Този мъж

Четвърта глава

Прелитам през срещите във вторник и напускам чудесната нова градска къща на госпожа Кент малко след шест.

Госпожа Кент има изключителен вкус към скъпи неща. Съпругът ù – господин Кент, е управител на „Строители на яхти Кент“. Къщата в Кенсингтън е третият им дом за четири години. Аз проектирах интериора на всички тях. Още щом работата по дадена къща бъде завършена, госпожа Кент решава, че не може да си представи как остарява там (тя е поне на седемдесет години), къщата излиза на пазара, продава се и аз започвам от нулата по тяхното ново жилище.

Скачам в колата и се отправям към Съри Хилс. Не разкрих на Кейт причината да се прибера у дома по-късно. Ако ù бях казала, само щях да подхраня любопитството ù и щеше да ми се наложи да отговоря на въпроса защо се връщам в имението. Щях, разбира се, да излъжа и да ù пробутам същата глупост, която пробутах на себе си – че проектът ще бъде добър за портфолиото ми и че магнитът от мускулеста прелест няма никакво влияние върху решението ми, изобщо никакво.

Спирам пред интеркома, но още докато натискам копчето, за да сваля прозореца на колата, портите започват да се отварят. Поглеждам към камерата и решавам, че Джон сигурно ме чака. Продължавам по покрития с чакъл път до предната площадка и откривам, че Голямото момче стои на стълбището, изпълвайки рамката на двойната врата и с неизменните слънчеви очила на носа.

– Добър вечер, Джон! – поздравявам и взимам папката и чантата си. Дали ще говори днес?

Не. Той кимва и се обръща. Тръгва навътре и ме оставя да го следвам до бара. По-пълно е от последния път.

– Марио! – избуботва той.

Един дребен мъж изскача иззад бара.

– Да?

– Дай на госпожица О’Ший нещо за пиене, моля! – Джон обръща скритите си очи към мен. – Ще се върна. Джеси има спешен въпрос.

– За мен ли? – изстрелвам аз и се изчервявам леко от внезапния въпрос.

– Не, за мен.

– Той ще остане ли в кабинета си? – питам нервно. Задавам прекалено много въпроси за нещо толкова незначително, въпреки че той ме увери, че ще ме остави да работя с Джон. Дори мисълта за този мъж ме превръща в нервна развалина.

Устните на Джон трепват. Явно се опитва да потисне усмивка. Изстенвам вътрешно. Той знае.

– Всичко е наред, момиче. – Той се обръща и преди да ме остави на бара, хвърля на Марио странен поглед, а дребният барман му отговаря с махване на кърпата.

Зяпам наоколо и забелязвам една жена да се смее с мъж на средна възраст на близка маса. Това е същата жена, която видях в тоалетните миналия петък. Облечена е в черен костюм с панталон и изглежда изключително изискано. Сигурно е отседнала тук за известно време. Бизнес, може би? Мъжът, който я придружава, става, предлага учтиво ръка, жената я приема с усмивка, изправя се, хваща го под ръка и двамата излизат от бара, като разговарят и се смеят.

Решавам да поседна, докато чакам Джон, кацвам на един стол и вадя телефона си, за да проверя за съобщения и пропуснати обаждания.

– Искате ли вино?

Вдигам поглед и откривам, че дребният барман ми се усмихва. Той говори с акцент и решавам, че е италианец. Много е нисък и е сладък с мустаците си и с оредяващата си черна коса.

– Бих пила едно, но шофирам.

– Ах! – възкликва той. – Нещо малко! – Вдига малка винена чаша и тегли черта с пръст през средата.

О, по дяволите! Не би трябвало да пия на работа, но нервите ми са опънати до скъсване. Той е някъде в тази сграда и това е достатъчно объркващо. Кимам с усмивка.

– Благодаря.

Той вдига бутилка „Зинфандел“7 и аз отново кимвам.

7 Зинфандел – червен винен сорт грозде с произход Италия и Хърватия. Б.пр.

– Роклята ви е направо... ъм... как го казвате... поразителна? – Той налива малко повече от половин чаша. Всъщност я пълни.

Поглеждам надолу към черната ми прилепнала рокля. Да, предполагам, че „поразителна“ е думата, която може да се използва за моята рокля. Винаги се чувствам добре в нея. Тя подчертава всяка извивка, която имам, а като се има предвид, че съм размер десет8, няма много за показване. Но ако живея още дълго с Кейт, това може да се промени. Пренебрегвам тихия глас в главата ми, който ме пита дали съм я облякла с надеждата да видя Уорд.

8 Десети размер се равнява приблизително на размер 42 по българските стандарти. Б.пр.

– Благодаря – усмихвам се.

– Удоволствие мое, госпожице О’Ший. Оставям ви на мира. – Той вдига кърпата си и започва да бърше гранитния плот.

Отпивам от виното, докато чакам Джон. То е прекалено леко и докато се усетя, съм го изпила.

– Здравей!

Завъртам се на стола и се озовавам лице в лице с жената, която беше увиснала на врата на Уорд в петък. Тя ми се усмихва, но това е най-неискрената усмивка, която някога съм имала удоволствието да видя.

– Здравейте! – казвам учтиво.

Марио притичва с паникьосано лице и размахва кърпата си във въздуха.

– Госпожица Сара! Не, моля! Не говори!

„Какво?“

– О, млъкни, Марио! Не съм тъпачка – изплюва тя.

