Този мъж

Шеста глава

Напълно съм будна, а будилникът още не е звъннал. Не съм мигнала. С дълга въздишка се измъквам от леглото и се отправям към банята, за да взема душ. Очаква ме натоварен ден в „Луссо“, така че по-добре да започвам.

Ще бъда на крак часове наред – ще обикалям комплек­са, за да се уверя, че всичко е както трябва да бъде. Намъквам едни торбести скъсани дънки (не мога да понеса мисълта да ги изхвърля), избеляла тениска и джапанки. Вдигам небрежно косата си и се моля да не се разрошва, когато се приготвям за вечерта. Съмнявам се, че ще имам време да се прибера и да взема душ, затова отварям малкия си куфар и го зареждам с всичко необходимо за къпане в „Луссо“ по-късно. Вадя калъфа за дрехи и слагам в него моята черешовочервена тясна рокля, приглаждам я внимателно и се моля да не се измачка. Последни взимам черните велурени обувки на високи токчета и обиците от черен оникс и проверявам дали куфарчето ми е заредено с всичко, което ще ми трябва. Ще бъде истински подвиг да се справя с багажа в метрото, но нямам друга възможност без колата. Кейт сигурно ще трябва да вземе „Марго“ до Йоркшир.

Когато слизам по стълбите, с изненада откривам ключовете от колата ми да лежат на стъпката пред вратата. Значи човекът се е вразумил и я е докарал. Това значи ли, че се е вразумил и се е отказал да ме преследва? Разбрал ли е посланието? Вероятно да, защото нямаше нито обаждания, нито съобщения, откакто се изпари снощи. Разочарована ли съм? Нямам време да мисля за това.

– Тръгвам – провиквам се към Кейт. – Колата ми е тук.

Тя провира глава през вратата на ателието си.

– Супер, късмет! Ще дойда по-късно, за да изпия всичкото скъпо шампанско.

– О, да. Ще се видим по-късно. – Тичам по пътеката и спирам, когато виждам евтин мобилен телефон, смазан на парчета по средата на тротоара. Знам откъде се е появил. Изритвам го в канавката и продължавам към колата си. Поставям нещата си в багажника и скачам на шофьорската седалка, но се оказвам на километри от волана.

Засмивам се и местя седалката така, че краката ми да достигат педалите. Паля двигателя и изскачам от кожата си, когато от уредбата гръмва Блър. Дали увреденият слух се дължи на възрастта му? Намалявам звука и се сепвам, когато осмислям, че в песента се пее за някаква провинциална къща. Опитвам се да не се разсмея на малката му шега и вадя диска от уредбата. През целия си живот не съм срещала толкова самонадеян човек. Замествам нежелания диск с „Министри ъф саунд“ и се отправям към доковете Сейнт Катрин.

Спирам пред „Луссо“, обръщам лице към камерата и портите се отварят мигновено, позволявайки ми да паркирам. Виждам доставчици да разтоварват съдове и чаши, докато вадя куфарчето си от багажника и се отправям към сградата. Идвала съм тук милиони пъти, но все още съм зашеметена от чистата екстравагантност на това място.

Когато влизам във фоайето, виждам Клайв, един от портиерите, да си играе с новото компютърно оборудване. Той е част от екипа, който ще осигурява обслужване на ниво на шестзвезден хотел и ще организира всичко – от ежедневно пазаруване до билети за театър, наем на хеликоптер и резервации за вечеря. Пресичам мраморния под, който е полиран до съвършенство и се отправям към огромното извито портиерско бюро на Клайв. Забелязвам десетки черни вази и стотици червени рози, поставени грижливо отстрани. Поне няма да преследвам доставчика на цветя.

– Добро утро, Клайв! – казвам, докато приближавам бюрото.

Той вдига поглед от мониторите, а по дружелюбното му лице е изписана паника.

– Ава, четох ръководството четири пъти тази седмица и все още съм объркан. Никога не сме имали подобно нещо в „Дорчестър“14.

14 Дорчестър – луксозен петзвезден хотел в Лондон. Б.пр.

