Този мъж

Първа глава

Тършувам из купчини и купчини вещи, пръснати навсякъде по пода на стаята ми. Ще закъснея.

– Кейт! – крещя като луда. Къде са, по дяволите? Тичам до площадката и се надвесвам над парапета. – Кейт!

Чувам познатия звук от дървена бъркалка, която бие по стените на керамична купа, и Кейт се появява в дъното на стълбите. Червената ù коса представлява куп къдрици, събрани високо. Тя поглежда нагоре към мен с уморено изражение. Нещо, с което съм свикнала напоследък.

– Ключовете. Виждала ли си ключовете от колата ми? – пухтя към нея.

– На масата под огледалото, където ги остави снощи. – Тя извърта очи и се понася заедно със сместа за торта обратно в ателието.

Стрелкам се през площадката напълно шашардисана и намирам ключовете от колата под купчина седмични списания.

– Пак се криете – мърморя на себе си и грабвам кафявия колан, високите обувки и лаптопа. Слизам долу от апартамента над ателието на Кейт и я намирам да налива смес за торта в различни форми.

– Трябва да си подредиш стаята, Ава. Страшна бъркотия е – недоволства тя.

Да, личните ми организационни умения са доста шокиращи, особено като се има предвид, че съм интериорен дизайнер в „Рококо Юниън“ и прекарвам цял ден в съгласуване и организиране. Измъквам телефона си от ниската масичка и топвам пръст в сместа на Кейт.

– Не мога да съм идеална във всичко.

– Махай се! – Тя тупва ръката ми с лъжицата. – И защо всъщност ти трябва колата? – пита тя и се навежда да заглади сместа, а езикът ù лежи върху долната устна в израз на съсредоточеност.

– Отивам на първа консултация в Съри Хилс1. Някакво провинциално имение. – Вкарвам колана през гайките на правата ми рокля, пъхам крака в кафявите обувки с токчета и се представям на огледалото.

1 Съри Хилс е район с изключително красива природа, намиращ се в графство Съри, Англия. Б.пр.

– Мислех, че работиш в града – казва тя зад мен.

Разрошвам дългата си тъмна коса няколко секунди, като я премятам от едната на другата страна, но се отказвам и вместо това я вдигам с няколко фиби. Тъмните ми кафяви очи изглеждат уморени и им липсва обичайната искра – несъмнено в резултат от прекалено много работа. Пренесох се при Кейт едва преди месец, след като се разделих с Мат. Държим се като двойка студентки и черният ми дроб вече крещи за почивка.

– Да. Провинцията обикновено е запазена за Патрик. Не знам как получих този обект. – Прокарвам гланц по устните си, млясвам ги и целувам Кейт по бузата. – Ще бъде болезнено, сигурна съм. Обичам те!

– Аз също. Ще се видим по-късно. – Кейт се засмива, без да вдигне лице от работния си плот.

Въпреки че закъснявам, карам с обичайното внимание малкото си „Мини“ към офиса на Брутън Стрийт и докато обикалям наоколо десет минути в търсене на място за паркиране, си спомням защо пътувам всеки ден с мет­рото.

Нахлувам в офиса и поглеждам към часовника. Девет без двайсет. Добре, закъсняла съм с десет минути. Не е толкова зле, колкото мислех. Подминавам празните бюра на Том и Виктория на път за моето и забелязвам Патрик в кабинета му, докато сядам на стола си. Разопаковам лаптопа и виждам пакет, оставен за мен.

– Добро утро, цветенце! – Патрик ме поздравява с ниското си буботене и кацва на ръба на бюрото ми, а тежестта му както винаги предизвиква силно скърцане. – Какво имаш тук?

– Добро утро! Новите мостри от Милър. Харесват ли ти? – Галя някои от луксозните материи.

– Чудесно. – Той показва фалшив интерес. – Не допускай Айрин да ги види! Съвсем скоро ликвидирах по-голямата част от активите си, за да финансирам новата мека мебел у дома.

– О! – изразявам съчувствието си. – Къде са всички?

– Виктория има почивен ден, а Том изживява поредния кошмар с господин и госпожа Бейнс. Само ти, аз и Сал сме днес, цветенце. – Той вади гребен от вътрешния си джоб и го прокарва през посребрената си гъста коса.

– Имам среща по пладне в имението – напомням му. Не може да е забравил. – Сигурен ли си, че аз съм човекът, когото искаш за тази работа, Патрик?

Работя в „Рококо Юниън“ от четири години и съм наясно, че съм назначена, за да разширя бизнеса по посока на модерния интериор. Патрик и Том са специализирали в традиционния дизайн и нещо не им достига. Щом работата потръгна и стана прекалено много за мен, той нае Виктория.

– Те поискаха теб, цветенце. – Шефът ми стъпва на крака и бюрото ми отново стене. Патрик не обръща внимание, но аз трепвам. Трябва да свали килограми или да спре да сяда на бюрото ми. То няма да издържи напрежението още дълго.

Значи са искали мен? Защо? Моето портфолио не съдържа нищо в рамките на традиционния дизайн, абсолютно нищо. Не мога да не си помисля, че това е пълна загуба на моето време. Би трябвало Патрик или Том да поемат този клиент.