Горкият Марио трепва, след което продължава да бърше бара, като не спира да следи с поглед Сара. Искам да скоча в негова защита, но докато размишлявам дали да го направя, тя протяга ръка.

– Аз съм Сара. А ти си?...

О, да. Последния път, когато ме попита, аз не отговорих и си тръгнах доста набързо. Приемам ръката ù и я разтърсвам леко, докато тя ме оглежда подозрително. Сигурна съм, че не ме харесва. Вижда ме като заплаха.

– Ава О’Ший – казвам и бързо освобождавам ръката си.

– И си тук, защото?...

Смея се леко. Сигурна съм, че знае точно защо съм тук, което само потвърждава предположението ми, че се чувства застрашена и се отклонява от пътя си, за да ме накара да се чувствам неудобно. „Прибери ноктите, жено!“

– Аз съм интериорен дизайнер. Тук съм, за да взема размерите на новите стаи.

Тя вдига вежда и махва с ръка във въздуха, за да привлече вниманието на Марио. Тази жена е нещо друго. Нейната отчужденост е същата по размер с дързостта на Уорд. Русата ù коса трепва, устните ù са също толкова нацупени и червени, каквито бяха в петък, с тази разлика, че днес е облечена в прилепнал сив костюм с панталон. Била съм жестока, когато съм преценила, че е навлязла в четирийсетте. Вероятно е в средата на трийсетте – много по-близо до възрастта на Уорд, отколкото съм аз. Бързо обуздавам блуждаещите си мисли и умствено шляпвам собствения си отчаян задник.

– Слоу джин9 и тоник, Марио! – настоява тя през мен. Няма моля, няма усмивка. Наистина е доста груба. – Малко си млада за интериорен дизайнер, нали? – Тонът ù е враждебен и тя не гледа към мен, когато говори.

9 Слоу джин (анг. slow gin) е ликьор, подобен на вишновката, получен от накисване на трънки в джин. Б.пр.

Наежвам се. Наистина не я харесвам. Какво вижда Уорд в нея, освен прекалено подутите нацупени устни и очевидните гръдни импланти?

– Така е. – Съгласявам се. Тя се чувства застрашена и от младостта ми. Добре.

Повече от облекчена съм, когато Джон се появява на вратата, сваля очилата и хвърля на Сара особен поглед, след което ми кимва. Какви са всички тези погледи, които си хвърлят хората наоколо? Не се замислям повече. Кимването на Джон е знакът, от който се нуждая, за да избягам от Сара. Поставям празната чаша на бара по-рязко, отколкото възнамерявам, и Марио се извръща сепнато. Усмихвам се извинително и се смъквам от стола.

– Приятно ми беше да се запознаем, Сара – казвам любезно. Това е лъжа. Не я харесвам и знам, че чувствата ни са взаимни.

Тя не ме поглежда. Приема питието, което Марио ù подава, без дори да благодари и се отдалечава, за да говори с някакъв бизнесмен в другия край на бара.

Когато стигам до Джон, той ме повежда към голямото стълбище във фоайето и към новото разширение.

– Ще се оправя сама, Джон. Не искам да те задържам.

– Всичко е наред, момиче – буботи той, докато отваря вратата на най-далечната стая.

Залавяме се за работа, мерим и се връщаме назад от стая в стая. Джон покорно държи ролетката и кимва всеки път, щом дам наставление. Изразът „човек на малко думи“ е бил измислен за Джон, сигурна съм. Той говори с кимванията си и въпреки че очите му са закрити от слънчевите очила, мога да определя кога гледа към мен. Записвам всичко, което ми е нужно, в папката, а идеите вече се въртят в главата ми.

Час по-късно сме готови. Имам всички необходими размери. Следвам огромното тяло на Джон обратно към фоайето, докато търся телефона в чантата. Скоро осъзнавам, че в отчаянието си да се отърва от Сара, съм го оставила на бара.

– Оставила съм телефона си на бара – мърморя в гърба на Джон.

– Ще се погрижа Марио да го прибере. Джеси иска да ти покажа една от другите стаи, преди да тръгнеш – информира ме той равно.

– Защо?

– За да добиеш идея за изискванията. – Той поставя карта-ключ в поставката, отваря вратата и ме въвежда.

О, добре. Няма да боли, пък и съм любопитна.

„Леле!“ Влизам в средата на стаята. Миниапартамент би описвал помещението по-добре. Свободната площ вероятно е по-голяма от апартамента на Кейт. Чувам, че вратата се затваря зад мен, обръщам се и виждам, че Джон ме е оставил сама, затова стоя тихо и попивам изобилния разкош на декора.

Тази стая е обзаведена по-пищно от помещенията, които видях досега, ако това е възможно. Гигантското легло, което властва в стаята, е покрито с богат ленен сатен в тъмно пурпурно и златно, а стените зад него са облепени в релефен наситен вихър от матово злато. Тежки завеси се спускат до дебелия килим, а осветлението е слабо и меко. Едно от ключовите изисквания на Уорд беше чувственост и който е проектирал тази стая, го е постигнал напълно. Защо просто не наеме отново същия дизайнер?

Отивам до големия прозорец и поглеждам навън към задния двор. Площта, на която е разположено имението, е огромна, гледката е страхотна, а тучната зеленина на Съри се разстила на километри. Мястото наистина е специално. Минавам покрай чудесен скрин с чекмеджета от тъмно дърво и прокарвам длан по него. Оставям папката и чантата отгоре, след което се отпускам на лежанката, разположена на перваза на прозореца.

