Този мъж

Втора глава

– Джеси, госпожица О’Ший от „Рококо Юниън“ – известява голямото момче.

– Чудесно. Благодаря, Джон!

Изтръгната съм от благоговението си и съм запратена право в състояние на тревога. Изправям гръб.

Не мога да го видя, скрит е от едрата фигура на мъжа, който ме въведе, но от този дрезгав, равен глас замръзвам на място. Определено не изглежда да принадлежи на пушещ пури, дебел, носещ дъждобран господар на имение.

Голямото момче или Джон, както вече знам, се дръпва настрани и за първи път зървам господин Джеси Уорд.

О, мили Боже! Сърцето ми се разбива в гръдния кош и нервното ми дишане се учестява до опасни нива. Внезапно се чувствам замаяна, а устата ми пренебрегва инструкциите на мозъка да каже нещо. Просто стоя там и зяпам този мъж, докато той се взира в мен. Дрезгавият му глас ме е заковал на място, но видът му... видът му просто ме е превърнал в неотзивчива трепереща развалина.

Той се надига от стола си и погледът ми пътува с него. Много е висок. Носи бяла риза с небрежно навити ръкави и черна вратовръзка, която е разхлабена и виси върху широките му гърди.

Мъжът обикаля масивното бюро и се насочва към мен. Едва тогава усещам пълното му въздействие върху сетивата ми. Преглъщам. Той е толкова съвършен, че направо изпитвам болка. Тъмнорусата му коса изглежда така, сякаш е правил опит да ù докара нещо подобно на стил, но се е отказал. Очите му са тъмнозелени и блестящи, въпреки че погледът му е твърде напрегнат, а наболата брада, покриваща брадичката му, изобщо не скрива красивите черти под нея. Има лек тен и просто... О, Боже, той е невероятен. Господар на имението ли?

– Госпожице О’Ший! – Протяга ръката си към мен, но аз не мога да повдигна моята, за да я поеме. Той е красив.

Когато не подавам ръка, той се пресяга и ме хваща за раменете, после бавно се навежда, за да ме целуне и устните му леко докосват пламналите ми бузи. Цялата се напрягам. Чувам как сърцето ми бие в ушите и въпреки че целувката е нещо напълно неуместно за бизнес среща, не правя нищо, за да го спра. Аз съм напълно смаяна.

– За мен е удоволствие – прошепва той в ухото ми, което само ме кара да изстена леко. Сигурно е усетил напрежението ми – а това не е трудно, тъй като съм вкочанена, – защото отпуска захвата си и свежда лице до нивото на моето, като ме поглежда право в очите. – Добре ли сте? – пита той, а едната страна на устата му се извива в подобие на усмивка. Забелязвам бръчка на челото му.

Изтръгвам се от нелепата си вцепененост, внезапно осъз­нала, че все още не съм казала нищо. Дали е забелязал реакцията ми към него? Ами голямото момче? Поглеждам и виждам, че големият стои неподвижен, а очилата му все още са на мястото си, но аз знам, че очите му са впити в мен. Изтръгвам се от това състояние и отстъпвам назад, далеч от Уорд и могъщото му влияние. Ръцете му се отпускат встрани от тялото.

– Здравейте! – кашлям, за да прочистя гърлото си. – Ава. Името ми е Ава. – Предлагам му ръка. Той не бърза да я приеме, сякаш не е сигурен дали е безопасно, но го прави... накрая.

Ръката му е студена, влажна и леко несигурна, когато стиска здраво моята. Между нас пращят искри. Любопитно изражение минава по зашеметяващото му лице, когато и двамата отдръпваме ръцете си шокирани.

– Ава. – Той произнася толкова нежно името ми, че ми е нужна цялата ми сила, за да не изстена отново. Трябва да спре да говори, незабавно.

– Да, Ава – потвърждавам. Сега той е този, който изглежда малко извън своята нирвана, а аз все по-силно усещам как тялото ми се сгорещява.

Той сякаш внезапно си връща разума, пъха ръце в джобовете на панталона си, клати леко глава и се отдръпва няколко стъпки.

– Благодаря, Джон. – Големият мъж се усмихва и това смекчава чертите му, а после излиза.

Вече съм насаме със собственика, който ме е оставил безмълвна, неподвижна и напълно безполезна.

Той кимва към два кафяви кожени дивана, поставени от двете страни на голяма маса за кафе пред еркерния прозорец.

