Този мъж

Шестнадесета глава

Стигаме пред Кейт, аз слизам от колата и го пресрещам на тротоара. Той поглежда надолу към мен с прекрасните си зелени очи. Не искам да си тръгва. Искам да ме върне в своята кула в небето и да ме скрие там завинаги в леглото си... до него. Аз съм робиня на този мъж. Напълно и съвършено завладяна.

Пристъпвам напред, притискам се в гърдите му и наклонявам глава към него, но той стои небрежно с ръце в джобовете. Проблясващите му очи ме гледат, докато се вдигам на пръсти и докосвам с устни неговите. Само това е нужно и той вади ръце от джобовете и ме вдига до гърдите си, гмурва език в устата ми и свирепо взима, каквото иска. Всичко е наред. Може да го има. Ръцете ми сами откриват пътя си и се обвиват около врата му, а аз поемам всичко, докато той ме поглъща напълно. Но съвсем скоро се отдръпва с дълга въздишка и ме оставя без дъх, копнееща за още толкова много. Обръщам се на нестабилните си крака и поемам по пътеката към предната врата на Кейт, умът ми препуска, а сърцето ми бие неумолимо.

Когато стигам до вратата, се извъртам, за да видя как си тръгва, но го откривам съвсем близо зад мен да ме гледа. Смръщвам чело.

– Какво правиш? – питам.

– Ще те изчакам вътре.

– Къде отиваме?

– Идваш на работа с мен – отговаря. Харесва ми как звучи това.

Той отива на работа? Разбира се, хотелите не затварят през уикенда, но какво ще правя аз, докато той работи? Пука ли ми, след като ще съм с него?

– Ти току-що ме целуна за довиждане.

В ъгълчетата на устните му потрепва усмивка.

– Не, Ава. Аз просто те целунах. – Избутва влажен кичур от лицето си. – Приготви се!

– Добре. – Отстъпвам прекалено лесно. Няма да се оплаквам.

Влизаме в дневната и заварваме Кейт и Сам проснати на дивана в плетеница от полуголи ръце и крака да ядат пуканки. Никой от тях не прави опит да се покрие.

– Здрасти, мой човек! – възкликва Сам, когато поглежда нагоре и вижда Джеси.

Очите на Джеси обхождат полуголия Сам и на лицето му се изписва явно неодобрение.

– Как се чувстваш, Ава? – пита Сам.

– Добре. – Хвърлям на Кейт поглед „ела в стаята ми ВЕДНАГА“. – Ще се постарая да не се бавя. – Оставям Джеси в дневната и се оттеглям в стаята си. Крача, докато чакам Кейт.

Тя идва, носейки се плавно, и изглежда доста разрошена.

– Някой изглежда е правил чудесен секс! – казва тя и ми се усмихва с палава усмивка, която е същата като моята.

– Не ме гледай така, Кейт Матюс! Какво става с теб и Сам?

– Възхитителен е, нали? – намига ми тя. – Просто малко забавление.

Издърпвам ризата на Джеси и роклята през главата си и ги хвърлям на пода.

– Само забавление?

Кейт извърта очи, събира дрехите и ги поставя на леглото ми, после се пльосва на завивката и червената ù коса я обгражда като ветрило.

– Да. Ти не си единствената, която се радва на добро чукане – казва тя сериозно. Зяпвам към нея. – Изписано е на лицето ти, Ава.

– Ще отида на работа с Джеси. – Грабвам сешоара и се опитвам да поставя в ред мократа си коса.

– Забавлявай се! – Чувам я как припява, докато се измъква бавно от стаята ми. Обръщам глава надолу и грубо изсушавам косата си, като се опитвам да не мисля, че трябва да побързам да се върна при Джеси.