Седя и попивам обстановката. Хотелът е невероятен и несъмнено съперничи на много от най-известните вериги в най-големите градове по света. Голямата стенна украса привлича вниманието ми. Доста е странна, но е красиво изработена и стигам до заключението, че вероятно е антика. Тя е наполовина прикачена към стената и се разширява нагоре към тавана, където се простират огромните греди. Наподобява на решетка, но по нея няма друг материал или осветление за украса. Завъртам глава намръщено и подскачам, защото чувам звук, който идва от банята.

Мамка му! Джон ме е въвел в стая, в която е настанен някой... Дали? Вече не чувам нищо. Оставам неподвижна и мълчалива и се ослушвам за движение. Не чувам нищо повече, затова се отпускам малко, но скоро извъртам глава обратно, тъй като бравата на вратата на банята се помръдва. О, по дяволите!

Би трябвало да бягам, преди някой нещастен човечец да излезе от банята, вероятно гол, и да открие непозната жена да стои като дърво насред шикозния апартамент. Хвърлям се към скрина, за да взема чантата и папката и се обръщам към изхода. Но ахвам и изпускам чантата на пода, когато пред мен се открива най-великолепната гледка.

Замръзвам на място и се взирам в Джеси Уорд, който стои на вратата на банята и не носи нищо, освен чифт свободни дънки.

– Това някаква шега ли е? – едва не се изсмивам. Очаквам обяснение, но такова не идва.

Опитвам се да не обръщам внимание на великолепния мъж и неистово ровя в мозъка си за напътствие, но той е безполезен. Не съм сляпа. Доброволно ще призная, че съм си представяла гърдите му повече от веднъж и че истината надминава и най-смелите ми очаквания. Този мъж е повече от съвършен. Какво да правя? Той просто стои там с леко наклонена глава и ме гледа втренчено през дългите си мигли. Очите му ме пронизват, устата му е отпусната и виждам надигането и спускането на гърдите му. Има определение за него – той не е прекалено едър, просто е чисто... изваяно... съвършенство. И ако въздейства опустошително на сетивата ми напълно облечен, полугол е в състояние да докара апоплектичен удар на всяка жена. Вдишвам дълбоко въздух.

Боже, коремът му е релефен, а тежкото му дишане кара мускулите му да се свиват и отпускат. Какво прави той тук само по чифт дънки, свежо обръснат и разкриващ дори още повече красота? Умствено се плесвам. Очевидно е каква игра играе. Знаех, че не трябва да му се доверявам. Той е нереален и толкова скапано нагъл, че е почти непривлекателно... почти.

Смея се тихо на себе си. Не е непривлекателно. Изобщо. Превърнала съм се в локва от желание.

Ръцете му са отпуснати до тялото, но позата му е уверена и решителна. Взира се в мен с явно намерение и погледът му ми казва, че ще се разтопя от удоволствие. Би трябвало да се махна, но колкото и да мисля, че трябва, колкото и да се боря да си наложа да бягам, не го правя. Вместо това спускам поглед към обутите му в дънки бед­ра и забелязвам издутината в слабините му. Той е възбуден и съдейки по острия спазъм на желание в корема ми, аз също.

Разтварям устни, за да поема успокоително дъх, а пос­ле размърдвам врата си.

– Отпусни се, Ава! – казва той тихо. – Знаеш, че ме искаш.

Едва не се изсмивам. Кой не би го искал? Само го вижте!

Стоя вцепенена. Единственото видимо движение е това на сърцето ми, което се опитва да изскочи от гърдите ми. Пулсът ми се засилва още повече, щом той тръгва бавно към мен, вперил поглед в очите ми.

Когато е на няколко крачки, свежият му ментов аромат ме обгръща и тялото ми неволно се сковава. Не знам как успявам, но задържам погледа си върху очите му, докато той не застава толкова близо до мен, колкото е възможно, без да ме докосва физически.

– Обърни се! – нарежда тихо.

Подчинявам се, без дори да помисля или да се поколебая и бавно се обръщам, като издувам бузи и стискам очи. Какво правя? Не се запъвам дори леко. Раменете ми са напрегнати в очакване на докосването му, а заповедите да се отпуснат, които мозъкът ми изпраща към тях, не вършат никаква работа. Единственият звук в стаята е тежкото дишане, идващо от двама ни. Стоя няколко мига, после се опитвам да се обърна с лице към него, но съм спряна, когато две здрави, топли и леко треперещи ръце се отпускат на раменете ми и ми пречат да изпълня намерението си. Докосването му ме кара да трепна и той отпуска ръка бавно, сякаш за да се увери, че ще остана неподвижна, след което хваща косата ми и я премества отпред. Макар и умопомрачена, мислено си нареждам да бягам, но тялото ми има изцяло различна програма, не се подчинява.

Ръката му отново е на рамото ми и той бавно започва да масажира напрегнатите ми мускули. Чувството е божествено, главата ми се люшва благодарно и една лека въздишка се откъсва от устните ми. Натискът се увеличава и аз попивам възхитителните движения на умелите му ръце. Усещам ментовия му дъх да сгрява ухото ми. Потръпвам и накланям глава към него. Знам, че е подканящо, но точно в този момент съм загубила всякакъв разум. Искам още.

– Не ме спирай! – прошепва той и вибрациите на гласа му пращат трусове по тялото ми. Физически треперя. Това е извън моя контрол.

Буца засяда в гърлото.

