Съкрушени

5. Нека разпитите да започнат

Сряда следобед Спенсър стоеше пред голямото огледало в спалнята си и оглеждаше отражението си. Само след няколко минути агент Фуджи щеше да дойде да ги разпитва и Спенсър не можеше да си спомни последния път, когато толкова се беше притеснявала какво да облече.

Дали раираният блейзър не беше официален? Тя се намръщи, съблече го и изпробва една розова блуза, която обаче я направи да изглежда като голямо блокче розова дъвка. Трябваше й нещо ежедневно, но сериозно. Момичето от съседния вход — не, умното момиче от съседния вход. Някой прилежен, който никога, ама никога не нарушава закона.

Погледът й се плъзна по лъскавата, перленосива рокля на Зак Поусън, която висеше в калъфа си на закачалката. Етикетът й все още стоеше на нея, но сърце не й даваше да я върне в магазина. Два дни по-късно болката от отхвърлянето на Рифър все още не утихваше. Спенсър му беше изпратила няколко жалостиви съобщения, молейки за нов разговор. Може би не беше разбрала правилно какво е имал предвид, когато й беше казал, че не трябва да се обвързват сериозно. Може пък да е променил мнението си. Но Рифър не й отговори и тя започна да се чувства глупава и отчаяна. Реши, че онова, от което има нужда, е кавалер за бала, който да я поразсее малко. Но кой? Всички приемливи момчета бяха заети още отпреди месеци. Спенсър се замисли дали да не се обади на предишното си гадже Андрю Кембъл, който се беше дипломирал по-рано и сега учеше в университета „Корнел“, но двамата не бяха разговаряли от миналата пролет.

На вратата се позвъни и тя съблече блузата, бързо се преоблече и слезе по стълбите издокарана в синя оксфордска рима и тесни панталони в цвят каки. На верандата стояха Ариа, Емили и Хана, които подскачаха и трепереха като три бутилки кола върху клатеща се маса. Трите влязоха бързо вътре.

— Трябва да направим нещо — каза Хана.

— Мисля, че А. чете имейлите ми — проплака в същото време Емили.

— Аз получих есемес на нерегистриран телефон — избъбри Ариа.

— Чакайте малко. — Спенсър се спря на прага на дневната. — Започнете отначало.

Всяко момиче й обясни, че през последните четирийсет и осем часа е получило съобщение от А. Също като Спенсър, всичките бяха заплашени, че ще бъдат издадени на полицията, а няколко споменаваха агент Фуджи по име. Случилото се с Ариа беше особено тревожно — само за няколко часа А. беше успял да се сдобие с нерегистрирания й номер.

— Да не би А. да има връзка във „Веризон“? — проплака тя. — Освен това смятам, че той се опитва да ни натопи за Греъм. Все едно аз съм виновна за експлозията.

— А. се опита да направи същото и с Гейл — каза Емили. — Ние се намирахме на нейната алея, когато беше застреляна. Убедена съм, че А. крие по нещо в ръкава си за всяка една ситуация.

— Не забравяй, че А. заплаши, че ще ни убие — додаде Хана.

— Това е пълен абсурд! Сякаш А. е навсякъде. — Спенсър се сети, че беше получила есемес почти в същата минута, когато Рифър си тръгна. Как беше успял А. да разбере? Спенсър се намираше в собствения си дом. Сякаш А. беше напълнил къщата е подслушвателни устройства.

Тя примигна. Беше ли възможно това? Спенсър надникна в ъглите на стаята, провери под диваните, по горните первази. Изправеният на задните си крака кон от крещящата картина, представяща Гражданската война, която господин Пенитисъл беше закачил в коридора, й се хилеше.

Внезапно я осени една идея.

