Този мъж

Двадесет и втора глава

„Какво?“

Свивам се вътрешно. Всяка надежда да избегна каквото и да е обяснение за имението и Джеси Уорд се срива грандиозно. Идиотът не си е платил таксата за първоначална консултация. Какво си мисли? Вдигам поглед и виждам как Патрик преглежда същия списък. Това правят и Том, и Виктория. И двамата вдигат едновременно очи към мен с еднакво изражение. Това е изражението „О, Боже!“. Потъвам в стола си в очакване на неизбежното.

– Ава, трябва да се свържеш с господин Уорд и да го подсетиш за плащането. Какво е положението? – пита Патрик.

О... Боже! Не съм въвела никаква клиентска информация, с изключение на първоначалната, не съм приложила никакви оферти, нито съм уточнила ролята си в проекта – дали ще правя само дизайна, или ще ръководя и изпълнението му. Нямам нищо. Е, всъщност имам, но това не е нещо, което би могло да се свърже с работата. Дори не съм изпратила проформа фактура за втората така наречена среща, от която избягах без сутиен. Къде е този сутиен?

О, мамка му! Прочиствам гърло.

– В процес съм на съставяне на офертата, както говорихме.

Той вдига поглед към мен и се мръщи неодобрително.

– Първата ти среща беше преди почти две седмици, а след това имаше още една. Какво те забави толкова много, Ава?

Облива ме студена пот. Оформянето на таксата е лесна работа, въпреки че зависи от съответния договор. Тя обикновено е уточнена преди втората среща. Нямам никакво извинение. Усещам как Том и Виктория ме зяпат.

– Нямаше го – изтърсвам. – Помоли ме да задържа кореспонденцията за известно време.

– Когато говорих с него миналия понеделник, той изрази силно желание да се работи бързо – отговаря Патрик, докато преглежда дневника си. Проклет да е, че си води бележки за всичко.

Вдигам рамене.

– Мисля, че е на някакво непредвидено бизнес пътуване. Ще му се обадя.

– Направи го! И не искам да му отделяш повече време, преди да е платил. Така, какво е положението с господин Ван дер Хаус?

Въздишам с облекчение и се впускам в ентусиазирано обяснение за проекта „Лайф Билдинг“, доволна, че вече не сме на темата за господаря на имението. Ще го убия!

Напускам офиса и тръгвам пеша по улицата към мястото, на което Джеси ме остави сутринта. Приближавам площад „Бъркли“, когато острото форсиране на някакъв мотор ме стряска до смърт. Опитвам се да успокоя препускащото си сърце и се подпирам на стената. Бъркам в чантата и вадя телефона, за да проверя за съобщения. Има две от Кейт.

Трябва ми помощ. Може ли да наминеш и да ме отвържеш, моля?

Зяпвам телефона, бързо проверявам подробностите и виждам, че съобщението е изпратено в единайсет. Дали все още е валидно. Отварям следващото.

Не се паникьосвай! Сам се шегува. Бих искала да видя лицето ти.

ххх

О, да, смешникът Сам. Но малка част от мен се чуди дали има елемент на истина в тази шега. Джеси въобще не беше изненадан, когато му споменах за това. Кейт каза, че просто се забавляват. Хммм. Обзалагам се, че е така.

Поглеждам часовника. Вече е един и пет. Той закъснява и аз се чувствам засегната. Докато се чудя колко дълго трябва да чакам, поглеждам нагоре и виждам красивото лице, което обичам толкова много. Той е мотоциклетистът, който ме уплаши и едва не ме събори. Усещам как устните ми се извиват в полуусмивка, докато се отблъсквам от стената и тръгвам към него. Той е повече от секси върху този смъртоносен капан.

– Добър ден! – Седи на мотора с шлем между краката. Не е облечен в кожа, а само в дънки и бяла тениска. Не мога да спра да мисля колко безотговорно е това. Въпреки всичко изглежда невероятно.

– Ти си заплаха – сгълчавам го, щом спирам пред него.

– Уплаших ли те? – Окачва каската на кормилото на мотоциклета.

– Да. Това нещо трябва да се облага с данък за шум – оплаквам се.