– Не искам да те спра – гласът ми е неразпознаваем. Не мога да повярвам, че този мъж ме е хванал неподготвена и не мога да повярвам, че приемам поведението му безусловно.

Той се притиска към гърба ми и устата му се спуска към ухото ми.

– Сега ще сваля роклята ти.

Кимването ми в знак на съгласие е почти незабележимо, но той го долавя и в отговор захапва ухото ми, което само допринася за усилването на неумолимото напрежение във вече пулсиращата ми сърцевина.

– Ти си прекалено красива, Ава – мърка той и прокарва устни по ухото ми.

– О, Боже! – облягам се на него и усещам как възбуденият му член му тупти през дънките директно в долната част на гърба ми.

– Усещаш ли това? – Той развърта бедра и аз изстенвам. – Ще те имам, момиче. – Думите му са казани с абсолютна убеденост.

Аз съм напълно в негова власт. Знам, че той сигурно има практика в тази област, че явно е превърнал дарбата на прелъстяването в изкуство. Не се заблуждавам. Жените сигурно падат в краката му ежедневно. Той е добре обучен господар който взема, каквото иска, но това изобщо не ме притеснява. Точно сега аз съм тук, за да вземам, без съвест и без нерешителност. Предпазливостта ми е напълно изчезнала.

Усещам как показалецът му тръгва от основата на гърба ми, прокарва бавно следа през центъра на гръбнака ми и кара главата ми да се люшне свободно. Моля се ръцете ми да останат отпуснати, а единственото, което искам, е да се обърна и да го погълна, но той вече ме спря веднъж. Очевидно иска да контролира положението.

Когато стига до върха на роклята ми, хваща ципа и поставя длан на хълбока ми. Трепвам рязко. Това е мястото, на което изпитвам невероятен гъдел и всяко докосване по таза или по трапчинката над него, ме кара да подскачам до тавана. Стискам очи и използвам цялата воля, която притежавам, за да пренебрегна контакта. Трудно е, но самият размер на дланта му, разперена върху хълбока ми, ме заземява и ме държи неподвижна.

Ципът на роклята ми бавно се спуска надолу и чувам как мъжът ахва при разкриването на голата ми кожа. Маха ръка от хълбока ми и аз съм смаяна от внезапната липса на горещината ù, която започвам да изпитвам. Тогава усещам как двете му длани се плъзват под материята на роклята ми и се отпускат върху голите ми рамене, а пръстите му се свиват, щом започва да избутва роклята напред и бавно да я смъква надолу по тялото ми, а след това я оставя да падне на пода.

Дъхът му секва и аз благодаря на всичко свято, че съм облякла прилично бельо. Стоя по сутиен, бикини и токчета и разчитам на милостта на този Адонис, който се извисява зад мен.

– Хммм, дантела... – прошепва той. Сграбчва ме в кръста, повдига ме и ме изважда от падналата рокля, след което ме обръща с лице към себе си. В тези токчета очите ми са на нивото на брадичката му и с малко извиване на врата нагоре се съсредоточавам върху пълните му красиви устни. Иска ми се да ги положи върху моите. Бързо губя самоконтрола си, съвестта ми отдавна е напуснала сградата. Чувствам се покварена. С този мъж това е доста лесно.

Той вдига ръка към гърдите ми и прави кръгове с палец около зърното ми през сутиена, а погледът му следи движението. Зърната ми пламват при допира, втвърдяват се под материята и по устните на мъжа плъзва лека усмивка. Знае какво влияние оказва върху мен. Включва и показалеца си и щипе втвърденото зърно, от което гърдите ми започват да пулсират и стават тежки, болезнени хълмове. Напълно съм прехласната по начина, по който този мъж ме изучава съвсем отблизо и ме превръща в отчаяна трепереща купчина от желание. Все още не мога да повярвам, че правя това, но по дяволите, мога ли да спра?

Гледам как вдига и другата си ръка, за да обхване и двете ми гърди и вече не мога да стоя далеч от него. Повдигам ръце и докосвам гърдите му, а дъхът ми спира от топлината и здравината им. Прокарвам пръст надолу по вдлъбнатината между гръдните му мускули и се усмихвам на себе си, когато усещам как трепва от докосването ми и стене гърлено, но преди да успея да се възползвам от достъпа до тялото му, той ме обръща с гръб към себе си. Искам да изкрещя.

– Искам да те видя – въздъхвам.

– Шшшт! – Кара ме да замълча, разкопчава сутиена ми и прокарва длани под презрамките.

Спуска ги надолу по ръцете ми и оставя сутиена да падне на пода. Обхваща гърдите ми и започва да ги мачка бавно, като продължава да диша тежко в ухото ми.

– Ти. И. Аз – изръмжава той и ме обръща. Залепва устни върху моите и спира дъха ми.

И аз съм там, където искам да бъда. Езикът му се плъзга по долната ми устна и търси вход. Не го спирам. Приемам го в устата си, езиците ни се дуелират, устата му е гореща, а той е неотстъпчив. Мятам ръце през раменете му, за да го придърпам по-близо. Той притиска слабините си в корема ми. Членът му е твърд като стомана и сякаш се мъчи да се освободи от затвора на дънките. Всяка част от този мъж е съвършена. Той е всичко, което съм си представяла.

Нисък стон изскача от устните му, когато и двете му ръце се вдигат нагоре, за да обхванат главата ми – дланите му са върху скулите ми, а пръстите на тила. Джеси прекъсва целувката и аз хленча от загубата. Той вдишва дълбоко, при което раменете му се вдигат и спадат, и подпира чело на моето със стиснати очи. Изглежда обзет от болка.

