Този мъж

Двадесет и осма глава

– Време е за ставане, жено. – Носът му докосва моя, когато отварям очи.

Необходими са ми няколко минути, за да задействам мозъка си и на очите си да привикнат със светлината и когато най-накрая успявам да се фокусирам, откривам блестящите му зелени очи да се взират в мен. Аз, от друга страна, искам да спя още. Събота е и имам голяма потребност да спя и да му кажа да се разкара от това легло скоро. Избутвам го настрани и се завъртам на другата страна.

– Не говоря с теб – мърморя и се сгушвам във възглавницата. Той ме удря по задника и ме обръща обратно, като притиска ръцете ми. – Това боли! – Мръщя му се и устните му се извиват в усмивка, но аз не съм в настроение за закачливия Джеси тази сутрин.

Той ме покрива цялата с тялото си и гледа лицето ми внимателно. Би трябвало да вдигна коляно и да го изритам там, където ще го заболи.

– Днешният ден може да премине по един от следните два начина – информира ме той. – Може да спреш да бъдеш неразумна и да прекараме един приятен ден заедно или да продължиш да се държиш като непокорна малка изкусителка, но тогава ще бъда принуден да те вържа за леглото и да те гъделичкам, докато не загубиш съзнание. Какво да бъде, бебче?

Аз? Неразумна? Ченето ми увисва, докато той ме гледа с интерес. Наистина ли мисли, че няма да го предизвикам?

Повдигам глава така, че съм съвсем близо до небръснатото му дразнещо привлекателно лице.

– Начукай си го! – казвам бавно и ясно, като го карам да се оттегли и да се опули на моята безочливост. Чувствам се засрамена от себе си, но той предизвиква най-лошото у мен със своята неразумност.

– Внимавай с езика!

– Не. Какво си мислеше, че ще постигнеш, като накара онзи охранител да ме следи? – Този малък спомен току-що изникна в сънливия ми мозък. Но ако аз съм права и той се е уговорил с охранителите да ме следят, тогава наистина ще побеснея.

– Ава, просто исках да съм сигурен, че си в безопасност. – Той отпуска глава надолу и започва да хапе долната си устна. – Тревожа се, това е всичко.

Тревожи се? Познава ме по-малко от месец и вече е развил такова силно чувство за защита и притежание. Преследва ме навсякъде, вади ме от равновесие, реже рок­лите ми и ми забранява да пия.

– Аз съм на двайсет и шест години, Джеси.

Той втренчва поглед в мен. Очите му отново са тъмни.

– Защо облече тази рокля?

– За да те вбеся – отговарям честно и се размърдвам, но напразно. Няма да постигна нищо.

– Но ти не знаеше, че ще ме видиш. – Веждата му се повдига. Наистина ли мисли, че съм облякла тази рокля за някой друг?

– Въпросът е принципен – мърморя. Искам да спечеля този спор, въпреки че той не го знае. – Дължиш ми една рокля.

Той се усмихва и почти ме ослепява.

– Ще го включим в списъка с нещата за правене днес.

Какъв списък ще бъде това? Точно сега искам да спя. А той би могъл да ме събуди по друг начин. Гърча се под него, а веждите му се повдигат в изненада.

– За какво е всичко това? – пита той и безочливо се опитва да потисне усмивката си.

Добре, сега вече знам точно какво прави. Опитва се да ме отхвърли, точно както направи снощи и както направи точно преди да изляза. Това ще бъде неговото наказание за моя отказ. Той е сладък. Това е най-лошото нещо, което би могъл да направи.

– Няма нужда да се грижиш за моята безопасност – настоявам, като се опитвам да се измъкна изпод тялото му. Може да ме предизвиква, колкото си иска.

– Правя го, защото ме интересуваш – казва той, докато аз се отдалечавам от отпуснатото му върху леглото тяло.

Пука ли му? Искам да ме обича, не да го е грижа за мен. Отправям се към банята и затварям вратата. Имам чувството, че сърцето ми бавно се пропуква.

Измивам лицето си и се пресягам за четката на Джеси, но установявам, че има още една на поставката. „Ха!“ Изстисквам паста отгоре ù и се приготвям да се мия, когато хвърлям поглед към душа и забелязвам шампоана и балсама ми на полицата, както и самобръсначката, и душ-гела. Пренесъл е нещата ми тук ли? Докато си мия зъбите, отварям вратата към спалнята и виждам Джеси, който е легнал по корем и е забил лице във възглавницата. Минавам покрай него, отивам в гардеробното и почти се давя с пастата за зъби, когато виждам някои от дрехите ми да висят там.

