Този мъж

Седемнадесета глава

Целувам Джеси леко и го оставям с изписано безпокойство на зашеметяващото му лице.

– Ще ти се обадя. – Затварям вратата и бързам по пътеката към къщата на Кейт. Не поглеждам назад, когато влизам, затварям бързо вратата и се свличам по нея.

– Хей! – Кейт се появява на върха на стълбите с кърпа, увита около косата ù. – Добре ли си?

Не мога повече да поддържам фалшивата усмивка.

– Не.

Тя ме поглежда със смесица от объркване и съчувствие.

– Чай?

Кимвам и се отлепвам от вратата. Знаех, че това ще стане. Не толкова скоро, но тази гадна болка в сърцето беше неизбежна. Завличам се нагоре по стълбите и се сривам на един от различните столове, докато Кейт прави чай.

– Сам отиде ли си?

Слага три лъжички захар в чашата си и въпреки че е с гръб към мен знам, че се хили.

– Да – казва го прекалено небрежно.

– Добре ли прекара нощта?

Тя се обръща и присвива бляскавите си сини очи към мен, след което се ухилва.

– Този мъж е животно.

Смея се на описанието ù на Сам. Има един определен човек, който също би отговарял на това описание.

– Добър ли е?

Тя налива кипяща вода в чашите и добавя мляко.

– Става – свива рамене. – Стига за мен! Защо сутринта излезе и изглеждаше така, сякаш си имала не по-лоша нощ от моята, а се връщаш няколко часа по-късно и изглеждаш сякаш си била зашлевена? – Тя сяда и ми подава чая.

Въздъхвам.

– Няма да го виждам повече.

– Защо? – извиква тя.

– Защото, Кейт, без никакво съмнение ще се опаря много жестоко. Той е опасен.

– Откъде знаеш?

– Той е зрял бизнесмен и е много повече от богат и самоуверен. За него аз съм просто малка играчка. Ще му омръзна, ще ме захвърли и ще мине на следващата. – Въздъхвам обезсърчено. – Повярвай ми, няма да липсват жени, които да се хвърлят в краката му. Видях каква реакция предизвиква, преживях я. Той е невероятно свиреп в леглото и е дяволски добър, а това ми говори, че не му липсват сексуални завоевания. – Поемам глътка въздух, докато Кейт ме гледа зяпнала. – Той е магнит за жените, вероятно и сваляч. Вече имах сблъсък със Сара, жената, за която мислех, че му е приятелка. – Отпускам се в стола си и грабвам чашата чай.

– Сериозно ли скачаш от кораба, само заради няколко зли думи от отхвърлена жена? Кажи ù да си го начука!

– Не, не е само това, въпреки че нямам нужда от нокти, забити в гърба ми.

Кейт извърта очи.

– Приятелко, ти си сляпа.

– Не, не съм. Аз съм разумна – защитавам се. – И защо го харесваш толкова?

– Не знам – свива рамене. – Просто има нещо в него, нали?

– Да, и то е опасно.

– Не. Той те гледа така, сякаш си центърът на неговата вселена или нещо такова.

– Не бъди глупава! Аз съм центърът на неговия сексуален живот – поправям я и внезапно се замислям върху възможността да съм една от многото жени, които забавлява. Мисълта е болезнена и е още една причина да си тръгна, докато съм все още отчасти незасегната. Кого заблуждавам? Вече съм разкъсана на парчета, но колкото по-дълго позволя тази връзка да продължи, толкова по-лошо ще става.

– Ава, ти си майстор на отричането – присмива ми се тя леко.

– Не отричам нищо.

– Напротив – заявява твърдо Кейт. – Влюбила си се в него. Лесно е да видя защо.

Толкова ли е очевидно? Би трябвало да отрека, но няма да обиждам интелигентността на Кейт.

– Ще си полегна. – Избутвам стола си назад, той остъргва дървения под и ме кара да трепна от пронизващия звук. Махмурлукът се е върнал със страшна сила.

– Добре – въздъхва Кейт.

Оставям я в кухнята, за да се оттегля в убежището на стаята ми, като се пльосвам на леглото и придърпвам възглавница върху главата си. Не мога да градя мечтите си около Джеси Уорд и мисълта е като нож в разкъсаното ми сърце.

Влизам в офиса в началото на новата седмица, но изоб­що не се чувствам свежа.

– Добро утро, цветенце! – обажда се Патрик от кабинета си.