– Бих могъл да се изгубя в теб. – Вдишва отново и ръката му се връща надолу по извивката на гръбнака ми до задната част на бедрото ми. Дръпва леко и поставя крака ми на хълбока си, а с другата хваща задника ми. Взира се в очите ми отчаяно. – Има нещо помежду ни – прошепва той. – Не си въобразявам.

Не, не си въобразява. Замислям се за петък, когато го видях за първи път. Тогава имах чувството, че съм ударена от електричество и че умът и тялото ми са завладени от странни реакции. Това не беше нормално и сега се чувствам облекчена, че не съм единствената, която го е изпитала.

– Има нещо – потвърждавам тихо и наблюдавам как изражението в очите му се сменя от несигурност до пълно задоволство.

Стърча на един крак, наполовина обгърнала кръста му, готова да прибързам и да обвия и другия си крак около него. Искам да го усетя целия. Нуждая се от устните му върху моите и сякаш прочел мислите ми, той накланя глава, но този път е по-спокоен, когато замечтано прокарва устни по моите. Той притиска слабините си към мен и моментално усещам огромно струпване на напрежение в корема си. Безсилна съм да го контролирам. Не искам да го контролирам.

Той се потрива в мен и продължава бавно да завладява устата ми. Това ме докарва почти до ръба. Едно докосване и вероятно ще избухна.

Целувката му става по-страстна, а натискът на бедрата му се усилва.

– О, Господи! – пришепва той в устните ми. – Не съсипвай това!

„Не съсипвай какво?“ Защо ми се моли? Или се моли на себе си? Но всичко се изяснява, когато чувам някой да вика името на Джеси. Разпознавам студения враждебен глас на Сара и моето надигащо се удоволствие умира така внезапно, както се появи.

„Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му!“ – крещя многократно в главата си. Отпуснатото ми възбудено тяло внезапно се сковава, пръстите ми се забиват в раменете на Джеси. Какво правя? Гаджето му кръстосва отвън, а аз се натискам с него и ръцете му са навсякъде по мен. Отвратителна съм!

Той задълбочава целувката, притискайки устните ми почти до болка, а езикът му нахлува в устата ми настойчиво. Знам, че се опитва да ме задържи. Пуска бедрото ми и премества ръцете си на хълбоците ми, за да не мога да помръдна. Мисли, че ще избягам. И аз наистина ще избягам. Когато освобождава устните ми, главата ми автоматично се отпуска.

– Вратата е заключена – уверява ме той тихо.

Не мога да продължа сега. Може да не харесвам жената, но не искам да съсипвам нечия връзка. Причиних малко щети, но мога да спра, преди да сме стигнали до точка, от която няма връщане.

Той протяга ръка и стисва челюстта ми. Повдига главата ми и държи здраво, докато съсредоточава зелените си езера право в мен. Бръчката на челото му се вижда ясно, докато търси в очите ми нещо... Надежда, мисля.

– Моля те! – оформя само с устни.

Поклащам леко глава в ръката му, поглеждам надолу към гърдите му и стисвам очи. Ръката му се стяга на бедрото ми и той леко разтърсва брадичката ми в отчаян опит да ме измъкне от черупката, в която съм пропълзяла.

– Не бягай! – Той почти сдъвква думите и затова прозвучава повече като заповед.

– Не мога да го направя – прошепвам и усещам как той отпуска ръката си и ръмжи от безсилие.

– Джеси! – чувам гласа на Сара отново, но този път по-близо.

Напълно замаяна грабвам роклята от пода, след което отивам на бегом в банята, тръшвам вратата зад себе си и заключвам бързо. Облягам се на дървото буквално гола, опитвам се да контролирам накъсаното си дишане и гледам към тавана, за да спра сълзите си.

Струва ми се, че долавям приглушени гласове, идващи от стаята, и се опитвам да стабилизирам дишането си, за да чуя какво става. Но няма нищо. Нито звук, нито разговор... нищо. Проклинам се за това, че съм почти гола и че не успях да избягам, а се наложи да се заключа в банята и да се крия като отчаяна кучка, каквато съм. Истински се срамувам от себе си. Изневерявали са ми много пъти. На много бутилки вино съм осъждала онези „други жени“, критикувала съм ги и съм им пожелавала някои наистина безмилостни отмъщения. Сега аз съм една от тях. Стена и удрям с длан челото си.

„Кучка!“

Щом чувам вратата да се затваря, замръзвам и се ослушвам внимателно. Той тръгва ли си, или се връща? И в двата случая трябва да се облека, затова търся сутиена си в смачканата материя, събрана в ръцете ми, но него го няма там. Разтърсвам роклята като обезумяла и се моля да се появи, но пак... нищо. Въздъхвам и стъпвам в роклята, издърпвам я нагоре по тялото си и се пресягам отзад, за да дръпна ципа. Ще трябва да мина без сутиен, защото със сигурност няма да се опитам да си го взема от стаята.

Отивам до огледалото, за да се видя и всичко е така, както подозирам. Изглеждам ужасно. Очите ми плуват в непролети сълзи, устните ми са подути и червени, а бузите ми пламтят. Изглеждам измъчена. Аз съм измъчена. Напразно се опитвам да се оправя, за да мога да изляза поне с частица достойнство, но не мога да избягам от изтерзания си вид. Това ще бъде истински позорен път.

Трепвам, когато на вратата се чука.

– Ава!

