Неукротима любов

47.

— Слънцето! Господи! Бързо, най-добре…

Мани се събуди напълно във въздуха: очевидно беше скочил от леглото, повличайки завивката и няколко възглавници със себе си и сега те всички се приземиха накуп — краката му, одеялото и четирите възглавници.

Слънчевите лъчи струяха през огромните прозорци и обливаха спалнята с ярка светлина.

Пейн беше тук, казваше умът му. Тя беше тук. Оглеждайки се трескаво наоколо, той се втурна в банята. Нищо. Обиколи на бегом останалата част от апартамента. Нищо.

Потърквайки глава, Мани се върна до леглото… и тогава осъзна, че все още пази всичките си спомени. За нея. За Джейн. За копелето с козята брадичка. За операцията и за… невероятното изживяване под душа. И за Глори. Какво, по…

Наведе се, вдигна една от възглавниците от пода и я поднесе към носа си. Да, Пейн определено беше лежала до него. Но защо беше дошла? И ако го бе сторила, защо не беше изтрила спомените му?

Той отиде в преддверието, грабна мобилния си телефон и… Е, всъщност не можеше да й се обади. Не знаеше номера й. В продължение на един дълъг миг остана там като истукан.

А после си спомни, че се бе съгласил да се срещне с Голдбърг след по-малко от час.

Изпълнен с напрежение и паника, за които не виждаше точна причина, Мани си облече анцуг и се качи в асансьора. Във фитнес залата кимна на останалите трима мъже, които вдигаха тежести или правеха коремни преси, и се качи на бягащата пътека, която обикновено използваше.

Беше забравил шибания айпод, ала мозъкът му работеше трескаво, така че между ушите му определено не беше тихо. Докато влизаше в обичайния си ритъм, се опита да си припомни какво се бе случило след като си беше взел душ предишната нощ… но безуспешно. Но нямаше никакво главоболие. Което навеждаше на мисълта, че тази дупка в паметта беше напълно естествена и се дължеше на алкохола.

По време на тренировката му се наложи да усили скоростта един-два пъти — очевидно някой задник беше направил нещо с машината и ремъкът запъваше. На петия километър изведнъж си даде сметка, че няма махмурлук. От друга страна, главата му беше бръмнала заради толкова неща, че му беше трудно да забележи някаква си болка.

Когато петнайсетина минути по-късно слезе от пътеката, му трябваше хавлия, така че се насочи към купчината до изхода. Един от останалите в залата стигна едновременно с него, но отстъпи почтително.

— Първо ти, мой човек — каза мъжът, посочвайки кърпите.

— Благодаря.

След като се избърса, Мани се отправи към изхода, ала поспря за миг, когато забеляза, че всички в залата бяха преустановили това, което правеха, и го зяпат. Той погледна бързо надолу и видя, че с дрехите му всичко бе наред. На какво се дължеше това зяпане, по дяволите?

Когато влезе в асансьора, се протегна и си помисли, че би могъл да пробяга още десет… петнайсет километра. Без проблем. И въпреки пиячката, очевидно беше спал прекрасно, защото сега беше бодър и преливащ от енергия… но така става, когато кръвта ти е пълна с ендорфини. Дори когато се разпадаш на съставните си части, едно хубаво физическо усилие е по-добро от кофеина… или трезвеността.

Без съмнение рано или късно щеше да рухне, но щеше да се тревожи за това, когато се случеше.

Половин час по-късно влезе в заведението на «Старбъкс» на улица «Еверет», където преди години двамата с Голдбърг се бяха срещнали за първи път… разбира се, тогава малкото кафене все още не беше станало част от голямата верига. Голдбърг беше завършил Колумбийския университет и кандидатстваше за стажант в «Свети Франсис», а Мани беше част от екипа, чиято цел беше да го грабне — Голдбърг беше забележително талантлив още тогава, а Мани искаше да състави най-доброто отделение в страната.

Докато чакаше реда си на опашката, за да си поръча лате, той се огледа наоколо. Заведението беше претъпкано, но Голдбърг вече бе успял да намери маса до прозореца. В което нямаше нищо странно. Той открай време подраняваше за срещите си — вероятно беше тук поне от петнайсет, двайсет минути. Въпреки това не се оглеждаше за Манело, а се взираше в картонената си чаша, сякаш се опитваше да разбърка капучиното с помощта на волята си.

А… значи имаше да му каже нещо сериозно.

— Мануел? — повика типът зад щанда.

Мани взе поръчката си и си запроправя път между и покрай кафе маниаците, изложените чаши и дискове, както и триъгълната бяла дъска, върху която бяха написани специалитетите за деня.

— Здрасти — каза, докато се настаняваше срещу колегата си.