Той е преместил нещата ми. Аз нямам ли думата? Може и да го обичам, но го познавам едва от няколко седмици. Преместил е нещата ми. Какво означава това? Дали иска и аз да се грижа за него? Е, добре, ако е така, може да се разкара още сега! По-скоро се опитва да ме контролира.

– Проблем ли?

Извръщам се с четка за зъби, висяща от устата ми и откривам, че Джеси изпълва врата и ме гледа неспокойно. Не съм виждала този поглед преди. Оглеждам тялото му и се възхищавам на стегнатите му мускули, а той се подпира на рамката с двете си ръце. Бързо пренасочвам вниманието си встрани от разсейващата му гръд в момента, в който си припомням защо съм в гардероба. Ломотя някакви неразбираеми думи през пяната в устата си, докато продължавам да четкам зъбите си.

– Съжалявам, би ли повторила? – Устните му се извиват в усмивка и аз вадя четката от устата си.

Много добре знае какво ме тревожи. Ломотя отново, без четката за зъби в устата ми, думите ми са малко по-ясни, но пяната все още затруднява речта ми.

Той извърта очи, повдига ме и ме отнася в банята.

– Плюй! – командва той, като ме оставя права.

Измивам всичката паста от устата си и се обръщам към моя неразумен властен маниак.

– Какво е това? – махвам с ръка, като се опитвам да обхвана всичко.

Той стиска устни, потиска усмивката си и се навежда напред, като облизва малко останала паста за зъби от устата ми, а топлият му език се плъзга бавно по долната ми устна.

– Готово. Кое какво е? – Той леко близва слепоочието ми, изпуска топлия си дъх в ухото ми и аз се стягам, когато се протяга и пъха ръка между краката ми, като праща тръпки от удоволствие по цялото ми тяло.

– Не! – отблъсквам го. – Няма да ме манипулираш с твоята божествена привлекателност.

Той се ухилва закачливо.

– Мислиш, че съм бог?

Намусвам се и се обръщам към огледалото. Джеси бързо свежда глава до моето ниво, но аз съм готова да скоча през прозореца, преди да му позволя да ме притисне до стената.

Той плъзга ръка около кръста ми, притегля ме към гърдите си и се навежда надолу, така че отпуска брадичка на рамото ми. Изучава отражението ми в огледалото, притиска възбудения си член към задника ми и започва да върти бедра, а аз отпускам ръце и се хващам за мивката.

– Нямам нищо против да бъда твоят бог – шепти той дрезгаво.

– Защо нещата ми са тук? – питам отражението му в огледалото, като принуждавам тялото си да се стегне и не се поддавам на въздействието му.

– Пренесох ги от Кейт по-рано. Мислех, че може да останеш няколко дни.

– Аз имам ли думата?

Той отново започва да върти бедра и ме кара да стена.

– Някога имала ли си?

Клатя глава към него в огледалото и единия край на устните му се повдига в игрива усмивка, докато той продължава да движи бедра зад мен. Няма да си позволя да реагирам, защото знам, че отново ще ме остави незадоволена. И каква игра играе Кейт, като позволява на всички тези мъже да ровят в нещата ми? В гардероба има много повече дрехи, отколкото са ми нужни за два дни. Каква игра играе той?

– Приготви се, жено! – Той целува врата ми и ме шляпва по задника. – Ще те изведа. Къде би искала да отидем?

Поглеждам го смаяна.

– Аз ли избирам?

Той свива рамене.

– Трябва да ти позволявам да правиш нещата по твоя начин от време на време. – Поглежда ме с безизразно лице. Напълно сериозен е.

Би трябвало да приема предложението му, докато все още е толкова разумен, но аз съм подозрителна. След реакцията му от миналата нощ, след като сряза роклята ми и след мълчаливото му отношение към мен, аз съм объркана защо изведнъж е толкова уравновесен и стабилен.

– Е, какво би искала да правим? – пита той.

– Да отидем до Камдън37 – предлагам, готова за отказ. Мъжете мразят типичната за това място блъсканица и обикалянето по магазини и пазари.