Мълча. О, Боже, той звучи почти ядосано. Прокарвам пръсти през косата си и потупвам очи с кърпичка, за да попия сълзите. Не изглеждам по-добре, но знам, че ще се почувствам по-добре, когато изляза оттук, затова се стягам да се изправя срещу неприятната задача и внимателно отключвам вратата. Тя се отваря рязко, като едва не ме избутва. Джеси изпълва входа – той е ядосан – и блокира пътя ми.

Поглеждам покрай него в стаята и не откривам никого. Сигурно е страшно убедителен лъжец, защото все още е без риза, а Сара не ме чака, за да ми изскубе косата. Той няма право да ме гледа с неодобрение и да ме кара да се чувствам като разочарование. Избутвам го и минавам.

– Къде отиваш, по дяволите? – вика след мен.

Не отговарям. Забързвам крачка, грабвам чантата си и се измъквам във фоайето, като чувам как Джеси ругае, докато бягам.

– Ава!

Слизам бързо по стълбите и поглеждам нагоре. Забелязвам, че той излита от апартамента и се мъчи да надене тениската си. Отивам към бара, за да си взема телефона и откривам Марио да сервира на някакви господа. Добрите обноски ме спират да си го поискам моментално, затова заставам търпеливо и чакам, като се въртя смутено през цялото време.

– Получи ли това, за което дойде? – студеният глас на Сара се забива в плътта ми. О, Боже, дали тя знае? Има ли двусмислие в този въпрос?

Обръщам се, залепила фалшива усмивка.

– Мерките ли? Да.

Тя ме оглежда с лакът, подпрян на хълбока и с питие пред лицето. Знае.

Джеси нахлува в бара и спира пред нас. Поглеждам го с ужас. Може ли да е по-прозрачен? Хвърлям поглед към Сара, за да преценя реакцията ù на тази малка сцена и виждам, че гледа замислено към двама ни. Определено знае. Трябва да си тръгна.

Обръщам се отново към бара. Слава Богу, Марио ме забелязва.

– Госпожице О’Ший, ето! Трябва да опитате. – Той ми подава някакъв шот.

– Телефонът ми при теб ли е, Марио?

– Опитайте! – настоява той.

В отчаянието си да се измъкна оттук обръщам цялото нещо на една глътка и трепвам, когато то прогаря гърлото ми.

Устата ми оформя буквата „О“, докато стискам очи.

– Еха!

– Добро ли?

Изпускам дълга и гореща въздишка и му подавам обратно чашата.

– Да. Много е добро. – Той вдига чашата, намига и ми подава телефона.

Приглаждам роклята, поемам дълбоко въздух и се обръщам към двамата души, които не искам да видя никога повече.

– Остави това горе. – Уорд ми подава папката, но не пуска, когато я дръпвам леко.

– Благодаря. – Мръщя му се. Той ме гледа втренчено и хапе долната си устна, а челото му е напълно смръщено. Накрая пуска и аз пъхам папката в чантата. – Довиждане! – оставям и двамата в бара и тръгвам към колата. Той не може да ме преследва, когато Сара е там и това е огромно облекчение.

Качвам се в колата и паля, пренебрегвайки гласа в главата ми, който крещи, че съм пила повече от допустимото. Това е крайно безотговорно от моя страна, но отчаянието не ми оставя друг избор. Измъквам колата на заден и виждам как Джеси изскача на подскоци от вратата. Не може да е истина!

Неистово превключвам на първа, потеглям рязко и оставям облак прах зад себе си. Когато мъглата и прахът зад мен спадат, в задното огледало виждам Джеси да размахва ръце като разбеснял се лунатик.

Давам газ по оградената с дървета алея, главата ми се върти (смесица от алкохол и стрес) и се опитвам да се съсредоточа в пътя пред себе си. Поглеждам към таблото и забелязвам, че карам неразумно бързо и без фарове и колан. Не мога да си събера ума.

Портите се появяват пред мен и аз отпускам педала на газта.

– Отворете се, моля ви, отворете се! – умолявам, докато спирам. – Отворете се! – Тупвам волана от безсилие и клаксонът изсвирва, от което скачам стресната в седалката. Звукът от приближаваща кола притегля погледа ми в огледалото.

– О, по дяволите! – ругая, докато фаровете приближават.

Колата спира зад мен, вратата се отваря и Джеси излиза. Крачи напред с отмерена крачка и аз не се опитвам да се залъгвам, че не е вбесен. Само защото не е получил своето? Драматично стоварвам ръце и глава върху волана. Чувствам се напълно смазана. Целта ми да избягам, без да се налага да задавам въпроси или да давам обяснения, е напълно провалена. Не че му дължа някакви обяснения.

Шофьорската врата е изтръгната и той хваща ръката ми. Издърпва ме нежно от колата и взима ключовете от таблото.

– Ава – поглежда ме неодобрително. Искам да му се развикам, но той започва пръв. – Ти си почти пияна. Кълна се в Бога, ако се беше наранила...

Трепвам при думите му и се смъмрям наум, че съм толкова безразсъдна. Стоя пред него, поглъщам недоволството му и се чувствам унизена и жалка. Той хваща брадичката ми, за да ме огледа. Навежда се за целувка, виждам го в очите му. О, моля те! Наистина нямам нужда от това. Дръпвам лицето си от ръката му.

– Добре ли си? – пита той меко и отново посяга към мен.

Измъквам се.

– Странно, но не. Не съм. Защо направи това?

– Не е ли очевидно?