— Елате — заповяда тя на останалите през рамо и тръгна към задния двор. Момичетата тръгнаха след нея. Навън беше мокро и мрачно, въздухът миришеше на прясно окосена трева и на блатистия поток, който течеше в близката гора. Голям син брезент покриваше басейна. Зловеща омара се стелеше над дърветата, израсли на мястото на някогашния реновиран хамбар на семейство Хейстингс — който Али беше изгорила. Вляво се издигаше някогашната къща на семейство Дилорентис, макар единственото нещо, което да напомняше, че те са живели там, бе големият камък в средата на задния двор, който така и не бяха изкопали — новото семейство, което се беше нанесло там, бе премахнало всички предишни следи от тяхното пребиваване, включително старата веранда, а на тротоара пред къщата вече го нямаше и олтарчето на Али. Спенсър отиде до навеса, който господин Пенитисъл беше монтирал преди няколко седмици, отключи вратата и се огледа. На стената, вляво, беше облегната една оранжева духалка за листа. Тя я грабна, отнесе я до средата на двора и я включи. Трите й приятелки я гледаха така, сякаш беше полудяла, но в лудостта й имаше система. Когато Спенсър насочи тръбата към земята, косите на всички се развяха. Въздухът се изпълни с вредния мирис на бензин. Най-хубавата и най-важна част от цялата работа беше оглушителният шум, който вдигаше машината. Никой, дори А., нямаше да успее да ги чуе сега.

Спенсър даде знак на момичетата да се приближат.

— На това трябва да се сложи край — рече гневно тя. — Ако А. винаги знае къде се намираме, значи ни подслушва по някакъв начин. Той се опитва да ни припише всички тези престъпления, които не сме извършили, и ако не действаме бързо, може и да успее.

— Какво да правим? — опита се Хана да надвика рева на духалката.

— Предлагам да се покрием — обяви Спенсър. — Да се отървем от сегашните си телефони и телефонни номера. Ако се появи спешен случай, при който е необходим телефон, можем да си вземем някой за еднократна употреба, но не трябва да си казваме нищо важно по телефона или на гласова поща. Трябва да използваме позивни.

— Като например да казваме точно обратното — предложи Емили.

— Идеално — отвърна Спенсър. — И не трябва да даваме номерата им на никой, освен на родителите ни.

Ариа се размърда притеснено.

— Ами на гаджетата?

Спенсър поклати глава.

— Твърде е рисковано.

Ариа се намръщи.

— Ноъл няма да каже на никого.

— Но може да остави телефона си някъде, където А. да го види. Освен това ще трябва да му обясняваш защо си си взела еднократен телефон.

— А как да му обясня защо изобщо не използвам телефон? — попита Ариа, сложила ръце на кръста си.

Спенсър я погледна отчаяно.

— Не знам! Кажи, че се готвиш за някакъв училищен проект за живота без технологии.

— Ами електронната поща? — попита Хана.

— Можем да използваме училищните ни имейли за учене — може и да носим с нас старите телефони, но да използваме само безплатния безжичен интернет. Почти съм сигурна, че той не може да се проследи по същия начин като предплатения. Не трябва да използваме и интернета на домашните ни компютри — доколкото ни е известно, А. е успял да ги хакне. Трябва да използваме компютри, които не са свързани с нас и на които със сигурност няма инсталиран никакъв шпионски софтуер.

Емили погледна към мястото, където някога се беше намирал хамбарът.

— Всичко това звучи добре и ще свърши работа, ако не искаме А. да знае къде се намираме сега. Но въпреки това той може да ни натопи за миналото.

— Това е втората част от плана ми — извика Спенсър над шума от духалката. — Веднага, щом стане възможно, трябва да отидем на някое наистина тайно и безопасно място, да седнем и да решим кой може да е А. Сигурно има всякакви улики, за които дори не сме се замисляли. А сега, след като знаем какво се е случило в нощта на пожара, А. би могла да е Истинската Али.

Духалката за листа изпърпори. Дърветата в дъното на двора се разлюляха и за миг на Спенсър й се стори, че зърна между тях някаква фигура.

— Идеята ми се струва добра — рече Хана. — Къде ще отидем?

Всички се замислиха. Спенсър отмести поглед към светлината, която струеше от кабинета на господин Пенитисъл в къщата.

— Онзи ден господин Пенитисъл ми каза, че в каталожната му къща в Крествю има паник-стая. Тези места не са ли звукоизолирани?

— Така мисля — отвърна Хана. — Понякога имат и видеонаблюдение, за да можеш да виждаш дали има някой в имота ти.

— Идеално — рече Емили. — На такова място никой няма да ни чуе.

Ариа потрепна.

— Крествю не е далеч оттук, нали? В Хоупуел?

