Неукротима любов

21.

Вишъс отвори вратата на стаята за прегледи и ги видя да седят по начин, от който в главата му моментално нахлуха мисли за кастриране.

Което, като се имаше предвид собствения му опит в това отношение, значеше много.

Разбира се, сестра му само дето не беше седнала върху оная работа на шибания човек; ръцете му бяха около нея, главите им — доближени. Обаче не се гледаха… и това бе единствената причина той да не развали малкото им парти. Двамата се взирала в компютъра… в снимка на тип в инвалидна количка, състезаващ се с още цял куп други мъже.

— … височината е просто цифра… и не означава нищо, когато става дума за характера ти или за живота, който водиш.

— Може ли да размърдаш това… нещо?

По някаква причина сърцето на Ви заби лудешки, докато гледаше как човекът учи сестра му да си служи с мишката. А после чу нещо, което му вдъхна надежда:

— Мога да го направя — каза тя.

— Точно там е работата — меко отвърна Манело. — Можеш да направиш всичко.

Мамка му — картата, на която бе заложил в отчаянието си, се бе оказала асо. Беше възнамерявал отново да намеси човека, но само за малко — докато Пейн се отървеше от мислите за самоубийство. И през ум не му беше минало, че типът ще представлява нещо повече от детинско увлечение.

А ето че сега шибаното копеле я учеше на много повече от това как да се целува.

Ви бе искал той да е този, който ще я спаси… и може би като бе довел Манело, бе направил точно това, но защо не бе сторил повече досега? Ами Джейн? Трябваше да я изкарат от онази стая, да я разведат из имението… да се хранят с нея, да разговарят.

Да й покажат, че бъдещето й се бе променило, но не бе свършило.

Ви потърка лице, обзет от гняв, който буквално го прикова към пода. По дяволите… как можеше Джейн да не съобрази, че пациентите се нуждаят не само от лекарства и къпане с гъба? Близначката му се бе нуждаела от хоризонт — всеки би полудял, затворен в шибаната стая.

По дяволите!

Погледът му отново се върна на сестра му и човека. Двамата се взираха в очите си и изглеждаха така, сякаш можеха да бъдат разделени само с помощта на лост. От което Ви отново бе обзет от желание да пречука копелето.

Докато бъркаше в джоба си за цигара, бе почти готов да се прокашля шумно. Или това, или да извади кинжала си и да го метне към главата на човека. Проблемът беше, че хирургът бе инструмент, който трябваше да бъде използван, докато вече не е потребен… а все още не бяха стигнали дотам.

Ви се насили да се отдръпне от вратата.

— Как са?

Обърна се рязко, изпускайки шибаната цигара. Бъч я вдигна.

— Трябва ли ти запалка?

— По-скоро — нож — той си взе цигарата и извади новата си запалка, която, да не повярваш, работеше. Всмукна дълбоко, а после изпусна дима през устата. — Ще излезем ли да пийнем нещо?

— Още не. Мисля, че трябва да поговориш с жена си.

— Повярвай ми. Не трябва. Не и точно сега.

— Тя си събира багажа, Вишъс.

Обвързаният вампир в него направо полудя, но въпреки това той се насили да остане в коридора и да продължи да пуши. Слава на бога за пристрастеността му към никотина — това, че дърпаше от ръчно свитата цигара, бе единствената причина да не ругае.

— Ви, човече. Какво става, по дяволите?

Едва чуваше ченгето от крясъка в главата си. А нямаше как да му обясни всичко.

— Двамата с моята шелан имаме различие в мненията.

— Ами изяснете се тогава.

— Не точно сега — той угаси цигарата в подметката на тежкия си ботуш. — Да вървим.

Само че… е, незнайно защо, не можеше просто да слезе в подземния гараж, където на кадилака му сменяха маслото. Буквално не беше в състояние да помръдне, сякаш краката му бяха залепнали за пода.

Хвърли поглед към кабинета и с болка си помисли, че само преди час нещата изглеждаха така, сякаш бяха започнали да се оправят. Но не би. Беше все едно досегашните гадости бяха само загрявка за онова, което предстоеше.

— Нямам какво да й кажа. Както винаги.

— Може би думите сами ще дойдат.