Когато вдигам отново глава и поглеждам в огледалото, образът на Джеси, изтегнат на таблата на леглото ми, буквално ме поваля. Ръцете му са небрежно скръстени под главата. На практика, той изпълва двойното ми легло. Изключвам сешоара и се обръщам с лице към зелените очи, които пробиват дупки в мен. Искам да изпълзя в това легло при него.

– Хей, бебче! – Той ме оглежда от горе до долу.

– Хей, ти! – Ухилвам се. – Удобно ли ти е?

Той подскача леко на леглото.

– Не, напоследък ми е удобно само с едно нещо под мен. – Веждите му се вдигат многозначително.

Този поглед и тези думи карат коленете ми да се разтреперят, а във всяка частица на тялото ми започват да се вихрят спирали на желание. Гледам как става от леглото, идва бавно при мен и ме обръща с лице към гардероба. Пресяга се през рамото ми, прокарва ръка по закачалките с дрехите и изважда кремавата ми рокля.

– Облечи тази! – шепти той в ухото ми. – И се погрижи под нея да има дантела!

Стискам очи и се пресягам, за да взема закачалката от него. Простенвам, когато ръката му се отпуска надолу и докосва гърдата ми, а слабините му се притискат към задника ми.

„Мили Боже, СПРИ!“

– Побързай! – Той ме плясва леко по дупето и излиза, като ме оставя да треперя и да стискам кремавата си рокля, сякаш търся в нея подкрепа.

* * *

Вече облечена в роклята, която Джеси е избрал, вадя всяка чанта, която имам, и търся хапчетата си, но никъде не мога да ги намеря. Откривам Кейт в кухнята да прави чай все още само по тениска.

– Виждала ли си хапчетата ми? – Тършувам в чекмеджето за боклуци в кухнята, което приютява всичко – от батерии и зарядни за телефон до червила и лакове за нокти.

– Не.

Тръшвам чекмеджето намръщена.

– Винаги ги държа в торбичката с гримовете.

– Проблем ли има?

Вдигам поглед и откривам Джеси да изпълва рамката на вратата.

– Не мога да си намеря хапчетата.

– Ще ги намериш после. Хайде! – Той протяга ръка. – Харесвам роклята ти – казва тихо и ме оглежда от долу нагоре, докато вървя към него.

Разбира се, че я харесва, той я избра.

Пресяга се под ръба на роклята и прокарва показалец по вътрешната част на бедрото ми. Наблюдава как устните ми се затварят, а аз притискам ръце към гърдите му. Той се усмихва самодоволно и мръснишки пъха пръста си под ръба на бикините ми, като ме докосва леко. Въздъхвам.

– Влажна си – прошепва и ме гали нежно. Мога да се разплача от удоволствие. – По-късно! – Той вади пръста си и го облизва.

– Трябва да спреш да правиш това.

– Никога. – Той се ухилва и ме издърпва от кухнята.

Караме извън града към Съри Хилс. От време на време го хващам да наблюдава мен, вместо пътя. Всеки път се усмихва и стиска коляното ми, дланта му е там през по-голямата част от пътуването.

– От колко време притежаваш имението? – питам.

Той ми хвърля любопитен поглед и вдига вежда, после намалява музиката.

– Откакто станах на двадесет и една.

– Толкова млад? – изтърсвам и тонът ми явно показва, че съм шокирана от отговора му.

Джеси ми се усмихва весело.

– Наследих имението от чичо Кармайкъл.

– Умрял ли е?

Усмивката му изчезва.

– Да.

– Съжалявам.

– Аз също. – Той се унася в мисли.

Протягам ръка и я слагам на коляното му, като стисвам леко, за да го утеша. Той ми се усмихва.

– На колко години си, Джеси?

– На двадесет и седем – казва напълно невъзмутим.

Въздъхвам.

– Защо не ми кажеш на колко години си?

– Защото може да решиш, че съм прекалено стар за теб и да избягаш.

– Ти мислиш ли, че си прекалено стар за мен? – Като се има предвид какво е правил с мен, предполагам, че отговорът е „не“, но изглежда за него е проблем, така че си струва да попитам.