– Желаеш ме.

– Повече от всичко.

– Не съм срещала друг, толкова самодоволен, колкото си ти. Планирал ли го беше? Когато ми се обади вчера, беше ли планирал всичко това?

– Да – няма никакво извинение в тона му. – Желая те.

Нямам представа как да се справя с това. Той ме иска, следователно ме взима.

– Би ли отворил, моля те? – Тръгвам към портите, но те все още не са помръднали, когато достигам до тях. Завъртам се по най-заплашителния начин, който мога да докарам. – Отвори проклетите порти!

– Наистина ли мислиш, че ще те оставя да скиташ безцелно навън на километри от дома?

– Ще повикам такси.

– В никакъв случай. Ще те закарам.

Поглеждам към колата му. „Астън Мартин“ – черен, лъскав и красив. Разбира се.

– Просто отвори шибаните врати! – крещя му.

– Внимавай с шибания език!

„Да внимавам с шибания език?“ Искам да го ударя, да падна на колене и да рева от безсилие. Чувствам се като пълна глупачка – унизена и засрамена.

– Не съм готова да бъда поредната резка на явно отрупаната колона на леглото ти – изплювам. Имам малко повече самоуважение от това... така да се каже.

– Наистина ли вярваш в това?

Спорът ни е прекъснат, когато мобилният му телефон започва да звъни. Той бързо го вади от джоба си.

– Джон? – той се обръща и започва да крачи. – Да... добре – разговорът приключва бързо. – Ще те заведа у дома. – Протяга ръка.

– Не! Моля те, просто отвори портите! – умолявам и това не е тонът, който се опитвах да възпроизведа.

– Не, няма да те пусна навън сама, Ава. Точка. Идваш с мен.

Обръщам глава, щом чувам някаква кола да отбива от главния път.

– Мамка му! – реве Джеси, измъква телефона си от джоба и в същото време се опитва да ме хване.

Портите започват да се отварят, а аз изтичвам да грабна чантата си от колата.

– Джон, не отваряй шибаните порти! – крещи той в телефона, после замълчава. – Добре, кажи на Сара да не го прави!

Щом отворът е достатъчно голям, се промушвам през него, точно когато портите започват да се затварят отново. Виждам как Джеси тича към колата си, натиска нещо по таблото и те отново започват да се отварят. Вадя телефона си и набирам номера на такситата, докато вървя по алеята. Свързвам се и се опитвам да заговоря, но изведнъж оставам без въздух, когато той ме сграбчва през кръста.

Пищя, Джеси ме вдига, извърта ме и ме мята през рамото си.

– Няма да скиташ сама! – Тонът му е изключително властен и ме кара да се чувствам много по-млада. Или пък него по-стар, не съм сигурна кое от двете.

– Какво те интересува? – казвам бързо. Кипя от яд и подскачам нагоре-надолу, докато той крачи към колата си.

– Очевидно нищо, но имам съвест. Няма да си тръгнеш от тук, ако не си в моята кола. Разбираш ли ме? – Спуска ме на земята, стъпвам на крака, а после ме вкарва в колата си, след което тръшва вратата и се качва в моето „Мини Купър“, за да го премести встрани от алеята.

Хиля се самодоволно, като виждам как избутва седалката докрай назад, но дори така той с труд натъпква високото си мускулесто тяло вътре. Изглежда доста смешно.

Той е намусен на връщане, а когато се мята в колата си, ми се намръщва свирепо, след което пали двигателя и потегля.

Пътуването до дома е болезнено тихо и плашещо бързо. Мъжът е заплаха на пътя. Иска ми се поне да беше пуснал радиото, за да ни отърве от неловкото мълчание.

Завистливо се възхищавам на неговия DBS10. Сгушвам се в седалката, обшита с акри черна кожа и се взирам навън през прозореца по целия път до дома. Усещам как очите му се приковават в мен доста често, но не обръщам внимание, съсредоточена върху гърления рев на двигателя, който поглъща пътя пред нас. Какво стана току-що?

10 DBS – модел на английските автомобили „Астън Мартин”. Б.пр.

Той стига до Кейт, като следва моите кратки и резки напътствия, отбива и аз се измъквам.

– Ава! – чувам го как ме вика, но аз трясвам вратата на колата, тичам по пътеката към къщата и изругавам гласно, когато осъзнавам, че ключовете ми са у него. Обръщам се, за да се върна, но чувам рева на двигателя и виждам как той отпрашва обратно.

Кривя лице възмутена. Направил го е нарочно. Така ще трябва да му се обадя и да поискам мило да ми ги върне. Има да чака. По-скоро ще мина без колата. Връщам се и тропам на вратата.

– Къде са ти ключовете? – пита Кейт, когато отваря.

Мисля бързо.

– Поправят спирачките на колата ми. Забравих да сваля ключовете от вкъщи.

Тя приема извинението ми без повече въпроси.

– Има резервен ключ в гърнето до кухненския прозорец – тича обратно нагоре по стълбите и аз я следвам, като моментално отварям бутилка вино, след което преравям хладилника за нещо за ядене. Нищо не ми харесва. Виното ще свърши работа. – Вино?

– Да, моля! – Кейт се връща в кухнята. Вече е в пижамата си и аз нямам търпение да последвам нейния пример. Наливам ù чаша вино, като се опитвам да придам на лицето си каквото и да е изражение, различно от шока, който знам, че е изписан.

– Добър ли беше денят ти? – питам.

Тя се срива в един от различните столове около ниската чамова маса.