Другият хирург вдигна глава. И едва не подскочи.

— Ъъъ… здравей.

Мани отпи глътка кафе и се облегна в стола, при което извитата облегалка се впи в гръбнака му.

— Как си?

— Ами… добре. Господи, изглеждаш фантастично.

Мани потърка наболата си брада. Ама че лъжа. Не си беше направил труда да се обръсне и освен това носеше суитшърт и сини дънки. Определено не беше като слязъл от страниците на някое списание.

— Забрави ненужните любезности — той отпи още една глътка от латето. — Какво имаш да ми казваш?

Очите на Голдбърг започнаха да се стрелкат насам-натам. Най-сетне Мани се съжали над него.

— Искат да си взема отпуск, нали?

Голдбърг се прокашля.

— Управителният съвет смята, че така ще е най-добре за… всички.

— И те помолиха да поемеш моите задължения, нали?

Ново прокашляне.

— Ъъъ…

Мани сложи чашата си на масата.

— Няма нищо. Всичко е наред. Радвам се… ти ще се справиш чудесно.

— Съжалявам… — Голдбърг поклати глава. — Аз… Това изобщо не е правилно. Но… винаги можеш да се върнеш. Нали се сещаш… по-късно. Освен това почивката ти се отразява добре. Искам да кажа, че изглеждаш…

— Фантастично — сухо довърши Мани.

— Аха.

Точно това казваха хората, когато им беше жал за някого. Известно време двамата пиеха кафетата си в мълчание и Мани се зачуди дали Голдбърг си мисли същото, което и той: Исусе, как само се променяха нещата. Когато за първи път се бяха срещнали тук, Голдбърг бе също толкова нервен, колкото и сега, ала по съвсем различни причини. Кой да предположи, че един ден Мани ще бъде изпратен в принудителен отпуск. По онова време той се бе устремил към върха и нищо не можеше да го спре…

Поради което реакцията му на това искане от страна на съвета беше истинска изненада. Той всъщност не беше особено разстроен. Чувстваше се някак… изключил, сякаш всичко това се случваше на някой, който някога бе познавал, но с когото отдавна бе изгубил връзка. Да, случило се бе нещо сериозно… ала не му пукаше.

— Ами…

Прекъсна го звъненето на телефона му. И това какво наистина имаше значение за него, си пролича от трескавия начин, по който заопипва джобовете си, сякаш пуловерът му беше пламнал. Само че не беше Пейн. А ветеринарят.

— Трябва да вдигна — извини се той на Голдбърг. — Ще отнеме само две секунди. Да, докторе, как е… — Мани се намръщи. — Наистина? Аха. Да… да… аха… — широка усмивка сграбчи лицето му и бавно започна да го опъва, докато накрая стигна до ушите му. — Да. Нали? Истинско чудо.

Когато затвори и погледна към Голдбърг, видя, че веждите му бяха се бяха вдигнали нагоре.

— Добри новини. За коня ми.

Веждите на другия хирург подскочиха още по-нависоко.

— Не знаех, че имаш кон.

— Чистокръвна кобила. Казва се Глори.

— О! Леле.

— Падам си по конни състезания.

— Не го знаех.

— Аха.

И това беше краят на разговора за лични неща. От което на Мани му стана ясно всъщност колко много говореха за работа. В болницата двамата с Голдбърг бяха прекарвали часове в обсъждане на пациентите, колегите, ръководството. Сега? Нямаха кой знае какво да си кажат.

Въпреки всичко мъжът срещу него беше наистина свестен… и навярно бе следващият шеф на хирургията в «Свети Франсис». Разбира се, бордът на директорите щеше да потърси кандидати из цялата страна, ала изборът щеше да падне върху Голдбърг, защото останалите хирурзи, които се плашеха лесно и държаха на стабилността, го познаваха и му имаха доверие. Както и трябваше да бъде. В операционната Голдбърг беше невероятен, вършеше прекрасно и административната част от задълженията си и беше далеч по-уравновесен от Мани.

— Ще се справиш чудесно — каза Мани.

— Какво… о! То е временно, само докато ти… е, нали се сещаш, докато се върнеш.

И като че ли наистина го вярваше, което беше доказателство за добрия му характер.

— Аха.

Мани се размърда в стола си и кръстоса крака. Докато го правеше, погледът му попадна върху три момичета насреща му. Трябва да бяха на около осемнайсет и в мига, в който срещна очите им, те се разкискаха и доближиха глави, преструвайки се, че допреди миг не го бяха зяпнали.

Обзет от същото чувство като във фитнес залата, той се погледна. Не. Все още си беше напълно облечен. Какво, по…

Когато вдигна очи, видя, че едно от момичетата се беше приближило до тяхната маса.

