Неукротима любов

6.

Куин беше излязъл сам. За първи път в живота си.

Което, като се замислеше, си беше направо статистическа невъзможност. Беше прекарал толкова много нощи като се биеше, пиеше и правеше секс във и около клубовете на Колдуел, че поне един-два пъти все трябва да му се е случило да е бил сам. Но не. Когато влезе в «Желязната маска», за първи път не беше заедно с двамата си «съучастници».

Само че сега нещата бяха различни. Времената се бяха променили. Приятелите му — също.

Джон Матю беше щастливо обвързан, така че когато не беше дежурен (като тази вечер), си оставаше вкъщи при Хекс, своята шелан, и се опитваше да види точно колко може да издържи леглото им. Вярно, Куин може и да беше неговият аструкс нотрум, обаче Хекс беше симпат убиец, така че бе повече от способна да се грижи за безопасността на своя мъж, а и имението на Братството беше същинска крепост, в която не би могъл да проникне дори отряд на спецчастите. Така че двамата с Джон се бяха разбрали… без да го обявяват на всеослушание.

А що се отнася до Блей…

Куин нямаше намерение да мисли за най-добрия си приятел. Не. Ни най-малко.

Той включи на автопилот за забивки и започна да оглежда посетителите на заведението. Имаше една-единствена причина да идва тук… и тя бе същата, довела и останалите готи. Не търсеше романтична връзка. Нито дори малко близост. Ставаше въпрос единствено и само за секс, а когато той свършеше, следваше просто: «Благодаря, госпожо (или господине — в зависимост от настроението му), аз бях дотук». Защото после щеше да има нужда и от друг. Или дори — други.

И тази нощ нямаше начин един път да му е достатъчен. Направо му идеше да си смъкне кожата, толкова отчаяно тялото му се нуждаеше от освобождаване. Човече, открай време си падаше по чукането, но през последните няколко дни либидото му се беше превърнало в истински звяр…

Можеше ли изобщо да се каже, че Блей все още беше най-добрият му приятел?

Куин поспря и се огледа за някоя стена, в която да си удари главата. За бога, да не беше на пет години! Порасналите вампири нямаха «най-добри приятели». Не се нуждаеха от такива. Особено ако въпросният вампир чукаше някой друг. По цял ден. Всеки ден.

Куин се приближи до бара.

— «Херадура». Двойна. И нека да е «Селекшън Сюприма».

Зад плътния молив и изкуствените мигли очите на жената блеснаха.

— Това като за начало ли ще е?

— Аха.

Ако се съдеше по начина, по който тя прокара ръка по плоския корем и бедрото си, Куин очевидно би могъл да си поръча и нея. Подаде й кредитната си карта и тя я пое, като разлюля гърди пред него и се наведе толкова напред, сякаш се опитваше да вдигне нещо от пода със зърната си.

— Веднага ще ти донеса питието.

Каква изненада.

— Чудесно.

Тя се отдалечи, полюшвайки бедра, но всъщност си губеше времето — изобщо не беше онова, което Куин търсеше за тази вечер. Ама ни най-малко. Първо, не беше от правилния пол. И второ, той нямаше намерение да си избере някого с тъмна коса. Всъщност, и сам не можеше да повярва какво иска.

Да си далтонист си има своите недостатъци, но когато носиш единствено черни дрехи и работиш през нощта, през по-голямата част от времето това не е проблем. Пък и очите му бяха толкова чувствителни, когато ставаше дума за различните отсенки на сивото, че той буквално различаваше «цветове» — беше просто въпрос на наситеност. Например, можеше да разпознае блондинките в заведението. Да различи чернокосите от онези с кестенява коса. Вярно, можеше да се заблуди с онези шибани идиотки, които си боядисваха косата, ала обикновено усещаше, че нещо не е наред, защото оттенъкът на кожата им никога не пасваше.

— Заповядай — каза барманката.

Куин се пресегна, вдигна малката чашка и я изпразни, а после я остави обратно на бара.

— Защо не опитаме същото още един-два пъти?

— Веднага — тя отново навря едрите си гърди в лицето му, без съмнение — с надеждата той да ги опита. — Ти си моят клиент номер едно. Защото очевидно не се плашиш от пиене.

Аха. Сякаш способността да обърнеш двойна доза текила на един дъх беше нещо забележително. Господи, при мисълта, че някой с подобна ценностна система има правото да гласува, отново му се прииска да заблъска глава в някоя стена.

Човеците бяха направо жалки.

Макар че, помисли си той, когато се обърна и обходи тълпата с поглед, може би нямаше да е лошо да поукроти топката на гадното си отношение. Тази вечер самият той също бе доволно жалък. Особено когато в ъгъла забеляза двама мъже, притиснати толкова плътно, че ги разделяха единствено кожените им панталони. Естествено, единият от тях беше рус. Досущ като братовчед му. Както можеше да се очаква, пред очите му начаса се заредиха най-различни хипотетични сценарии, включващи Блей и Сакстън — като стадо коне, отприщени на моравата на съзнанието му, оплесквайки я цялата с отпечатъци от копита и конски фъшкии.