«Едва ли», помисли си той. Бъч сложи ръка на рамото му.

— Чуй ме. Притежаваш вкуса за мода на пейка в парка, междуличностните умения на касапски сатър…

— И това се предполага да ми помогне?

— Остави ме да довърша…

— Какво следва? Да се бъзикаш с размера на оная ми работа?

— Хей, дори и с размерите на молив пак добре се справяш… Чувал съм стоновете откъм стаята ти, които го доказват — Бъч го разтърси. — Просто ти казвам, че се нуждаеш от тази жена в живота си. Не прецаквай всичко. Нито сега, нито когато и да било. Разбираш ли ме?

— Щеше да помогне на Пейн да се самоубие — Бъч потръпна Ви кимна. — Да. Така че не става дума за някаква глупава караница за капачката на пастата за зъби.

След един дълъг миг Бъч промърмори:

— Трябва да е имало страшно добра причина.

— Няма достатъчно добра причина. Пейн е единствената кръвна роднина, която имам, а тя щеше да ми я отнеме.

Сега, когато ситуацията беше сведена до съставните си части, бученето в главата му така се засили, че Ви се зачуди дали не е на път да получи удар… и в този миг, за първи път в живота си, се уплаши от самия себе си и от онова, на което беше способен. Не да нарани Джейн, разбира се — независимо колко бе ядосан, никога не би я докоснал с гняв…

Бъч направи крачка назад и вдигна ръце.

— Ей, по-полека, приятелю!

Ви погледна надолу. Държеше по един кинжал във всяка ръка и ги стискаше толкова силно, че за миг се зачуди дали няма да се наложи да ги извадят оттам с помощта на скалпел.

— Вземи ги — каза вцепенено. — Махни ги от мен.

Подаде трескаво всичките си оръжия на най-добрия си приятел, който ги пое с мрачна, бърза решителност.

— Да… може би си прав — промърмори той. — Остави разговора за по-късно.

— Не за нея трябва да се тревожиш, ченге — защото явно склонността към самоубийство беше семейна черта.

Понечи да се обърне, ала Бъч го улови за ръката.

— Как мога да помогна?

За миг през ума на Ви премина шокираща картина.

— С нищо, което да си в състояние да понесеш. За съжаление.

— Недей да мислиш вместо мен, копеле.

Ви се доближи до него, така че лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Не ти стиска за това. Вярвай ми.

Дълбоките лешникови очи задържаха неговите, без да мигат.

— Ще останеш изумен какво съм готов да сторя, за да те опазя жив.

Изведнъж устните на Ви се разтвориха рязко, а гърлото му се сви. И докато двамата стояха, гърди до гърди, той почувства всеки сантиметър от тялото си.

— Какво се опитваш да кажеш, ченге?

— Сериозно ли мислиш, че лесърите са по-добрият вариант? — дрезгаво отвърна Бъч. — Аз поне ще се погрижа да не свършиш като труп.

В съзнанието на Ви изплуваха образи — невероятно подробни и отвратително извратени. И във всички тях той изпълняваме главната роля.

След един миг, в който никой от двамата не проговори, Бъч направи крачка назад.

— Иди да видиш жена си. Ще те чакам в кадилака.

— Бъч, не говориш сериозно. Не може да говориш сериозно.

Най-добрият му приятел го изгледа хладно.

— И още как — след това се обърна и тръгна по коридора. — Потърси ме. Когато си готов.

Докато го гледаше как се отдалечава, Ви се зачуди дали става въпрос да отидат да се напият… или да прекрачат прага на опасната врата, която ченгето току-що бе отворило.

Дълбоко в себе си знаеше, че става въпрос и за двете.

Мили. Боже.

В стаята за прегледи, докато се взираше в очите на Пейн, Мани смътно си даде сметка, че някъде наблизо някой пуши. С неговия късмет сигурно беше шибаният й брат, който си поемаше дозата никотин, преди да цъфне тук и да омете пода с него.

Все тая. Устата на Пейн бе на сантиметри от неговата, топлината на тялото й преливаше в неговото, а пенисът му бе на път да се пръсне. Той беше мъж, надарен с воля и самоконтрол, ала да спре онова, което предстоеше да се случи, беше извън дори неговите възможности.