– През по-голямата част от деня събирах стойки за торти. Човек би решил, че хората са достатъчно мили, да ги връщат. – Тя отпива от виното и въздъхва благодарно.

Сядам при нея.

– Трябва да започнеш да взимаш депозит.

– Знам. Хей, имам среща утре вечер.

– С кого? – питам и се чудя дали тази среща ще бъде последвана от друга.

– С един много сладък клиент. Отби се, за да вземе тортата за рождения ден на племенницата си. С героите от джунглата. Колко мило, нали?

– Много мило – съгласявам се. – Как се случи това?

– Аз го поканих – свива рамене тя.

Смея се. Самоувереността ù е очарователна. Сигурно държи световния рекорд за първи срещи. Единствената дълготрайна връзка, която някога е имала, беше с брат ми, но ние обикновено не говорим за това. Откакто се разделиха и Дан се премести в Австралия, Кейт е на безкрайна поредица от срещи, никоя от които не прогресира след първата.

– Ще се преоблека и ще се обадя на мама. – Ставам и взимам виното със себе си. – Ще се срещнем скоро на дивана.

– Супер!

Наистина имам нужда да поговоря с мама. Дори най-добрата приятелка, каквато е Кейт, не може да бие майка ти, когато търсиш утеха. Не че мога да ù кажа защо се нуждая от утеха. Би била ужасена.

Вече преоблечена в торбести панталони и потник, се пльосвам на леглото и набирам мама. Телефонът звъни само веднъж, преди тя да вдигне.

– Ава? – гласът ù е писклив, но все пак успокояващ.

– Здрасти, мамо!

– Ава? Ава? Джоузеф, не я чувам. Както трябва ли го правя? Ава?

– Тук съм, мамо. Чуваш ли ме?

– Ава? Джоузеф, развален е. Не чувам нищо. Ава!

Чувам приглушеното оплакване на татко като фон, преди да дойде до апарата.

– Ало?

– Здрасти, татко! – крещя.

– Няма нужда да викаш, по дяволите!

– Тя не ме чуваше.

– Защото беше обърнала скапаното нещо обратно, глупава жена.

Чувам смеха на мама, последван от шляпване, без съмнение мама е тупнала татко по рамото.

– Тя там ли е? Искам да я чуя? Дай ми това! – чувам боричкане, преди тя да вземе слушалката. – Ава? Ава, там ли си?

– Да. – Защо просто не набрах домашния? Звъня на новия ù мобилен телефон, за да може тя да свикне, но, мили Боже, трудно е. Тя е едва на четиридесет и седем, но е пълен технофоб.

– А, така е по-добре. Вече те чувам. Как си?

– Добре. Добре съм, мамо. А ти?

– Да, всичко е наред. Познай какво! Имаме новини. – Не ми дава възможност да предположа. – Брат ти ще дойде на гости.

Сядам от вълнение. Дан се прибира? Не съм виждала брат си от шест месеца. Той изживява сбъднатата си мечта на Златния бряг11 като инструктор по сърф. Кейт ще откачи от тази новина и то не в добрия смисъл.

11 Златния бряг (англ. Gold Cost) – голям град в австралийския щат Куинсланд. Б.пр.

– Кога? – питам.

– Следващата неделя. Не е ли вълнуващо?

– Знаеш ли какви са плановете му? – настоявам.

– Каца на Хийтроу и идва право в Корнуол за цяла седмица, за да се види с мен и татко ти, а после се връща в Лондон. Ще дойдеш ли с него? Не си идвала от седмици.

Внезапно се чувствам отвратително. Не съм виждала родителите си от почти осем седмици.

– Бях много заета, мамо. Очаква ме откриването на „Луссо“. Напрегнато е. Ще се постарая, става ли?

– Знам, скъпа. Как е Кейт? – пита тя. Мама все още обича Кейт. Беше също толкова съкрушена, колкото и аз, когато двамата с Дан се разделиха.

– Страхотно.

– Добре. Чувала ли си се с Мат? – пита тя напрегнато. Знам, че се надява на голямо, кънтящо НЕ. Изобщо не беше съкрушена, когато се разделих с него. Той не ù беше любимец. Като се замисля, не беше любимец на много хора.

– Не, просто продължавам напред – информирам я и чувам облекчената ù въздишка. Нямам намерение да споменавам как точно продължавам напред.

– Добре. Джоузеф, отвори вратата, моля те! Ава, трябва да вървя. Сю дойде, ще ме води на йога.

– Добре, мамо. Ще звънна другата седмица.

– Става. Късмет с откриването и се забавлявай! – нарежда тя.

– Доскоро, мамо! – Затварям. Дан се прибира. Това ме развеселява малко, а и винаги се чувствам по-добре, когато говоря с мама. Родителите ми са на километри от мен и ми липсват ужасно, но се утешавам с това, че успяха да избягат от бясната надпревара на Лондон, когато се пенсионираха рано и заминаха за Нюкий12 след инфаркта на татко.

12 Нюкий (англ. Newquay) – градче в Корнуол, Великобритания. Б.пр.

Телефонът ми започва да звъни и поглеждам към екрана. Очаквам да видя номера на майка ми – вероятно е забравила да заключи клавиатурата и е седнала върху нея, но не е. Звъни Джеси Уорд.

„Ъх!“

– Отказ! – Пухтя и хвърлям телефона на леглото. Напускам стаята си, за да отида при Кейт на дивана и докато вървя по коридора, чувам как той отново звъни.