Този мъж

Пета глава

– Добро утро! – пея на Том, докато минавам странично покрай бюрото му в четвъртък.

Той ме поглежда през очилата си с дебели рамки – безочливо модно изявление, израз на усилието на Том да накара хората да го приемат сериозно. Бих могла да му кажа, че е по-добре да разкара жълтата риза и сивите панталони, които са почти като клин. Това ще свърши повече работа.

– Някой правил ли е секс? – хили се самодоволно. – Добре дошла в клуба! Аз съм изтощен.

– Том, ти си такава кучка! – Имитирам отвратена физиономия, докато хвърлям чантата си на бюрото. – Нещо ново? – питам, за да отклоня разговора от сексуалните лудории на Том.

– Не. Само ще отскоча до госпожа Бейнс за едно гушване. Тя ми позвъни снощи в единайсет, за да ме пита дали може да очаква електротехниците тази сутрин. Прекъсна ме точно по средата на...

– Стига! – вдигам ръце. – Не искам да знам. – Сядам и се завъртам на стола към него.

– Извинения, скъпа. Беше наистина добре обаче. – Намига ми, скача от стола си и ми праща въздушна целувка. – Au revoir13, сладкишче!

13 Au revoir (фр.) – довиждане. Б.пр.

– Довиждане! О, къде е Виктория? – викам след него.

– Срещи – провиква се и тряска вратата след себе си.

Обръщам се към бюрото си в момента, в който Сали поставя чаша кафе пред мен. Вдигам го незабавно и отпивам, докато тя кръжи нервно около мен.

– Патрик се обади, за да ти напомни, че няма да е тук днес – казва тя.

– Благодаря, Сали. Добре ли прекара уикенда?

Тя се усмихва, кимва ентусиазирано и намества очилата на носа си.

– Да, благодаря, че попита. Довърших кръстатия бод и почистих всички прозорци отвън и отвътре. Беше чудесно – казва тя замечтано и отива да пуска фактури.

Почистване на прозорци? Чудесно? Момичето е симпатично, но, мили Боже, скучно е като телефонен указател.

Няколко часа прекарвам в разчистване на входящата си поща. Проверявам дали последното почистване на „Луссо“ е завършено и сграбчвам телефона си, когато той започва да подскача по бюрото ми. Извъртам очи, когато виждам името на екрана. Джеси просто няма да спре. Вчерашният ден беше безмилостна бомбардировка от обаждания, всяко от които оставих без отговор, а той все още не се е отказал. Трябва да говоря с него най-накрая. Той има нещо, от което се нуждая... колата ми.

В един излизам от офиса, за да се срещна с Кейт за обяд.

– Останали ли са прилични мъже на този свят? – пита тя замислено, попивайки устни със салфетка. – Губя желание да живея.

– Не беше толкова зле, нали? – питам. Срещата ù вчера вечерта беше провал. Разбрах, че не е минала добре още щом влезе в апартамента в девет и половина.

Тя пуска салфетката в празната си чиния и я избутва.

– Ава, когато един мъж извади калкулатор в края на вечерята, за да сметне колко дължиш ти, това обикновено не е добър признак.

– Значи няма да го виждаш повече?

Тя се мръщи.

– Не. Сагата със сметката беше достатъчно лоша. Но когато ме остави пред нас с таксито и прие двайсетачката, която му предложих, направо ме довърши.

– Била си евтина среща – кикотя се.

– Да. – Тя вдига телефона, започва да чука по екрана и го вдига, за да ми покаже. – Сандвич с бекон, салата и домат, плюс две води – ти дължиш дванайсет лири. – И двете се смеем на провалената среща на Кейт. Харесва ми това, че се отнася толкова безгрижно към живота. Тя твърдо вярва, че всичко ще се случи, когато трябва да се случи. Подкрепям я за това.

– Кога ще бъде готова колата ти? – пита тя.

Спирам да се смея. Тя трябва да я вземе, за да посети баба си в Йоркшир в събота, а вече е четвъртък. Трябва да се заема с това. – Ще звънна в гаража по-късно – уверявам я.

– Нямам нищо против да взема вана.

– Не, няма проблем. Не мисля, че „Марго“ ще те откара дотам. – „Марго“ е двайсетгодишен, ярко розов фолксваген кемпър, който плюе и пуши из цял Лондон, докато разкарва тортите.

Телефонът ми звъни и Кейт се навежда, за да види кой се обажда. Дръпвам го от масата прекалено бързо, но е късно. Поглеждам към Кейт нервно и натискам отново червения бутон, след което оставям телефона обратно възможно най-небрежно. Нервната ми реакция не убягва на Кейт. Малко неща успяват.