– Моля, седнете! Да ви предложа ли питие? – Откъсва погледа си от мен и се отправя към шкаф, в който са подредени различни бутилки алкохол. Със сигурност няма предвид алкохол, нали? Пладне е! Дори за мен е прекалено рано. Наблюдавам го как се задържа при шкафа няколко минути, след което се обръща отново към мен и ме поглежда очаквателно.

– Не, благодаря. – Поклащам глава, докато говоря, в случай че не чуе казаното.

– Вода? – пита той и в ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.

Боже, не ме гледай!

– Да, моля! – Усмихвам се нервно. Устата ми е пресъхнала.

Той взима две бутилки вода от вградения хладилник и се обръща отново към мен. Едва тогава принуждавам разтрепераните си крака да ме отнесат през стаята до дивана.

– Ава? – Гласът му преминава през мен и ме кара да залитна насред път.

Обръщам се с лице към него. Това може би е лоша идея.

– Да?

Той вдига стъклена чаша.

– Чаша?

– Да, моля! – Усмихвам се. Сигурно мисли, че се държа много непрофесионално. Настанявам се на кожения диван, вадя папката и телефона от чантата и ги поставям на масата пред мен. Забелязвам, че ръцете ми треперят.

„Боже, жено! Стегни се!“ Правя се, че си водя бележки, докато той се връща, поставя водата ми и чаша на масата, а след това сяда на дивана срещу мен и премята крак върху крак. Протяга се назад и се настанява удобно, а мълчанието е доста тягостно, буквално крещи, докато аз пиша някакви глупости, за да не се налага да го погледна. Знам, че в един момент ще се наложи да го направя. Би следвало да му задам и някои въпроси, но установявам, че всички мисли са избягали с писъци от мозъка ми.

– Е, откъде да започнем? – пита мъжът, като ме принуждава да вдигна поглед и да чуя въпроса му. Той се усмихва. Аз съм ужасно нервна.

Взира се в мен над ръба на бутилката с вода, а после я вдига към прекрасните си устни. Свеждам очи, за да не го гледам, като се пресягам напред, за да налея вода в моята чаша. Боря се да овладея нервите си, но още усещам погледа му върху себе си. Това е много неудобно. Никога не съм изпитвала такова въздействие от някой мъж.

– Предполагам, че трябва да ми кажете защо съм тук.

„Аз говоря!“ Поглеждам отново към него, докато вземам чашата от масата.

– О? – казва той тихо. Бръчката му се появява отново. Дори с нея е красив.

– Потърсили сте ме лично – притискам аз.

– Да – отговаря той просто и отново се усмихва. Трябва да отместя поглед.

Сръбвам от водата, за да навлажня пресъхналата си уста, и прочиствам гърло, преди да срещна отново неговия втренчен поглед.

– Може ли да попитам защо?

– Можете. – Той сваля крак и се навежда напред, за да сложи бутилката на масата, после поставя лакти на коленете си, но не казва нищо повече. Няма ли да ми отговори?

– Добре. – Продължавам да го гледам втренчено, за да не прекъсна контакта с очи. – Защо?

– Слушал съм страхотни неща за вас.

Усещам как лицето ми пламва.

– Благодаря. И защо съм тук?

– Ами, за да проектирате. – Той се засмива и аз се чувствам глупаво, но изпитвам и малко яд. Той да не ми се присмива?

– Да проектирам какво по-точно? – питам. – От това, което видях, всичко е съвършено. – Със сигурност не иска да модернизира това прекрасно място. Провинциалните имения може да не са моята сила, но познавам класата, когато я видя.

– Благодаря – казва той тихо. – Носите ли портфолиото си?

– Разбира се. – Отговарям и бъркам в чантата си. Не ми е ясно защо му е. В него няма нищо, което би подхождало на това място.

Поставям папката на масата пред него и очаквам да я придърпа към себе си, но за мой ужас той се изправя с плавно движение, обикаля дивана и снижава чудесното си мускулесто тяло и сяда на дивана до мен. О, Боже! Мирише божествено – на свежа вода и мента. Сдържам дъха си.

Навежда се напред и отваря папката.

– Вие сте много млада, за да бъдете толкова завършен дизайнер. – Размишлява той и бавно разгръща страниците на портфолиото ми.