— Да — каза Спенсър. Хоупуел беше градче на около петнайсетина минути с кола от Роузууд. — И съм сигурна, че ще успея да открадна ключа от къщата. — В кабинета си господин Пенитисъл пазеше дубликати от ключовете на всички имоти. Трябваше само да открие този, който й трябваше.

Очите на Емили проблеснаха.

— Заедно ли ще отидем?

Спенсър яростно тръсна глава.

— Трябва да пътуваме поотделно, за да объркаме А. Най-добре ще е, ако използваме и различни превозни средства — автобус, влак или кола.

Ариа задълба с крак земята.

— Има обществен транспорт до Хоупуел.

— И ако някои от нас отидат с колите си, трябва да тръгнат по различни маршрути — каза Емили. — А. няма да знае коя от нас да последва. А ако усетим, че някой ни следи, можем да ускорим или да отбием, да направим бърз завой и може би да го хванем в крачка. Така ще можем да го видим кой е.

— Страхотно — рече Спенсър и погледна сериозно останалите. — Какво ще кажете за утре вечер?

Всички кимнаха утвърдително. Тогава Спенсър зърна черния седан, който се приближаваше по дългата алея. Стомахът й се сви. Време е за шоу.

Колата спря пред къщата. Една висока, слаба жена с дълга, вълниста коса и резки черти на лицето тръгна към входната врата. Когато забеляза Спенсър и останалите момичета в задния двор, тя се спря и махна с ръка.

— Госпожице Хейстингс? — Тя погледна с любопитство към духалката за листа. — Имате работа по двора?

Спенсър изключи духалката и я пусна на земята. После тръгна към къщата по мократа трева.

— Нещо такова.

Жената протегна ръка.

— Аз съм Джасмин Фуджи. — После огледа останалите с големите си, сиви очи. — Нека позная. Хана, Ариа и Емили — каза тя, сочейки поред момичетата. Но пък това не беше кой знае колко трудно — предишната година, след предполагаемата смърт на Истинската Али, четирите се бяха появили на корицата на списание „Пийпъл“. Дори беше излъчен телевизионен филм „Малка сладка убийца“, в който се описваше как Истинската Али бе измъчвала и едва не беше убила момичетата.

Когато никой не й отговори, жената се прокашля.

— Какво ще кажете да влезем вътре и да поговорим?

Спенсър ги въведе през кухнята, опитвайки се нервно да преговори всичко. После четирите се наредиха една до друга на дивана в дневната. Ариа започна да си играе с пискюла на една от възглавниците. Емили кръстосваше и изпъваше краката си. Косите на всички приличаха на птиче гнездо в ремонт, разрошени от духалката за листа.

Фуджи седна срещу тях върху раирания фотьойл, извади една жълта тетрадка и я отвори на празна страница. Ноктите й бяха безупречно поддържани и лакирани в розово.

— Така. Добре. Първо, благодаря ви, че се съгласихте да се видим. Това е просто формалност, но ви благодаря за сътрудничеството.

— Няма проблем — отвърна Спенсър с най-зрелия си, професионален глас. Искаше й се да се сети къде да дене ръцете си.

— Имената ви се появиха в списъка с гости на курорта „Скалите“ в Ямайка по същото време, когато е била убита Табита Кларк — каза Фуджи, поглеждайки към друг лист хартия. — От двайсет и трети до трийсети март. Можете ли да го потвърдите?

— Да. — Гласът на Спенсър прегракна и тя започна отначало. — Да. Бяхме там. Отидохме на почивка по време на пролетната ваканция заедно с много други наши съученици.

Фуджи й се усмихна напрегнато.

— Сигурно е било хубаво.

Спенсър потрепна. Като че ли долови горчивина в гласа й. Сякаш си мислеше, „Сигурно е било хубаво за вас, разглезени богати момичета. Смятате, че всичко ще ви се размине?“ Но след това Фуджи посочи картината с акварели на пасторална ферма, която висеше на стената на верандата.

— Баба ми имаше също такава, само че по-голяма.

— О, страхотно. Винаги съм харесвала тази картина — отвърна бързо Спенсър. „Успокой се“, смъмри се тя на ум.

— Така. — Фуджи извади чифт очила от чантата си и ги сложи на носа си, след което отново прегледа записките си. — Срещали ли сте госпожица Кларк, докато бяхте отседнали там?