37 Camden Town, познат още като Квартала на ексцентриците, е квартал в Лондон, известен със своята живописна архитектура, с множеството концерти и културни прояви, които се организират в него, със самобитните малки магазинчета, шарени пазари и безброй кръчми и клубове. В квартала има плавателен канал, по който може да се направи разходка с лодка, тук се намира красивият Риджънтс парк, а съвсем наблизо е разположен и лондонският зоопарк. Б.пр.

– Добре. – Той тръгва към душа и ме оставя на мивката да се чудя къде изчезна моят предизвикателен властен маниак.

* * *

Слизам по стълбите и чувам някъде долу гласа на Джеси, който говори по телефона. Влизам в кухнята и на мига ми потичат лиги. Изглежда толкова прекрасен в износени дънки и тъмносиня тениска, яката на която е изправена нагоре в стил Джеси. Обръснат е и е сложил гел на косата си. Наистина е неприемливо красив и неприемлив във всяко друго отношение.

– Ще дойда утре. Всичко наред ли е? – Той се завърта на стола си и прокарва поглед по тялото ми. – Благодаря, Джон. Обади се, ако ви трябвам. – Той оставя телефона, без да отклонява поглед от мен и скръства ръце на гърдите си. – Харесва ми роклята ти – гласът му е нисък и дрезгав.

Поглеждам надолу към моята разкроена рокля на цветя. Тя е дълга до коляното и вероятно получава одобрението му. Изненадана съм, че Кейт я е опаковала. Тя е доста лятна, с дълбоко деколте отзад и без ръкави. Усмихвам се на себе си. Още не е видял гърба и аз нямам намерение да му го показвам, защото ще ме накара да се преоблека. Сигурна съм.

Намятам плетена бежова жилетка и премятам велурената си чанта през глава.

– Готов ли си? – питам.

Той се изправя на крака и ме приближава с намръщена физиономия. Очаквам да ме целуне, но той не го прави. Вместо това слага слънчевите си очила, поема ръката ми и ме издърпва към вратата. Ще прекарам целия ден с него, а той дори не иска да ме целуне?

– Няма да ме докоснеш цял ден, така ли?

Той поглежда към сплетените ни ръце.

– Докосвам те.

– Знаеш какво имам предвид. Наказваш ме.

– Защо да го правя, Ава? – придърпва ме в асансьора. Много добре знае какво искам да кажа.

Поглеждам към него.

– Искам да ме докоснеш.

– Знам, че искаш. – Той натиска кода.

– Но няма да го направиш?

– Дай ми това, което искам, и ще го направя. – Той не ме поглежда. Не мога да повярвам.

– Извинение?

– Не знам, Ава. Има ли за какво да се извиняваш? – Той все още гледа право напред. Не среща погледа ми дори в отражението на вратите.

– Съжалявам – казвам. Не мога да повярвам, че се извинявам. И не мога да повярвам, че толкова отчаяно се нуждая от неговото докосване.

– Не, ако ще се извиняваш, трябва поне да изглежда, че съжаляваш.

– Съжалявам.

Очите му срещат моите в огледалото.

– Наистина ли?

– Да, съжалявам.

– Искаш ли да те докосна?

– Да.

Той се обръща бързо към мен, притиска ме към огледалната стена и буквално ме покрива с тялото си. Веднага започвам да се чувствам по-добре. Не беше толкова трудно.

– Започваш да разбираш, нали? – устните му притискат моите, а бедрата му се притискат към корема ми.

– Разбирам – задъхвам се аз.

Той нахлува с език в устата ми, а аз се хващам за раменете му и впивам нокти в раменете му. Да, така е много по-добре. Посрещам езика му и се топя от допира.

– Доволна ли си? – пита той, като прекъсва целувката.

– Да.

– Аз също. Да вървим!

Отиваме в Камдън за закуска. Денят е хубав и аз вече съм прегряла, но ще се помъча още малко. Все още има възможност да ме прибере у дома опозорена и да ме накара да се преоблека.

Джеси ме взима от тротоара и ме повежда на отсрещната страна на улицата, където има малко старомодно кафе.

– Мястото ще ти хареса. Ще седнем отвън. – Той измъква огромен плетен стол и ми го предлага.

– Какво ще ми хареса? – питам, докато сядам на възглавница на точки.

– Тук правят най-добрите яйца по бенедиктински. – Той ми се усмихва широко, когато вижда, че погледът ми грейва.

Сервитьорката се приближава олигавена при вида на Джеси в цялата му мъжка божественост, но той въобще не осъзнава това.