– Това нещо е „Дукати 1098“. – Той плъзва ръце около кръста ми и ме притегля в скута си. – Целуни ме! – диша тежко, докато пленява устните ми така, че всички да ни виждат. Чувам подсмихвания и упреци от пешеходците, но не ми пука. Обвивам ръце около врата му и му позволявам да ме прегърне. Минали са само няколко часа, но той вече ми липсва.

Внезапно ми хрумва, че сме на сто метра от офиса и че Патрик може да излезе всеки момент. Ако ме види как лудувам с господин Уорд, ще стигне до очевидното заключение, че обръщам специално внимание на клиент за сметка на неговата печалба.

Извивам се, за да се освободя, но той ме стиска още по-силно и залепва още по-плътно устните си към моите, докато опитът ми да се отдръпна не става отчаян. Поставям ръце на гърдите му, бутам го и той най-накрая освобождава устните ми, но не и тялото.

Присвива гневно очи към мен.

– Какво мислиш, че правиш?

– Пусни ме! – опъвам се.

– Хей! Нека изясним нещо, жено! Не ти определяш кога и къде ще те целувам, нито пък колко дълго. – Той е невероятно сериозен.

– Джеси, ако Патрик ме види с теб, ще затъна до шия в лайна. Пусни ме! – За най-голяма моя изненада той ме пуска и аз се качвам на тротоара, за да се оправя. Когато поглеждам нагоре, срещам най-гадното мръщене, което някога съм виждала.

– За какво говориш, мамка му? – крещи ми той. – И внимавай с езика!

– Ти – започвам обвинително – не си платил сметката и се предполага, че трябва да те подсетя учтиво. Бях принудена да съчиня някакво глупаво обяснение, че се е наложило да заминеш. – Може ли една такава целувка да се смята за учтиво напомняне? Джеси вероятно би решил така.

– Считай, че си ми напомнила? А сега си качвай задника тук!

– Не! – казвам недоверчиво. Няма да рискувам работата си, само за да не разстроя господин Властен маниак.

Той се взира в мен и в погледа му явно личи, че не може да повярва на ставащото. После отпуска мотора по най-демонстративен начин, а дънките се опъват върху прекрасните му бедра. Пристъпвам от крак на крак. Този мъж ми въздейства невероятно силно.

Джеси ме гледа гневно.

– Три...

Въздишам. Не би го направил. Не и насред площад „Бъркли“. Би изглеждало все едно ме отвлича, изнасилва и убива едновременно.

Устните му недоволно се опъват в права линия.

– Две...

„Мисли, мисли, мисли!“

– Няма да се впускам в скандал с теб насред площад „Бъркли“. Такова си дете понякога. – Завъртам се и тръгвам. Не знам защо правя това. Той е като невзривена бомба, но в случая трябва да отстоявам позицията си. Той е глупаво неразумен и аз трябва да му го покажа.

Разбирам, че е зад мен в момента, в който се отправям към Бонд Стрийт, но продължавам. Наблизо има симпатичен бутик. Ще се скрия там.

– Едно – вика той.

Не спирам да вървя.

– Майната ти! Държиш се неразумно и нечестно. – Знам, че подлагам на изпитание късмета си с грубите си думи и с неподчинението.

– ЕЗИКЪТ! Какво му е неразумното на това, че искам да те целуна?

– Знаеш много добре какво му е неразумното. А не е честно, защото се опитваш да ме накараш да се почувствам зле за това, че ти отказвам. – Влизам в магазина и го оставям да крачи нагоре-надолу по тротоара и да поглежда през витрината от време на време. Знам, че няма да влезе, но не съм сляпа за факта, че той е ужасно ядосан и че в някакъв момент ще се наложи да напусна магазина. Обаче ми трябват няколко минути, за да дойда на себе си, така че започвам да се шляя наоколо.

Едно прекалено наконтено и прекалено гримирано момиче се приближава към мен.

– Да ви помогна с нещо?

– Просто гледам, благодаря.

– Тази секция е за новата стока. – Тя прокарва ръка по висящите на стойката рокли. – Имаме някои много хубави рокли. Моля, кажете ми, ако имате нужда от различен номер! – Усмихва се тя.

– Благодаря.

