Неукротима любов

18.

В клиниката на тренировъчния център, Пейн правеше упражненията си… както бе започнала да мисли за тях. Легнала в болничното легло и отместила възглавниците настрани, тя скръсти ръце на гърдите си, стегна мускулите на корема си и бавно се надигна. Когато застана в седнало положение, разпери ръце и също така бавно се отпусна назад.

Камо един път бе достатъчен, за да накара сърцето й да забие учестено, а дишането й да стане тежко, ала си даде съвсем кратка почивка, преди да повтори упражнението. После пак. И пак.

Всеки път усилието ставаше все по-голямо, докато челото й се ороси от пот, а мускулите на корема й се обтегнаха болезнено. Джейн й бе показала как да го прави и Пейн предполагаше, че има някаква полза, макар че в сравнение с онова, на което бе способна някога, то бе като да сравнява искра с огън.

Всъщност Джейн се бе опитала да я накара да направи много повече… дори й бе докарала един стол на колелца, с чиято помощ да се придвижва, но на Пейн й бе отвратителен дори видът на нещото, да не говорим пък за мисълта да прекара живота си, търкаляйки се в него.

През последната седмица бе отказвала всякакви опити на тези около нея да направят живота й по-удобен, надявайки се на някакво чудо… което така и не се бе случило.

Струваше й се, че са минали векове от двубоите й с Рот… откакто бе усещала координираността и силата на крайниците си. Беше приемала толкова неща за даденост и сега изпитваше по онази, която бе някога, такава скръб, каквато според нея можеше да се изпитва единствено за мъртвите.

Разбира се, можеше да се каже, че тя бе умряла. Просто тялото й не беше достатъчно умно, за да престане да функционира.

Пейн рухна и остана да лежи, изругавайки на Древния език. Когато най-сетне събра достатъчно сили, откри кожената лента, която бе вързала около бедрата си. Беше я стегнала толкова, че несъмнено прекъсваше кръвообращението си, ала въпреки това не го усещаше, нито пък почувства някакво облекчение, когато щракна закопчалката и лентата се отпусна.

Беше все така от нощта, когато се прибра от болницата. Никаква промяна.

Затвори очи и отново поде вътрешната си война, в която страховете й вадеха меч срещу ума й. Резултатът беше още по-трагичен. След седем дни и нощи, армията на разума й страдаше от тежка липса на муниции и сериозно изтощение сред войниците си. Така че съотношението на силите постепенно се обръщаше. В началото се бе носила на вълните на оптимизма, ала той се бе стопил, отстъпвайки място на примирено търпение, което също не бе траяло дълго. Оттогава насам се влачеше по този пуст път на безпочвена надежда. Сама.

Честно казано, самотата беше най-ужасната част от това изпитание. Въпреки всички, които идваха в стаята й и си отиваха, тя се чувстваше напълно откъсната, дори когато те присядаха до леглото й и разговаряха с нея, или пък се грижеха за съвсем простичките й нужди. Прикована към леглото, тя се намираше в друго измерение, разделена от огромна, невидима пустиня, над която можеше да погледне, но която не бе в състояние да прекоси.

И колко странно бе само. Болката при мисълта за всичко, което бе изгубила, ставаше още по-остра, в мига в който се сетеше за човешкия си лечител… което бе толкова често, че бе изгубила бройката.

О, как само й липсваше той! Колко ли часове бе прекарала в спомени за гласа и лицето му в онзи последен миг между тях… докато те се превърнеха в одеяло, с което да се топли в дългите, студени периоди на тревога и притеснения.

За съжаление, досущ като разума й, това одеяло започваше да се изтърква от употреба, а нямаше как да го закърпи.

Лечителят й не принадлежеше на нейния свят и никога нямаше да се върне. Той бе просто кратък, ярък сън, пръснал се на късчета сега, когато се бе събудила.

— Престани — каза си на глас.

Използвайки силата в горната част на тялото си, която се опитваше да поддържа с такива усилия, Пейн се обърна, за да вземе двете възглавници до себе си, борейки се с мъртвата тежест на долната половина на тялото си и…

Изгуби равновесие само за миг и се наклони на една страна, а ръката й събори чашата с вода върху масичката до нея. Която определено не беше предмет, направен за подобен удар.

Чашата се строши, а Пейн затвори уста — единственият начин, по който бе в състояние да сдържи писъците, надигнали се в гърдите й. Откъснеха ли се от устните й, те никога нямаше да спрат.