– Два пъти яйца по бенедиктински – сочи в менюто, – силно черно кафе и капучино с допълнително сметана, без шоколад и захар, моля! – Обръща лице към сервитьорката и я отнася с една от неговите усмивки, запазени само за жени. – Благодаря.

Тя се олюлява леко и аз се усмихвам на себе си. Да, той имаше точно такъв ефект и върху мен.

Накрая сервитьорката успява да каже:

– Как предпочитате яйцата – с шунка или със сьомга?

Той ù подава менюто и сваля очилата си, така че тя понася пълното въздействие на зашеметяващо красивото му лице.

– Със сьомга, моля!

Поклащам глава втрещено и проверявам телефона си, докато сервитьорката бавно записва поръчката.

– Бяло или пълнозърнесто?

– Моля? – откъсвам поглед от телефона и установявам, че тя все още се върти край нас.

– Бяло хлебче ли предпочиташ, или пълнозърнесто? – повтаря Джеси с лека усмивка.

– Пълнозърнесто, моля!

Той отново отправя зелените си очи към сервитьор­ката.

– И за мен пълнозърнесто, благодаря ви!

Тя му се усмихва и най-накрая се оттегля.

– Как са краката ти? – пита той, но аз знам, че не това го кара да хапе долната си устна.

– Добре. Често ли тичаш? – Вече знам отговора. Никой не става посред нощ и не изминава двайсет и пет километра, освен ако не приема тичането много сериозно.

– Това ме разсейва. – Той повдига рамене и се обляга назад със замислено изражение.

– Разсейва те от какво?

Джеси продължава да ме гледа.

– От теб.

Мръщя се. Очевидно в момента не тича много, защото прекарва повечето си време да ме мачка.

– Защо трябва да се разсейваш от мен?

– Защото, Ава... – той въздиша. – Изглежда не мога да стоя далеч от теб, нито пък мога да спра да се тревожа, а не искам – в тона му прозира чувство на недоволство. От мен ли е недоволен, или от себе си?

Сервитьорката сервира кафетата и се мотае известно време, но не получава друга главозамайваща усмивка. Той е съсредоточил цялото си внимание върху мен. Изказването му е горчиво и сладко. Очарована съм, че не може да стои далеч от мен, но съм и обидена, че това го тревожи.

– Защо това те безпокои? – питам равнодушно, бъркам капучиното си и се моля наум за задоволителен отговор. Но след като минава известно време и той все още не ми е отговорил, поглеждам нагоре и виждам как мислите му препускат със сто километра в час и как хапе долната си устна.

Най-накрая въздъхва шумно и поглежда надолу.

– Безпокои ме, защото имам чувството, че губя контрол. – Той отново ме поглежда, като ме пронизва със зеления си поглед. – А чувството, че нямам контрол е нещо, което не понасям добре, Ава. Не и когато ти си замесена.

Дали признава, че е напълно неразумен властен маниак? Очевидно е, че не се справя, когато не му се подчинявам – имам сериозни доказателства за това.

– Ако си по-разумен, няма да имаш чувство, че губиш контрол. Такъв ли си с всичките си жени?

Той се опулва, след което присвива очи.

– Никога не ми е пукало достатъчно за някоя, за да се чувствам по този начин. – Той повдига кафето си. – Но е абсолютно закономерно да намеря най-упоритата и предизвикателна жена на планетата и да...

– Я дразня и контролирам? – Повдигам вежди към него и той се намръщва още повече. – Какви бяха другите ти връзки?

– Не съм имал връзки. Не си падам по обвързването. Бездруго нямам време.

– Посвещаваш доста време да ме преследваш – изтърсвам над чашата с кафе. И ако това не е обвързване, тогава не знам какво е.

Той клати глава.

– Ти си различна. Казах ти, Ава. Бих прегазил всеки, който се опитва да застане на пътя ми. Дори теб.

Закуската ни пристига. Мирише божествено. Започвам да се тъпча и премислям думите му.

– Защо да съм различна? – питам с тих глас.

– Не знам, Ава – казва той спокойно, докато реже парче сьомга.

– Излиза, че не знаеш нищо, нали? – Това е всичко, което той казва, когато се опитвам да установя защо се опит­ва да контролира всичко. Аз възпламенявам „всякакви чувства“. Какво би трябвало да правя с всичко това?

– Знам, че никога не съм искал да чукам жена повече от веднъж. С теб обаче наистина го искам.