Започвам да обикалям стойките и виждам някои наистина великолепни рокли – на невероятни цени, но все пак великолепни. Избирам една удобна рокля без ръкави от кремава коприна. Тя е по-къса от това, което нося обикновено, но е прекрасна.

– Няма да носиш това!

Рязко извъртам глава и виждам, че Джеси седи при вратата и гледа роклята така, все едно тя може да изплюе отрова. О, колко неудобно! Продавачката го поглежда с ококорени очи, след това поглежда и мен и аз се усмихвам с половинчо. Ужасена съм. За кого се мисли той? Хвърлям му най-мръсния си поглед, произнасям беззвучно „майната ти!“ и гледам как пословичната пара се понася от ушите му.

Обръщам се към продавачката.

– Имате ли нещо по-късо? – питам сладко.

– Ава! – излайва той. – Не ме предизвиквай!

Не му обръщам внимание и поглеждам продавачката в очакване. Бедното момиче изглежда все едно ще изпадне в пристъп на паника всеки момент, погледът ù прескача много нервно от мен към Джеси и обратно.

– Не – казва тя тихо.

Вече изпитвам съжаление към нея. Не би трябвало да я въвличам в нашия жалък спор.

– Добре, ще взема тази – усмихвам се и ù подавам роклята.

Тя гледа към мен, след това към Джеси.

– Ъъъ... Това ли е точният номер за вас?

– Десет ли е? – питам. Буквално чувствам как магазинът се тресе от неговия гняв.

– Десет е, но ви препоръчвам да я пробвате, тъй като не връщаме пари – съветва ме тя.

Смятах да поема риска да не ми е по мярка, но при тази цена не би било разумно. Тя ми показва съблекалнята и окачва роклята на някаква луксозна закачалка.

– Извикайте ме, ако имате нужда от помощ. – Тя се усмихва, дръпва кадифената завеса и ме оставя сама с роклята.

Аз съм не по-малко жалка от Джеси в този случай. Предизвиквам го умишлено. Говорим за човека, който ме накара да спя със зимен пуловер в разгара на пролет­та само защото има друг мъж в къщата. Това нужно ли е? Решавам че е нужно – той не може да се държи по този начин.

Успявам да се напъхам в роклята и се мъча с ципа на линията на гърдите, но не се предавам. Знам, че ако мога да го дръпна съвсем малко по-нагоре от тази линия, всичко ще е наред. Приглаждам роклята отпред. Изглежда прелестно.

Дърпам завесата и заставам с гръб към високото огледало, за да се огледам добре. Усмихвам се, когато успявам да се видя в цял ръст.

– За Бога!

Извъртам се и виждам как Джеси буквално скубе косата си, докато се разхожда напред-назад. Спира, гледа ме, отваря уста, затваря я и отново започва да крачи. Аз се забавлявам изключително много.

Той спира и ме зяпва с широко отворени очи и очевидно засегнат.

– Ти не си... ти... ти не можеш... Ава... бебче... о, не мога да те гледам. – Той излиза, като намества пакета си и мърмори някакви глупости за нетърпими жени и инфаркт. А аз оставам насаме с роклята.

Продавачката се приближава внимателно.

– Роклята ви стои невероятно – казва тя тихо, като следи през рамо местонахождението на Джеси.

– Благодаря. Ще я взема.

Когато излизам от пробната, Джеси гледа някакви обувки на много високи токчета. Загадъчното изражение на красивото му лице ме кара да се топя, но той ме вижда, мята ги обратно и ми се намръщва. Тогава си спомням, че съм му бясна. Вадя портмонето от чантата си и подавам кредитната си карта, трепвайки при мисълта за петстотинте паунда, които струва роклята. Покупката ми е прекалено екстравагантна, но аз съм непокорна.

Продавачката увива роклята с някакви красиви опаковъчни хартии. Искам да ù кажа да я напъха в торбичката и да се свършва, преди Джеси да е решил да я разкъса, но се страхувам, че горкото момиче може да загуби работата си, ако направи нещо толкова обикновено, така че решавам да замълча и да изчакам търпеливо, докато тя си свърши работата.

След цял век опаковане, сгъване и подпъхване и след като въвеждам ПИН-а си, продавачката ми подава торбичката.

– Прекрасна рокля, мадам. И наистина ви стои превъзходно. – Тя хвърля предпазлив поглед към Джеси.