– Не, не мисля. – Той задържа погледа си върху пътя. – Май това е твой проблем.

Мръщя се.

– Аз нямам проблем.

Извръща красивото си лице с невероятните си зелени очи към мен.

– Тогава спри да ме питаш!

Поглеждам го навъсена от раздразнение, но решавам да сменя темата.

– Ами родителите ти?

Правата линия, която оформят устните му, ме кара моментално да съжаля за въпроса.

– Не се виждам с тях.

Облягам се назад и повече не казвам нищо до края на пътуването. Презрителният му подход ме прави още по-любопитна, но също така ме кара да си затворя устата.

Когато отбиваме към имението, Джеси натиска копче на таблото и отваря портите. Виждам Големия Джон да излиза от своя „Рейндж Ровър“, облечен в обичайния си черен костюм и с неизменните слънчеви очила. Кима за поздрав, когато излизам от колата и отивам до Джеси.

– Какво става, Джон? – пита Джеси, поема ръката ми и ме повежда нагоре по стълбите към входа на имението. Потрепервам, като си спомних последния път, когато бях тук. Не мислех, че някога отново ще се върна, но ето ме тук. Поглеждам към Джеси, докато стиска ръката на Големия Джон. Той има напълно делови вид.

– Всичко е наред – буботи Джон и позволява на двама ни да минем пред него, след което тръгва след нас към ресторанта. За десет сутринта в неделната утрин в хотела е изненадващо тихо.

Джеси поръчва закуска. Усмихва ми се, когато уточнява, че правят любимата ми – яйца по бенедиктински със сьомга – и дава нареждане да я донесат в офиса му заедно с капучино по мой вкус – без шоколад и захар. После грабва ръката ми, влачи ме през имението и още щом вратата на кабинета му се затваря, ме обляга на нея и вдига роклята ми до кръста.

Заравя лице в шията ми и ръцете ми се вдигат, за да стиснат тениската му. Неговата свирепост ме изненадва. Бавна и старателна подготовка или силно и бързо нахвърляне – резултатът е все същият. Поемам накъсано дъх и съм готова да се моля.

Натискът на неговото тяло, което ме притиска към вратата, се усилва, устата му намира моята и той захапва устната ми.

– Мокра ли си?

– Да. – Дишам тежко, стиснала тениската му. Достатъчно е само да го погледна и се възбуждам.

Ръцете му оставят гърдите ми, изчезват надолу и чувам звука на отварящ се цип. Забележката му за „без пречки“ вече е напълно ясна. Бикините ми са издърпани настрани.

Нямам време да се подготвя за здравото бързо чукане, което следва. Той вдига единия ми крак на кръста си, намества се и се забива в мен, блъскайки ме във вратата със силен вик. Изкрещявам.

– Тихо! – ръмжи той.

Не ми дава никакво време да свикна. Тласка в мен многократно, наказателно, отново и отново, като ме изстрелва в небето от удоволствие. Стискам устни, за да не изкрещя и отпускам глава на рамото му отчаяно.

– Усещаш ли ме, Ава?

Бог да ми е на помощ, мисля, че ще припадна. Джеси се движи в мен като луд с бързи тласъци и пъшкане.

– Отговори на въпроса!

– Да! Усещам те.

Той продължава да навлиза все по-дълбоко, обзет от зашеметяващо отчаяние. Секунди ме отделят от взрива, а кракът, на който стоях, вече не е да пода.

– Хубаво ли е?

– Боже, да! – крещя аз, въздухът напуска дробовете ми и в този момент съм нападната от алчната уста на Джеси.

– Казах тихо! – Той захапва устната ми почти болез­нено.