Отдръпвам се ужасена и почти се давя с парче препечен хляб.

Поне има приличието да изглежда готов да се извини.

– Прозвуча ужасно. – Той оставя вилицата си, затваря очи и разтрива слепоочията си. – Това, което се опитвам да кажа, е, че... никога не ми е пукало достатъчно за някоя жена, за да искам нещо повече от секс... Преди да срещна теб. – Започва да притиска слепоочията си още по-силно. – Не мога да го обясня, но ти го усещаш, нали? – Той ме поглежда и аз съзирам в очите му отчаяна нужда да получи потвърждение. – Когато се запознахме, ти го почувства.

Усмихвам се леко.

– Да, почувствах го. – И никога няма да го забравя.

Изражението му се променя на мига и той отново се усмихва.

– Изяж си закуската! – Той сочи чинията ми с вилица и аз решавам, че ще преживея и без да науча това, което толкова отчаяно искам да знам. След като самият той не е наясно, шансът аз да разбера е доста малък. Ще ми бъде ли по-лесно да се справя с него, ако знам какво го кара да се отнася така с мен? Може никога да не разбера, независимо че той просто ми каза – не с толкова много думи, – че иска повече от секс, нали? Значи го е грижа за мен. А дали грижата е равна на контрола? Наистина ли никога не е имал връзка? Не мога да повярвам дори за секунда. Жените се хвърлят в краката на този мъж. Не е възможно само да ги е чукал. Боже, ако никога не е чукал жена повече от един път, колко ли жени е чукал? Отварям уста да задам този въпрос, но се спирам. Искам ли да знам?

– Трябва да ти купим рокля за годишнината на имението – заявява той, опитвайки се да ме разсее от потискащите мисли и въпроси. Сигурна съм, че знае какво мисля.

– Имам достатъчно рокли – звуча напълно лишена от ентусиазъм, което е добре, защото е истина. Само донякъде съм успокоена от факта, че Кейт също ще бъде там и ще ми помогне да преживея гадните погледи и многозначителните забележки на Сара. Дали е чукал и нея? Предполагам, че е възможно, при положение че чука жените само по веднъж. Мисълта ме кара да забода ножа в закуската си прекалено рязко.

Той се мръщи.

– Трябва ти нова рокля. – Това е онзи тон, който ме предизвиква да му се противопоставям.

Въздъхвам при мисълта за още един спор на тема гардероб. Имам повече от достатъчно рокли и без да купувам нова. Освен това, дори да нямах, щях да измисля нещо само за да не се налага да пазарувам с Джеси.

– Така или иначе ти дължа една. – Той се протяга през масата и прибира кичур коса зад ухото ми.

Да, наистина ми дължи една рокля, но аз не я искам, защото се съмнявам, че ще имам думата при избора ù.

– Ще ми дадеш ли възможност да я избера сама?

– Разбира се. – Той оставя ножа и вилицата в чинията си. – Не съм толкова властен.

Едва не изпускам приборите си.

– Джеси, ти наистина си много специален – влагам в тона си всичката сладост, която заслужава подобно изяв­ление.

– Не толкова специален, колкото си ти. – Той ми намига. – Готова ли си за Камдън, скъпа?

Кимам и вадя портмонето си от чантата, а той ме гледа с объркан поглед. Слагам двайсетачка под солницата и наблюдавам как той става с ненужно пуфтене, бърка в джоба си и заменя моите пари с негови, взима портмонето от ръката ми и прибира банкнотата вътре.

„Властен маниак!“

Телефонът ми започва да танцува по масата, но преди дори да помисля да го вдигна, Джеси го измъква изпод носа ми.

– Ало? – отговаря той.

Поглеждам го невярващо. Наистина ли няма никакви маниери. И кой се обажда все пак?

– Госпожо О’Ший? – казва той хладно.

Ченето ми увисва. Не! Не и майка ми! Опитвам се да измъкна телефона от ръцете му, но той се отдалечава от мен с дяволита усмивка на вбесяващо красивото му лице.

– Имам удоволствието да бъда с вашата прекрасна дъщеря – информира той майка ми. Обикалям масата, но той тръгва в друга посока, като ми се мръщи.

Стискам зъби и усилено започвам да махам с ръка към него, но той просто повдига вежди и клати глава бавно.

– Да, Ава много ми е говорила за вас. Ще очаквам да се запознаем.