– Благодаря! – Усмихвам се. Ами сега! Как да изляза от магазина? Обръщам се и виждам, че Джеси е изпълнил входа. Все още се мръщи и все още е умислен. Тръгвам с увереност, каквато не изпитвам, но няма да му позволя да го разбере.

– Извини ме!

Той ме поглежда, а после поглежда и торбичката.

– Просто хвърли на вятъра няколкостотин лири. Няма да носиш тази рокля – заявява той категорично.

– Би ли ме извинил, моля! – натъртвам върху „моля“ и устните му се опъват в права линия, но той все пак отмества високото си стройно тяло настрани, така че ми оставя малко място да мина.

Излизам на улицата и се отправям към офиса. Имах само четиридесет минути, но няма да прекарам остатъка от обедната си почивка в спор за докосването на публично място и за избора ми на дрехи. Денят беше толкова хубав... докато се съгласявах с него.

Чувствам топлия му дъх във врата си.

– Нула.

Изпищявам, когато ме издърпва в някаква алея и ме притиска до стената. Устните му мачкат моите, бедрата му се трият в корема ми, а силната му възбуда личи дори под копчетата на дънките. Дали е възбуден от спора за роклята? Опитвам се да устоя на нападението на езика му... замалко.

По дяволите, това не е добре! Аз съм напълно погълната от този мъж и от нуждата да получа всяка част от него. Сплитам ръце зад врата му и го приемам доброволно, попивам атаките му и посрещам всяко нахлуване на езика му.

– Няма да ти позволя да носиш тази рокля – ръмжи той.

– Не може да ми заповядваш какво да нося.

– Опитай се да ме спреш – предизвиква ме той.

– Това е просто една рокля.

– Не е просто рокля, когато е върху теб, Ава. Няма да я носиш. – Той притиска слабините си към корема ми в явна демонстрация на това, което му е причинила рок­лята, и аз разбирам тревогата му, че и други мъже ще реагират по същия начин.

Луд човек.

Издишам уморено. Купуването на роклята е едно. Друго е да я облека и да отида с нея на клуб. Аз съм на двайсет и шест, а той самият казва, че имам невероятни крака. Решавам, че няма да постигна нищо с това. Нито сега, нито когато и да било. Възнамерявам обаче да обсъдим в пълни подробности заблудата му, че може да ми диктува какво да обличам. Всъщност трябва да поговорим за неговата постоянна неразумност – но не сега. Имам само още двайсет минути от обедната почивка, а очаквам, че този разговор ще отнеме много повече време.

– Благодаря за еклера – казвам, докато той целува всеки сантиметър от лицето ми.

– За нищо. Изяде ли го?

– Да, беше много вкусен. – Целувам ъгълчетата на устните му и потривам буза в поникналата му брада. Той ръмжи грубо, когато въздишам в ухото му и се сгушвам във врата му, поемайки неговия типичен свеж аромат. Искам просто да се докосвам до него.

– Не се предполага да се виждам с теб, докато не платиш сметката си. – Държа се за него и стисвам малко по-силно, когато той захапва ухото ми.

– Ще прегазя всеки, който се опита да ме спре.

Нямам съмнение, че ще го направи. Мъжът е луд отвъд пределите на лудостта.

– Защо си толкова неразумен?

Той се отдръпва и ме поглежда, явно изненадан от въпроса ми. Смайването е изписано по неговото поразително красиво, брадясало лице.

– Бих искал да ти задам същия въпрос.

Ченето ми увисва. На мен? Този мъж заблуждава себе си до лудост. Списъкът му с моите прегрешения няма край. Разтърсвам глава и се мръщя.

– По-добре да се връщам на работа.

Той въздиша.

– Ще повървя с теб.

– Донякъде. Не искам да рискувам да ме видят, че забавлявам клиент по време на обяд, без Патрик да знае, и особено такъв, който ни дължи пари – мрънкам аз. – Плати сметката!

Той извърта очи.

– Да пази Бог Патрик да разбере, че клиент, който не плаща, те чука до забрава. – Лека усмивка изкривява края на устните му, когато въздъхвам, шокирана от грубото описание на отношенията ни. За втори път го прави.