Прав е, така е. Дължа това на Патрик, който ми даде свобода в разширението на бизнеса. За четири години, след като напуснах колежа и започнах работа в голямата финансово стабилна дизайнерска компания, на която ù липсваше свежестта на модерните идеи, си създадох име. Имах голям късмет и оценявам доверието на Патрик в способностите ми. Това, както и договорът ми за „Луссо“, са причините да съм в такова завидно положение на двадесет и шест.

Поглеждам надолу към прекрасната му ръка. Китката му е украсена с красив „Ролекс“ в злато и графит.

– На колко години сте? – избълвам. О, мили Боже! Мозъкът ми явно е прегорял и усещам как лицето ми добива тъмночервен оттенък. Най-добре да си държа езика зад зъбите. Как можах да изтърся това, по дяволите?

Той ме гледа съсредоточено, зелените му очи се впиват в моите.

– На двадесет и една – отговаря той с напълно безизразно лице.

Подсмихвам се леко и веждите му подскачат нагоре въпросително.

– Извинявам се – промърморвам и се обръщам отново към масата. Чувствам се смутена. Чувам как той издиша тежко. Отново поставя прекрасната си ръка на портфолиото ми и започва отново да разгръща страниците, а лявата я отпуска върху масата.

Забелязвам, че няма пръстен. Не е женен? Как е възможно?

– Това ми харесва много. – Той сочи снимките от „Луссо“.

– Не съм сигурна, че работата ми в „Луссо“ ще пасне тук – казвам тихо. Прекалено модерна е. Луксозна, да, но прекалено модерна.

Той ме поглежда.

– Права сте. Просто казвам, че... Наистина ми харесва.

– Благодаря. – Усещам как се изчервявам още повече, докато мъжът ме изучава замислено, след което се връща на портфолиото ми.

Грабвам водата си, като трудно устоявам на изкушението да я излея върху себе си, за да ме охлади, и едва не го правя, когато бедрото му докосва голото ми коляно. Премествам се бързо, за да прекъсна допира, но с периферното си зрение долавям лека самодоволна усмивка в ъгълчетата на устните му. Прави го нарочно. Това е прекалено.

– Имате ли тоалетна? – питам, поставям чашата си обратно на масата и се изправям. Трябва ми малко време, за да се съвзема. Аз съм разчорлена и объркана.

Той се вдига от дивана бързо и се отдръпва, за да ме пропусне.

– След лятната стая вляво – казва с усмивка. Знае, че ми влияе. Начинът, по който ми се усмихва многозначително... Обзалагам се, че жените винаги реагират така, когато го видят.

– Благодаря – измъквам се от тясната пролука между масата и дивана. Задачата ми е затруднена, защото той не прави никакъв опит да ми освободи повече място. Трябва буквално да го забърша и това ме кара да затая дъх, докато минавам покрай него.

Вървя към вратата и усещам очите му да прогарят дупка през роклята ми. Разтривам врата си, за да се отърва от настръхването в тила ми.

Измъквам се от кабинета му, минавам по коридора и през лятната стая и се озовавам в абсурдно шикозните тоалетни напълно замаяна. Подпирам се на мивката и се поглеждам в огледалото.

– Боже, Ава! Стегни се! – Мръщя се на отражението си.

– Срещнахме господаря, а?

Обръщам се и виждам много привлекателна бизнес дама, която оправя косата си в другия край на помещението. Нямам представа какво да кажа, но тя само потвърждава това, което вече подозирах – той има такъв ефект върху всички жени. Когато мозъкът ми отказва да поднесе нещо подходящо, което да кажа, просто се усмихвам.

Тя отвръща развеселено на усмивката ми, наясно с причината за обърканото ми състояние, след което излиза от тоалетните. Ако не ми беше толкова горещо и ако не бях толкова нервна, може би щях да съм засрамена от очевидното ми състояние. Но ми е горещо и съм нервна, затова потискам унижението си, поемам няколко пъти въздух и измивам лепкавите си ръце с луксозен течен сапун. Трябваше да взема чантата си. Добре щеше да ми дойде малко балсам за устните. Устата ми все още е суха и в резултат страдат устните ми.

Добре, трябва да се върна там, да проверя подробностите за работата и да се махна. Сърцето ми умолява за успокоение. Напълно съм засрамена от себе си. Оправям косата си и излизам от тоалетните, за да се върна в кабинета на господин Уорд. Не знам дали ще бъда в състояние да работя за този мъж. Прекалено силно ми въздейства.