Спенсър се спогледа с останалите. Предишната вечер бяха обсъдили това набързо, докато разговаряха по телефона, но внезапно съзнанието й се оказа празно.

— Може да се каже — отвърна тя след момент. — Разменихме няколко думи, нищо важно.

Фуджи свали очилата си и пъхна едната от дръжките в устата си.

— Можете ли да ми кажете за какво?

Стомахът на Спенсър се сви.

— Тя мислеше, че й изглеждаме познати. Като отдавна изгубени сестри.

Фуджи наведе главата си на една страна. Обеците й във формата на капки се разклатиха.

— Това е доста странно.

Спенсър сви рамене.

— Беше пила доста.

Фиджи записа нещо в тетрадката си и се обърна към другите момичета.

— А вие спомняте ли си Табита?

Емили кимна.

— Танцувахме наблизо. — Тя преглътна тежко.

Фуджи се обърна към Хана и Ариа и двете отговориха, че са се разминавали с Табита, но не са разговаряли по-сериозно. Фуджи не ги накара да обясняват по-подробно за какво са говорили, затова Емили не спомена странно познатата гривна, която Табита носеше, Ариа не каза нито дума за това как Табита беше намекнала, че баща й изневерява, а Хана не й каза, че Табита е знаела за миналото й като загубенячка.

Всички отговаряха отчетливо. Ако Спенсър наблюдаваше отстрани разговора, момичетата щяха да й се сторят искрени. Малко стреснати и тихи, но това беше нормално: момиче, с което са се срещали, е било убито само на няколко метра от мястото, където са спели.

Фуджи сложи капачката на химикала си.

— Като че ли много хора ми казват едно и също нещо — Табита очевидно се е появила онази нощ, поговорила е с доста хора. Всички си я спомнят, но никой не може да я свърже с никого. — Тя остави тетрадката си на масата и срещна погледите им. — Освен това чух, че сте се намирали на онзи круизен кораб, който се взриви.

— Точно така — изграчи Спенсър.

— И чух, че сте били до къщата на Гейл Ригс, когато е била убита. — Тя седеше и ги гледаше, без да мига.

Хана кимна леко с глава. Емили се изкашля.

— Винаги се намираме на погрешното място в погрешното време — каза Спенсър.

— Като че ли сте изкарали две доста трудни години, момичета. — На лицето на Фуджи се появи тъжна усмивка. — Маниаците по теориите на конспирациите сигурно са във възторг от вас. Може да кажат, че сте прокълнати.

Момичетата се засмяха, макар смехът им да бе безжизнен и пресилен. Когато Фуджи ги изгледа многозначително, всичките настръхнаха. Ами ако А. вече й беше разказал всичко? Ами ако тя просто си играеше с тях и ги чакаше да се подхлъзнат?

Но тогава жената притисна длан към тетрадката си и се изправи.

— Благодаря ви за отделеното време, момичета. Ако се сетите още нещо, обадете ми се.

Спенсър бързо скочи.

— Ще ви изпратя.

Фуджи се сбогува с нея на прага, прекоси пътечката и се качи в колата си. Когато даде на заден ход и излезе от алеята, Спенсър се обърна към приятелките си, които продължаваха да седят стреснати на дивана.

Хана първа наруши мълчанието.

— Мислех, че направо ще ни арестува.

— Знам. — Ариа се облегна назад върху възглавничките. — Бях убедена, че знае повече, отколкото разкрива.

Пиук.

Това беше телефонът на Спенсър. Гърбовете на всички момичета се изпънаха като струни. Скоро пропя и телефонът на Емили. После изжужа този на Хана. Телефонът на Ариа издаде леко подсвирване. Екраните им проблеснаха и на тях се появи съобщението за нов есемес.

Спенсър си пое дълбоко дъх и го отвори.

Спенсър затвори очи. Тихичко изписка и хвърли телефона си към другия край на стаята; той се разби в малката масичка. Батерията излетя настрани и се плъзна по пода. Момичето изгледа останалите.

— Утре?

— Утре — изръмжа Ариа. Емили и Хана също кимнаха утвърдително.

Това беше единствената им надежда. Веднъж завинаги щяха да разрешат загадката.