Вървим към офиса ми, а между нас е надвиснала неудобна тишина – или поне на мен така ми се струва. Това ли съм аз за него? Нещо дребно, което да чука и което да контролира? Клюмвам вътрешно и се замислям за агонията, която ми предстои. Дори самата мисъл за това ми причинява болка.

Ръката му забърсва моята и аз автоматично я дръпвам настрани, но той изръмжава леко и опитва отново. Не казвам нищо, но се дърпам... отново. Не съм в настроение и искам той да го знае. И тъкмо когато решавам, че е разбрал, той сграбчва ръката ми и я стиска здраво почти до болка. Би трябвало да очаквам нещо подобно. Започвам да опознавам този мъж доста добре. Размърдвам пръсти и виждам как намръщването му се превръща в задоволство в момента, в който преставам да се боря и му позволявам да задържи ръката ми. Позволявам ли? Просто нямам друга възможност.

Приближаваме офиса и той отново ме притиска с тялото си към стената. Навежда лице към моето и топлият му свеж дъх гали бузата ми.

– Защо се цупиш?

– Няма причина – казвам тихо.

Той се протяга, хваща ръката ми и я сваля от косата ми.

– Кажи ми истината!

Как е успял да прозре жеста ми толкова бързо?

– Отговори ми, Ава!

Не го правя. Държа устата си затворена и гледам надолу.

– Ако е заради роклята, по-добре да свикнеш с това. Само за моите очи, Ава.

Тази обедна почивка отвори моите очи. Той иска да има пълна власт върху мен и аз нямам право на избор – никакво. Това ли искам? Главата ми бучи от различни мисли и съмнения. Защо трябва да се влюбвам в такъв неразумен предизвикателен властен маниак?

Избутвам се от стената решително.

– Какво ти пука? В крайна сметка нали просто ме чукаш. – Не оставам, за да чуя отговора му. Оставям го на тротоара и влизам в сградата толкова бързо, колкото позволяват треперещите ми крака.

В момента, в който минавам през вратата на офиса, срещам любопитните погледи на Виктория и Том. Сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото се чувствам. Надявам се, че няма да започнат да задават въпроси за господин Уорд или за каквото и да било друго. Имам чувството, че ще се разпадна. Поклащам глава към тях и се отправям към бюрото си.

Сали излиза от кухнята с поднос кафета.

– Ава, не знаех, че си се върнала. Искаш ли чаша кафе?

Искам да я помоля за чаша вино, в случай че има в кухнята, но се въздържам.

– Не, благодаря ти, Сал – промърморвам.

Съсредоточавам цялото си внимание в компютърния екран, като се опитвам да пренебрегна болката, която е заседнала дълбоко в мен. Джеси има сериозни проблеми с контрола, но глупаво или не, аз съм склонна да приема и това, както и всичко останало, не само тялото му. Пристрастена съм към всяка негова лудост. И това е неприятно и обезпокоително.

Мобилният ми телефон звъни и аз съм благодарна за разсейването. Обаждането е от господин Ван дер Хаус.

– Ало?

Лекият му датски акцент се понася от слушалката.

– Здравей, Ава! Какво мислиш за „Лайф Билдинг“? Ингрид ми съобщи, че срещата ви е минала много добре.

– Да, мина много добре.

– Надявам се, че прекрасната ти глава е пълна с идеи. Очаквам с нетърпение да се видим, след като се върна в Англия.

– Получих имейла ти и ще подготвя някои скици. Вече съм нахвърляла някои идеи и съм подготвила няколко табла с различни варианти на обзавеждане. – Идеите ми дойдоха, без да полагам някакво особено усилие в момент, в който мозъкът ми не беше зает с един определен клиент.

– Прекрасно! Ще се върна в Лондон в петък. Може ли да се срещнем след това?

– Да, разбира се. Имаш ли предвид определен ден?

– Ще оставя на Ингрид да направи уговорката за срещата. Тя се грижи за програмата ми.

– Добре, господин Ван дер Хаус.

Чувам го как въздиша неодобрително.

– Ава, моля те, просто Микаел. Доскоро!