Чукам, след което влизам и го заварвам да седи на дивана и да разглежда портфолиото ми. Той поглежда към мен, усмихва се и вече знам, че наистина трябва да си тръгна. Не мога да работя с този мъж. Всяка молекула интелект и мозъчна сила, които притежавам, напускат тялото ми в негово присъствие. И най-лошото е, че той го знае.

Убеждавам се безмълвно да си тръгна, докато вървя към масата и се опитвам да не обръщам внимание на факта, че Джеси Уорд следи всяко мое движение. Той се обляга на дивана в очакване да се промуша покрай него, но аз не го правя. Вместо това се отправям към отсрещния диван и сядам на ръба.

Той ми хвърля въпросителен поглед.

– Добре ли сте?

– Да, добре съм – отговарям рязко. Той знае. – Искате ли да ми покажете какво искате да декорирам наново, за да започнем да обсъждаме изискванията ви? – Насилвам се да звуча по-уверено. Вече само следвам протокола. Нямам абсолютно никакво намерение да приема този договор, но не мога просто да си изляза, колкото и изкушаващо да е.

Той вдига вежди, явно изненадан от промяната на подхода ми.

– Разбира се. – Става от дивана и отива до бюрото си, за да вземе мобилния си телефон, а аз събирам нещата си, тъпча ги в чантата и като следвам жеста му, тръгвам напред.

Той бързо ме изпреварва, отваря вратата и се кланя джентълменски, докато я държи отворена. Усмихвам се учтиво, въпреки че знам, че си играе с мен, излизам в коридора и се отправям към лятната стая. Наежвам се, когато поставя ръка на кръста ми, за да ме води.

На какво си играе той? Опитвам се с всички сили да пренебрегна допира му, но трябва да съм мъртва, за да не усещам ефекта на този мъж върху себе си. И съм наясно, че той го знае. Кожата ми гори (и почти сигурно топли дланта му през роклята), не мога да контролирам дишането си, а вървенето отнема всяка частица координация и усилие, които притежавам. Жалка съм и е очевидно, че той се наслаждава на реакцията, която извлича от мен. Сигурно съм доста смешна.

Ядосана на себе си ускорявам крачка, за да се откъсна от ръката му, но спирам, щом стигам до място, от което има два възможни пътя.

Той ме настига и сочи през моравата към тенис кортовете.

– Играете ли?

Засмивам се, но това е смях от облекчение.

– Не, не играя. – Мога да тичам, но нищо повече. Ако ми дадете бухалка, ракета или топка, значи си търсите белята. Ъгълчетата на устните му трепват и той се усмихва на реакцията ми. Зелените му очи блестят, оградени от дълги мигли. Усмихвам се и клатя глава в почуда от този възхитителен мъж.

– Вие? – питам.

Той продължава през преддверието, аз го следвам.

– Нямам нищо против играта, но си падам повече по екстремните спортове. – Той спира и аз спирам с него.

Изглежда абсурдно стегнат.

– Какви екстремни спортове?

– Сноуборд основно, но съм опитвал и рафтинг, бънджи скокове и парашутизъм. Аз съм почти пристрастен към адреналина. Обичам да чувствам пулсирането на кръвта. – Гледа ме, докато говори, и ме кара да се чувствам като изследвана под лупа. Трябва да ме упоите, преди да ме накарате да направя, което и да е от тези неща. Ще се придържам към тичането от време на време.

– Екстремни – казвам и изучавам този великолепен мъж.

– Много екстремни – потвърждава той тихо. Дъхът ми отново секва и затварям очи. Мислено си крещя, за това, че съм такава загубенячка. – Ще продължим ли? – пита той. Чувам подигравателния тон в гласа му.

Отварям очи, за да срещна пронизителния му зелен поглед.

– Да, моля! – Иска ми се да спре да ме гледа така. Той отново почти се усмихва. Влиза в бара и поздравява двама мъже, като ги тупа по раменете. Те са много привлекателни, млади (вероятно в края на двайсетте) и пият бира от бутилки.

– Момчета, това е Ава. Ава, това са Сам Келт и Дрю Дейвис.

– Добър ден! – провлачва Дрю. Той е красив по един суров начин, черната му коса е съвършена, костюмът му е чист, а очите проницателни. Вероятно е умен и самоуверен бизнес тип.

– Здравейте! – усмихвам се учтиво.

– Добре дошли в палата на удоволствията. – Сам се смее и вдига бутилката си. – Мога ли да ви почерпя?