О, вбесяващ кретен! Въобще не съм споменавала за родителите си пред Джеси и определено не съм споменавала на тях за него. О, Боже, точно от това имам нужда сега. Мръщя се към него и посягам, но той се отдръпва.

– Да, ще ви я дам. Беше ми приятно да си поговорим.

Той ми подава телефона и аз го сграбчвам от ръката му с ожесточен замах.

– Мамо?

– Ава, кой беше това? – майка ми звучи толкова изненадано, колкото би следвало да бъде. Предполага се, че аз съм млада, свободна и необвързана жителка на Лондон, а сега някакъв странен мъж вдига телефона ми. Присвивам очи към Джеси, който изглежда доста доволен от себе си.

– Просто приятел, мамо. Какво има?

Джеси се хваща за сърцето и ми отправя наранен поглед, но разтревоженото му изражение не съвпада с неговата игрива постъпка – ни най-малко. Чувам как майка ми пъхти неодобрително.

– Мат ми се обади – заявява тя равно.

Извръщам се с гръб към Джеси и се опитвам да прикрия ококорения си поглед. Защо Мат се е обаждал на майка ми? По дяволите! Не мога да говоря за това сега, не и пред Джеси.

– Мамо, може ли да ти се обадя по-късно? В момента съм в Камдън, шумно е. – Погледът на Джеси дълбае дупка в гърба ми и главата ми потъва в раменете.

– Да, просто исках да ти кажа това. Той се държа приятелски, което не ми изглеждаше много добре. – Тя явно е разгневена.

– Ще ти се обадя по-късно.

– Добре, и запомни, безгрижни забавления – добавя тя. Това е крещящо напомняне за моя статус – какъвто и да е той.

Обръщам се към Джеси и установявам, че изражението му, точно както предполагам, е много недоволно.

– Защо го направи? – крещя.

– „Просто приятел“? Често ли позволяваш на приятелите си да те чукат до забрава.

Раменете ми увисват в израз на поражение. Той постоянно променя определението на нашата връзка и това не ми дава мира. Той ме чука, грижа го е за мен, контролира ме...

– Да нямаш мисия да направиш живота ми, колкото е възможно по-труден?

Поглежда ме нежно.

– Не – казва той тихо. – Съжалявам.

Мили Боже, дали това е пробив. Дали току-що се извини за това, че е задник? Сега съм по-смаяна дори от мига, в който той взе телефона ми и поздрави майка ми все едно са стари приятели.

– Забрави за това! – въздъхвам и прибирам телефона в чантата. Тръгвам по улицата към канала и след секунда ръката му е върху раменете ми. Горката ми майка вероятно проглушава ушите на баща ми в този момент. Знам, че ме очакват двайсет въпроса по-късно. Колкото до Мат... Е, добре, знам каква игра играе той. Опитва се да омилостиви родителите ми, мазният усмихнат червей. Но ще бъде горчиво разочарован. Родителите ми определено не го харесват и не биха искали да се събера отново с него.

Прекарваме остатъка от сутринта и голяма част от следобеда в Камдън. Харесвам това място – разнообразието е най-хубавото нещо, което Лондон е в състояние да предложи. Бих могла да се мотая с часове из павираните задни улички, по пазарите и в конюшните. Джеси ме оставя да се мотая в отделенията за конете, но не се отдалечава от мен и постоянно ме докосва. Толкова съм доволна, че се извиних.

Минаваме по улицата със заведения за хранене и аз вече не мога да понасям жегата. Не че е толкова горещо, но с всички тези туристи и цялата блъсканица ми става душно. Свалям чантата и събличам жилетката с намерението да я вържа на кръста си.

– Ава, на роклята ти ù липсва голямо парче.

Обръщам се с усмивка и виждам как гледа свъсено към изрязаната част на роклята ми. Какво ще направи? Ще ме съблече и ще я среже ли?

– Не, такъв е моделът – уведомявам го, връзвам жилетката на кръста и отново прехвърлям чантата през врата си. Той ме завърта и дърпа жилетката нагоре в опит да скрие оголената плът.

– Ще спреш ли? – смея се и се извивам, за да се освободя.

– Нарочно ли го направи? – пита, като разтваря голямата си ръка в средата на гърба ми.

– Ако настояваш за дълги поли и пуловери с поло яка, предлагам да си намериш някоя на твоята възраст – мърморя, когато ме води през тълпата с ръка, плътно закриваща гърба ми.