– Не може да е толкова трудно – успокоявам старото момче. – Пита ли екипа по наблюдението?

Той хвърля очилата си на бюрото раздразнено и разтрива очи.

– Да, вече три пъти. Сигурно мислят, че съм малоумен.

– Ще се справиш – уверявам го. – Кога започват да се нанасят?

– Утре. Готова ли си за довечера?

– Попитай ме отново следобед! Ще се видим след малко.

– Добре, любима. – Той отново се втренчва в инструкциите и мърмори под нос.

Отивам до частния асансьор на панорамния апартамент и набирам кода. Качвам се на последния етаж и започвам да пренасям вазите с цветята между петнайсетте етажа на сградата. Подреждането им ще ме държи заета известно време.

В десет и половина се връщам във фоайето и подреждам последните цветя по масите, подредени до стените.

– Цветя за госпожица О’Ший.

Вдигам поглед и виждам младо момиче, което зяпа впечатляващото фоайе.

– Моля?

Тя сочи папката си.

– Имам доставка за госпожица О’Ший.

Извъртам очи. Не ми казвайте, че са дублирали доставка на повече от четиристотин червени рози! Това наистина би било абсолютна некомпетентност.

– Вече получих доставката на цветята – казвам уморено и тръгвам към нея. Забелязвам вана отвън, но той не е на цветарите, с които работя.

– Така ли? – Тя изглежда малко паникьосана, докато преглежда листовете в папката.

– Какво носите? – питам.

– Букет кали за госпожица... – Тя отново поглежда към папката. – Госпожица Ава О’Ший.

– Аз съм Ава О’Ший.

– Супер! Идвам след две секунди. – Тя тича навън и се връща бързо с най-големия букет кали, който съм виждала – зашеметяващи, бели, чисти цветове, заобиколени от купчини тъмнозелени листа. – Това място е като Форт Нокс! – възкликва момичето и ми подава букета.

Подценена елегантност.

Стомахът ми прави няколко салта, докато подписвам документа на момичето. Взимам цветята от нея и намирам картичка, сред гората от зеленина.

Много съжалявам. Прости ми, моля те!

Взирам се втренчено в картичката и я чета отново и отново. Той вече се извини за неуместното си поведение и виж къде ме доведе това! Започвам да се чудя как е разбрал, че съм тук, но си спомням, че разгледа снимките на „Луссо“ в портфолиото ми. Не му е струвало много да разбере датата на откриването и да се досети, че ще бъда тук. Никога няма да се откаже, нали?

Поставям цветята на портиерското бюро.

– Ето, Клайв. Да разкрасим този черен мрамор! – Той поглежда за кратко нагоре, преди отново да започне да чеше главата си в израз на объркване. Оставям го и започвам моята обиколка, за да се уверя, че всичко е готово и е на място.

* * *

Виктория се появява в пет и половина безупречна – със своята руса коса и сини очи тя изглежда съвършена.

– Съжалявам, че закъснях. Трафикът е кошмарен, а и нямаше къде да паркирам. – Тя се оглежда наоколо. – Всички места са запазени за гости. С какво мога да помогна? Толкова се вълнувам! – пропява тя, докато влиза в панорамния апартамент.

– Приключих. Ти просто трябва да минеш навсякъде и да се увериш, че нищо не съм пропуснала. – Отвеждам я в основното помещение.

– Боже мой, Ава, изглежда удивително!

– Страхотно е, нали? Никога не съм имала такъв колосален бюджет. Беше забавно да харча толкова много чужди пари – кикотим се заедно. – Виждала ли си кухнята? – питам.

– Не съм я виждала завършена. Обзалагам се, че е невероятна.

– Така е. Иди и огледай! Аз ще се приготвя. Направих всичко необходимо в другите апартаменти, затова сега ще се съсредоточа тук, където ще бъде купонът. Погрижи се всички възглавници да са бухнали и на място! Ако има нещо, за което не си сигурна, си запиши! Става ли?

– Дадено – потвърждава тя и изчезва в кухнята.

