Този мъж

Двадесет и трета глава

Напускам офиса последна. Включвам алармата, заключвам вратата и подскачам, когато чувам познатото форсиране на мощна машина. Обръщам се и виждам Джеси в момента, в който натиска спирачки. Той сваля каската, слиза и приближава към мен все едно е имал напълно обикновен ден.

– Добре ли мина денят ти?

Зяпвам.

– Не точно – отговарям намръщено. От тона ми капе сарказъм.

Той ме наблюдава известно време и хапе долната си устна, докато умът му работи. Надявам се, че си дава сметка колко неразумен е бил.

– Може ли да го направя по-добър? – Той се протяга, прокарва топлата си длан от рамото ми надолу и накрая стисва ръката ми.

– Не знам. Можеш ли?

– Определено мисля, че мога. – Усмихва се и аз отпускам глава. – Винаги ще го правя по-добър, запомни това! – добавя уверено.

Вратът ми изпуква болезнено, когато рязко вдигам глава, за да го погледна.

– Точно ти го направи лош.

Той се нацупва и увесва нос. Мисля, че е засрамен. Добре. Така и трябва да бъде.

– Не мога да се сдържам – свива рамене виновно.

– Разбира се, че можеш.

– Не. Когато става въпрос за теб, не мога – заявява той категорично с тон, който предполага, че е напълно убеден. Аз обаче не съм. – Ела тук! – Придърпва ме върху мотора и ми подава голяма хартиена чанта.

– Какво е това? – Надзъртам в чантата.

– Ще ти трябват. – Той се протяга и вади куп черни кожи.

О, не!

– Джеси, няма да се кача на това нещо.

Той пренебрегва думите ми, вади панталоните и като коленичи пред мен ги задържа така, че да стъпя в тях. Потупва ме по глезена. – Обувай!

– Не! – Може би ме чака вразумяващ секс или обратно броене, но това няма да се случи. Няма начин. Адът ще замръзне, преди да се кача на мотор. Той съсипа целия ми ден, а сега иска да ме качи на този смъртоносен капан.

Той въздиша уморено и се изправя.

– Чуй ме, жено! – обхваща лицето ми в дланите си. – Сериозно ли вярваш, че бих позволил нещо да ти се случи?

Гледам в неговите нежни очи и знам, че се опитва да ме успокои. Не, не мисля, че би позволил да ми се случи нещо, но това не важи за останалите участници в движението, нали? На тях изобщо не им пука, че съм на това самоубийствено нещо. Ще отстъпя, знам го.

– Моторите ме плашат.

Той се навежда и приближава носа си до моя. Ментовият му дъх ме успокоява.

– Вярваш ли ми?

– Да – отговарям мигновено. Бих му поверила живота си. Но не мога да се доверя на разума си, когато съм с него.

Той кимва, полага целува върха на носа ми и кляка отново пред мен. Сваля обувките ми, напъхва краката ми в панталоните, вдига ги и ги закопчава свободно. После вади удобно кожено яке и взима чантата ми, за да ми го облече. Накрая ми обува и ботуши.

– Махни фибите от косата си – заповядва той и напъхва обувките и новата ми рокля табу в прекалено голямата ми работна чанта. Изненадана съм, че не захвърли дрехата на земята и не започна да я гази.

Протягам се и започвам да свалям степенките.

– Къде е твоето кожено облекло?

– Не ми трябва такова.

– Защото нищо не те унищожава ли?

Той задържа каската над главата ми.

– Не, жено, защото се унищожавам сам.

– Какво означава това?

– Нищо. – Той пропуска въпроса и слага каската на главата ми, като по този начин ме кара да замълча. Започва да нагласява каишките под брадичката ми, а аз имам чувството, че главата ми е напъхана в презерватив. Размърдвам врата си и той вдига визьора.

– Трябва да носиш защитни дрехи – мъмря го аз. – Щом караш мен да го правя.

– Не съм готов да рискувам с теб. Както и да е. – Плесва ме по задника. – Изглеждаш много секси. – Удължава презрамките на чантата ми и я прехвърля през рамото ми, така че да остане върху гърба ми. – За да се качиш на мотора, сложи левия си крак на степенката и преметни десния, разбра ли?