– Доскоро, Микаел! – Затварям, вадя скиците си за „Лайф Билдинг“ и ги разстилам по бюрото си. Чувам, че вратата на офиса се отваря, но не поглеждам. В момента съм заета с някои допълнителни идеи. Това е разсейване, което ми е много необходимо и е добре дошло в този момент.

– Ава! – вика ме Том. – Търсят те!

Поглеждам нагоре и едва не падам от стола, когато виждам Джеси, който нагло стои в предната част на офиса. О, мили Боже! Какво прави?

Той върви с пълна самоувереност към бюрото ми. Изглежда божествено в избелелите си дънки, бяла тениска и разрошена коса. Забелязвам, че Том и Виктория потропват с химикалки по бюрата си, докато проследяват пътя му към мен, и че дори Сали е спряла насред крачка и изглежда леко объркана. Той присяда на ръба на бюрото ми, погледът ми се плъзга нагоре по тялото му и среща зелените му очи, крайчетата на устните му са леко повдигнати в подобие на самодоволна усмивка.

– Госпожице О’Ший! – казва той меко.

– Господин Уорд! – поздравявам колебливо. Оглеждам офиса и виждам как три чифта очи се взират в нас.

– Няма ли да ми предложите да седна?

Поглеждам отново към Джеси.

– Моля! – Соча фотьойлите от другата страна на бюрото ми и той издърпва един, като се снишава бавно и сяда в него. – Какво правиш? – шептя, докато се навеждам над бюрото.

Той се усмихва със самоуверената си разтопяваща усмивка.

– Тук съм, за да уредя фактурата, госпожице О’Ший.

– Ооо. – Сядам в стола. – Сали? – подвиквам. – Би ли се заела с господин Уорд, моля те! Той би искал да уреди неплатената сметка. – Виждам как Джеси мърда леко във фотьойла и ми хвърля поглед, изпълнен с упрек. Не се опитвам да го предизвиквам. Просто не е моя работа да се занимавам с плащанията. Не бих имала идея откъде да започна.

– Разбира се – отговаря Сали. Виждам как тя осъзнава изведнъж кой е мъжът. Да! Това е същият мъж, който ти крещя по телефона, който помете офиса и ти изпрати цветя. Хвърлям ù един „не питай, просто го направи“ поглед, като я подтиквам да се отправи към шкафа с папките.

– Сали ще се погрижи за вас, господин Уорд. – Усмихвам се любезно.

Веждите на Джеси се повдигат и бръчката му се откроява ясно.

– Само ти – казва той меко, така че да го чуя единствено аз.

Долавям познатото тупкане, което оповестява приближаването на Патрик, и едва не чупя молива. Денят става все по-хубав.

– Ава?

Вдигам поглед и виждам, че шефът ми стои до бюрото и ме гледа с очакване, така че махвам с молива в посоката на Джеси и казвам:

– Патрик, това е господин Уорд. Той е собственик на имението. Господин Уорд, запознайте се с Патрик Питърсън, шефът ми. – Хвърлям на Джеси умоляващ поглед.

– А, господин Уорд, виждал съм ви някъде. – Патрик протяга ръка.

– Срещнахме се за малко в „Луссо“ – казва Джеси, става и стиска ръката на Патрик.

Виждам лирите в доволните сини очи на шефа ми.

– Да, вие купихте панорамния апартамент – припява доволно той, а Джеси кима в потвърждение. Забелязвам, че Патрик вече не се тревожи за забавеното плащане. Сали се приближава с копие от фактурата и подскача до тавана, когато Патрик я издърпва от нейните фини бледи ръце. – Предложихте ли питие на господин Уорд? – пита той смаяната Сали.

– Няма нужда, благодаря. Дойдох само за да уредя сметката – дрезгавият глас на Джеси отеква в мен, аз сядам като препарирана в стола си и гледам учтивата размяна на любезности, която се развива пред очите ми.

Как може да е толкова спокоен и хладнокръвен? Аз съм напрегната от главата до петите, въртя нервно молива в ръката си и държа устата си плътно затворена. Сигурно е очевидно, че се чувствам неудобно, но Патрик изглежда не забелязва.

Той отпраща Сали.

– Не трябваше да бързате само за това. – Той размахва неплатената фактура във въздуха.

Аз се мръщя, докато следя пътя ù в опит да потисна реакцията си на демонстративното отношение на Патрик към фактурата, за която мърмореше толкова много само два часа по-рано.