Час по-късно, след като използвах всички глезотии в спа центъра на „Луссо“, съм готова. Роклята ми е без гънка и косата ми е добре оформена. Разхождам се наоколо, малко тъжна, че това е последното ми идване тук. Скоро мястото ще гъмжи от бизнесмени и от най-различни представители на висшето общество, затова използвам последната си възможност да се насладя на величието му. Все още не мога да повярвам, че е мое дело. Усмихвам се на себе си, докато стоя в огромното открито пространство. Френски прозорци водят към Г-образна тераса, облицована с варовикови плочи и с дърво, на която са разположени шезлонги и огромно джакузи. Има кабинет, трапезария, огромна арка към абсурдно голяма кухня и осветено отзад стълбище от оникс, което води към второто ниво, на което се намират четири спални за гости със собствени бани и огромна основна спалня. Спа комплексът, фитнес центърът и плувният басейн на приземния етаж на сградата са предвидени само за ползване от живеещите в „Луссо“, но панорамният апартамент има собствена фитнес зала. Зашеметяваща е. Който и да е купил апартамента, определено харесва красивите неща в живота и ги е получил за жалките десет милиона.

Връщам се в кухнята и откривам Виктория там.

– Готово – обявява тя, докато забърсва заблудена троха от мраморния плот.

– Е, да пием! – Хиля се самодоволно и вадя две чаши за шампанско, подавайки едната на Виктория.

– Наздраве за теб, Ава! Стилна телом и духом. – Тя се кикоти, вдига чашата за наздравица и двете отпиваме, а после въздишаме. – Еха! Добро е.

– Кювe’ Аннамария Клементи15 на Ка’ дел Боско16, реколта 1993 година. Италианско, разбира се. – Вдигам вежда и Виктория се кикоти отново.

15 Cuvée Annamaria Clementi – марка шампанизирано вино. Б.пр.

16 Ca’ del Bosco – известна италианска компания за производство на вина. Б.пр.

Чувам разговор, който идва от антрето, затова излизам от кухнята и намирам Том да зяпа като златна рибка, а Патрик да се усмихва гордо.

– Ава, това място е специално, скъпа! – Том изтичва към мен и мята ръце около тялото ми. Отдръпва се и ме оглежда от горе до долу. – Обожавам тази рокля. Много тясна.

Иска ми се да кажа същото за Том, който довежда сблъсъка на цветове до ексцентричност. Примигвам към съчетанието от яркосиня риза и червена вратовръзка.

– Остави момичето, Том! Ще я смачкаш – мърмори Патрик, нежно го избутва настрани и се навежда, за да докосне с устни бузата ми. – Много се гордея с теб, цветенце. Свършила си чудесна работа и между нас казано – той се навежда към ухото ми и шепне, – предприемачите намекнаха, че те искат на борда за следващия проект в Холанд парк. – Намигва ми и сбръчканото му лице се сбръчква още повече. – Така, къде е това шампанско?

– Насам! – повеждам ги към кухнята и чувам още гукане от Том. Мястото наистина е специално.

– Наздраве! – припявам, след като съм им дала чаши с шампанско.

– Наздраве! – всички ги вдигат.

През следващите няколко часа ме представят на висшето общество и обяснявам вдъхновението си за дизайна. Журналисти от архитектурни и интериорни списания се носят насам-натам, снимат и общо взето ръчкат наоколо и за моя най-голяма досада ме карат да се излегна на кадифената лежанка за снимка. Патрик ме влачи от място на място, разгласява своята гордост и настоява пред всеки, който е готов да слуша, че аз собственоръчно съм вкарала „Рококо Юниън“ в света на дизайна. Червя се обилно и многократно смекчавам хвалбите му.

Благодарна съм, когато се появява Кейт. Въвеждам я в кухнята, мушвам чаша шампанско в ръката ù и взимам друга за себе си.

– Доста шикозно, а? – размишлява тя и оглежда втренчено елегантната кухня. – В сравнение с това, домът ми изглежда като разхвърляна кочина.

Смея се на препратката към нейната сладка, уютна градска къща, която изглежда така, сякаш Кат Кидстън17 е повръщала, кихала и кашляла навсякъде из нея.