– Здрасти! – Опитвам се да звуча жизнерадостна, но се провалям ужасно. Хвърлям чантата си на бюрото и сядам, за да пусна компютъра.

Пет секунди по-късно бюрото ми пищи в протест, когато Патрик заема обичайното си място.

– Какво е положението с Ван дер Хаус?

Пресягам се под бюрото, за да извадя малката кутия с мостри, които зарязах в петък.

– Дойдоха в петък – казвам и оставям една част на бюрото. – Той ми прати и имейл със спецификациите и чертежите.

Патрик разгръща купчината мостри – всички в неутрални тонове на бежово и кремаво, някои с шарки, други не.

– Малко са скучни, нали? – сумти той неодобрително.

– Напротив. – Издърпвам прекрасно парче с дебели райета. – Виж!

Той бърчи нос.

– Не са по мой вкус.

– Няма нужда да са – напомням му. Той няма да си купи луксозен апартамент в Лайф Билдинг. – Господин Ван дер Хаус се връща от Дания днес. Каза, че ще ми се обади, за да посетя сградата. Ще отида, ако не възразяваш.

Патрик се изправя и аз изпълнявам обичайното си трепване при изскърцването на бюрото.

– Да, действай! – Оглежда ме подозрително. – Кажи ми да си гледам работата, ако искаш, но не изглеждаш на себе си. Станало ли е нещо?

– Не, добре съм. Честно.

– Сигурна ли си?

– Да, Патрик. – Опитвам се да звуча убедително, но се провалям с гръм и трясък. Телефонът ми започва да подскача по бюрото и песента на Сам Спаро28 Black and Gold29 започва да гърми в офиса. Мръщя се, когато виждам името на Джеси да проблясва по екрана. Отново е бърникал в телефона ми. Сърцето ми подскача и то не от щастие. Не мога да говоря с него. Ако чуя гласа му, ще направя грешка.

28 Sam Sparro – австралийски певец. Б.пр.

29 Black and Gold – „Черно и златно“. Б.пр.

– Ще те оставя да говориш, цветенце. Дръж красивата си брадичка вдигната! Това е заповед.

Патрик ме оставя, докато аз се опитвам да накарам телефона да млъкне, но още щом спира, започва да пее отново. Натискам копчето, за да му взема думата и го оставям на бюрото. Заемам се с пощата и откривам имейл от Микаел. Кратък е, но има достатъчно информация, за да започна да подготвям проектите си.

След като е звънял петнайсет минути, телефонът ми издава сигнал за съобщение, но вместо да го изтрия, което би било разумното действие, аз го отварям.

ВДИГНИ СИ ТЕЛЕФОНА!

Сам Спаро отново започва да свири и аз карам телефона да млъкне... отново. Няма да свърша никаква работа с тази скорост. Идва още едно съобщение.

Ава, говори с мен, моля те! Какво съм направил?

Слагам телефона на тих режим и се опитвам да забравя за него. Какво е направил? Нищо, наистина, но съм сигурна, че ако му дам възможност, ще направи. Или? О, не знам. Но инстинктът ми казва да се махна.

– Сал, ако някой се обади в офиса, кажи, че разговарям по мобилния телефон, става ли? – Знам, че вероятно това ще бъде следващият му ход.

– Добре, Ава.

Започвам работата по колажите и по скиците за Микаел. Дори не съм видяла още апартаментите, но имам добра идея и изненадващо за мен съм доста развълнувана.

Отскачам до павилиончето в почивката, вземам си сандвич и се връщам в офиса да го ям. Сали ме информира, че докато съм била навън, се е обадил мъж, но не е оставил съобщение. Разбира се, знам кой е.

Упорито не поглеждам телефона си, с изключение на обаждането от Микаел, с когото се уговарям да посетя „Лайф Билдинг“ утре. Той е задържан в Дания до края на седмицата, затова ще се срещна с личната му асистентка направо в сградата в девет сутринта. Часовникът удря шест и аз съм доволна от това, че успях да се съсредоточа и да поработя, и то продуктивно. Денят е изтекъл.

