Този мъж

Единадесета глава

Забавяме на входа на една квартална улица и Кейт спира „Марго“.

– Така. Минавай отзад!

– Какво?

– Минавай отзад, Ава! – Тя подсилва инструкцията си с тупане по коляното ми.

– Защо? – мръщя се силно.

Тя сочи към улицата и ми просветва. Поглеждам я с ококорени очи.

Поне има приличието да изглежда малко извини­телно.

– Завързах, подплатих и сложих възглавници, но улицата е шибан кошмар. Тази торта ми отне две седмици, за да я завърша. Ако падне, край с мен.

Поглеждам към обградената с дървета улица. Има паркирали коли и от двете ù страни, а по средата има място само за една кола. Но не това ме тревожи. Вниманието ми е привлечено от злобните черни гумени легнали полицаи, подредени на всеки двайсет метра. Боже, ще бъда подхвърляна наоколо като монета в центрофуга.

– Не може ли да я отнесем? – питам отчаяна.

– Тортата е на пет етажа и тежи цял тон. Просто дръж кутията! Всичко ще бъде наред.

Въздъхвам и разкопчавам колана си.

– Не мога да повярвам, че ме караш да правя това – мърморя, докато се покатервам в багажното отделение на вана и обгръщам с ръце кутията на тортата. – Не можеше ли да я сглобиш на място?

– Не.

– Защо?

– Просто не може. Дръж шибаната торта! – крещи тя нетърпеливо.

Стисвам по-здраво, разкрачвам крака, за да пазя равновесие и подпирам с буза кутията. Застанали сме в началото на пътя, двигателят реве и приличаме на нещо, извадено от комедиен скеч.

– Готова ли си? – провиква се Кейт назад.

Чувам как превключва на скорост.

– Просто тръгвай, по дяволите! – сопвам се.

Кейт се кикоти, докато тръгва с пълзене напред и не след дълго зад нас нетърпеливо започва да бибипка клаксон.

– Наври си го, чекиджия такъв! – крещи Кейт, докато минаваме през първата гърбица.

Подхвърлена съм във въздуха, лицето ми се притиска към кутията, а обувките се изплъзват изпод мен.

– Кейт! – пищя и се приземявам по задник.

– Не пускай кутията!

Изправям се на крака и сграбчвам отново кутията точно когато задните колела минават през гърбицата.

– Карай по-леко, става ли?

– Трябва да я засиля, иначе няма да мине! – възкликва тя и връхлита върху друга гърбица.

– По дяволите! – катапултирана съм във въздуха и се приземявам с могъщо тупване. – Кейт!

Тя вече се смее силно, с което само ме вбесява.

– Съжалявам – изпъшква.

– Не, не съжаляваш. – Скърцам със зъби и отново се изправям. Изритвам токчетата си, за да се опитам да намеря по-стабилна позиция.

– О, не!

Издухвам косата от лицето си.

– Какво?

– Няма да дам назад, господинчо! – съска тя.

Забелязвам един ягуар да кара към нас и при положение че на улицата има място само за една кола, изглежда сме в безизходица. Около нас започват да свирят клаксони, но Кейт кара напред, като продължава да ме подмята.

– Ще те отнеса! – предупреждава тя Господин Ягуар и натиска клаксона си многократно. – Тортата добре ли е?

– Да! Не смей да му даваш предимство! – крещя и се приземявам отново на задника си. – Мамка му!

– Дръж се! Само още две.

– О, Боже!

Два подскока по-късно и вероятно след още две натъртвания, паркираме на втори ред и разтоварваме глупавата пететажна торта. Господин Ягуар свири с клаксона, ругае и прави жестове с ръка, но ние не му обръщаме внимание. Стъпалата ми още са боси, докато помагам на Кейт да достави тортата на госпожа Линк, която празнува шестнайсетгодишнината на дъщеря си. Оставям Кейт да уреди останалото и се връщам в „Марго“, да я чакам, пренебрегвайки клаксоните, докато търся обувките си отзад.