Когато реши, че си е възвърнала самоконтрола, тя надникна над ръба на леглото към бъркотията, която бе направила на пода. При други обстоятелства това би било толкова нормално — бе разляла нещо и то трябваше да бъде почистено.

Някога просто би се навела и би го избърсала.

Ала сега? Сега имаше две възможности. Да остане да си лежи и да повика някого за помощ, като инвалид. Или да помисли, да си състави план и да се помъчи да бъде независима.

Отне й известно време, докато си избере места, за които да се залови, както и да прецени разстоянието до пода. За щастие я бяха изключили от тръбичките, които се вливаха в ръката й, но все още имаше катетър… така че навярно не беше добра идея да се опитва да почисти сама.

Ала просто не можеше да понесе унижението от това просто да си лежи тук. Вече не беше воин, а дете, неспособно да се грижи за себе си.

И това бе непоносимо.

Извади няколко хартиени кърпички, както им казваха, свали страничната решетка на леглото, залови се за нея и се изви на една страна. От усукването краката й се преметнаха настрани, като краката на марионетка — движение, напълно лишено от всякакво изящество, но поне успя да се протегне надолу, мъчейки се да достигне гладкия под с меката материя в ръката си.

Докато го правеше, опитвайки се да запази равновесие на ръба на леглото, Пейн се почувства уморена от това да се грижат за нея и за нуждите й, да я къпят и повиват, сякаш беше новородено…

В този миг тялото й последва чашата. Без никакво предупреждение, ръката й се плъзна по свалената решетка и Пейн политна към пода с главата напред, неспособна да се съпротивлява на притеглилата я гравитация. Протегна ръце, за да посрещне удара, но те се хлъзнаха по мокрия род и тя се строполи по лице със сила, която изкара въздуха от дробовете й.

А после остана да лежи неподвижно.

Беше хваната като в капан. Леглото подпираше безполезните й крака, задържайки ги над главата и тялото й и притискайки я към пода.

Пейн си пое въздух с усилие и извика:

— Помощ… помоооощ…

С лице, плътно притиснато до пода, ръце, които бързо започваха да изтръпват и дробове, пламнали от недостига на кислород, в тялото й се надигна ярост, която я накара да затрепери цялата.

Започна като тънко писукане. А после звукът се превърна в движение, когато бузата й бавно се захлъзга по плочките, опъвайки кожата й, докато на Пейн не й се стори, че някой се опитва да я одере от черепа й. След това напрежението в тила й се усили, тъй като гъстата й плитка дърпаше главата й назад, докато в същото време странното положение на тялото й я буташе напред.

Призовавайки на помощ цялата си сила и ярост, тя премести ръцете си, така че дланите й отново се опряха в пода. Пое си огромна глътка въздух и се оттласна, обръщайки се по гръб…

Дългата й плитка падна върху пречките на решетката и се оплете между тях, задържайки я на място, като в същото време изви врата й към рамото. Приклещена по този начин, неспособна да помръдне, Пейн виждаше единствено краката си — дългите си, слаби крака, за които никога досега не се бе замисляла особено.

Кръвта започна да се оттича от тях и пред очите на Пейн кожата на прасците й постепенно побеля като хартия.

Свила юмруци, тя нареди на палците на краката си да помръднат.

— Проклети да сте… мръднете…

Би предпочела да затвори очи, за да се съсредоточи, но не искаше да пропусне чудото, в случай че се случеше. Ала то не се случи.

Не се бе случило досега. И както Пейн постепенно започваше да осъзнава… никога нямаше да се случи.

Когато ноктите на краката й от розови станаха сиви, тя разбра, че е време да се примири с това, което бе. И колко иронично бе сходството с позата й в този момент.

Прекършена. Безполезна. Инертна маса.

Нервният срив, който последва, не беше придружен от сълзи или хлипове. Вместо това беше белязан от мрачна решимост.

— Пейн!

Гласът на Джейн я накара да затвори очи. Това не беше спасението, на което се беше надявала. Близнакът й… в този миг се нуждаеше той да изпълни обещанието си.

— Моля те, повикай Вишъс — дрезгаво рече Пейн. — Моля те.

Гласът на Джейн се разнесе съвсем наблизо.

— Нека първо те вдигнем от пода.

— Вишъс.

Нещо изщрака и Пейн разбра, че алармата, която тя не бе успяла да достигне, бе задействана.

— Моля те — простена тя. — Повикай Вишъс.

— Нека те…

— Вишъс.

Тишина. Докато вратата не се отвори.

— Елена, помогни ми — чу да казва Джейн.