Изпепеляващият огън, който помита сърцевината ми, пращи, съска, пръска се и ме захвърля в трескаво блаженство, когато достигам върха със силен вик. Устата на Джеси улавя крясъците ми, а умът ми се изпразва. Треперя неконтролируемо до него, но той продължава още известно време, после достига собствената си експлозия и крещи, а членът му пулсира и потръпва, докато излива всичко в мен.

Мили Боже! Главата ми се върти диво. Аз съм напълно възхитена от това, което този мъж прави с мен.

– Може да те водя на работа всеки ден – въздъхва той във врата ми, докато бавно излиза от мен и ме оставя да се плъзна надолу по вратата. – Добре ли си?

– Не ме пускай! – промърморвам в рамото му. Не съм в състояние да пазя равновесие.

Той се смее леко и обвива ръка около кръста ми, за да ме подкрепи. Издухвам косата от лицето си и откривам зашеметяващите му очи.

Усмихвам се.

– Здрасти!

– Ти се върна. – Той притиска устни към моите, вдига ме, отнася ме до дивана и ме поставя на него, а след това вдига панталоните си и закопчава ципа.

Оправям роклята си, отпускам се назад и виждам как в ъгълчетата на устните му трепка усмивка. Контрастът в него от див и настойчив до нежен и внимателен е истински шокиращ. Но аз обичам и двете му емоционални състояния.

Джеси идва, сяда до мен и ме издърпва в скута си.

– Мислех, че може да започнеш да нахвърляш някои идеи.

– Все още ли искаш аз да го проектирам?

– Разбира се.

– Мислех, че ме искаш само заради тялото ми – дразня го и си спечелвам перване по зърното.

– Искам те за много повече неща от тялото ти.

При почукването на вратата се премествам от скута му и мигновено усещам липсата на твърдото му тяло под себе си.

– Влез! – казва той.

Човекът от ресторанта влиза с поднос и го поставя на масичката за кафе.

– Благодаря, Пит.

– Сър! – Той кимва на Джеси и ми отправя приятелска усмивка, преди да излезе.

– Яж си яйцата, бебче! – нарежда Джеси. Аз не губя време и започвам да ям, като му подавам по малко на вилицата, когато поиска.

Щом опразвам чинията, той се усмихва и ме дръпва към неговата част от дивана, като ме приковава с едрото си тяло.

– Искам да те погълна, но трябва да работя, мамка му. – Той ме целува продължително, изръмжава обезсърчено и вади бележник и молив от чекмеджето на бюрото си.

– Ще отида отново да видя стаите. – Ставам от дивана и се сборичкваме през смях, когато взимам молива и се опитвам да мина покрай него.

– Целуни ме!

– Току-що го направих.

– Не ме карай да повтарям, Ава!

Усмихвам се и правя това, което иска, преди да ми бъде позволено да напусна кабинета.

Отварям вратата и виждам, че Големият Джон ме чака, за да ме придружи горе.

– Знам къде отивам, Джон – казвам. Няма нужда да ме придружава през целия път.

– Всичко е наред, момиче. – Той продължава да крачи до мен.

Когато стигаме стъклописа в дъното на стълбите за третия етаж, поглеждам нагоре към широкото стълбище. На върха има няколко дървени врати с красиви кръгли символи, гравирани в дървото. Вратите са затворени и изглеждат доста заплашително, но мислите ми са отвлечени от тях, когато чувам, че се отваря врата. Поглеждам през площадката и виждам мъж да излиза от един апартамент за гости и да закопчава ципа си. Мъжът вдига поглед, вижда, че се взирам в него, и лицето ми пламва. Поглеждам към Джон, който оглежда мъжа и клати глава заплашително. Вълна от тревога преминава по лицето на госта и аз бързо изчезвам през арката, която води към разширението, в опит да избягам от неудобната ситуация.

Влизам в най-далечната стая и поради липсата на мебели се плъзгам по стената и сядам на пода.

Джон подава глава през вратата.

– Позвъни на Джеси, ако ти трябва нещо! – сумти той.