Кимвам и гледам с възхищение как той си слага каската и прехвърля дългия си крак през мотора, пали го и сякаш го държи с мощните си бедра. Той ме поглежда и ми дава знак да се качвам, така че аз неохотно се приближавам, слагам ръка на рамото му и след като прехвърлям десния си крак, обхващам талията му с ръце.

– Чувствам се еуфорично.

Той извръща глава.

– Нищо ти няма. Дръж се за кръста ми, но не стискай много силно. Когато се накланям, следвай моите движения и не спускай крака на земята, когато спираме. Дръж ги върху степенките. Ясно?

Кимвам.

– Свали визьора! – нарежда ми той и нагласява своя.

Подчинявам се и се накланям напред, като го обгръщам с ръце и притискам колене към бедрата му.

Вибрациите на мотора минават през мен, докато Джеси го форсира и го избутва на улицата с краката си. След това бавно и внимателно се включва в движението. Сърцето ми бие в гърдите, бедрата ми се притискат силно в неговите, но той очевидно е решил да кара спокойно, докато съм зад него и аз го обичам още повече заради това. Той внимателно натиска спирачките, завива гладко и аз се хващам, че повтарям движенията му. Напускаме пределите на града, не знам къде отиваме, но не ми пука. Ръцете и краката ми са притиснати към този едър и здрав мъж, въздухът препуска покрай мен и аз се чувствам абсолютно жива. Но в един момент разпознавам пътя за имението и радостта ми повяхва незабавно. Нищо не би било по-подходящо за край на този безумен ден от това да се срещна със старите нацупени устни. Опитвам се да убедя сама себе си, че трябва да съм над нещата и да не обръщам внимание на нейната явна ревност и язвителност. Много бих искала да знам обаче защо тя се държи по този начин.

Тежките порти на входа се отварят в момента, в който Джеси се отклонява от главния път, и той продължава надолу по чакъления път към имението, като спира съвсем плавно.

Вдига визьора си и казва:

– Слизай!

Прехвърлям крака си доста елегантно и заставам на чакъла, встрани от мотора. Джеси сритва стойката и закрепва машината, а след това слиза с лекота. Сваля каската, русата му коса се пръсва във всички посоки и той прокарва ръце през нея, а след това оставя каската върху мотора и сваля и моята.

На лицето му е изписано колебание. Разтревожен е и това не ми харесва. Ухилвам се и скачам върху него, увивам ръце около врата му и сплитам крака на кръста му.

Той се смее.

– Каква усмивка само! Хареса ли ти? – Той ме държи с една ръка, докато оставя каската ми, след което ме прегръща с двете.

Накланям се назад, за да видя лицето му.

– Искам мотор.

– Забрави! Няма начин това да се случи, дори ако адът замръзне. Никога! Невъзможно! – Той поклаща глава, изражението му е ужасено. – Само с мен!

– Хареса ми. – Стягам ръце около врата му, накланям се отново напред, снишавам глава и го целувам страстно. Той стене одобрително, докато аз си прокарвам път навът­ре в устата му. – Благодаря ти.

Той леко хапе долната ми устна.

– Хммм. Повече от добре дошла си, бебче.

Напълно загубвам съмненията си. Когато се държи по този начин, той изцяло заличава спомените ми за неразумното му поведение и за стремежа му към пълен контрол. Истинска лудост.

– Защо сме тук? – питам. Не мога да сдържа разочарованието, което изпитвам след това невероятно возене до имението.

– Трябва да се справя с някои проблеми. Ти може да хапнеш междувременно. – Пуска ме на земята. – А след това ще те заведа у дома. – Отмята косата ми назад от лицето.

– Не нося нищо, – ще трябва да минем покрай нас, за да си взема това онова.

– Сам е тук. Донесе някои неща от Кейт. – Хваща ръката ми и ме дърпа към имението. Сам е донесъл нещата ми? Явно Джеси е мислил в перспектива. О, за Бога, дано Кейт ги е пакетирала! Мисълта за това как Сам се хили нагло, докато рови в чекмеджето с бельото ми, ме кара да се изчервя.

Джеси ме води нагоре по стълбите и през вратата към фоайето. Мястото изглежда доста пълно тази вечер. От ресторанта и от бара се чуват разговори и смях, но ние подминаваме и двете и се насочваме право към кабинета на Джеси. Изпитвам облекчение. На първо място в списъка ми с приоритети е да избягвам среща с нацупените устни.