С ъгълчето на окото забелязвам Уорд да поклаща леко глава и Сам се ухилва. Той е пълна противоположност на Дрю – небрежен и отпуснат, в стари дънки, тениска на „Супердрай“ и кецове „Конвърс“. Има дръзко лице, смекчено от трапчинка на лявата му буза. Сините му очи блестят и това добавя чар към хлапашкото му излъчване, а мишокестенявата му коса, дълга до раменете, е разрошена.

– Не, няма нужда, благодаря – отговарям.

Той кимва към Уорд.

– Джеси?

– Не, благодаря. Ще покажа разширението на Ава. Тя ще работи по интериора – казва той и ми се усмихва.

Подсмихвам се вътрешно. Не, ако зависи от мен. Той прибързва малко, нали? Не сме обсъждали цени, норми, нищо.

– Време беше. Никога няма свободни стаи – мърмори Дрю в бутилката си.

– Как беше сноубордът в Кортина, мой човек? – пита Сам.

Уорд кацва на друг стол.

– Невероятен. Италианският начин на каране на ски следва доста техния небрежен начин на живот. – Усмихва се широко, първата истинска усмивка, откакто го видях, пряма, лъчезарна и сексапилна. Този мъж си го бива. – Ставах късно, намирах страхотна планина, спусках се, докато краката ми омекнат; после правех сиеста, вечерях късно и започвах всичко отново на следващия ден. – Той се обръща към всички ни, но гледа мен.

Не мога да не го гледам и също му се усмихвам.

– Добър ли сте? – питам, защото това е единственото, което ми хрумва. Представям си, че е добър във всичко.

– Много – потвърждава тихо той. Кимам за одобрение и за няколко секунди погледите ни остават сплетени, но аз съм първата, която свежда глава. – Ще продължим ли? – пита той, става от стола и сочи към изхода.

– Да – усмихвам се. Предполага се, че съм тук, за да работя все пак. Досега съм постигнала само едно силно изчервяване и съм установила любовта му към екстремните спортове. Имам чувството, че съм в транс.

Обръщам се към двамата мъже на бара, усмихвам се за довиждане и те вдигат бутилки, след което продължават разговора си. Тръгвам към вратата, която води към преддверието, и го усещам зад гърба си. Той е толкова близо, че долавям аромата му. Затварям очи и пращам малка молитва до Бог да ме преведе през това бързо и с поне частица ненакърнена гордост. Джеси Уорд е прекалено ослепителен, а това ме обърква страшно много.

– Така, сега за основния детайл. – Той започва да изкачва широкото стълбище и аз го следвам до голямо фоайе. – Това са частни стаи – казва той, сочейки различни врати.

Следвам го, възхищавам се на чудесния му гръб и мисля, че това вероятно е най-сексапилната походка, която някога съм имала привилегията да видя. Когато откъсвам очи от стегнатия му задник, виждам, че има поне двайсет врати, подредени на равномерно разстояние една от друга, които водят към въпросните частни стаи. Той ме води до друго голямо стълбище, което достига до следващ етаж. В основата му има красив прозорец със стъклопис и арка, която води към друго крило.

– Това е разширението. – Той ме повежда към новото крило. – Именно тук ми трябва вашата помощ – добавя той и спира в началото на коридор, който води към други десет стаи.

– Всичко това е ново, така ли? – питам.

– Да, всички стаи са празни в момента, но съм сигурен, че вие ще поправите това. Нека ви покажа!

Аз съм повече от шокирана, когато той хваща ръката ми и ме дърпа по коридора към последната врата. „Неуместно!“ Ръката му все още е хладна и лепкава и съм сигурна, че усеща треперенето ми. Вдигнатата вежда и леката усмивка, която ми хвърля, ми казват, че съм права. Има нещо като заряд, който преминава между нас и ме кара да тръпна.

Той отваря вратата и ме въвежда в скоро измазана стая. Тя е огромна, а новите прозорци са съвършено копие на тези в основната сграда. Който и да е построил това крило, е свършил чудесна работа.

– Всички ли са толкова големи? – питам и извивам пръс­тите си, докато той не пуска ръката ми. Дали се държи така с всички жени?

– Да.

Заставам в центъра на стаята и се оглеждам наоколо. Размерът е добър. Забелязвам още една врата.

– Баня? – питам и влизам.

– Да.