– Мога да отида и да го намеря.

– Не. Обади му се! – повтаря той, затваря вратата и ме оставя да се мръщя в нищото. Трябва ли да звъня на Джеси, ако искам да отида до тоалетна?

Няколко часа по-късно задникът ми е изтръпнал, но вече имам груба скица на поразителна спалня. Прокарвам молива по хартията, засенчвайки и сливайки линии тук-там. Джеси каза, че голямото легло е основно, а огромното легло с четири пилона в центъра на стаята, което съм скицирала, носи лукс и чувственост. Изучавам рисунката и се червя на собствената си работа. Боже, почти еротична е. Откъде се появи това?

Линията на мислите ми е прекъсната, когато вратата се отваря и пред мен се озовава нацупеното лице на Сара. Стена вътрешно. Тази жена е навсякъде... Навсякъде, където е и Джеси.

– Ава, каква приятна изненада! – Тя затваря леко вратата зад себе си, преди да влезе в средата на стаята. Грозно е, но ми се приисква тя да се прекатури на нелепите си токчета. Наистина не харесвам тази жена. Тя вади на показ кучката в мен повече от всеки друг. Приятна изненада? Да, бе.

– Сара. Радвам се да те видя. – Хващам кичур коса и започвам да си играя с него, като мисля, че червените ù устни изглеждат още по-подути днес. Определено е имало работа по тях.

Това, че седя, а тя стърчи изправена над мен, ме кара да се чувствам по-низшестояща. Бих се изправила, ако задникът ми не беше изтръпнал и ако бях сигурна, че няма да се срина отново на пода.

– Работиш в неделя – размишлява тя, докато оглежда празната стая. – На всичките си клиенти ли оказваш същото специално внимание, което предлагаш на Джеси.

– Не. – Усмихвам се. – Само на Джеси.

Тя скръства ръце под едрите си гърди. Сигурно и те са изкуствени.

– Е, какво в моя Джеси те кара да се откажеш от свободното си време в името на работата?

„Моят Джеси?“

– Не съм сигурна какво ти влиза в работата. – Космите на врата ми се наежват.

– Може би парите му?

– Не се интересувам от богатството на Джеси – отвръщам кратко.

– Разбира се. – Тя се отдалечава до прозореца, преди да се обърне отново към мен, а лицето ù е толкова студено, колкото и гласът ù. – Считай се за предупредена, Ава! Джеси не е от този тип мъже, около които да градиш мечтите си.

Гледам я право в очите и се опитвам да имитирам студените ù лице и тон. Не е трудно – получава се естествено с тази ужасна жена.

– Благодаря за предупреждението, но мисля, че съм достатъчно пораснала, за да решавам около кого да градя мечтите си.

Тя ми се присмива с леко съжаление и това ме кара да се чувствам ужасно.

– Момиченце, излез от приказката, в която живееш, и...

Вратата се отваря и Джеси влиза вътре, като поглежда към мен, отпусната на пода, след което обръща очи към Сара.

– Добре ли е? – пита.

Свивам се вътрешно. Защо пита нея, по дяволите? Мен трябва да пита. Още по-смаяна съм, когато тя залепва нелепо фалшива усмивка и отива при него, изправила гръб и изпъчила гърди.

– Да, миличък. Двете с Ава обсъждахме новите стаи. Тя има невероятни идеи – казва и потрива рамото му.

Искам да изтръгна изкуствените нокти от пръстите ù. Скапана лъжлива кучка! Той няма да се хване на това, нали? Доволната усмивка, която ù отправя, преди да се обърне към мен, ми казва, че се е хванал. Сляп идиот!

– Добра е – казва той гордо. Кара ме да се чувствам като някакво шибано дете.

– Да, много е талантлива – мърка Сара и ми се усмихва лукаво. – Ще ви оставя. – Тя се повдига и целува бузата му. Изгарям от яд. – Ава, радвам се, че те видях отново.