– Нямаше ме, а служителите ми са допуснали недоглеждане – обяснява Джеси. Отдъхвам си благодарно.

– Знаех си, че има разумно обяснение. Пътувахте по бизнес или за удоволствие? – Патрик звучи искрено заинтересуван. Аз знам, че не е така. Наум той вече пресмята колко пари би могъл да измъкне на Джеси. Шефът ми е мил човек, но е луд на тема обороти.

Джеси насочва поглед към мен.

– Определено за удоволствие.

Потъвам още по-дълбоко във въртящия се стол и чувствам как лицето ми става все по-червено. Дори не мога да го погледна в очите. Какво се опитва да ми причини?

– Бих искал да направя някои уговорки с госпожица О’Ший, докато съм тук. Трябва да свършим бързо работата по новия проект.

Ха! Едва не му казвам, че не се предполага да прави уговорки с мен, за да ме чука. Но ако го бях направила, подозирам, че първо щяха да ме уволнят, а след това щях да получа вразумяващ секс, който да засенчи всички останали видове. Затова държа устата си плътно затворена.

– Абсолютно – буботи Патрик. – Искате само дизайн или дизайн и управление на проекта?

Извъртам очи. Знам отговора на този въпрос. След моето напълно отчаяно извъртане на очи повдигам поглед към Джеси и виждам, че той ме наблюдава, като се мъчи да запази сериозна физиономия.

– Искам целия пакет – отговаря.

– Чудесно. – Патрик потрива ръце. – Ще ви оставя на Ава. Тя ще се погрижи добре за вас. – Патрик подава ръка и Джеси я поема, като продължава да гледа към мен.

– Знам, че ще го направи. – Усмихва се и поглежда отново Патрик със зелените си очи. – Ако ми дадете банковата си сметка, ще уредя незабавен превод. Ще предплатя също така следващата фаза от проекта. Така ще предотвратим бъдещи забавяния.

– Ще кажа на Сали да ви даде банковите ни сметки. – Патрик си тръгва, но аз не се отпускам.

Джеси сяда отново пред мен, дразнещо красивото му лице излъчва неподправена радост от моята нервност. Целият пакет ли? Определено за удоволствие? Трябваше да го фрасна по главата с преспапието.

Изтръгвам се от скованото си състояние, събирам всички скици, които затрупват бюрото ми, и вадя бележника за срещите.

– Кога сте свободен? – Знам че звуча крайно непрофесионално и сухо, но не ми пука. Той стига твърде далеч с желанието си да контролира всичко.

– А ти кога си свободна?

Поглеждам нагоре и срещам доволни зелени очи. Накланям се.

– Не говоря с теб – изплювам доста незряло.

– Бих могъл да те накарам да викаш.

Опулвам се шокирана.

– Няма начин.

– Това може да усложни нещата. – Той се нацупва, а краищата на устните му се извиват в усмивка.

– Говорите за работата или удоволствието, господин Уорд?

– За удоволствието. През цялото време – отговаря той загадъчно.

– Осъзнаваш ли, че плащаш, за да правя секс с теб – съскам шептейки. – А това ме прави проститутка.

На лицето му за миг проблясва гняв и той се премества по-напред във фотьойла.

– Млъквай, Ава! – предупреждава ме. – И за твое сведение, ще викаш по-късно. – Той се обляга назад. – Докато се сприятеляваме.

Въздишам тежко. Ще бъде много по-добре, ако се откажа от договора още сега. Патрик ще се катурне от изненада, но така или иначе аз съм прецакана. Губя контрола. Губя контрола ли? Смея се на себе си. Имала ли съм изобщо контрол, откакто този красив мъж се появи в живота ми?

– Нещо смешно ли има? – пита той сериозно.

Прелиствам страниците на бележника набързо.

– Да, животът ми – мърморя. – За кога да запиша примерни дати?

– Не искам да записваш примерни дати. Примерните дати могат да бъдат отменени – тонът му е равен и уверен. Вдигам поглед от бележника и виждам как Джеси размахва голям черен маркер под носа ми. – Всеки ден – отбелязва той спокойно.

– Всеки ден? Не бъди глупав! – изтърсвам твърде високо.