Минаваме през слънчевата стая, в която няколко групи хора са се разположили по диваните с питиета в ръка. Разговорите замират в момента, в който ни виждат. Мъжете вдигат чаши, а жените заглаждат косите си, изправят гърбове и залепват нелепи усмивки на лицата си, които изчезват бързо, щом очите им се спират върху мен. Аз съм изцяло облечена в кожа, а Джеси буквално ме влачи след себе си.

– Добър вечер! – поздравява той, докато преминаваме покрай тях.

Чувам хор от приветствия. Всички мъже ми се усмих­ват, докато жените ми хвърлят подозрителни погледи. Готова съм да се обзаложа, че луксът не е единствената причина жените да харесват имението.

– Джеси – чувам буботенето на Големия Джон някъде отпред и откъсвам очи от групата бесни жени, за да открия, че той излиза от кабинета на Джеси. Кима ми и аз му кимвам в отговор.

– Някакви проблеми? – пита Джеси, като ме води към кабинета си.

Джон влиза след нас и затваря вратата след себе си.

– Имаше малък проблем в общата зала, който вече е разрешен – дълбокият му глас е монотонен. – Един от клиентите беше твърде превъзбуден.

Мръщя се и гледам към Джеси. Каква обща зала? Виждам как той леко поклаща глава към Джон, преди да отправи внимателен поглед към мен.

– Всичко е наред – казва Голямото момче. – Отивам в залата за наблюдение. – И се отправя към вратата.

– Каква е тази обща зала? – Не мога да сдържа любопитството си. Никога не съм чувала за нещо подобно.

Той ме придърпва към себе си за яката на коженото ми яке, маха чантата от гърба ми и ме целува собственически, като почти ме разсейва от въпроса.

– Харесвам те в кожа – казва той замислено, докато сваля ципа, избутва бавно якето от раменете ми и го хвърля на дивана. – Но те обичам в дантела. – Сваля ципа на панталоните и започва да описва кръгове с върха на носа си по моя. – Винаги в дантела.

Гледам как ръцете му се справят със закопчалките и пулсът ми се ускорява.

– Мислех, че имаш работа – прошепвам.

Той ме повдига, отнася ме до голямото си бюро и ме поставя на ръба. Маха ботушите ми и ги захвърля на дивана, а после се подпира и се навежда, докато лицата ни не се оказват на сантиметри едно от друго.

Зелените му очи, изпълнени с желание, ме пронизват.

– Това може да почака. – Той ме притиска с едната си ръка към повърхността на бюрото. – Подлудяваш ме, жено! – казва, пресяга се надолу и откопчава бялата ми риза, като междувременно се настанява между бедрата ми.

– Ти ме подлудяваш. – Дишам тежко и извивам гръб, когато топлите му ръце се плъзгат леко по гърдите ми.

Той се усмихва загадъчно.

– Значи сме луди един за друг. – Придърпва чашките на сутиена ми надолу, прокарва палците си по зърната ми и праща безкрайни тръпки на удоволствие по тялото ми. Погледите ни се срещат.

– Може би – съгласявам се. Много ми се иска да съм му бясна.

– Между нас няма може би. – Той пъха ръка под кръста ми и ме придърпва нагоре, като целува врата ми. После прокарва език нагоре към лицето ми, а аз вплитам пръс­ти в меката му коса и въздишам доволно. Перфектно. Ще се сприятеляваме.

Вратата на офиса се отваря рязко и Джеси ме придърпва към гърдите си покровителствено, а вероятно и за да ме скрие.

– Извинете!

– За Бога, Сара! Чукай! – крещи ù той. Доволна съм от тона, с който ù говори. Аз съм полугола върху бюрото му, но Джеси ме прикрива доста добре. Той не ме оставя да помръдна, но се извръща леко и поглежда недоволно към Сара. Виждам я за миг на вратата. Облечена е с червена рокля, която подхожда на червилото ù, а киселата ù физиономия е толкова очевидна, колкото и изкуствените ù цици.

– Най-сетне я облече в кожа, така ли? – казва тя с многозначителна усмивка, завърта се на пети и напуска. Вратата се тряска силно, а Джеси недоволно извърта очи. Не мисля, че някога съм харесвала по-малко друг човек.

– Какво искаше да каже? – питам. Имам усещането, че съм част от някаква скрита шега.

– Нищо. Не ù обръщай внимание! Опитва се да е забавна – мърмори той. Настроението му се е променило драстично.