Спечелвам сръчкване в ребрата с дързостта си. Следващия път сигурно ще ме облече в бурка38.

38 Бурка – свободна дреха, широко разпространена в арабския свят, която покрива почти цялото тяло и главата на жените. Б.пр.

– На колко години смяташ, че съм? – пита той невярващо.

– Ами, не знам, нали така? – връщам му топката. – Искаш ли да ми спестиш чуденето?

Той се мръщи.

– Не.

– Не, сигурна съм, че не искаш. – Нещо привлича вниманието ми, докато мърморя. Бързо се отклонявам към магазинче, пълно с ароматни свещи и всевъзможни хипарски неща, а Джеси ругае зад мен, докато си проправя път през тълпата, за да не изостава.

Успявам да стигна до магазинчето. Зад щанда стои момче, издържано в ню ейдж стил с плитчици и безброй обици.

– Здравейте! – Усмихвам се и се пресягам към една платнена чанта на полицата.

– Добър ден! – казва той. – Искате ли да ви помогна с това? – Присъединява се към мен пред полицата и ми помага да сваля чантата.

– Благодаря – чувствам топлата длан на Джеси отново на гърба си, докато отварям чантата и вадя съдържанието ù.

– Какво е това? – пита Джеси и поглежда през рамото ми.

Това – разклащам дрехата – са тайландски рибарски панталони.

– Мисля, че ти трябва по-малък номер. – Мръщи се той, докато разглежда огромното парче черен материал в ръката ми.

– Има само един номер.

Той се смее.

– Ава, в тези може да влязат десет жени с твоя ръст.

– Те се увиват около тялото. Един размер става на всички. – От месеци смятам да заменя моите поизносени тайландски панталони.

Той се премества настрани, без да отмества ръката си и гледа панталоните със съмнение. Несъмнено изглеждат като ушити за най-дебелия мъж на света, но веднъж след като успееш да им хванеш цаката при обличането, са много удобни за дните, в които решиш да мързелуваш у дома.

– Ето, нека ви покажа! – Собственикът на магазина взима панталоните от ръцете ми и коленичи пред мен.

Усещам как ръката на Джеси се стяга на гърба ми.

– Ще ги вземем – отсича той.

О, ето го отново!

– Имате нужда от демонстрация – казва весело момчето, като поднася дрехата към краката ми.

Повдигам единия крак и стъпвам в панталоните, но усещам как Джеси ме повдига и ме отмества леко назад. Отправям му предупредителен поглед. Държи се нелепо.

– Имате невероятни крака, госпожице – казва младежът.

Присвивам се.

– Благодаря.

– Дайте ми това! – Джеси взима панталоните, след което ме извръща с гръб към щанд, пълен със свещи. Докато клати глава и мърмори под нос, той коленичи на един крак и разтваря панталоните. Усмихвам се мило на младежа, който явно не обръща внимание на поведението на Джеси. Може би е някъде твърде далеч, за да забележи. Пъхам крака в крачолите и надигам панталоните, докато Джеси държи двете провиснали страни, а бръчката на челото му се задълбочава. Горкият!

Бързо поемам връзките от страх, че продавачът може да се намеси.

– Ето така, виждаш ли? – подгъвам панталоните и ги връзвам отстрани.

– Чудесно – подсмихва се Джеси, докато ги гледа объркано. Очите му намират моите и аз се усмихвам широко. Той клати глава, а очите му блестят. – Искаш ли ги?

Развързвам ги и ги събувам под внимателния поглед на Джеси.

– Аз ще ги платя – уведомявам го.

Той извърта очи, сумти невярващо и вади пачка пари от джоба си.

– Колко струват тези огромни панталони? – пита той младежа.

– Само десетачка, приятел.

Сгъвам ги и ги напъхвам в чантата.

– Аз ще платя тези панталони, Джеси.

– Така ли? – Той повдига рамене и подава някаква банкнота на младежа.

– Честито! – казва той и прибира парите в чантичката, която виси на кръста му.

– Хайде!

– Не трябваше да притесняваш горкото момче – казвам. – И исках аз да си ги купя.

Той ме притегля към себе си и притиска устни към слепоочието ми.

– Млъквай!

– Ти си непоносим.

– А ти си красива. Може ли да те заведа у дома сега?

Поклащам глава към моя мъж с труден характер.