Пейн си даваше сметка, че устата й се движи, ала изведнъж якаш бе оглушала, докато двете жени я вдигнаха и я поставила обратно върху леглото, намествайки краката й един до друг, преди да ги завият с белия чаршаф.

Докато Джейн и Елена почистваха леглото и около него, тя се съсредоточи върху бялата стена срещу нея, в която сякаш се бе взирала цяла вечност, откакто я бяха преместили в тази стая.

— Пейн?

Когато не получи отговор, Джейн повтори:

— Пейн. Погледни ме.

Пейн завъртя очи, без да почувства абсолютно нищо, докато се взираше в разтревоженото лице на шелана на своя близнак.

— Имам нужда от брат си.

— Разбира се, че ще го повикам. В момента е на среща, но ще му кажа да се отбие, преди да излезе през нощта — дълга пауза. — Може ли да попитам за какво искаш да говориш с него?

Равният, спокоен тон на добрата лечителка красноречиво говореше, че не е глупачка.

— Пейн?

Пейн затвори очи и се чу да казва:

— Когато всичко това започна, той ми даде обещание. И сега искам да го изпълни.

Въпреки че Джейн беше дух, сърцето й все още можеше да спре да бие в гърдите й. И докато присядаше на ръба на болничното легло, то със сигурност не биеше.

— Какво обещание ти е дал? — попита тя своята пациентка.

— То засяга единствено нас двамата.

«Как ли пък не», помисли си Джейн. При положение че догадката й беше правилна.

— Пейн, може би има какво още да направим.

Макар че какво бе то, Джейн нямаше представа. Рентгенът показваше, че прешлените са наместени както трябва — Мани ги беше оправил съвършено. Ала гръбначният мозък… именно той бе неизвестното в уравнението. Беше се надявала, че е възможна регенерация на нервите… нали все още не бе открила точно докъде стигат възстановителните способности на вампирското тяло, много от които приличаха на истинска магия в сравнение със способностите за възстановяване при хората.

Обаче не бяха имали такъв късмет. Не и в този случай.

А определено не трябваше да си Айнщайн, за да се досетиш какво си е наумила Пейн.

— Бъди искрена с мен, шелан на моя близнак — кристалните очи на Пейн се приковаха в нейните. — Бъди искрена и със себе си.

Ако имаше нещо в професията й, което Джейн мразеше, то бе вземането на решения, основани единствено на нейната преценка. Имаше случаи, когато решението беше очевидно. В спешното отделение докарват тип с ръка в хладилна чанта и турникет около китката — пришиваш крайника и връщаш нервите там, където им е мястото. Раждаща жена с пролапс на пъпната връв — цезарово сечение. Сложно счупване — отваряш и го наместваш.

Ала невинаги всичко бе така «просто». Много често сивата мъгла на «може би това, а може би — онова» се разстилаше наоколо и Джейн бе принудена да се взира в мътните, неясни…

О, кого заблуждаваше!

Клиничната част на това уравнение беше съвсем ясна. Тя просто не искаше да повярва на получения отговор.

— Пейн, нека доведа Мери…

— Не исках да говоря с терапевтката преди две нощи, няма да разговарям с нея и сега. За мен всичко приключи, лечителко. И колкото и да ме боли, че трябва да се обърна към близнака си, те моля да го доведеш. Ти си добра жена и не бива ти да го сториш.

Джейн сведе поглед към ръцете си. Нито веднъж не ги бе използвала, за да убива. Никога. Това бе в пълен разрез не само с призванието и отдадеността й на лекарската професия, но и с характера й.

И все пак, когато се замисли за своя хелрен и за времето, което прекараха заедно, когато се събуди до него, почувства, че не може да допусне той да дойде тук и да стори онова, което Пейн искаше от него. Току-що бе направил една мъничка крачка назад от ръба на пропастта, в която се канеше да скочи, а Джейн бе готова на всичко, за да го задържи далеч от пропастта.

— Не мога да му го причиня — каза тя. — Съжалявам. Отказвам да го поставя в това положение.

Стонът, откъснал се от гърлото на Пейн, бе отчаяние, изтръгнато право от сърцето и полетяло на свобода.

— Лечителко, изборът е мой. Животът е мой. Не твой. Ако искаш да бъдеш истинска спасителка, направи го така, че да изглежда като злополука, или ми дай оръжие и аз сама ще го сторя. Но не ме оставяй в това състояние. Не мога да го понеса, а ако продължа така, няма да си направила нищо добро за своята пациентка.