Аз изобщо не я намирам за забавна, но краткият му студен отговор ме кара да се замисля дали има смисъл да настоявам. По дяволите, иска ми се да свърши с това, което започнахме.

Той ме повдига от бюрото и ме оставя да стъпя, а след това вдига чашките на сутиена, закопчава ризата ми и сваля кожените панталони от краката ми. Сега ще изглеждам абсолютно смачкана. Той вдига чантата ми от пода и ми обува обувките, а аз се опитвам да напъхам ризата под колана на панталоните, така че да съм малко по-представителна. Гледам как Джеси сяда в своя огромен въртящ се стол от кафява кожа. Смълчал се е. Лактите му са отпуснати върху страничните облегалки, пръстите му докосват устните и той гледа замислено как се оправям.

– Какво? – питам. Той изглежда потънал в размишления.

– Нищо. Гладна ли си?

Повдигам рамене.

– Малко.

Ъгълчетата на устните му се повдигат в усмивка.

– Малко? Пържолите са чудесни. Искаш ли една? – ким­вам. Да, бих могла да хапна една пържола. Той вдига телефона и набира няколко цифри. – Ава ще яде пържола. – Оставя слушалката върху рамото си. – Как я предпочиташ?

– Средно препечена.

Той отново вдига слушалката.

– Средно препечена с картофи и салата. – Поглежда ме въпросително. Отново кимвам. – В кабинета ми... И донеси вино... „Зинфандел“. Това е всичко. Да. Благодаря. – Той затваря и набира отново. – Джон... Да... Готов съм, стига и ти да си готов. – Затваря, след което звъни още веднъж. – Сара... Добре, не се тревожи. Донеси ми последните сведения за посещенията! – И затваря отново. – Седни! – Сочи дивана под прозореца.

Започвам да се чувствам неудобно. Апетитът ми изчезва почти напълно. По дяволите! Не обичам да идвам тук.

– Мога да си тръгна, ако си зает.

Той се намръщва и ми хвърля въпросителен поглед.

– Не, седни!

Насочвам се към дивана и се разполагам удобно върху меката кафява кожа. Чувствам се неудобно и странно излишна. Няма какво да правя, затова вадя бележника си от чантата и започвам да си записвам подробности по разширението на имението. Често поглеждам нагоре и виждам как той ме гледа и всеки път ми се усмихва окуражително, но това не успява да ме спаси от неудобството.

След около двайсет минути на вратата се чука, Джеси казва „Влез“, Пит внася поднос с храна и се насочва към мен.

– Благодаря, Пит – усмихвам се, докато той поставя подноса пред мен и ми подава прибори, обвити в бяла ленена салфетка.

– Удоволствието е мое. Искате ли да ви отворя виното?

– Не – поклащам отрицателно глава. – Ще се справя.

Той кимва и тихо напуска стаята.

Махам капака от чинията и усещам невероятен аромат, който възвръща апетита ми. Развивам салфетката, вадя ножа и вилицата и загребвам малко салата. Това е най-шарената салата, която съм виждала някога – чушки, цветен лук и дузина разноцветни марули, залети с ароматизирано олио. Салатата е прекрасна. Бих могла да ям само нея.

Скръствам крака в глезените, слагам подноса в скута си, отрязвам си парче от пържолата и мъркам доволно. Храната в имението е много добра.

– Харесва ли ти?

Джеси отпуска брадичката си върху рамото ми.

– Много – смутолевям, докато дъвча месото. – Искаш ли да опиташ?

Той кима и отваря уста. Отрязвам едно парче и го повдигам над рамото си, за да го вземе.

– Хммм, много е добра – казва той, докато дъвче.

– Още? – питам. Той ме гледа с признателност, а аз му отрязвам още едно парче и отново му го подавам през рамо. Той ме гледа, докато затваря плътните си устни около вилицата и бавно издърпва месото. Не мога да спра голямата усмивка, която се появява на лицето ми. Очите му блестят от удоволствие и той се мъчи да потисне собствената си усмивка, докато дъвче. Поставя ръце на раменете ми, заравя глава във врата ми и започва нежно да гризва кожата ми.

– Ти си по-вкусна.

Смея се, когато той с ръмжене се навира под брадичката ми. Свивам глава в раменете си, когато се премества на ухото ми. Горещият му дъх изпраща тръпки по цялото ми тяло. Той успява да извлече толкова разнопосочни реакции от мен – крайното раздразнение, крайното желание и крайното щастие са само няколко от тях.