Само дето те изобщо не бяха хипотетични, нали? В края на всяка нощ, след Последното хранене, когато всички в имението на Братството ставаха от масата и се разотиваха, за да си вършат своята работа, Блей и Сакстън дискретно се отправяха към голямото стълбище, поемаха по коридора на горния етаж и изчезваха в спалните си.

Никога не се държаха за ръце. Никога не се целуваха пред другите. Не си разменяха страстни погледи скришом. Но нали Блей беше джентълмен. А Сакстън, изисканата му курва, го биваше да се преструва.

Да, братовчед му си беше истинска курва…

«Не, не е», изтъкна едно тъничко гласче. «Ти просто го мразиш, защото чука твоето момче.»

— Той не е моето момче.

— Какво каза?

Куин хвърли яростен поглед към онзи, който се бе обадил… и побърза да укроти топката. Бинго!

До него бе застанал мъж, около метър и осемдесет, със страхотна коса, хубаво лице и невероятни устни. Дрехите му не бяха чак толкова готически, но все пак на бедрото му имаше някакви вериги, както и две халки в едното ухо. Ала онова, което реши въпроса, беше цветът на косата му.

— Говорех си сам — промърмори Куин.

— А! И аз често го правя — мъжът се усмихна за миг и отново насочи вниманието си към…

— Какво пиеш? — попита Куин.

Мъжът вдигна полупразна чаша.

— Водка с тоник. Не понасям плодовите гадости.

— Нито пък аз. Текила. Чиста.

— «Патрон»?

— Никога. Само «Херадура».

— А! — типът се обърна и се загледа в тълпата. — Падаш си по истинските неща.

— Аха.

Куин искаше да попита господин Водка с тоник дали оглежда мадамите или мъжете, но си замълча. Човече, косата му беше страхотна. Гъста. Леко начупена по краищата.

— Търсиш ли някого специално?

— Може би. А ти?

— Определено.

Типът се засмя.

— Пълно е с готини жени. Изборът си го бива.

Мамка му. Ама че късмет — оказа се хетеро. От друга страна, защо да не споделят нещо и да видят как ще се развият нещата. Мъжът се приведе и му протегна ръка.

— Казвам се…

Погледите им се срещнаха и той така и не довърши, но това нямаше значение. Куин изобщо не го бе грижа за името му.

— Очите ти различен цвят ли имат? — попита мъжът.

— Аха.

— Това е адски… готино.

Е, да. Освен ако не си вампир, роден в глимерата. В такъв случай беше физически дефект и означаваше, че си генетично увреден, следователно — срам за семейството си и обречен никога да не се обвържеш.

— Благодаря — каза на глас. — Твоите какъв цвят са?

— Не можеш ли да го различиш?

Куин потупа сълзата, татуирана под окото му.

— Далтонист.

— Ясно. Моите са сини.

— И си червенокос, нали?

— Как разбра?

— Оттенъка на кожата ти. Освен това си блед и имаш лунички.

— Невероятно — типът се огледа наоколо. — Тук е толкова тъмно… не предполагах, че е възможно да се забележи.

— Е, явно е възможно.

А наум добави: «Защо не ти покажа и някой друг от триковете, които умея?»

Новото приятелче на Куин се усмихна и отново се зае да оглежда тълпата. След минута обаче каза:

— Защо си ме зяпнал по този начин?

«Защото искам да те чукам.»

— Напомняш ми на един човек.

— На кого?

— Някой, когото изгубих.

— О! Мамка му, съжалявам.

— Няма нищо. Вината беше моя.

Кратка пауза.

— Значи си гей, а?

— Не.

Типът се засмя.

— Извинявай. Просто си помислих… Значи е бил просто добър приятел, така ли?

Не последва отговор.

— Ще си поръчам още едно. Защо не се погрижа и за теб?

— Благодаря, мой човек.

Куин се обърна и повика барманката с жест. Докато я чакаше да се приближи, обмисляше тактиката си. Още малко пиене. А после — жени. Стъпка номер три щеше да бъде да отидат в някоя от тоалетните и да изчукат момичето (или момичетата).

А след това… още контакт с очи. За предпочитане, когато един от тях или и двамата бяха вътре в някоя жена. Защото колкото и червенокосото копеле да обясняваше как си пада по мадами, то също бе усетило искрата между тях, когато се бяха погледнали… а «хетеро» беше относителен термин. Малко като «девствен».

Което в случая важеше и за двамата. В крайна сметка, Куин никога, ама никога не чукаше червенокоси. Ала тази нощ щеше да направи изключение.