– Разкарай вана, тъпа кучко! – яростният тон ме кара да се обърна към него. Виждам дебел, оплешивяващ бизнесмен на средна възраст да приближава с гръмотевично лице. – Да не си глуха?

О, мамка му, той ще ме цапардоса. Поглеждам към стълбите, които водят към дома на госпожа Линк, но предната врата остава плътно затворена.

Изпъшквам, когато ме блъсва в гърба.

– Моля ви, дайте ми пет минути! – умолявам разгневения тъпак. Ако Кейт беше тук, той щеше вече да е на задника си.

– Просто разкарай шибаната бракма, глупава краво! – крещи той в лицето ми и ме кара да се свия.

Изтичвам по паважа, настъпвайки всяко камъче по пътя и нагоре по стълбите към входната врата на госпожа Линк.

– Кейт! – Тропам като обезумяла. Обръщам се и се усмихвам мило на Господин Плешивец, спечелвайки си още една поредица от ругатни. Този човек се нуждае от терапия за справяне с гнева. – Кейт! – крещя и тропам отново. Отвсякъде пищят клаксони, най-гневният мъж, когото съм срещала някога, сипе ругатни по мой адрес, задникът ме боли, а стъпалата ми са наранени от шибаните камъни! – КЕЙТ!!! – Гърлото вече също ме боли. Но после ми хрумва нещо. Дали е оставила ключовете в „Марго“? Внимателно затичвам надолу по стъпалата и обратно на улицата, за да проверя стартера на „Марго“, като заобикалям отзад, за да избегна Плешивко.

Но изглежда, че той няма желание да ме остави да се измъкна и се сблъсквам с неговото дебело, потно тяло, когато стигам до шофьорската врата.

– Ох! – извиквам и долавям полъх на застояла телесна миризма.

Той грабва ръката ми под рамото и стиска силно.

– Ако не преместиш шибаното нещо сега, ще ритам кльощавия ти задник по цялата улица.

Облягам се на вана, а той стяга захвата си и вече ми причинява такава болка, че ми се иска да извикам. Ще бъда пребита насред квартална улица в шикозната Белгравия и сутринта ще съм във всички новини. Усещам как очите ми се пълнят със сълзи от паника, докато стоя прикована за „Марго“ без никаква представа какво да правя.

– Махни си шибаните ръце от нея!

Ревът, който пробива въздуха около мен и блокира всички клаксони и лондонското движение, кара коленете ми да се огънат от облекчение. Обръщам се в посоката, от която идва тази навременна намеса, и виждам Джеси да тича по средата на пътя. Облечен е в костюм и изглежда готов да убие човек.

„О, слава Богу!“ Не знам откъде се е появил и не ми пука. Облекчението, което ме обзема, е съкрушително. Никога не съм се радвала повече да видя някого през целия си живот, а фактът, че това е мъж, когото познавам едва от седмица, би трябвало да ми говори нещо.

Тлъстата грозна глава на Господин Плешивец се извърта рязко в посоката на Джеси и израз на дълбока паника превзема потните му черти. Усещам как захватът му се разхлабва. Той ме пуска, отстъпва назад от „Марго“ и започва да преценява планината от мускули, която връхлита към нас. Намерението да офейка личи ясно на грозното му лице. Но няма тази възможност. Джеси го напада, преди той да е задвижил късите си крака, и го праща с трясък на паважа.

Боже мой! Сгреших. Плешивко не е най-гневният мъж, когото съм виждала някога. Джеси забива юмрук в лицето му и го рита в корема, като го кара да крещи.

– Стани от дебелия си задник и се извини! – Джеси го издърпва от пътя и ми го представя. – Извини се! – реве той.

Поглеждам към Плешивко, който пухти, носът му очевидно е счупен и по скапания му костюм тече кръв. Щях да го съжаля, ако не беше толкова гадно копеле. Що за мъж причинява това на жена?