– Ти яж – казва, докато целува нежно слепоочието ми, а палците му започват кръгообразни движения по раменете ми. – Напрегната си. Защо си напрегната?

Завъртам глава неколкократно. Напрегната съм, защото съм тук – това е единствената причина. Как може една жена да ме кара да се чувствам толкова неудобно? На вратата се чука.

– Да. – Той продължава да разтрива рамената ми, след като Сара влиза.

И като говорим за вълка... Атмосферата се вледенява моментално. Тя вижда, че Джеси ме разтрива, и изражението ù се променя значително. Аз го забелязвам, но той не е наясно с прикритата ù студенина. Стягам се още повече и внезапно ми се приисква Джеси да спре да ме масажира.

– Графиците – промърморва тя, размахва папката и умишлено я поставя на бюрото на Джеси, а после се обръща към нас и от очите ù към мен буквално хвърчат кинжали.

– Благодаря, Сара. – Той се навежда, докосва бузата ми с устни, вдишва дълбоко и ме пуска. – Сега имам работа, бебче. Изяж си вечерята! – Виждам как Сара се мръщи за кратко, но успява да възвърне фалшивата усмивка на нацупените си устни в момента, в който Джеси се обръща към нея. Той бърка в джоба си и казва: – Преведи сто хиляди по тази сметка по най-бързия начин! – казва той, като ù подава плика.

– Сто хиляди? – изтърсва тя и поглежда надолу.

– Да. Още сега, моля те. – Той я оставя да се взира в плика и сяда на мястото си зад бюрото, без да обръща внимание на зиналата ù уста. Тя ми хвърля убийствен поглед. Едва тогава разбирам, че това е пликът, който Сали му даде.

Сто хиляди ли? Това е прекалено много. Какво мисли той? Трябва ли да кажа нещо? Поглеждам към Сара и виждам, че тя ме проучва внимателно със свити устни. Не я обвинявам. Боже, тя вече мисли, че съм с него заради парите.

– Това е всичко. – Джеси я освобождава и тя се обръща да си тръгне, но не и преди да ми е отправила намръщен поглед.

Сара бавно върви към вратата и среща Джон на прага. Голямото момче ù кимва, прави ù място да премине и затваря след нея. После ми кимва и аз се усмихвам, преди да се съсредоточа отново върху вечерята си. Апетитът ми отново е изчезнал. Сто хиляди? Оставям подноса на масичката за кафе и си наливам малко вино, но забелязвам, че Пит е донесъл само една чаша, така че отивам до бюфета, взимам водна чаша за себе си и се връщам на дивана, за да налея. Когато поставям винената чаша на бюрото на Джеси, Джон спира да говори и поглежда първо чашата, а след това и мен.

– Няма нужда. Благодаря ти, бебче – усмихва се Джеси. – Ще карам.

О! – Взимам чашата. – Съжалявам.

– Няма защо. Изпий я ти! Поръчах виното за теб.

Заемам мястото си на дивана и отварям списание, наречено „Супербайк“. То е единственото, така че се надявам да ме разсее малко.

Нямам идея колко време минава. Потънала съм в подробности за четиритактови двигатели, за конски сили и за предстоящото изложение на мотори в Милано, когато усещам топли ръце да обхващат врата ми иззад мен. Отпускам глава назад, за да го погледна.

– Започнах нещо, нали? – Той се навежда и ме целува по челото.

– Защо не си си взел 1198?

Той се усмихва.

– Взех си, но предпочитам 1098.

– О! Колко имаш?

– Дванайсет.

– Дванайсет? – въздишам. – Всичките ли са клас „Супербайк“?

Той се усмихва леко.

– Да, Ава, всичките са клас „Супербайк“. Хайде, ела, ще те прибера у дома.

Оставям списанието на масата и се изправям.

– Знаеш ли, и ти трябва да носиш кожени дрехи – казвам нехайно.

– Знам, че трябва. – Той поема ръката ми и ме повежда към вратата.

– Тогава защо не носиш?

– Карам мотор от... – той се спира насред изречението и ме поглежда – от много години.

– В един момент ще трябва да ми кажеш на колко години си.

Усмихвам се широко и получавам в замяна радостна усмивка от Джеси.

– Може би – казва той тихо.