Пристигам в „Лайф Билдинг“ на следващата сутрин точно навреме, въпреки че се успах. Излишно бързах. Асистентката на Микаел закъснява, затова сядам и се възползвам от възможността да звънна на мама и да проверя всичко ли е наред в Нюкий. Наред е, а Дан пристига в понеделник. Това повдига духа ми. Когато затварям, се взирам в телефона си и най-после събирам сили да проверя множеството пропуснати обаждания и съобщения. Всички са от Джеси, с изключение на едно съобщение от Кейт снощи, в което ми казва, че ще остане у Сам. В бързането ми сутринта не съм забелязала, че я няма. Отговарям, че съм спала, когато е писала, и че чак сега виждам съобщението. Все още чувам упоритото тропане на Джеси на вратата снощи, докато аз се криех под завивките като уплашено дете.

– Вие сигурно сте госпожица О’Ший – вдигам поглед и виждам дребна блондинка, протегнала ръка към мен. – Аз съм Ингрид. Микаел ви уведоми, че ще бъда тук, да? – датският ù акцент е много силен.

– Ингрид, наричай ме Ава, моля те! – Изправям се и поемам ръката ù, разтърсвайки я леко. Тя изглежда толкова крехка.

Усмихва се и кимва.

– Ава, разбира се.

– Микаел ми се обади вчера, за да ми каже, че е задържан в Дания.

– Да, така е. Аз ще ти покажа сградата. Работите не са съвсем приключили, затова трябва да си сложиш тези неща. – Тя ми подава жълта каска и отразителна жилетка. Надявам ги, докато тя натиска копчето на асансьора. – Ще започнем от панорамния апартамент. Много е подобен по разположение на този в „Луссо“. – Асансьорът пристига и ние влизаме вътре. – Запозната си с „Луссо“, разбира се – усмихва се тя.

– Да, запозната съм с „Луссо“ – отвръщам на дружелюбната ù усмивка. „По-запозната, отколкото предполагаш!“ Отхвърлям блуждаещите си мисли и започвам да ровя в чантата си за папката.

– Пристигнахме. – Асансьорът отваря врати направо в панорамния апартамент. – След теб, Ава.

– Благодаря. – Влизам в обширното пространство и моментално забелязвам, че този панорамен апартамент е почти същият като онзи в „Луссо“.

– Виждаш, че тук сме използвали дъб. Всички прозорци и врати са от материали, които щадят околната среда. Сигурна съм, че Микаел те е информирал за тази част от изискването в имейла, който ти е пратил. – Поглеждам я и тя сигурно е доловила празното ми изражение, защото се засмива и поклаща глава. – Не го е споменал в имейла, така ли?

– Не – отговарям и се моля да съм го прочела правилно и изцяло.

– Ще трябва да му простиш. Малко е разсеян заради развода.

Развод? О, това ли го е задържало в Дания? Мисля, че е неуместно тя да ми споменава толкова интимна подробност от личния живот на Микаел.

– Смятай ме за осведомена! – усмихвам се.

През следващите няколко часа Ингрид ме разхожда из цялата сграда. Правя снимки на пространството и водя записки по пътя. Микаел и партньорът му определено знаят как да строят модерни, луксозни сгради. Гледките към Холанд парк и към града са невероятни.

Накрая се озоваваме отново в основното фоайе.

– Благодаря, че ме разведе, Ингрид. – Свалям каската и жилетката.

– За нищо, Ава. Имаш ли всичко, което ти е необходимо?

– Да, ще чакам Микаел да ми се обади.

– Каза, че ще ти звънне в понеделник. – Тя стиска ръката ми.

Сбогуваме се и аз се отправям към офиса, като по пътя се обаждам на лекаря си. Трябва да ми изпише нови хапчета. Уреждам си час за четири днес, което е облекчение. Не че планирам да правя много секс в близко бъдеще. Напоследък имах достатъчно, за да ми държи влага известно време.

– Добър ден! – припявам към Том и Виктория, докато влизам в офиса.

Том се мръщи и поглежда часовника.

– Опа! Закъснявам за госпожа Бейнс. Тя ще има котенца. Ще се върна, след като усмиря смахнатата стара птица – съобщава той, събира чантата си и излиза от офиса.

– Добре ли си, Виктория? – питам и се приземявам на бюрото си. Тя се е заблеяла. – Ало! – извиквам.

– А? О, съжалявам. Бях на светлинни години от тук. Какво каза?

– Добре ли си?

Тя се усмихва весело и отмята русите си къдри през рамо.

– Няма как да съм по-добре.

– И защо така? – питам с вдигната вежда.

Тя се кикоти като момиченце.

– Имам среща с Дрю в петък вечер.