— Здрасти. Приятелката ми мисли, че си готин. Ъъъ…

— Ами… благодаря.

— Това е телефонният й номер…

— А, не… Не — Мани взе листчето, което тя остави на масата, и го натъпка обратно в ръката й. — Поласкан съм, но…

— Тя е на осемнайсет.

— А аз съм на четирийсет и пет.

При тези думи челюстта на момичето увисна.

— Не може да бъде!

— Може — той прокара пръсти през косата си, чувствайки се като в епизод на някой тийнейджърски сериал. — Освен това имам приятелка.

— О! — момичето се усмихна. — Разбирам… Можеше с това да започнеш. Нямаше нужда да лъжеш, че си някакъв прашлясал дъртак.

И с тези думи тя се върна на масата си. Настани се на мястото си и след малко оттам се разнесе колективен стон. А после Мани получи няколко намигвания. Той погледна към Голдбърг.

— Детска им работа. Честно…

— Ъъъ… да.

Добре, време беше да сложи край на цялата тази неловкост. Мани погледна през прозореца, обмисляйки как да се оттегли оттук…

И тогава видя отражението си. Същите високи скули. Същата квадратна челюст. Същите устни и нос. Същата черна коса. Да, въпреки това имаше нещо различно. Приведе се напред и си помисли… очите му бяха…

— Трябва да отида до тоалетната — каза спокойно. — Ще ми пазиш ли кафето, преди да си тръгнем?

— Разбира се — Голдбърг се усмихна облекчено, сякаш беше доволен, както че скоро щяха да си тръгнат, така и че има нещо за правене. — Не бързай.

Мани се изправи и отиде в унисекс тоалетна. Почука и когато не получи отговор, отвори вратата и запали осветлението и вързания с него вентилатор. Заключи се вътре и застана пред огледалото, на което беше залепен мъничък надпис: «Моля служителите да си мият ръцете».

Лампата беше директно над умивалника. По всякакви правила на логиката би трябвало да изглежда ужасно: изпит от изтощение, под очите му — торбички, в които човек можеше да напъха багаж за цяла седмица, и кожа с цвят на хумус.

Обаче огледалото не показваше нищо такова. Дори на калпавата флуоресцентна светлина, която струеше отгоре му, той изглеждаше десет години по-млад, отколкото си се спомняше. Буквално пращеше от здраве, сякаш някой бе прикачил негова стара снимка върху сегашното му тяло.

Отстъпи назад, протегна ръце пред гърдите си и клекна, след което се изправи, давайки на ставите си възможността да изпукат недоволно. Както и на бедрата си, които бе упражнявал допреди по-малко от час, да възнегодуват. Или пък гърбът му.

Никаква болка. Никаква схванатост. Никакъв дискомфорт. Тялото му преливаше от сила.

Мислите му се върнаха към онова, което главният ветеринар му беше казал по телефона с глас, едновременно объркан и възторжен: «Костта се е възстановила, а кракът й е напълно излекуван, сякаш никога не е бил счупен».

Исусе… Христе. Ами ако Пейн бе направила своята магия и върху него? Докато бяха заедно? Възможно ли бе, без никой от тях да си даде сметка, тя да го бе «излекувала» от ефекта на времето… връщайки го назад не просто с месеци, а с цяло десетилетие, ако не и повече?

Мани стисна разпятието, което висеше на врата му.

В този миг някой почука на вратата и той пусна казанчето, макар да не беше използвал тоалетната, а след това остави водата да тече известно време в мивката, та отстрани да не изглежда така, сякаш прави нещо съмнително вътре. После излезе като в мъгла, кимна на закръглената жена, която искаше да влезе, и се отправи към Голдбърг.

Когато седна на мястото си, трябваше да избърше внезапно овлажнелите си от пот длани в панталона си.

— Искам да те помоля за услуга — каза той на бившия си колега. — Нещо, за което не бих се обърнал към никой друг…

— Само ми кажи. Каквото и да е. След всичко, което си сторил за мен…

— Искам да ме прегледаш. И да ми направиш снимки.

Голдбърг кимна начаса.

— Нямах намерение да повдигам въпроса, но мисля, че идеята е добра. Главоболията… белите петна в паметта. Трябва да се увериш, че не се касае за… заболяване — той спря дотук, тъй като не искаше разговорът да стане прекалено мрачен или да се превърне в спор. — Макар че, господи, наистина говорех сериозно — никога не си изглеждал по-добре.

Мани взе чашата с кафе от масата и се изправи, ала усещането за неотложност, което бръмчеше във вените му, не се дължеше на кофеина.

— Да вървим. Имаш ли време сега?

Голдбърг напълно споделяше припряността му.

— За теб винаги ще имам време.