– Джеси? – казва тя с вдигната вежда. – Какво може да иска?

Не съм споделила с нея нищо за ужасните събития от вторник. Срамувам се прекалено много.

Свивам рамене.

– Кой знае?

– Имало ли е още неприлични съобщения?

О, повече от съобщения. Кейт щеше да процъфти от моята драма и точно затова не съм ù казала. Ако не изрека думите на глас, мога да се престоря, че не се е случило... почти.

– Не – отговарям с въздишка.

Тя ме поглежда въпросително и ме кара да се чувствам така, сякаш ме проучва.

– Заслужаваш да се позабавляваш – казва замислено. – След Мат определено заслужаваш малко забавление.

– Знам – съгласявам се. – Трябва да се връщам на работа. – Навеждам се и целувам Кейт по бузата. – Обичам те.

– Да, аз също. Ще закъснея довечера. В „Хилтън“ има конгрес на сладкарите. – Тя става и ми махва с ръка, когато се опитвам да ù дам пари за обяда. – Мой ред е.

Разделяме се пред бара – Кейт се отправя към ателието си, а аз към офиса.

Прибирам се у дома, преобличам се и се сривам на дивана. В този момент телефонът ми започва да звъни. Номер, който не познавам.

– Ава О’Ший – обявявам. Няма отговор. – Ало?

– Сама ли си?

Гласът ме удря като парен чук в корема. О, по дяволите! Изправям се и отново сядам. Умът ми мигновено е нападнат от видения на Джеси, който стои гол пред мен с умоляващи очи. Точно затова избягвам обажданията му. Влиянието му върху мен е смущаващо и напълно нежелано. Не мога да спра да треперя.

Защо името му не се появи на телефона ми?

– Не – лъжа. По челото ми избива пот.

Чувам как въздиша. Шумна въздишка.

– Защо ме лъжеш?

Скачам отново от дивана. Откъде знае? Стрелкам се през дневната, а виното ми се разлива от чашата. Поглеждам към пътя, но не виждам колата му. Паникьосана и с буца в гърлото затварям телефона, но той звъни отново. Хвърлям го на дивана и го оставям да звъни. Той спира за малко и после отново започва.

– Махай се!

Крача из дневната, гриза ноктите си и пия вино. Събитията от вторник нахлуват отново в ума ми, но не лошите неща. О, не... само хубавите. Как ме караше да се чувствам, как усещах ръцете му върху мен... всичко, преди да чуя пискливия студен глас на приятелката му. Слагам капак на мислите си и се напрягам, когато телефонът ми обявява получено съобщение. Пълзя предпазливо към дивана, сякаш апаратът може да скочи и да ме захапе. Дръпвам го и отварям съобщението.

Вдигни си телефона!

Звъни отново в ръката ми и ме кара да подскоча, въп­реки че го очаквах. Мъжът е неуморим. Оставям го отново да се иззвъни и доста детински отговарям на съобщението:

Не.

Крача още нагоре и надолу, лоча вино и стискам телефона си. Не минава много време и пристига ново съобщение.

Добре, идвам.

– Какво? О, не! – крещя на телефона. Едно е да изключвам телефона си, но е нужно да се съвзема, за да се опитам да го отблъсна, когато е в кръв и плът и гледа право в мен.

Като обезумяла отварям регистъра с обажданията и го набирам. Позвънява веднъж.

– Твърде късно, Ава – провлича той в слушалката. Зяпвам телефона несигурно и тогава започва думкането.

Изтичвам до площадката и се навеждам над парапета, докато той тропа по вратата.

– Отвори вратата, Ава! – думка отново.

Какво си мисли? Толкова ли е отчаян?

Дум, дум, дум!

– Ава, няма да помръдна от тук, докато не говориш с мен, моля те!

Дум, дум, дум!

– Ключовете ти са в мен, Ава. Ще си отворя.

О, мамка му! Ще го направи. Добре, ще го пусна, ще чуя какво има да казва, а после може да си върви. И без това колата ми трябва. Просто трябва да стоя възможно най-далеч от него, да държа очите си затворени и да не дишам дълбоко, за да не долавям аромата му. Не трябва да му позволявам да ме разнежва. Оставям чашата на масата на върха на стълбището и се поглеждам в огледалото. Косата ми е вдигната нагоре, но поне още не съм свалила грима си. Можеше да е и по-зле. Шляпвам се наум за това че ми пука. Колкото по-зле изглеждам, толкова по-добре, нали? Той трябва да се отдръпне.