Стаите са огромни, особено според стандартите на хотелите. Много би могло да се направи с тях. Щях да бъда развълнувана, ако не бях толкова разтревожена какво се очаква от мен. Това не е „Луссо“. Излизам от банята и откривам Уорд, облегнат на стената с ръце в джобовете на панталона, а очите му са забулени и тъмни, докато ме наблюдава. Боже мой, мъжът е олицетворение на секс. Почти съм разочарована, че традиционният дизайн не е част от професионалната ми квалификация и че изобщо не представлява интерес за мен.

– Не съм сигурна, че аз съм най-подходящата за тази работа. – Звуча изпълнена със съжаление, което е нормално, защото съм. Съжалявам, че не мога да се стегна.

Той ме поглежда, премрежените му очи пробиват защитите ми и ме карат да пристъпвам от крак на крак.

– Мисля, че имате това, което искам – казва той тихо.

– Винаги съм проектирала в стил модерен лукс. – Отново оглеждам стаята и бавно насочвам погледа си към него. – Сигурна съм, че ще бъдете по-щастлив да работите с Патрик или с Том. Те се занимават с нашите традиционни проекти.

Той ме оглежда за секунда, поклаща отново глава и се избутва от стената с рамо.

– Но аз искам вас.

– Защо?

– Сигурен съм, че ще се справите много добре.

Неволна въздишка се изтръгва от устните ми при неговите думи. Не съм сигурна как да разбирам изказването му. Дали има предвид уменията ми като дизайнер, или нещо друго? Защото начинът, по който ме гледа, ми казва, че е второто. Той е толкова непоносимо самоуверен.

– Какви са представите ви за дизайна? – питам, защото всички други думи са се изпарили от ума ми. Бузите ми отново поруменяват.

Усмивка гъделичка ъгълчетата на устата му.

– Чувствен, интимен, луксозен, стимулиращ, ободрителен... – Той замълчава, за да прецени реакцията ми.

Мръщя се. Това не е обичайното изискване към обзавеждането. Удобството, функционалността и практичността изобщо не бяха споменати.

– Добре, нещо специално, което да имам предвид? – питам. Защо си правя труда да задавам всички тези въп­роси?

– Голямо легло и много неща по стените – заявява той дрезгаво.

– Какви неща по стените?

– Големи и дървени. О, и осветлението трябва да подхожда.

– Да подхожда на какво? – Не мога да скрия объркването си.

Той се усмихва и аз се разтопявам на мига в горещ басейн от хормони.

– Ами на изискванията, разбира се.

О, Боже, сигурно мисли, че съм нещо друго.

– Да, разбира се. – Поглеждам нагоре и виждам здрави греди, които държат тавана. Сградата е нова, но те не са имитация на дърво. – Всички стаи ли имат такива? – Отново го поглеждам.

– Да, те са съществени – гласът му е нисък и прелъстителен. Не съм сигурна колко още мога да понеса.

Грабвам бележника с намерението да започна да водя записки.

– Има ли определени цветове, с които бихте искали да работя или да избягвам?

– Не, имате пълна свобода!

Вирвам глава и го поглеждам.

– Моля?

Той се усмихва.

– Да правите, каквото желаете.

О, добре. Няма да се възползвам от свободата, която ми дава, защото няма да ме види повече тук, но е добре да взема колкото е възможно повече информация, за да я предам на Патрик или на Том с поне мъничко охотност.

– Споменахте голямо легло. Някакъв специален тип? – питам и се опитвам да остана професионалист.

– Не, просто много голямо.

Запъвам се по средата на бележката и бавно вдигам поглед, за да открия, че ме наблюдава. Това ме прави глупаво нервна.

– А мека мебел?

– Да, много. – Той тръгва към мен. – Харесва ми роклята ви – прошепва.

По дяволите, махам се оттук!

– Благодаря – изписуквам и тръгвам към вратата. – Имам всичко, което ми трябва. – Нямам, но не мога да остана повече тук. Този мъж изтощава сетивата ми. – Ще подготвя няколко проекта. – Излизам в коридора и се отправям към фоайето.

По дяволите, когато се събудих сутринта, това беше последното, което очаквах. Шикозните провинциални имения с болезнено красиви собственици не са част от обичайното ми ежедневие.

Стигам до върха на стълбището, спускам се надолу с неразумна скорост, с оглед на обувките с високи токчета, които нося, и стигам до фоайето, като се чудя как се озовах тук, по дяволите. Истинска каша.

– Очаквам с нетърпение да се обадите, Ава – дрезгавият му глас плъзва по плътта ми, когато мъжът се присъединява към мен в основата на стълбището и протяга ръка. Поемам я със страх, че ако не го направя, той може да ме прегърне и да ме целуне.