Част от Джейн бе знаела, че това предстои. Беше го зърнала толкова ясно, колкото и бледите сенки на тъмните рентгенови снимки, които й казваха, че гръбнакът би трябвало да работи както трябва… а ако не го правеше, значи гръбначният мозък бе необратимо увреден.

Взря се в краката, почиващи неподвижно под завивката, и се замисли за Хипократовата клетва, която бе дала преди години — «Преди всичко не вреди» бе първият й принцип.

Трудно й бе да не се съгласи, че да остави Пейн в това състояние означаваше да й навреди… особено при положение че Пейн дори не бе искала операцията. Джейн бе тази, която бе настояла да го направят, натрапвайки й личните си мотиви… а и Ви бе сторил същото.

— Ще намеря начин — заяви Пейн. — Някак си ще намеря начин.

На Джейн й беше трудно да не й повярва. А шансът за успех беше по-голям, ако тя й помогнеше — Пейн беше слаба и всяко оръжие в ръцете й би могло да има катастрофални последици.

— Не знам дали съм в състояние да го направя — думите излязоха от устата на Джейн бавно, с усилие. — Ти си му сестра. Не знам дали някога ще ми прости.

— Не е нужно да научава.

Господи, ама че гадно положение. Ако самата тя бе прикована към това легло, би се чувствала точно както Пейн и би искала някой да й помогне да изпълни последното си желание. Ала товарът да пази нещо подобно в тайна от Ви? Как би могла да го стори?

Само че… единственото по-ужасно от това, би било той да не се завърне от тъмната си страна. А да убие собствената си сестра? Е, то бе като да вземе свръхскоростен влак точно на там, нали?

Ръката на пациентката й откри нейната.

— Помогни ми, Джейн. Помогни ми…

Когато си тръгна от срещата на Братството и се отправи към клиниката в тренировъчния център, Вишъс се чувстваше така, сякаш отново бе себе си… и то по хубав начин. Сексът с неговата шелан бе жизненоважна мисия и за двама им, нещо като ново начало, което не беше единствено физическо.

Господи, прекрасно бе отново да бъде с нея. Вярно, все още имаше проблеми и… ами колкото повече се приближаваше към клиниката, толкова повече стресът лягаше върху раменете му като наметало… или по-скоро — като огромен товар. Ходеше да види сестра си всяка вечер, както и по изгрев-слънце. Първите няколко дни хранеше големи надежди, ала сега… сега те бързо отслабваха.

Все едно. Пейн имаше нужда да излезе от онази стая и тази вечер той възнамеряваше да стори точно това. Не беше дежурен, така че щеше да я разведе из имението и да й покаже, че има и други неща освен онази подобна на килия болнична стая, неща, заради които си струва да живее.

Физическото й състояние не се подобряваше.

Значи умът й трябваше да я преведе през всичко това. Просто трябваше.

С две думи? Не беше готов да я изгуби точно сега. Вярно, беше край нея вече цяла седмица, но това не означаваше, че я познава по-добре, отколкото в началото… а му се струваше, че и двамата се нуждаят един от друг. Никой друг не беше роден от проклетото божество, което се наричаше тяхна майка, и може би заедно щяха да открият начин да се оправят с всичката гадост, която това предполагаше. За бога, не беше като да имаше разписана програма, която ти помага да се пребориш с това, че си дете на Скрайб Върджин.

Здравейте, казвам се Вишъс. Аз съм неин син и съм такъв от триста години насам.

ЗДРАВЕЙ, ВИШЪС.

Тя отново ми сервира поредната изненада и едвам се сдържам да не отида от Другата страна и дай се разкрещя.

РАЗБИРАМЕ ТЕ, ВИШЪС.

А, и още нещо. Страшно ми се иска да изкопая баща си и отново да го убия, обаче не мога. Така че просто ще се опитам да опазя сестра си жива, въпреки че е парализирана, както и да намеря начин да потисна желанието да си причиня болка, за да мога да се справя с всичко това.

ТИ СИ ХЛЕНЧЕЩ СЛАБАК, ВИШЪС, НО НИЕ ПОДКРЕПЯМЕ ЖАЛКИЯ ТИ ЗАДНИК.

Той прекоси тунела, мина през кабинета, излезе през стъклената врата и пое по коридора. Докато минаваше покрай тренировъчната зала забеляза, че някой тича така, сякаш маратонките му горят, но иначе наоколо не се виждаше никой друг… а той подозираше, че Джейн все още е в леглото им, излежавайки се, след като се бе погрижил за нея. Мисъл, доставяща огромно удовлетворение на обвързвания вампир в него. Ама наистина.