Дум, дум, дум!

Втурвам се надолу по стълбите с уверени и решителни крачки и отварям вратата ядосана. Обречена съм. Продължавам да подценявам (или да забравям) ефекта, който този мъж има върху мен. Вече треперя.

Ръцете му са подпрени на рамката на вратата и той ме поглежда през присвитите си клепачи. Диша тежко и изглежда много вбесен. Русата му коса е напълно разрошена, брадата му е набола, а бледорозовата му риза е разкопчана на яката и е затъкната в сиви панталони. Той изглежда възхитително.

Пробива дупки в мен със зелените си очи.

– Защо спря? – Дишането му е затруднено.

– Какво? – питам нетърпеливо. Тук е, за да ме пита това? Не е ли очевидно?

Стиска зъби.

– Защо избяга от мен?

– Защото беше грешка – процеждам през също толкова стиснати зъби. Раздразнението ми от неговото безочие надвива другия, по-нежелан ефект, който има върху мен.

– Не беше грешка и ти го знаеш – казва той. – Единствената грешка беше, че те пуснах да си отидеш.

Не мога да го направя. Опитвам се да затворя вратата, но ръката му я запъва от другата страна и я спира.

– О, не, няма да стане. – Той ме бута, макар и леко, но лесно ме надвива и влиза в антрето, тръшвайки вратата зад себе си. – Този път няма да бягаш. Ще се изправиш пред истината.

С боси крака съм почти една стъпка по-ниска от него, което ме кара да се чувствам дребна и слаба, докато Джеси се извисява над мен, все още задъхан. Отстъпвам, но той върви напред и запазва нищожното разстояние между нас.

– Трябва да си вървиш. Кейт ще се прибере всеки момент.

Той спира и ми се мръщи.

– Спри да лъжеш! – сопва се и избутва ръката ми далеч от косата. – Престани с глупостите, Ава!

Нямам представа какво да му кажа. Защитата не действа, може би трябва да опитам с безразличие. Той е невероятно дебелокож и очевидно е свикнал да получава това, което иска.

Обръщам се и се качвам отново по стълбите.

– Защо си тук? – питам, но преди да стигна далеч, той вече е зад мен, сграбчва ме за китката и ме завърта с лице към него. Допирът мигновено изпраща сигнал за тревога.

– Знаеш защо – изрича ядосано.

Издърпвам китката си от ръката му и се отдръпвам назад, докато дупето ми удря стената зад мен.

– Защото искаш да чуеш колко силно ще крещя?

– Не!

– Ти безспорно си най-арогантният задник под слънцето. Нямам интерес да бъда нечие сексуално завоевание.

– Завоевание ли? – сумти той, обръща се и започва да крачи безцелно. – На каква шибана планета се намираш, жено?

Замръзвам от абсолютен шок и се завъртам към него. Смущението ми изчезва и предишното ми раздразнение бързо се превръща в кипяща ярост.

– Махай се!

Той спира и ме поглежда.

– Не! – крещи и започва отново да крачи.

Замислям се как да го разкарам от къщата, но никога няма да мога да го изтикам през вратата, а да го докосна, би било огромна грешка.

– Не ме интересува, мамка му! Махай се! – треперливият ми глас не отговаря на хладнокръвната маска, която съм сложила на лицето си, но аз оставам на място.

– Внимавай с шибания език!

О, какво нахалство!

– Махай се!

– Добре – казва той просто и престава да марширува, за да ме прикове с втренчения си поглед. – Погледни ме в очите и ми кажи, че не искаш да ме виждаш повече, и ще си отида! Повече никога няма да ме видиш.

Мисълта да не го видя отново праща гадна болка в стомаха ми, което, разбира се, е напълно нелепо. За мен той е непознат, въпреки че ме кара да изпитвам нещо... Не съм сигурна какво точно.

Когато не казвам нищо, той започва да се приближава и дългите му равни крачки го довеждат право пред мен за миг. Между нас едва ли има и два сантиметра.

– Кажи го! – шепне той.

Не мога да произнеса и дума. Наясно съм с учестеното си дишане, с туптящото си сърце и с тъпото пулсиране в слабините си и съм нащрек за подобни реакции, които се излъчват от него. Виждам гърдите му да се надигат под бледорозовата риза. Усещам тежкия му ментов дъх на лицето си. Не съм убедена, че и неговото сърце бие учестено, но подозирам, че е така. Сексуалното напрежение между телата ни е осезаемо.