17 Кат Кидстън (Cath Kidston) е английска модна дизайнерка, бизнес дама и автор на книги, чиято компания продава домашни мебели и други стоки чрез магазини, онлайн и с поръчки по пощата, като повечето продукти са изработени с нейните флорални мотиви. Б.пр.

– Имаш предвид, че е впечатляващо, сигурна съм.

– Да, това също. Но не бих могла да живея тук – казва тя без никакъв срам.

Симулирам обидена физиономия и очаквам отговора ù, но тя не казва нищо. Вместо това гледа над рамото ми с огромна самодоволна усмивка на лицето. Обръщам се, за да видя какво е привлякло вниманието ù.

„О, не!“

– Той е като гербова марка, нали? – отбелязва Кейт хладно.

Тя няма ни най-малка представа.

Облечен в тъмносин костюм и бледосиня риза, с едната ръка в джоба и с папка в другата, Джеси, както винаги, прилича на бог. Той е заедно с агента по имотите, но не му обръща никакво внимание. Не, очите му са приковани в мен.

– Мамка му! – ругая и се обръщам отново към Кейт. Тя прехвърля поглед от Джеси към мен и очите ù танцуват доволно.

– Знаеш ли – отпива от питието си, усмихната, – това не е поведение на човек, който е безразличен към някого, Ава.

– Ходих в имението във вторник и едва не спах с него – избълвам.

– Какво?! – Кейт изплюва питието си, грабва салфетка и бърше шампанско, което се стича по брадичката ù.

– Той се извини за съобщението, което ми беше пратил. Така че аз се върнах в имението. Но накара Голямото момче да ме заключи в една стая. И Джеси ме чакаше там полугол.

– Стига! Боже мой! Кое е Голямото момче?

Неотложната потребност да разкажа на Кейт всичко ме кара да пренебрегна въпроса ù и да изплюя фактите набързо. – Беше катастрофа. Избягах, когато чух, че приятелката му го вика. Но Уорд се появи снощи у дома с искания.

– Мамка му! Какви искания?

– Не знам. Той е арогантен задник. Попита ме колко силно ще крещя, когато ме чука.

Кейт отново се задавя с шампанското.

– Той какво? Мамка му, Ава, той идва. Идва насам! – Тя се отмества, а очите ù все още се стрелкат между нас двамата развеселено.

Започвам да планирам бягството си, но преди мозъкът ми да успее да инструктира краката ми да се помръднат, усещам Джеси зад себе си. Мога да го подуша.

– Радвам се да те видя отново, Кейт – провлича той. – Ава!

Оставам с гръб към него, защото знам прекалено добре, че ако се обърна, ще бъда въвлечена в голяма опасност, каквато е царство на Джеси Уорд – място, на което се налага да се боря, за да запазя разума си.

Очите на Кейт се стрелкат между нас и тя чака някой да каже нещо. Определено няма да съм аз.

– Джеси! – кимва тя към него. – Извинете ме! Трябва да си напудря носа. – Поставя празната си чаша на масата и излиза, а аз умствено я пращам по дяволите.

Той ме обикаля, за да застане пред мен.

– Изглеждаш зашеметяващо – прошепва.

– Каза, че няма да се налага да те виждам отново. – Предизвиквам го и не обръщам внимание на комплимента му.

– Не знаех, че ще бъдеш тук.

Поглеждам го уморено.

– Изпрати ми цветя.

– О, да, така направих. – Усмивка размърдва крайчетата на устните му.

Нямам време за игрите му.

– Моля да ме извиниш! – Опитвам се да мина покрай него, но той се раздвижва заедно с мен и блокира пътя ми.

– Надявах се да ме разведеш наоколо.

– Ще повикам Виктория. Тя с радост ще ти покаже всичко.

– Предпочитам теб.

– Няма да получиш чукане с обиколката – сопвам се.

Той се намръщва.

– Би ли внимавала с езика?

– Съжалявам – прошепвам възмутено. – Връщай седалката, когато караш колата ми!