– О, трябва да поговорим за откриването на „Луссо“2 – Патрик прибира гребена си. – Предприемачът наистина е предвидил много пари за приема в луксозния панорамен апартамент. Свършила си невероятна работа, Ава. – Той клати глава одобрително.

2 Луссо – от италиански Lusso – означава лукс. Б.пр.

Изчервявам се.

– Благодаря. – Адски се гордея със себе си и с работата си в „Луссо“, която е най-голямото постижение в кратката ми кариера. Комплексът се намира в близост до доковете Сейнт Катрин, а цените там варират от три милиона за обикновен апартамент до десет милиона за панорамен. Ние сме в света на супербогатите. Обзавеждането е издържано, точно както загатва и името, в италиански лукс. Поръчах всички материали, мебели и произведения на изкуството от Италия и се насладих на една седмица там, докато организирах транспорта. Приемът за откриването е в петък, но аз знам, че панорамният апартамент вече е продаден, както и още шест други, така че това е по-скоро прием, с който инвеститорът би искал да изпък­не.

– Освободих се от всякакви ангажименти, за да направя последна проверка, след като чистачите си тръгнат. – Прехвърлям страниците на бележника си до петък и зачертавам страницата отново.

– Добро момиче. Казах на Виктория да бъде там в пет. Това е нейното първо откриване и искам да ù дадеш някои съвети. Аз ще дойда в седем заедно с Том.

– Добре.

Патрик се връща в кабинета си и аз отварям имейла, за да изтрия някои писма и да отговоря на други.

В единайсет часа прибирам лаптопа и мушвам глава през вратата на кабинета на Патрик. Той е погълнат от нещо на компютъра си.

– Тръгвам – казвам аз, но той само махва с ръка във въздуха за потвърждение. Минавам през офиса и виждам Сали да се бори с копирната машина. – Ще се видим по-късно, Сал.

– Довиждане, Ава! – отвръща, но е прекалено заета да вади сдъвканата хартия, за да ме погледне. Това момиче е истинско бедствие.

Излизам на слънчева светлина и се отправям към колата. Шофирането в петък преди обед е истински кошмар, но след като се измъквам от града, трафикът е доста приличен. Покривът е свален и Адел3 ми прави компания. Малката разходка с кола в провинцията е чудесен начин да завърша работната седмица.

3 Адел – известна английска поп певица. Б.пр.

Отбивам се от магистралата по един тесен път и след известно време се озовавам пред най-голямата двойна порта, която съм виждала някога. Златна табела върху един стълб гласи „Имението“.

„По дяволите!“ Свалям слънчевите си очила и докато гледам през портата надолу към обградената с дървета чакълеста алея, която сякаш продължава с километри, в ума ми се появява образът на старомоден, пушещ пури господар на имението. Излизам от колата и отивам до портата, за да потърся интерком.

– Зад вас е. – Едва не припадам, когато ниският глас прозвучава сякаш от нищото и смущава тихата селска идилия.

Оглеждам се.

– Ехо?

– Ето тук.

Обръщам се и виждам интеркома назад по алеята. Минала съм с колата точно покрай него. Изтичвам натам и натискам копчето, за да се представя.

– Ава О’Ший, „Рококо Юниън“.

– Знам.

Оглеждам се и забелязвам камера, инсталирана върху портата.

– Е, ще ме пуснете ли? – питам точно когато простъргване на метал разбива провинциалната тишина около мен. Крилата на портата започват да се отварят. – Дано имам достатъчно време да вляза! – мърморя, докато подтичвам обратно към колата. Скачам в моето „Мини“ и пълзя напред, докато портите се отварят и през цялото време се чудя как ще премахна чашата портвайн4 и пурата, които съвсем явно са вклинени в мизерния задник на този човек. С всяка изминала минута очаквам с все по-малко желание тази среща. Шикозните провинциалисти и техните шикозни провинциални имения не са в моята област.

4 Портвайн – португалско подсилено вино с тъмнозлатист цвят, което се произвежда в долината на река Дуро, Североизточна Португалия. Б.пр.

Щом портите се отварят напълно, минавам през тях и след около километър и половина стигам до съвършено кръгъл площад. Свалям слънчевите си очила и зяпвам към огромната постройка, извисяваща се над нея. Внушителна е.

От двете страни на черните врати, украсени със силно полирани корнизи, има четири гигантски еркерни прозореца с колони от гравиран камък, които сякаш ги охраняват. Сградата е построена от огромни варовикови блокове, а покрай фасадата са подредени тучни лаврови дървета и като връх на всичко това в центъра на площада има фонтан, който пръска осветени от слънцето струи вода. Всичко е много величествено.

Гася двигателя и непохватно се боря с дръжката, за да изляза от колата. Изправям се, хващам се за вратата на колата, поглеждам нагоре към великолепната постройка и моментално решавам, че е станала някаква грешка. Мястото е в невероятно състояние.

