Съкрушени

3. Скъпа Емили, знам какво си намислила

Същия следобед Емили Фийлдс и майка й влязоха в един бутик, наречен „Мода за мацки“ в Манайънк, едно от модните предградия на Филаделфия. От стереоколоните се носеше песен на някаква момичешка гръндж банда. От отсрещната страна на щанда ги погледна някакво момиче с пиърсинг на веждата и полуобръсната глава. Други две момичета, всяка пъхнала ръка в задния джоб на другата, разглеждаха дънковата секция. Манекените носеха тениски с надписи „ДОРИ НЕ МОГА ДА МИСЛЯ КАКТО ТРЯБВА!“ и „АЗ НЕ СЪМ ГЕЙ, НО ПРИЯТЕЛКАТА МИ Е“.

Госпожа Фийлдс порови из дрехите върху масата и извади един папагалено-жълт клин.

— Сладък е, не мислиш ли? Бих могла да го нося на сутрешните ми разходки.

Емили не сваляше поглед от клина. На дупето му имаше надпис ДОБРЕ МИ ИДВА ЕДНА СЛИВА РАНО СУТРИН. Тя не знаеше дали да се смее или да заплаче. Дали майка й знаеше какво означава това?

След това се огледа. Като че ли всички в магазина я зяпаха. Тя грабна клинчето от ръцете на майка си.

Госпожа Фийлдс отстъпи от масата уплашено. Емили се зачуди дали не е била твърде рязка. Майка й полагаше огромни усилия. Това беше същата жена, която предишната година беше заточила Емили в Айова заради това, че се беше разкрила. А наскоро Емили беше пуснала нова бомба: през лятото беше родила бебе и го беше дала за осиновяване на едно семейство, което живееше в Честнът хил. Известно време семейството й я изолира изцяло, но нищо не би помогнало по-добре да се погледне под различен ъгъл на нещата от една истинска бомба на круизен кораб и едно почти удавяне в морето. Когато Емили се върна жива от круиза, родителите й я посрещнаха като героиня и й обещаха, че ще се опитат да поправят всичко. През изминалата седмица госпожа Фийлдс правеше всеки ден бананови палачинки на Емили за закуска. И двамата й родители бяха седнали заедно с нея пред компютъра й, за да разгледат заедно фотосите от пътуването, като охкаха и ахкаха пред снимките й на фона на сияйните оранжеви залези и подскачащи делфини. Тази сутрин госпожа Фийлдс се появи в стаята на Емили в осем сутринта и обяви, че двете ще си организират момичешки ден: маникюр, обяд, а след това пазаруване в Манайънк. Въпреки че маникюрът и пазаруването не бяха от любимите неща на Емили, тя с готовност се съгласи.

Момичето върна клинчето обратно на масата и избра друго, яркочервено, с надпис МАЦКИТЕ КЕФЯТ на задничето. После го подаде на майка си.

— Според мен червеното най-много ти отива.

Усмивката се върна върху лицето на майка й. Най-после. Това я накара да се почувства по-добре.

След това телефонът на госпожа Фийлдс изпиука, тя го измъкна от джоба си, погледна екрана и се усмихна.

— Карълайн ми прати есемес, че е изкарала шестица на изпита по биология. Не е ли страхотно това?

Емили прехапа долната си устна. Сестра й учеше в Станфорд със стипендия от отбора по плуване и Емили беше дочула, че през цялата година е имала проблеми с предметите. Карълайн не й го беше казала лично, разбира се. Сестра й неохотно беше укривала Емили във Филаделфия по време на последния месец от бременността й и можеше да се каже, че двете не си говореха.

Момичето се заигра с една от кожените гривни, които бяха изложени на щанда.

— А според теб аз кога ще получа есемес от Карълайн?

Госпожа Фийлдс сгъна отново една тениска, която разглеждаше, избягвайки внимателно погледа на Емили.

— Сигурна съм, че скоро ще ти се обади.

— Дали наистина иска да се извини?

Клепачите на госпожа Фийлдс потрепнаха.

— Не мислиш ли, че трябва да се съсредоточим върху нас двете? Толкова се радвам, че излязохме заедно. Надявам се, че ще го правим по-често.

Емили наведе главата си настрани.

— Значи… това означава, че Карълайн все още ми е ядосана?

Телефонът на госпожа Фийлдс иззвъня и тя с преувеличено внимание започна да рови из чантата си, за да го намери.

— Трябва да се обадя — рече бързо майка й, макар Емили да беше сигурна, че се обажда само баща й… или може би самата Карълайн.

Момичето се облегна на рафтовете с дънки и въздъхна. Добре де, нещата все още не са се оправили съвсем. Госпожа Фийлдс й беше казала, че според Карълайн каквото станало, станало, и иска да остави всичко зад гърба си, но Емили не беше усетила някаква промяна в отношението й. Освен това все още не беше разговаряла със семейството си за бременността и бебето. Но тези неща изискваха време, нали? Банановите палачинки си бяха голяма стъпка.

Докато майка й излизаше през входната врата, Емили извади собствения си телефон и провери пощата си. Имаше едно писмо от комитета за организиране на абитуриентския бал в „Роузууд дей“:

Изпълни я чувство за самота. Вече си беше купила билет за бала; приятелките я накараха да отиде. Но единственият човек, когото Емили искаше да покани — едно момиче на име Джордан Ричардс, което беше срещнала по време на круиза — нямаше как да дойде.