– Аз... аз ссъжалявам... – пелтечи той и изглежда напълно замаян.

Джеси стиска в юмрук сакото на Плешивко и го разтърсва.

– Само да я пипнеш отново, ще ти откъсна шибаната глава. – Тонът му е заплашителен. – Сега се разкарай! – Той избутва смачкания мъж от ръцете си, сграбчва ме и ме притиска към себе си.

Аз се разпадам. Превръщам се в глупава пелтечеща купчина, докато хлипам в скъпия костюм на Джеси, който ме държи до твърдите си топли гърди.

– Трябваше да довърша копелето – мърмори той. –Хей, спри да плачеш! Ще се вбеся. – Той разтваря длан на тила ми и вдишва, заровил нос в косата ми.

– Откъде се появи? – мърморя, отдръпвайки се от гърдите му. Не ми пука. Просто се радвам, че е тук.

Той ми хвърля поглед, почти засрамен.

– Аз...

Не успявам да спра шокираното ми ахване.

– Следил си ме, нали?

– И добре стана. – После отклонява вниманието ми. – Къде е Кейт?

Да, къде е Кейт? Настана истински хаос, а нея никъде я няма. Ще я убия... след като получа своя дял от Джеси.

– Какво става?

Вдигам глава и виждам Кейт да стои пред „Марго“ с доста объркана физиономия.

– Мисля, че трябва да преместиш вана си, Кейт – съветва я дипломатично Джеси. Дори не се е изпотил.

– О, добре. – Тя свива рамене, напълно разсеяна.

Джеси се отдръпва и оглежда тялото ми.

– Къде са обувките ти? – пита намръщен и очите му отново потъмняват от гняв. Явно мисли, че съм ги изгубила в разправията с Плешивко.

– Отзад в „Марго“ са – казвам под нос. – Това е ванът – добавям, когато веждите му трепват объркано.

Той ме вдига, пренася ме през паважа и ме поставя да седна върху една стена пред къщата на госпожа Линк.

– Дори няма да питам как са се озовали там.

– Аз ще ги донеса – вика Кейт. Би трябвало, по дяволите. Тя притичва към нас с обувките ми в ръка. – Какво стана?

– Къде беше? – питам кратко.

Кейт извърта очи.

– Завлякоха ме горе, за да ми покажат роклята за купона. Беше прекалено малка. Отне им десет минути, за да я натъпчат в нещото. – Тя поглежда към Джеси, който събира чантата ми от предната седалка на Марго. – Какво стана? – пита отново шепнейки. – Той изглежда изпушил.

– Господин Ягуар ме нападна – избърсвам чакъла от болящите си стъпала и слагам обувките с токчетата. – Джеси... – замълчавам и се чудя дали следенето и дебненето са едно и също нещо. – Просто се озова наблизо.

– Ава, съжалявам. – Тя сяда на стената и слага ръка на рамото ми. – Да благодарим на Бога за Господаря, а? – усещам намек в тона ù.

– Кейт, трябва да смениш този ван, преди да се разрази война. – Той идва към мен с чантата ми и аз се изправям. По дяволите, боли ме! Полагам задник отново на стената и трепвам, когато срещам цимента. Джеси се намръщва, когато вижда реакцията ми. – Взимам Ава с мен.

– Така ли? – изтърсвам.

Той вдига вежди.

– Да. – Тонът му ме предизвиква да възразя.

– Ще се видим у дома. – Кейт целува слепоочието ми, тръгва бавно към „Марго“, после поглежда назад и се ухилва.

Не ù обръщам внимание и се взирам във високия красив звяр пред мен (който изглежда невероятно в сивия си костюм с бяла риза) и откривам, че зелените му очи са присвити.

– Защо потрепваш?

Изправям се и трепвам отново, когато стъпвам на краката си.

– Задникът ме боли. – Разтривам натъртеното си дупе и се пресягам да си взема чантата от Джеси. – Държах тортата на Кейт отзад в „Марго“.