– Имате чудесен хотел – казвам искрено и ми се иска съдържанието на чантата ми да се състоеше от резервни гащи, превръзка за очи, тапи за уши и броня. Тогава може би щях да бъда по-подготвена.

Веждите му се стрелкат нагоре. Ръката ми все още е в неговата и той бавно я разтърсва. Тръпката минава през съединените ни длани и ме кара да се напрегна.

– Имам чудесен хотел – повтаря той замислено. Тръпката се превръща в пълен електрически шок и аз изтеглям ръката си бързо. Той ме поглежда въпросително. – Наистина ми беше приятно да се запозная с вас, Ава – той натъртва на наистина.

– На мен също – прошепвам.

Виждам как очите му се стрелват за кратко и той започва да хапе долната си устна. После бързо отива до централната маса в преддверието и издърпва една кала от огромния букет, който изпъква върху тази мебел. Изучава я за миг, след което ми я подава.

– Подценена елегантност – казва той тихо.

Не знам защо, може би защото мозъкът ми е във вид на каша, но я приемам.

– Благодаря.

Той пъха ръка в джоба си и ме наблюдава внимателно.

– Няма защо. – Погледът му се плъзга от очите към устните ми. Отстъпвам няколко крачки назад.

– Ето те! – Някаква жена излиза от бара и тръгва към Уорд. Тя е привлекателна – със средно дълга руса коса, подстригана на етажи, и с червени нацупени устни. Целува го по бузата. – Готов ли си?

Добре, допускам, че това е съпругата. Но няма пръстен, значи може би е гадже? Което и да е от двете, аз съм напълно зашеметена, когато той не сваля очи от мен и не прави никакъв опит да отговори на въпроса ù. Тя се обръща, за да види какво е привлякло вниманието му и ме изучава подозрително. Мигновено изпитвам неприязън към нея и това няма нищо общо с мъжа, около когото се е усукала.

– А вие сте? – мърка тя.

Размърдвам се неудобно, имам чувството, че са ме хванали да правя нещо нередно. Е, така е. Имах изключително нежелана реакция към гаджето ù. Пробожда ме нелогичен пристъп на ревност. Колко нелепо!

Усмихвам се сладко.

– Аз съм тази, която си тръгва. Довиждане! – Обръщам се и буквално побягвам към вратата и надолу по стълбите. Скачам в колата, поемам дъх и когато дробовете ми се изпълват с благословения въздух, се сривам назад в седалката и започвам упражнения за регулиране на дишането.

Трябва да прехвърля този проект на Том. Но внезапно започвам да се смея на тъпата си идея. Том е гей. Ще бъде също толкова повлиян от Уорд, колкото съм и аз. Дори след като знам, че е зает, не бих могла да работя с него. Клатя глава недоверчиво и паля колата.

Докато карам по чакълестата алея, поглеждам в огледалото за обратно виждане към внушителното имение, което се смалява зад мен, а там, на върха на стълбите стои Джеси Уорд и гледа как си заминавам.

– Ето те! Тъкмо щях да ти звъня – възкликва Кейт, без да отмества поглед от фигурката на върха на сватбената торта, която украсява. Езикът ù подпира долната устна. Това ме кара да се усмихна. – Излиза ли ти се? – Все още не поглежда нагоре.

Това е добре. Сигурна съм, че лицето ми ще издаде всеки мой опит да симулирам спокойствие. Все още съм малко объркана след срещата ми по обед с един определен господар на имение. Нямам енергията да се приготвя и да изляза.

– Защо не го оставим за утре? – опитвам. Знам, че ако си останем у дома, ще изпием бутилка вино на дивана, но поне мога да си облека пижамата и да се отпусна. След случилото се е от първостепенна важност да прочистя ума си. Цял ден страдах от главоболие и не бях в състояние да се съсредоточа.

– Разбира се. Нека довърша тази торта, после съм изцяло твоя. – Тя завърта плодовата торта на стойката и мацва ядливо лепило върху глазурата. – Как мина пътуването до провинцията?

Смея се. Какво да кажа? Че очаквах надут селски дръвник, а намерих поразително красив бог? Че той е потърсил лично мен и че докосването му ме превръща в стопена лава? Че се боя да го погледна в очите от страх да не припадна и че харесва роклята ми? Вместо това казах:

– Интересно.

Тя вдига поглед.