За щастие нямаше нови статии за Табита. Пръстът на Емили докосна иконката за фотогалерията й и внезапно на екрана се появи снимка на Алисън Дилорентис. Това беше истинската Али, момичето, което се беше върнало в Роузууд предишната година и по-късно беше разкрило, че е А. Емили я беше снимала в деня, когато Али я беше целунала. Емили сякаш чуваше гласа й: Това съм аз, Ем, върнах се. Толкова отдавна мечтая отново да направя това. Толкова ми липсваше.

Въпреки всичко Емили продължаваше да обича Али. Дори след като приятелката й беше признала, че е убила собствената си сестра, Емили се надяваше, че Али ще осъзнае какво е направила и ще изкупи вината си. Любовта й към Али беше толкова силна, че тя остави вратата на къщата в Поконос отворена, вместо да я залости и да остави бъдещия им убиец да изгори вътре.

Известно време тя пазеше това в тайна, но предишната седмица най-накрая каза на приятелките си. Сега всички започваха да вярват на онова, което Емили знаеше през цялото време: че Истинската Али не е мъртва и че тя е техният Нов А. Което означаваше, че тя е била свидетелка на всичките им извършени през лятото престъпления, включително отмъкването на бебето на Емили от болницата и от ръцете на Гейл Ригс, която момичето смяташе за луда и която вече беше мъртва. Али сигурно беше отишла и в Ямайка и може би тя беше истинската убийца на Табита. Това може би означаваше, че е била и на круизния кораб. Как така не я бяха забелязали? Как така никой не я беше видял?

Пръстът на Емили се поколеба над бутона за изтриване. След като А. беше заплашил живота на бебето й, тя най-накрая успя да намрази Истинската Али. Въпреки това не можеше да се насили да изтрие единствената нейна снимка, с която разполагаше. Емили въздъхна, превъртя до края галерията си със снимки и погледна фотографията на друго момиче, за което беше доста сигурна, че обича. Джордан гледаше усмихнато в обектива. Тялото й бе озарено от силното пуерториканско слънце, а синята вода се простираше зад гърба й. Емили докосна екрана с надеждата, че ще получи възможността поне още веднъж да почувства меката буза на Джордан.

— Готина е. — Продавачката с обръсната глава гледаше през рамото на Емили към снимката на Джордан. — Това ли е приятелката ти?

Емили се усмихна срамежливо.

— Може да се каже.

Момичето се подсмихна с крайчето на устата си.

— Какво означава това?

Емили пусна телефона в джоба си. Означава, че е бегълка. Означава, че тя скочи от парапета на един круизен кораб на Бермудите, за да избяга от ФБР, а аз нямам представа къде се намира сега и дали изобщо ще я видя отново.

Тя се запъти към секцията с обувки, която миришеше силно на кожа и гума. Никога нямаше да забрави онези последни няколко минути, в които двете с Джордан бяха заедно. В миналия си живот Джордан се казваше Катрин Делонг, Модния крадец, момичето, което беше откраднало лодки, коли и самолети. Когато Емили я срещна, тя тъкмо беше избягала от затвора и беше променила името си, готова за ново начало. Агентите от ФБР, които сигурно бяха предупредени от Истинската Али / Новия А., подгониха и двете момичета към перилата на кораба. Джордан беше погледнала за последен път Емили, след което беше скочила в залива, за да избяга отново.

Когато Емили се върна вкъщи, тя получи пощенска картичка от Джордан. Пак ще се видим. Емили умираше от желание да й напише отговор, но Джордан не беше толкова глупава, че да даде обратен адрес. Където и да се намираше — Тайланд, Бразилия, някой малък остров край бреговете на Испания — дано да се криеше добре, за да избегне срещата с ченгетата.

Емили поглади с пръсти гладката кожа на чифт „Док Мартенс“ и в този миг й хрумна нещо. Тя отново извади телефона си, отвори Туитър и влезе в акаунта си. След това копира писмото от комитета и го пусна в нов туит. „Балът е след две седмици — написа Емили отдолу. — Ще ми се да можех да заведа моята истинска любов“.

Когато натисна бутона за изпращане, почувства как я изпълва задоволство. Надяваше се Джордан да види написаното и да разбере какво означава. И макар че сигурно нямаше да отговори, поне щеше да знае, че Емили мисли за нея.

Когато секунда по-късно телефонът й изжужа, сърцето й подскочи — нима Джордан е отговорила? Но писмото беше от някого, наречен специален агент Джасмин Фуджи. Трябва да поговорим за Табита Кларк.

Погледът на Емили се замъгли. Ръмжащите гласове, които пееха песента, гърмяща от тонколоните в магазина, внезапно започнаха да й звучат като лай на злобни кучета. Тя се сви в ъгъла и отвори писмото.

— Емили? — Майка й я гледаше, стиснала под мишница чантата си от изкуствена крокодилска кожа. — Добре ли си?

Емили облиза пресъхналите си устни. В никакъв случай нямаше да намери смелост да говори с полицайката. Джасмин Фуджи веднага щеше да разбере, че лъже.

Госпожа Фийлдс я хвана за ръката.

— Толкова си бледа. Да излезем на въздух.

Улицата миришеше на автомобилни газове и вкиснала бира от близкия бар. Емили дишаше тежко, опитвайки се да се успокои, че това не е голям проблем. Но всъщност беше. Тя не можеше да излъже федерален агент.

Пиук.

Емили погледна замаяно екрана на телефона си. Като по поръчка се беше появил есемес от непознат номер. Емили ахна и прочете съобщението.