Знаех си, въпреки че все още не мога да приема идеята за връзка между вятърничавата Виктория и сериозния Дрю.

– На хубаво място ли?

Тя свива рамене.

– Не каза. Просто попита може ли да ме изведе. – Мобилният ù телефон звъни и тя се извинява, точно когато моят телефон издрънчава от получено съобщение. От Кейт.

Тъкмо си включихме телефоните. Бях... заета. Виждала ли си Джеси?

Заети? Сам и Кейт „заети“ – вероятно е благодат.

Не.

Няма нужда да казвам нищо повече от това и се надявам Кейт да не реши, че трябва да ми отговори и да ми каже това, което вече знам. Ще ми се.

Добре. Схващам картинката. Само да знаеш, че двамата със Сам имаме 30 пропуснати обаждания. И Сам говори с него. Не е щастлив, но поне вече знае, че си жива.

Какво мисли той, че може да ми се е случило? Отново се вторачвам в компютъра си и отново заглушавам телефона си, щом почва да дрънка Black and Gold, но след като рефренът се повтаря три пъти с подскачане, напълно изключвам звука. Мъжът е упорит трън в задника.

– Изчезвам – обажда се Виктория и става от бюрото си.

Махам ù за довиждане и започвам да преглеждам пощата си, а после правя копия на някои скици, които да изпратя на доставчиците.

Става три часа и отивам да правя кафе.

– Ава? – чувам Сали да ме вика. Показвам глава през вратата на кухнята и я виждам да държи телефона. – Един мъж те търси, но не иска да каже кой е.

Сърцето ми скача в гърлото. Знам адски добре кой е.

– На изчакване ли е?

– Да. Да те свържа ли?

– Не! – изкрещявам и горката нервна Сара трепва. – Съжалявам. Кажи му, че не съм в офиса!

– О, добре. – Тя изглежда ококорена и объркана, докато натиска копчето на телефона, което ще я свърже отново с Джеси. – Съжалявам, господине, Ава е извън офи-... – Тя подскача един метър във въздуха и изпуска слушалката със силно изтропване. Пипа неуверено по бюрото, докато го вдигне отново. – Аз... аз... аз... съ-... съжалявам, господине... – Горката Сали заеква неудържимо, което ми показва, че Джеси ù крещи по телефона. Изпитвам ужасна вина, че я подлагам на това. – Господине, моля ви... Аз... аз ви уверявам, че тя... не е тук.

Гледам я как психясва на бюрото си и ме гледа ококорена и зашеметена, докато Господин Невротик я напада словесно. Усмихвам ù се извинително. Ще ù купя цветя.

Телефонът е затворен и тя ме поглежда шокирана.

– Кой беше това? – Ще се разплаче.

– Сали, толкова съжалявам. – Бързо грабвам кафетата от кухнята (единственото предложение за помирение, което мога да измисля в момента) и отнасям това на Сали на бюрото ù.

Тя въздъхва дълго и разгневено.

– Някой се нуждае от прегръдка30! – започва да се кикоти.

30 В 70-те години на 20-и век в Западна Европа се заражда течение, представителите на което призовават хората да се прегръщат по-често в израз на обич и за намаляване на гнева и омразата. Скоро след това в някои страни на Стария континент 4 декември е обявен за Ден на прегръдката. Б.пр.

Напълно съм зашеметена. Очаквах сълзи и нервен срив, но вместо това Сали се шегува. Поглеждам към обикновената и незабележима Сали, която се смее, и също започвам да се смея с истински смях, който предизвиква сълзи в очите ми и спазми в корема. Сали се присъединява към истерията ми.

– Какво става? – идва гласът на Патрик откъм бюрото му.

Махвам с ръка във въздуха към него, той извърта очи и се връща към компютъра си, клатейки глава раздразнено. Не бих могла да му кажа, дори да бях в състояние да говоря. Оставям Сали да реве и се отправям към тоалетната да се оправя. О, това е толкова хубаво. Видях Сали в изцяло нова светлина. Харесвам саркастичната Сали.

Когато най-после съм се стегнала и съм почистила потеклата спирала, осведомявам Патрик, че отивам на преглед при лекаря.

– Съжалявам, Сали. Не мога да те погледна – изтърсвам набързо, докато минавам покрай бюрото ù, за да изляза от офиса и чувам как тя отново се кикоти. Успокоявам се и тръгвам към метрото.