Полагам голямо усилие, за да се усмихна на звяра.

– И аз се радвам, Сара.

Тя напуска стаята и двамата с Джеси оставаме сами. Каква роля играе тази жена в живота му? Тук е всеки път, когато идвам, беше и на откриването на „Луссо“. Опитва се да ме разкара, а има само една причина да иска това... желае Джеси. Мисълта той да е с някоя друга, кара сърцето ми да се свие от болка, кара ме да искам да обидя жестоко някого. Никога не съм била ревнива, прилепчива и несигурна. Но усещам как сега всички тези нови чувства препускат в мислите ми и поглъщат цялото ми същество. Не се чувствам удобно. Озовала съм се в голяма беда – голяма, шибана беда. Тя каза, че Джеси не е от типа мъже, около които да градиш мечтите си. Мисля, че вече го знам.

– Да погледнем тогава! – Той се плъзга надолу по стената до мен и се пресяга за бележника ми. – Леле! Влюбен съм в това легло.

– Аз също – признавам начумерено. Целият ентусиазъм от идеята ми е изсмукан от мен.

– Какво е това? – той сочи навеса над леглото.

– Плетеница. Дървените греди се преплитат, за да създадат илюзия за решетка.

– За да може да окачваш разни неща на тях ли? – Той ме поглежда любопитно.

– Да, може би някакви тъкани или осветление. – Свивам рамене.

Устните му оформят буквата „О“, когато схваща идеята ми.

– В какви цветове?

– Черно и златно.

– Прекрасно! – Прокарва ръка по рисунката. – Кога можем да започнем?

Моля?

– Това е само скица. Трябва да направя по-подробни рисунки, чертежи, планове за осветлението, такива неща. – Не знам дали ще направя каквото и да било. Предупреждението на Сара ме е запратило в дълбока депресия. Трябва сериозно да премисля какво правя тук. – Ще ме откараш ли у дома?

Той повдига рязко глава и зелените му очи изглеждат разтревожени.

– Добре ли си?

Избутвам изтръпналия си задник от пода и използвам всяка частица сила, която имам, за да залепя на лицето си усмивка, фалшива, като на Сара.

– Добре съм. Има някои неща, които трябва да подготвя за утре. – Приглаждам роклята си надолу.

– Добре. – Той се изправя от пода леко и ми подава бележника. – Сигурна ли си, че си добре? – Притиска ме.

Запазвам фалшивата усмивка.

– Добре съм. Защо да не съм? – Искам ръката ми да остане отпусната до тялото ми, но не успявам и инстинктивно посягам да хвана кичур коса.

Джеси ме оглежда с подозрение.

– Ела тогава! – Взима чантата ми, хваща ръката ми и ме повежда навън от разширението към основната сграда.

Когато стигаме преддверието, се оглежда наоколо нервно.

– Чакай тук! Трябва да взема телефона и ключовете си. Всъщност отиди и влез в колата! Отворена е. – Мръщя се, докато ме води навън през вратата, преди да изтича към кабинета си.

Слизам надолу по стълбите на имението и пресичам чакъла към „Астън Мартин“-а, но преди да стигна до колата, чувам смеха на определен звяр с раздвоен език и нацупена уста. Напрягам се от глава до пети и се завъртам на чакъла, за да я видя как стои на най-горното стъпало с Джеси до нея.

– Добре, миличък. Ще се видим по-късно. – Тя се повдига и целува бузата му. Повдига ми се. – Надявам се да те видя отново, Ава – извиква към мен.

Леденият ù поглед ме пронизва, докато Джеси приближава и ми подава чантата, а после хваща отново ръката ми. Вкарана съм в колата и щом двигателят пали, в ушите ми нахлува песента на Рейдиохед Creep27. Усмих­вам се на себе си. Да, защо съм тук?

27 Creep (англ.) – в случая подлец, мръсник. Б.пр.