Минаваме през имението и откриваме Сам и Дрю на бара. Сам явно няма да се среща с Кейт тази вечер. Той изглежда както обикновено. Дрю е с черен костюм и пригладена назад черна коса.

– Мой човек! – поздравява Сам. – Ава, харесват ми твоите малки гащички. – И ми подава познат спортен сак.

Ще ми се да потъна в земята, лицето ми пламва. Поглеждам към Джеси и виждам как от цялото му същество струи гняв.

– Не насилвай шибания си късмет, Сам – предупреждава го той и тонът му е напълно сериозен. Усмивката на Сам се стопява, той помирително вдига ръце, а Дрю изпуска задържания си дъх и оставя бирата на бара.

– Всичко си има граници, Сам – казва той в съгласие с реакцията на Джеси срещу неуместния коментар.

– Да, съжалявам – измърморва Сам и ме поглежда явно опитвайки се да потисне усмивката си.

Оглеждам пълния бар и виждам доста хора, които се разхождат и разговарят, някои вдигат ръка за поздрав към Джеси, но никой не го приближава. Долавям същата враждебност от страна на жените тук, каквато и в лятната стая. Дали Джеси е наясно, че има толкова много обожателки? Имам чувството, че съм го откраднала и вече съм сигурна, че бизнесът е основан единствено благодарение на господаря на имението и на неговия невероятен външен вид.

– Ще прибера Ава у дома. – Джеси взима сака от мен. – Ще тичаш ли утре? – пита той Сам.

– Не, може да съм вързан – хили ми се той.

Чувствам как червенината ми се засилва. Никога няма да свикна с неговото безочие и с ужасните му коментари.

– Къде е Кейт? – питам. Трябва да ù се обадя.

– Имаше да прави няколко доставки. Беше много развълнувана, че ще има възможността да отнеме девствеността на „Марго Джуниър“. Бях отхвърлен заради розов ван. – Той отпива от бирата си. – Ще отида натам, щом свърша тук.

– Щом свършиш с кое? – пита Дрю с повдигната вежда.

– Да те чукам – изрича ядно Сам.

Мръщя се и Джеси ме издърпва от бара.

– Довиждане, момчета! Кажи на Кейт, че Ава е с мен! – подвиква той през рамо, аз им махам със свободната си ръка, докато Джеси ме тегли през бара, а те вдигат бутилки за довиждане и се подсмихват.

Джеси ме отвежда до „Астън Мартин“ доста бързо и ми отваря вратата, за да се кача.

– Искам да се возя на мотора – възразявам. Пристрастена съм.

– Точно сега те искам в дантела, не в кожа. Качвай се! – Очите му са потъмнели и са изпълнени с желание и обещания. Кога се случи това?

Качвам се в колата, събирам краката си и го чакам да се настани до мен. Той се понася бързо по пътя към портите с ясна мисия. Хвърлям поглед към възхитителния профил на мъжа до мен. Изглежда отпуснат, докато кара, а погледът му отскача към мен за миг и отново се връща на пътя. Личи, че силно се опитва да потисне усмивката си.

– Сто хиляди лири са огромна предплата – казвам хладно.

– Така ли?

– Знаеш, че е така. – Поглеждам го предизвикателно, докато той се опитва да запази сериозното си изражение.

– Подценяваш способностите си.

– Сигурно съм най-скъпата проститутка за всички времена. – Извръщам се и виждам как устните му се изпъват в права линия.

– Ава, ако отново кажеш нещо подобно за себе си...

– Пошегувах се.

– Виждаш ли ме да се смея?

– Имам и други клиенти, на които трябва да обръщам внимание – информирам го смело. Той не може да очаква от мен да посветя цялото си работно време на неговото имение или на него. Силно се съмнявам, че ще ми се размине, а и Патрик ще стане особено подозрителен, ако никога не се появявам в офиса.

– Знам, но аз съм специален клиент. – Той се пресяга, стиска коляното ми и аз се вглеждам в мрачната му усмивка.

– Специален, значи? – подсмихвам се, а той вкопава пръсти в меката част над бедрото ми.

Джеси засилва звука и Елбоу32 ме карат да се отпусна назад в седалката, докато гледам как светът минава покрай нас. Точно сега съм наистина влюбена в него, не просто влюбена в него. И като изключим промеждутъка от време по обeд, това ще се окаже един прекрасен ден.

32 Elbow – английска алтернатив група. Б.пр.