги седи само в кафенето.

Двете излязоха заедно от болницата. Тревата шумолеше под краката им, докато вървяха към паркинга. Навън беше толкова тихо, че Емили можеше да чуе собственото си нервно, накъсано дишане. Тя се огледа, убедена, че А. ги наблюдава отнякъде, но на пътя или в алеята не се виждаше нито една кола. Единственият звук, който се чуваше, бе бълбукането на фонтана, издигнат в памет на Табита Кларк.

— Да се махаме, ку-учко! — извика Айрис, когато Емили отключи волвото. Тя се настани на пасажерското място, затръшна силно вратата и измъкна смачкан лист хартия от джоба си. — Така. Първа спирка, бар „Метрополитън“ във Филаделфия.

— Моля? — Емили я зяпна изненадано. — Защо ще ходим там?

Айрис й подаде листчето. На него имаше нещо като списък, надраскан с разкривен почерк. Да пия коктейли в бар „Метрополитън“. Да се направя, че яздя динозаврите в института „Франклин“. Да изтичам по стъпалата на Художествената галерия като Роки. Да намеря Трип.

— Това са нещата, които от четири години искам да направя. И ти ще ми помогнеш да ги осъществя.

— Всичките? — изблея Емили, оглеждайки списъка. В него имаше поне петдесет точки.

Айрис повдигна вежда.

— Всяко едно от тях, ако искаш да получиш информацията за Али.

— Добре — отвърна тихо Емили. Нищо не можеше да я убеди да си затвори устата толкова добре, колкото обещанието да научи тайните на Али. И тя имаше усещането, че Айрис е наясно с това.

Емили запали двигателя, стиснала зъби. Правя го за добра кауза, правя го за добра кауза. Въпреки това гърлото й беше пресъхнало. Тя погледна към екрана на телефона си, убедена, че А. е изпратил есемес, в който я заплашва, че това няма да й се размине.

Но там нямаше нищо.