– Да. – Краката ме болят, а трябва да призная, че той прояви голяма търпимост към мързеливото ми скитане днес. Беше абсолютно разумен.

Позволявам му да ме води през тълпата, докато излизаме от някаква препълнена алея. Бумтежът на тежка техно музика буквално наранява ушите ми. Оглеждам се и виждам неонови светлини да мигат от тъмнината на някакъв търговски център, на входа на който се събират много хора. Никога не съм идвала тук, но мястото е известно с магазините си за ексцентрично облекло и необичайни аксесоари.

– Искаш ли да разгледаш?

Поглеждам към Джеси и установявам, че той е проследил погледа ми към входа на центъра.

– Мислех, че искаш да се приберем у дома.

– Може да погледнем набързо. – Тръгваме към входа и влизаме в слабо осветено място.

Музиката гърми в ушите ми още от вратата, а първото нещо, което забелязвам, са две танцьорки, екипирани в напълно прозрачно бельо, които изпълняват някакви смайващи движения на висящ метален балкон. Не мога да се спра и се вторачвам в тях. Джеси ме насочва към ескалатор, който ни повежда към недрата на центъра. Когато слизаме, съм заслепена от всевъзможни флуоресцентни дрехи в най-различни цветове и форми.

– Това не е дантела, нали? – Замисля се той, когато ме вижда да гледам глупаво към минижуп с метални шипове, които стърчат от подгъва.

– Дантела? Не, не е – съгласявам се. – Дали някой носи подобни неща?

Той се смее и кима към някакви хора, които изглеждат така, сякаш всеки момент ще припаднат от вълнение. Те вероятно имат милиони обеци. Аз съм напълно завладяна от заобикалящата ме среда, докато обикаляме лабиринта от стоманени коридори и слизаме по някакви стълби и най-накрая се оказваме притиснати отвсякъде от... секс играчки. Свивам се. Музиката е по-силна и напълно вулгарна. Зяпвам, когато чувам как някаква побъркана жена пищи от дансинга, че иска да смуче нечий пенис, докато облечена в кожа господарка трие чатала си нагоре-надолу по метален кол. Не съм някоя тесногръда пуританка, но смятам, че това е прекалено. Ние сме в отделението за възрастни, а аз се чувствам изключително неудобно. Поглеждам нервно към Джеси.

Очите му блестят и от изражението му личи, че се забавлява.

– Шокирана ли си? – пита.

– Малко – признавам. Не толкова много от стоките, колкото от отрупаната с обеци татуирана особа в ъгъла, която на практика е гола, ако изключим двайсетсантиметровите платформи на краката ù, и която извършва някои напълно незаконни движения. Това е, което напълно ме изумява.

Дали Джеси се впечатлява от всички тези неща?

– Малко е прекалено, нали? – казва той замислено и ме издърпва към стъклен стелаж. Въздишам облекчено при неговото изказване.

– Леле! – изтърсвам, в момента, в който заставам лице в лице с огромен вибратор, украсен с диаманти.

– Не се вълнувай много! – шепти Джеси в ухото ми. – Нямаш нужда от това.

Оставам с отворена уста, а той се смее тихо.

– Не знам, изглежда доста интересно – отговарям замислено.

Сега той зяпва шокирано.

– Ава, по-скоро ще умра, преди да ти позволя да ползваш нещо подобно. – Той хвърля отвратен поглед към обидния обект. – Няма да те деля с никого и с нищо, дори и с някакъв уред на батерии.

Смея се. Дали би смачкал вибратор? Липсата му на разум минава всякакви граници. Той поглежда към мен и ми се усмихва дяволито.

– Обаче мога да си харесам някакви белезници – добавя тихо.

– Това не те възбужда, нали? – Соча към помещението, след което накланям глава настрани.

Той ме гледа с топли очи, придърпва ме към себе си и нежно целува челото ми.

– Има само едно нещо на света, което ме възбужда. И аз го обичам в дантели.

Топя се от облекчение и поглеждам към мъжа, когото обичам толкова много, че боли.

– Заведи ме у дома.

Той ми се усмихва леко и благоговейно ме целува по устните.

– Заповядваш ли ми? – пита той, докато ме целува.

– Да. Не си бил в мен твърде отдавна. А това е неприемливо.

Той се отдръпва и ме гледа внимателно, мислите му политат нанякъде и той захапва долната си устна.

– Права си, неприемливо е – казва, без да спира да хапе устните си, след което ме повежда към изхода и към колата.