Той ми отправя закачлива усмивка, маха капачката на маркера, протяга се и като закача с пръсти ръката ми, издърпва бележника. Вдигам рамене и той ме поглежда с разбиране. Обръща на утрешна дата и прокарва линия през средата и над нея изписва „Господин Уорд“с големи черни букви. След това преглежда седмицата. – Ти си моя така или иначе – мърмори на себе си.

Мръщя се, но не се осмелявам да кажа нищо, главно понеже сме в офиса и поради факта, че Джеси няма никакви притеснения. Междувременно той стига до понеделник и открива, че имам записана с молив среща с госпожа Кент за десет часа. Намира гумичка на бюрото ми и бавно изтрива молива, докато ме гледа в очите, след това се навежда и издухва парченце гумичка, останало на страницата. Определено се забавлява, докато аз седя облегната на стола си и гледам как съсипва цялата ми работна програма, като в същото време се опитва да ми покаже колко е сериозен. Боя се, че наистина е сериозен.

Той продължава да нанася дебелата черта и в дните след понеделник. Какво прави? Оглеждам се наоколо и забелязвам, че колегите ми са се отегчили от шоуто „Джеси и Ава“ и са се заели с работата си.

– Какво правиш? – питам спокойно.

Той спира и ме поглежда.

– Уреждам си срещи.

– Не ти ли е достатъчно да контролираш личния ми живот? – Изненадана съм колко спокойно звуча. Чувствам се като глътнала бастун. Този мъж има нечувано нахалство и самоувереност. – Мислех, че не си уреждаш среща за чукане.

– Внимавай с езика! – предупреждава ме той. – Казах ти и преди, Ава. Правя каквото е необходимо.

– За кое? – прошепвам едва доловимо.

– За да те задържа.

Иска да ме задържи ли? Какво, за да ме чука ли? Не го питам.

– Ами ако не искам да бъда задържана? – питам вместо това.

– Но ти искаш да бъдеш задържана. От мен. И това е причината да ми е толкова трудно да разбера защо продължаваш да ми се противопоставяш. – Той отново прелиства бележника ми и продължава да драска линии върху всеки ден от годината.

Когато стига до края, го затваря и става. Самонадеяността му няма граници. И откъде може да знае, че искам да бъда задържана от него? Може би не искам. Боже, сега се опитвам да се самозалъгвам. Трябва да си купя нов бележник. Поздравявам се наум за това, че записвам срещите си и в календара на имейла. Това е предпазна мярка, в случай че загубя бележника. Не съм допускала, че някакъв безразсъден властен маниак може да изтрие всичко.

– По кое време свършваш работа?

– В шест. Приблизително. – Не мога да повярвам, че току-що отговорих, без да се поколебая дори за секунда.

– Приблизително – повтаря той едва доловимо и протяга ръка. Иска да се здрависаме ли? Подавам ръка, като тихомълком си заповядвам да не показвам, че треперя, и я поставям леко в неговата. Познатата тръпка минава през мен, когато се докосваме. Пръстите му погалват нежно китката ми и минават през средата на цялата ми длан.

Веднага втренчвам поглед в очите му.

– Виждаш ли? – шепти той, след което се отправя към вратата, взима плика, който Сали му подава, и напуска офиса.

Сривам се обратно в стола, а сърцето ми се свива в гърдите. Започвам да се потя от нерви и докато сядам обратно зад бюрото си, си вея нервно с подложката за кафе, за да охладя пламтящото си лице. Как успява да ми причини това? Том поглежда към мен и се ококорва, а аз издишам дълбоко в опит да успокоя препускащото си сърце. Значи той иска да ме задържи? Какво по-точно иска? Да ме задържи и да ме контролира, да ме задържи и да ме обича или да ме задържи и да ме чука до безсъзнание? Той вече ме чука почти до безсъзнание. Налага му се, тъй като аз продължавам да се връщам за още.

Прибирам скиците за „Лайф Билдинг“, за да си освободя място. Отварям имейл календара и започвам да нанасям срещите си обратно в бележника.

О, затънала съм сериозно. Но той е прав... Наистина искам да бъда задържана от него. Аз съм напълно пристрастена.

Имам нужда от него.