Моравите са по-зелени от зеленото, сградата изглежда така, сякаш всеки ден я търкат и дори чакълът е чист до степен, която би могла да бъде постигната само ако редовно се минава с прахосмукачка. Ако може да се съди по външния изглед, не мога да си представя, че е възможно интериорът да се нуждае от някаква работа. Поглеждам нагоре към дузините издадени прозорци и виждам плюшени пердета да висят зад всички тях. Изкушавам се да звънна на Патрик и да проверя дали съм взела точния адрес, но на портата наистина пишеше „Имението“, а мизерникът в другия край на интеркома очевидно ме очаква.

Докато обмислям следващия си ход, вратата се отваря и разкрива най-едрия мъж, когото съм виждала някога. Той излиза бавно и застава на върха на стълбите, а аз трепвам от вида му и отстъпвам леко назад. Мъжът носи черен костюм, със сигурност специално ушит, защото това не е обичаен размер, черна риза и черна вратовръзка. Кожата му е с цвета на наситен абанос, бръснатата му глава изглежда така, сякаш е излъскана до блясък, а големите му слънчеви очила скриват очите му. Ако трябваше да си създам представа за това кой би могъл да излезе от тези врати, съвсем определено това нямаше да е той. Мъжът е истинска планина и всичко в него крещи „телохранител“. Внезапно започвам да се притеснявам, че съм се озовала в някакъв контролен център на мафията и се опитвам да си спомня дали съм прехвърлила паник-алармата в новата чанта.

– Госпожица О’Ший? – казва той провлечено.

Притеснена от масивното му присъствие, махвам с ръка в нервен жест.

– Здрасти! – прошепвам.

– Насам! – избоботва той с нисък глас, кимва отсечено, обръща се и тръгва обратно към вътрешността на сградата.

Обмислям дали да не побягна, но моето дръзко и копнеещо за опасности „аз“ е любопитно какво има отвъд тези врати. Грабвам чантата си, затварям вратата на колата, изкатервам стълбите, прекрачвам прага и се оказвам в огромно преддверие. Оглеждам втренчено помещението и се впечатлявам от голямото извито стълбище, което води към първия етаж.

Декорът е пищен, богат и някак стряскащ. Тъмносиньо и сиво-кафяво с намеци за злато и оригинални дървени части, както и богат махагонов паркет правят мястото зашеметяващо и крайно екстравагантно. Точно така бях очаквала да е, а това е твърде далеч от моя стил на дизайн. Но въпросът какво изобщо би правил тук някой интериорен дизайнер започва да ме обърква още повече. Патрик каза, че са поискали лично мен, така че бях склонна да мисля, че собствениците имат намерение да модернизират мястото, но това беше преди да го зърна. Декорацията подхожда на историческата сграда. В перфектно състояние е. Защо, по дяволите, съм тук?

Голямото момче се отправя надясно. Налага се да подтичвам след него и токчетата ми тракат по паркета, докато вървим към задната част на сградата.

Чувам бръмченето на разговори и поглеждам надясно. Забелязвам много хора, насядали на различни маси, да ядат, пият и разговарят. Сервитьори поднасят храна и напитки, а отчетливите гласове на Рат Пак5 мъркат за фон. Намръщвам се, но разбирам. Това е хотел – шикозен провинциален хотел.

5 Рат Пак (Rat Pack) – прозвище на група актьори и певци от 50-те и 60-те години на ХХ век. Появяват се заедно в различни филми и шоу програми. Основни членове са Франк Синатра, Дийн Мартин, Сами Дейвис-младши и други. Счита се основно за мъжка група, но в различни периоди от време към нея са се присъединявали Шърли Макклейн, Лорен Бекол и Джуди Гарланд. Б.пр.

Всичко започва да придобива смисъл за мен. Искам да кажа нещо на мъжа-планина, който ме води Бог знае къде, но той не поглежда назад нито веднъж, за да провери къде съм. Тракането на токчетата ми вероятно му показва, че го следвам. Той не казва почти нищо и подозирам, че не би ми отговорил, ако му задам въпрос.

Продължаваме покрай още две затворени врати, преди той да ме въведе в една лятна стая – голямо, светло и зашеметяващо пищно място, което е разделено на индивидуални зони с дивани, големи фотьойли и маси. Френски прозорци обгръщат стаята и извеждат към облицовано с плочки патио и огромна морава. Мястото наистина предизвиква възхита и аз тихо ахвам, когато зървам стъклена сграда с плувен басейн. Изглежда невероятно. Потрепервам при мисълта колко може да струва нощувката тук. Сигурно е най-малко пет звезди, вероятно повече.

След като подминаваме лятната стая, отново тръгваме по някакъв коридор, докато голямото момче спира пред една дървена врата.

– Кабинетът на господин Уорд – избоботва той и чука на вратата изненадващо нежно, като се има предвид мамутския му размер.

– Управителят ли? – питам.

– Собственикът – отговаря той, отваря вратата и влиза вътре. – Заповядайте!

Поколебавам се на прага, докато гледам как големият крачи в стаята пред мен. Накрая притеснена влизам и оглеждам също толкова луксозната обстановка в кабинета на господин Уорд.