Той се ухилва хлапашки и аз се вбесявам още повече, когато сърцето ми ускорява ритъм. Не трябва да му позволявам да види какъв ефект има върху мен.

– И остави музиката ми на мира!

– Съжалявам. – Очите му проблясват пакостливо. Толкова е секси! – Добре ли си? Изглеждаш малко разтреперана. – Той протяга ръка и леко прокарва пръст по голата ми ръка. – Нещо вълнува ли те?

Дръпвам се рязко.

– Абсолютно нищо. – Трябва да променя насоката на разговора. – Искаш ли да разгледаме?

– С удоволствие. – Той изглежда доволен от себе си.

Намусена го повеждам извън кухнята към обширното жилищно пространство.

– Дневната. – Махвам с ръка към помещението около нас. – Вече видя кухнята – казвам през рамо, докато вървя към терасата. – Гледка – поддържам отегчен тон и чувам как Джеси се смее леко зад мен.

Повеждам го отново през дневната към фитнес залата, без да кажа и дума, докато вървим през апартамента. Джеси стиска ръце и поздравява различни хора, докато вървим, но аз не спирам, за да му дам време да поговори с тях. Марширувам напред бързо с намерението да приключа възможно най-скоро. Проклето да е това място, затова че е толкова голямо.

– Фитнес – обявявам, като влизам и веднага излизам, когато той тръгва след мен. Отправям се към стълбите и го чувам как се смее зад мен. Изкачвам осветеното отзад ониксово стълбище и продължавам, като отварям и затварям вратите една по една, докато обявявам какво има зад тях. Когато стигаме до pie`ce de re’sistance18 – основната спалня, – аз махвам с ръка към гардеробното и към свързаната баня. Мястото наистина заслужава повече страст и време, отколкото му посвещавам.

18 Pièce de résistance (фр.) – най-доброто, най-важното нещо или събитие. Б.пр.

– Ти си истински експерт екскурзовод, Ава – дразни ме той и наблюдава любимото ми произведение на изкуството. – Би ли ме осветлила кой е фотографът?

– Джузепе Кавали19 – подхвърлям към него името и скръствам ръце на гърдите си.

19 Giuseppe Cavalli (1904-1961) – италиански фотограф. Б.пр.

– Добър е. Има ли специална причина да избереш този фотограф? – безочливо се опитва да ме изкуши да започна разговор.

Взирам се в широкия му, покрит с костюм гръб. Ръцете му са в джобовете на панталоните, а стройните му крака са леко разкрачени. Това, което виждам, е много приятно, но мозъкът ми е миш-маш. Въздъхвам и решавам, мъдро или не, да му угодя. Джузепе Кавали определено заслужава моето време и ентусиазъм. Отпускам ръце и заставам до Джеси пред творбата.

– Познат е като майстор на светлината – казвам и той ме поглежда с искрен интерес. – За него предметът не е бил важен. Нямало значение какво снима. Обектът винаги била светлината. Концентрирал се е върху контролирането ù. Виждаш ли тук? – соча отраженията във водата. – Тези гребни лодки, колкото и прекрасни да са, са само лодки, но виждаш ли как манипулира светлината? Не му е пукало за лодките. Интересувал се е от светлината, която ги обгражда. Той прави неодушевените предмети интересни, кара ги да изглеждат в различна... ами, в различна светлина, предполагам. – Накланям глава и наблюдавам пейзажа. Никога не ми омръзва. Дори да изглежда обикновена, колкото повече я гледате, толкова повече я разбирате.

След няколко минути мълчание откъсвам поглед от картината и откривам, че Джеси ме гледа втренчено.

Погледите ни се срещат и той хапе долната си устна. Знам, че няма да мога отново да кажа „не“, ако ме притисне. След като използвах резервите си снощи, вече нямам воля. Никога не съм се чувствала по-желана, отколкото с него.

– Моля те, недей! – гласът ми е едва доловим.

– Какво?

– Знаеш какво. Каза, че няма да се налага повече да те виждам.