– Разказвай! – насърчава ме, очите ù блестят, когато се навежда обратно и езикът ù отново изскача.

– Беше неочаквано. – Изчиствам въображаемо мъхче от тъмносинята си рокля в опит да изглеждам небрежно.

– Пропусни очакванията и ми разкажи кое беше неочаквано! – Кейт престава да намества младоженците на върха на тортата и присвитите ù очи се съсредоточават върху мен. Има глазура на върха на носа, но аз я пренебрегвам.

– Собственикът. – Свивам рамене и си играя с колана.

– Собственикът? – пита тя и устните ù трепкат.

– Да. Джеси Уорд, собственикът. – Отстранявам още едно въображаемо мъхче от роклята си.

– „Джеси Уорд, собственикът“ – имитира ме тя и сочи един от фотьойлите на цветя в ателието. – Сядай веднага! Защо се опитваш да изглеждаш невъзмутима? Проваляш се ужасно между другото. Бузите ти са с цвета на онази глазура. – Тя сочи към торта във формата на пожарникарска кола на металния рафт. – И защо собственикът Джеси Уорд не беше това, което очакваше?

Пльосвам се във фотьойла с чантата в скута, докато Кейт стои и тупа дланта си с дръжката на шпатулата. Най-накрая сяда в стола срещу мен.

– Кажи ми! – притиска ме тя.

Свивам рамене.

– Мъжът е привлекателен и го знае. – Виждам как очите ù пламват, а тупкането на шпатулата по ръката ù става все по-бързо. Иска още драма. Обожава я. Когато двамата с Мат се разделихме, тя първа дойде на място, като истинска подкрепяща приятелка, за да попие спектакъла. Нямаше нужда да си дава труда. Раздялата беше взаимна, много миролюбива и доста скучна. Не летяха чинии, а съседите не извикаха полиция.

– На колко години е? – пита тя нетърпеливо.

Свивам рамене.

– Каза, че е на двадесет и една, но ги е подминал поне с десет.

– Ти си го питала? – Ченето на Кейт увисна от изненада.

– Да, въпросът ми се изплъзна в миг на някаква неизправност във филтъра между мозъка и устата ми. Не се гордея с това – мърморя. – Бях ужасна глупачка, Кейт. Никой мъж не ми е причинявал това досега. Но този... Щеше да се срамуваш от мен.

Силен смях се разнася от Кейт.

– Ава, трябва да те науча на някои социални умения. – Тя се отпуска назад в стола и започва да облизва глазурата от шпатулата.

– Моля те, направи го! – мърморя аз и протягам ръка към нея. Подава ми шпатулата и аз започвам да облизвам краищата. Живея с Кейт от месец и съществувам на вино, захарна глазура и смес за блатове. Загуба на апетит след раздялата нямам. – Той беше много самоуверен – казвам между облизванията.

– В какъв смисъл?

– О, този мъж знаеше, че ми въздейства. Сигурно е било болезнено да ме гледа. Бях жалка.

– Това добре ли е?

Клатя глава ужасена.

– Абсурдно.

– Вероятно не струва в леглото – размишлява Кейт. – Всички готини са така. Каква е работата ти?

– Разширение с десет нови спални. Мислех, че отивам в провинциално имение, но се оказа мега луксозен хотел и спа. Имението. Чувала ли си го?

Лицето на Кейт се изкривява в недоумяващо изражение.

– Не – отговаря и става, за да изключи фурната. – Може ли да дойда следващия път?

– Не. Няма да се връщам. Няма да мога да го погледна отново в очите след изпълнението ми от днес. – Вдигам се от стола и хвърлям шпатулата в празната купа. – Прехвърлих го на Патрик. Вино?

– В хладилника.

Качваме се в апартамента и си обличаме пижамите. Мятам чантата си на леглото и тя се отваря. Виждам калията, която Уорд ми даде. Подценена елегантност. Вдигам я и я въртя в пръстите си няколко мига, после я хвърлям в кошчето.

Зареждам ДВД плеъра с последното предложение от местната видеотека, после скачам на дивана с Кейт и се опитвам да се съсредоточа върху филма, но това е невъзможно. Вътрешното ми око не вижда нищо друго освен един висок, жилав, тъмнорус, зеленоок мъж на неопределена възраст, с походка, от която може да се олигавиш, и с цяла торба сексуална привлекателност. Задрямвам с думите: „Но аз искам вас“, които подскачат в главата ми.