– Нямаше ли колан?

– Не. Няма колани в багажното отделение на ван, Джеси.

Той клати глава и ме вдига в силните си ръце, преди да закрачи по улицата. Въздъхвам тежко и го оставям да прави каквото си е наумил, като облягам глава на рамото му и обвивам ръце около врата му.

– Не ми се обади. Казах ти да ми се обадиш – оплаква се той обвинително.

– Съжалявам.

– И аз.

– За какво съжаляваш ти?

– Че не бях тук по-рано. Не прави глупости, Ава! И се обаждай, когато ти кажа!

Мръщя се, с притиснато лице в рамото му, а той поглежда надолу към мен, сякаш усетил реакцията ми заради упрека. Ухилва се и докосва с устни челото ми. Очите ми се затварят. Не мога да остана безразлична. Между нас определено има нещо, което е напълно смущаващо.

Джеси спира пред дома на Кейт и не съм изненадана, че „Марго“ още не е пристигнала. Мъжът кара като смахнат. Излизам от колата, но скоро съм вдигната и понесена по пътеката към предната врата.

– Мога да вървя. – Смея се аз, но той се прави, че не чува. Взима ключовете от ръката ми, щом стигаме до вратата и отваря, след което я изритва с крак, за да я затвори. Аз се въртя и той ме оставя на крака, обгръща кръста ми и ме придърпва към себе си.

Повдига ме, докато устните ни се срещат. Аз въздъхвам, сключвам ръце около врата му и оставям езика му да се плъзга по устата ми бавно и спокойно. Свършена съм, ако дори помисля, че мога да му устоя.

– Благодаря ти за книгата – казвам тихо.

Той се отдръпва и ме гледа втренчено, а зелените му очи трепкат от удоволствие.

– Ти си повече от добре дошла. – Той полага целомъд­рена целувка на устните ми.

– И благодаря, че ме спаси.

Усмивката му става дръзка и дяволита.

– За теб винаги.

Входната врата се отваря рязко, Кейт връхлита вътре и забелязва как сме се прегърнали.

– Извинете – прошепва и бързо се оттегля на горния етаж.

Джеси се смее леко и отърква хълбоци в мен, пре­дизвиквайки възхитително туптене дълбоко в корема ми. Дъхът ми спира, когато челото му среща моето.

– Ако бяхме сами, ти щеше да си подпряна на онази стена, а аз щях да те чукам до оглупяване. – Той се отърква отново и изтръгва от мен вопъл, а туптенето се премества в сърцевината ми. Пращам Кейт по дяволите наум.

– Мога да съм тиха – прошепвам. – Запуши ми устата, ако трябва.

Той се усмихва самодоволно.

– Довери ми се, ще крещиш. Никоя запушалка няма да заглуши това. – Тялото ми се разтърсва. – Сега за утре – казва той самоуверено, – бих искал да си уредим среща.

– Среща, за да ме чукаш?

– Езикът! – започва да се смее. – Искам да се върнеш в имението и да уточниш подробностите, от които наистина се нуждаеш, за да започнеш да работиш по дизайна.

Устата ми оформя О и той се навежда и гмурва език вътре, нападайки ме със страст. Оставям го да ме завладее и коленете ми се подгъват, когато отново притиска тези проклети възхитителни хълбоци в мен.

Той се откъсва от мен, диша тежко и затваря очи, а аз се чувствам изгубена.

– Не си уговарям среща, за да те чукам, Ава. Ще те чукам, когато пожелая.

Той откъсва поглед от мен и поглежда нагоре към стълбите. Знам, че проклина Кейт за това, че си е вкъщи.

– В имението по пладне – заявява той, пресяга се и прокарва пръст по бузата ми. Кимвам. – Добро момиче – усмихва се и притиска устни към челото ми, после се обръща и излиза.

Отпускам се на стената и се опитвам да си поема въздух, а мислите ми препускат. Влюбвам се. Влюбвам се силно и бързо.

И съм уплашена.