– Излъгах. – Не е засрамен. – Не мога да стоя далеч от теб, затова ще трябва да ме виждаш отново... и отново... и отново. – Той довършва последната част от изявлението си бавно и ясно, без да оставя място за недоразумения. – Упорството ти да се бориш с привличането ни само ме прави по-решен да докажа, че ме искаш. – Той започва да ме преследва с бавни внимателни стъпки, без да откъсва очите си от мен. – Това става цел на мисията ми. И съм готов да направя всичко.

Спирам да пристъпвам назад, щом усещам леглото зад коленете си. Той ще бъде до мен след още две крачки и мисълта за предстоящия контакт е достатъчна, за да ме откъсне от транса, в който ме поставя.

– Спри! – Вдигам ръка пред себе си и го спирам. – Дори не ме познаваш – избълвам в отчаян опит да го накарам да види колко е откачено това.

– Знам, че си изключително красива. – Той отново тръгва към мен. – Знам какво чувствам и знам, че ти също го чувстваш. – Телата ни са едно до друго и сърцето ми вече блъска в гърлото. – Кажи ми, Ава, какво пропуснах?

Опитвам се да контролирам задъханото си дишане, но е невъзможно. Гърдите ми се повдигат бясно, а тялото ми трепери. Отпускам глава, засрамена от сълзите, които се събират в очите ми. Това е ужасно. Той толкова отчаяно иска да ме вкара в леглото си, че ме дебне като някаква плячка, и аз плача, защото съм прекалено слаба. Той ме прави слаба, а няма никакво право.

Усещам как ръката му се плъзва под брадичката ми. Топлината ù би била добре дошла, ако точно сега не мислех, че е такъв задник. Дръпва брадичката ми, за да изправи главата ми и трепва при вида на сълзите ми, щом очите ни се срещат.

– Съжалявам – прошепва той тихо, плъзва длан по бузата ми и бавно гали търкалящите се сълзи с палец. Изражението му е измъчено. Добре. Така трябва.

Успявам да промълвя:

– Ти каза, че ще ме оставиш на мира. – Поглеждам към него въпросително, докато той продължава да гали с палец лицето ми. Защо ме преследва? Явно е нещастен с връзката си, но това не прави нещата редни.

– Излъгах, извинявай. Не мога да стоя далеч от теб, Ава.

– Вече каза, че съжаляваш, но отново си тук. Да очаквам ли цветя и утре? – Не крия сарказма си.

Палецът му спира и Джеси отпуска глава. Сега е засрамен. Но главата му се вдига, очите ни се срещат и погледът му попада на устните ми. Боже, никога няма да мога да спра това. Устните му се разтварят и бавно започват да се приближават към моите. Задържам дъха си, щом ме докосва съвсем леко. Тялото ми се предава, ръцете ми се вдигат и аз стисвам сакото му в юмруци. Той ръмжи одобрително, докато спуска длани към основата на гръбнака ми и придърпва тялото ми към своето. Устните ни се колебаят едни срещу други и дъхът ни се смесва. И двамата треперим неудържимо.

– Някога чувствала ли си се така? – шепти той и прокарва устни през бузата към ухото ми.

– Никога – отговарям честно. Задъханият ми глас е неразпознаваем.

Той стиска меката част на ухото ми между зъбите си и дръпва леко, като оставя плътта да се плъзне между тях.

– Готова ли си да спреш да се бориш вече? – шепти и проследява очертанията на ухото ми с върха на езика си, а после докосва леко с устни чувствителната част под него. Горещ поток нахлува между бедрата ми. Повече не мога да се боря с това.

– О, Боже! – казвам задъхано и устните му се връщат върху моите, за да ме накарат да замълча. Той ме целува нежно и аз приемам, а езиците ни започват да се преплитат опияняващо бавно. Това е толкова хубаво. Цялото ми тяло гори.

Той стене и освобождава устата ми.

– Това „да“ ли е? – приковава ме със зелените си очи.

– Да.

Кимва с глава и много леко целува носа ми, бузата, челото, а после се връща на устните ми.

– Трябва да те имам цялата, Ава. Кажи, че мога да те имам цялата!