Когато стигна до стаята за възстановяване, не почука, а направо…

Първото, което видя, когато прекрачи прага, бе спринцовката. Второто — че тя бе на път да премине от ръката на Джейн в тази на близначката му.

За което нямаше никаква терапевтична причина.

— Какво правите? — ахна, обзет от внезапен ужас.

Джейн рязко се обърна към него, ала Пейн не го погледна. Очите й бяха приковани върху иглата, сякаш тя бе ключът от вратата на нейната затворническа килия. И наистина — тя щеше да й помогне да стане от леглото… и да се озове в ковчег.

— Какво, по дяволите, правите — не беше въпрос. Защото вече знаеше.

— Изборът е мой — мрачно заяви Пейн.

Джейн срещна погледа му.

— Съжалявам, Ви.

Бяло петно изплува пред очите му, но изобщо не му попречи да се хвърли напред. Погледът му се проясни в мига, в който стигна до леглото, и той видя как ръката с ръкавицата се сключва около китката на неговата шелан.

Желязната му хватка бе единственото, което делеше близначката му от сигурна смърт. И той се обърна към нея, не към Джейн.

— Да не си посмяла!

В очите на Пейн, срещнали неговите, имаше също толкова ярост.

— Нито пък ти!

За миг Ви се сви. Беше се взирал в лицата на победени врагове, захвърлени покорни и забравени любовници (както мъже, така и жени), ала никога досега не бе виждал толкова дълбока ненавист.

Никога.

— Ти не си моят бог! — изкрещя тя. — Ти си ми само брат! И нито ти, нито майка ми можете да ме приковете в това тяло!

Гневът им бе толкова равен по сила, че за първи път в живота си Ви не знаеше как да постъпи. В крайна сметка, какъв беше смисълът да влиза в конфликт с толкова равностоен противник?

Проблемът бе, че ако си тръгнеше сега, следващото, което му предстоеше, щеше да бъде погребение.

Изпитваше желание да закрачи напред-назад, за да укроти гнева си, но проклет да беше, ако извърнеше поглед дори само за миг.

— Дай ми два часа — каза най-сетне. — Не мога да те спра, ала мога да те помоля да ми дадеш сто и двайсет минути.

Очите на Пейн се присвиха.

— Защо?

Защото възнамеряваше да направи нещо, което би било немислимо в началото на всичко това. Но в момента ситуацията представляваше своеобразна война и той не можеше да си позволи лукса да избира оръжията — трябваше да използва онова, с което разполага, дори ако то му беше отвратително.

— Ще ти кажа точно защо — Ви издърпа спринцовката от ръката на Джейн. — Ще го направиш така, че това да не ме преследва до края на шибания ми живот. Какво ще кажеш за тази шибана причина? Достатъчно добра ли е за теб?

Клепачите на Пейн се притвориха и в стаята се възцари дълго мълчание. А после тя каза:

— Ще ти дам онова, което поиска, но остана ли парализирана в това легло, няма да променя решението си. Така че преди да тръгнеш, премисли какво точно очакваш… и се чувствай предупреден — не се опитвай да говориш с нашата мамен. Няма да заменя този затвор за друг в нейния свят.

Вишъс прибра спринцовката в джоба си и извади кинжала, втъкнат в колана му.

— Дай ми ръката си.

Пейн се подчини и той поряза първо нейната длан, а после и своята. След това долепи двете рани.

— Закълни се. Закълни ми се над общата ни кръв.

Устните на Пейн потръпнаха, сякаш при други обстоятелства би се усмихнала.

— Нямаш ли ми доверие?

— Не — дрезгаво отвърна той. — Ни най-малко, миличка.

Миг по-късно ръката й стисна неговата, а очите й се навлажниха.

— Заклевам се.

Гърдите на Вишъс се отпуснаха и той си пое дълбоко дъх.

— Добре.

Пусна ръката й, обърна се и тръгна към вратата. В мига, в който се озова навън, незабавно се отправи към тунела.

— Вишъс.

Гласът на Джейн го накара да се обърне. Прииска му се да изругае, ала вместо това поклати глава и каза:

— Не идвай след мен. Не ме търси. Точно в този миг нищо добро няма да излезе от това да съм близо до теб.

Джейн скръсти ръце на гърдите си.

— Тя е моя пациентка, Ви.

— Тя е моя плът и кръв — в раздразнението си той вдигна ръка. — Нямам време за това. Махам се оттук.

И с тези думи се затича. Оставяйки я зад себе си, сама.