– Не можеш, нали? – прошепва.

Не мога! Опитвам се, опитвам се наистина здраво, но скапаните думи не излизат. Изстреляна съм обратно към предишната ни среща, само че този път няма риск да бъдем прекъснати от враждебна приятелка. Няма нищо, което да ме спре, освен съвестта ми, но точно в момента желанието ми надделява над нея.

Джеси докосва рамото ми с върха на пръста си и подпалва истински ад в мен, след което бавно прокарва пръста си по шията ми и достига до чувствителната точка под ухото ми.

Сърцето ми ще изскочи.

– Бум... бум... бум – шепне той. – Усещам го, Ава.

Вкочанявам се и се притискам към стената.

– Моля те, върви си! – едва успявам да прошепна думите.

– Сложи ръка на сърцето ми! – прошепва той, сграбчва ръката ми и я поставя върху гърдите си. Не е нужно да го прави. Чувствам как сърцето му бие много бързо под ризата. Няма нужда да го докосна, за да разбера. Аз просто му въздействам така, както и той на мен.

– Защо се опитваш да спреш неизбежното? – Той обвива с пръсти шията ми и повдига главата ми, за да срещна очите му.

Мигновено съм погълната от тях. Дългите му мигли хвърлят сенки над скулите му, когато се навежда, за да докосне с устни ухото ми. Ахвам тихо.

– Ето го – мърмори той, докато прокарва леки целувки надолу по шията ми. – И ти го усещаш.

Да. Неспособна съм да спра това. Мозъкът ми е изключил, тялото ми е поело управлението и докато устните му си проправят път обратно нагоре към страната ми, аз се примирявам с факта, че съм изгубена – с него съм изгубена. Но тогава чувам звъна на телефон. Не е моят, но прекъсването е достатъчно, за да ме измъкне от транса, в който ме праща този мъж. О, боже, вероятно е Сара.

Вдигам ръце до стегнатите му гърди и го избутвам.

– Спри, моля те!

Той се дръпва и измъква телефона от джоба си.

– Мамка му! – Той не се обажда и обръща разгневените си очи към мен. – Още не си го казала.

Зашеметена съм от неспособността ми да изрека няколко много прости думи.

– Нямам интерес – прошепвам. Думите звучат отчаяно и го знам. – Трябва да спреш. Каквото и да мислиш, че си почувствал, каквото и да мислиш, че съм почувствала аз, грешиш. – Не споменавам Сара, защото така ще призная, че тя е единствената причина да спра това. Не е, разбира се. Съществува разликата във възрастта, фактът, че на челото му е изписано „разбивач на сърца“ и дори още по-важната част... той изневерява.

Той се смее.

– Да мисля? Ава, не се опитвай да описваш ставащото като плод на въображението ми. Това въображението ми ли беше? Гласувай ми малко доверие!

– Ти ми гласувай шибаното си доверие!

– Езикът! – крещи той.

– Казах ти да си вървиш – казвам спокойно.

– А аз ти казах да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не ме искаш. – Взира се в мен очакващо, сякаш знае, че не мога да го кажа.

– Не те искам – промърморвам, докато гледам право в зелените му очи и трепвам, когато той се присвива, сякаш думите ми са му причинили физическа болка.

Той вдишва рязко и изглежда засегнат.

– Не ти вярвам.

– Би трябвало – формулирам думите ясно и това отнема всичката ми сила.

Взираме се един в друг сякаш цяла вечност, но аз първа отмествам поглед. Не мога да измисля какво още да кажа и тихомълком го умолявам да си тръгне, преди да поема по път, за който съм сигурна, че ще бъде опасен.

Той прокарва ръце през косата си, ругае цветисто и после излиза. Щом вратата се тръшва зад него, позволявам на въздуха да нахлуе в дробовете ми и се отпускам на стената.

Това безспорно беше най-трудното нещо, което някога съм правила, което е нелепо, защото би трябвало да е най-лесното. Дори не мога да разбера причините. Обиденото му изражение, когато заявих, че не го искам, едва не ме съсипа. Исках да изкрещя „И аз го почувствах!“, но къде щеше да ме отведе това? Знам точно къде – подпряна на стената, с Джеси, проникнал дълбоко в мен. И въпреки че дори самата мисъл ме кара да тръпна, това щеше да е огромна грешка. Усещам се вече проядена от вина заради моето жалко поведение. Той е един неверен задник. Истински Адонис, но и неверен задник. Всичко в този мъж крещи „беда“. А шибаните ми ключове все още са у него.