Цялата? Какво има предвид? Ум? Душа? Не може да има това предвид, нали? Не, той иска цялото ми тяло и точно в момента съвестта ми ме предава напълно. Трябва да преодолея желанието си към този мъж. Той трябва да преодолее своето желание към мен.

– Вземи ме! – казвам тихо в устните му.

Ръмженето, което напуска устните му при думите ми, само засилва желанието ми. Без да откъсва устни от моите, той обвива с ръка кръста ми, а другата поставя на тила ми, като задълбочава целувката. След това ме повдига и ме пренася през стаята, докато гърбът ми не опира в стена. Езиците ни танцуват диво заедно, а ръцете ми се движат по гърба му, но искам по-близък контакт, затова хващам реверите на сакото му и започвам да го избутвам от раменете му. Той отстъпва назад само колкото да се измъкне от сакото. Хвърлям дрехата на пода, сграбчвам ризата му и го придърпвам към себе си. Цялата предишна битка на съвестта ми отдавна е забравена. Трябва да го имам.

Телата ни се сблъскват и той ме притиска към стената, поглъщайки устата ми.

– По дяволите, Ава! – задъхано казва той. – Подлудяваш ме. – Завърта ханша си и притиска възбудения си член към мен. От устните ми се изплъзва тих вик и аз стисвам косата му, като започвам да стена подканящо.

Положението вече не може да бъде овладяно. Тялото ми е преминало на автопилот, а копчето за спиране е изгубено някъде в страстта. Усещам дланите му върху предната част на бедрата си. Той хваща роклята ми и я вдига на талията ми с едно бързо дръпване. Хълбоците му се раздвижват отново и ме карат да хленча. Искам повече. Не знам как съм успявала да устоя на това изкушение. Той захапва долната ми устна, но ме пуска и отдръпва лице, за да ме гледа в очите, докато се притиска още веднъж към сърцевината ми. Отмятам глава назад с гърлен стон, осигурявайки му пълен достъп до шията ми. Той се възползва от това на мига и започва да ближе, смуче и целува нежната кожа. Готова съм да заплача от удоволствие, но изведнъж чувам гласове откъм коридора и реалността за миг се разбива около мен. Какво правя? Намирам се в основната спалня на панорамния апартамент с рокля около кръста и с Джеси, който целува шията ми. Долу се разхождат стотици гости. Някой може да влезе всеки момент. Някой ще влезе всеки момент.

– Джеси! – казвам задъхано, опитвайки се да привлека вниманието му. – Джеси, идват хора. Трябва да спреш – извивам се леко, от което възбуденият му член ме докосва точно в сърцевината и аз удрям глава в стената в опит да спра удоволствието, което ми причинява.

Той изстенва дълго и ниско.

– Няма да те пусна, не сега.

– Трябва да спрем.

– Не – ръмжи той.

Боже, някой може да влезе всеки момент.

– Ще го направим по-късно – опитвам се да го усмиря. Трябва да го избутам от себе си.

– Това ще ти остави прекалено много време да промениш решението си. – Той гризва шията ми.

– Няма да променя решението си. – Стискам брадичката му и вдигам лицето му до моето, нос до нос. Поглеждам право в зелените езера на очите му. – Няма да променя решението си.

Той се вглежда в очите ми и търси уверението, от което се нуждае, но аз не мога да съм по-непоколебима. Искам го. Да, може да имам време да оценя ситуацията, но точно сега съм сигурна, че ще довърша започнатото. Той просто е прекалено съблазнителен, за да устоя, а Бог ми е свидетел, че опитах.

Целува ме силно по устните и се отдръпва.

– Съжалявам, не мога да рискувам. – Вдига ме на ръце и тръгва към банята.

– Какво? Те ще искат да видят и банята. – Едва ли говори сериозно.

– Ще заключа вратата. Без крясъци! – Поглежда ме с леко самодоволна усмивка.

Шокирана съм, но се смея.

– Нямаш срам.

– Не. Членът ми ме боли от миналия петък. Най-после си в ръцете ми и си се вразумила. Няма да ходя никъде, нито пък ти.