Посегна и взе лицето й в шепата си. При допира му устните и се разтвориха и той почувства, че трябва да каже нещо, но гласът му сякаш си беше събрал багажа и се бе изнесъл… очевидно заедно с мозъка му.

По-близо. Притегли я по-близо до себе си и устните им се сляха. И макар че тялото му притежаваше търпението на гладен тигър, той бе много внимателен, докато се докосваха. Господи, беше мека… толкова мека… по начин, от който му се искаше да разтвори и да проникне в нея с всичко, което имаше — пръсти, език, пенис.

Ала нищо от това нямаше да се случи точно сега. Или пък тази вечер. Или дори на следващия ден. Нямаше особен опит с девиците, но беше адски сигурен, че въпреки сексуалната й реакция в момента, начинът, по който щяха да продължат, можеше да се окаже твърде много за нея…

— Още — промълви тя с дрезгава настоятелност. — Още…

За частица от секундата сърцето му спря и той се зачуди дали не греши с намерението си да не бърза. Това не беше тонът на малко момиченце, а на жена, готова за любовник.

И действайки в унисон с теорията, че не е нужно да го моли два пъти, той се подчини, милвайки устата й със своята, преди да засмуче долната й устна. Докато обвиваше ръка около шията й, направо копнееше да разплете косата й и да се изгуби в нея… но то бе почти като да я разсъблече, а мястото не беше подходящо за това.

Пък и бездруго вече бе достатъчно близо до оргазма.

Езикът му се плъзна в нея и от гърдите му се откъсна стон; ръцете му я стиснаха още по-здраво… преди да си заповяда да охлаби хватката, ако не искаше да я счупи. Човече, тя беше като октан в кръвта му — тялото му ревеше като двигател, минал на пълна скорост. А той си беше мислил, че онези сънища са еротични! Пред истинското изживяване те бяха като стайна температура, сравнена с повърхността на Марс.

Езикът му продължаваше играта си — ту проникваше в нея, ту отново се отдръпваше, докато не си заповяда да забави темпото. Бедрата му се търкаха в малкото й дупе на скута му… което му се струваше несправедливо, при положение че тя не можеше да го почувства. Пое си дълбоко дъх… и само след миг зарови лице в основата на шията й…

Ноктите й се забиха в рамото му с такава сила, че ако беше гол, със сигурност щеше да му потече кръв… и това адски го възбуди. Мамка му, мисълта, че има повече от обикновения секс, че тя би могла да се долепи до врата му и да го поеме в себе си по повече от един начин…

Мани изсъска остро и се отдръпна от нея. Отметна глава назад, поемайки тежко въздух.

— Мисля, че трябва да забавим темпото.

— Защо? — попита тя; очите й не пропускаха нищо от него. Доближи се мъничко и почти изръмжа: — Искаш го.

— Мамка му… така е.

Ръцете й докоснаха предницата на ризата му.

— Тогава да продължим…

Мани я сграбчи за китките, докато оргазмът изгаряше върха на пениса му.

— Трябва да престанеш. Веднага.

Срамът й накара гърдите му да се свият болезнено.

— Не, не… не е това.

Когато Пейн не отговори, Мани повдигна брадичката й и неволно се запита дали тя изобщо има някаква представа какво става с мъжкото тяло, когато е толкова възбудено. Исусе, дали изобщо знаеше какво е ерекция?

— Чуй ме — думите му прозвучаха почти като ръмжене. — Желая те. Тук. В стаята ти. На пода в коридора. Притисната до стената. Навсякъде, по всяко време и начин. Ясно?

Очите й припламнаха.

— Но тогава защо не…

— Като за начало, мисля, че брат ти е в коридора отвън. Освен това ти ми каза, че никога досега не си била с мъж. Аз, от друга страна, знам точно докъде може да стигне това, което започнахме, а последното, което искам, е да те уплаша, като избързам.

Погледите им не се откъсваха един от друг. А после, след един дълъг миг, устните й се извиха в усмивка, толкова широка, че на едната й буза се появи трапчинка, а съвършено белите й зъби проблеснаха.

Исусе… кучешките й зъби бяха по-дълги. Много по-дълги, толкова остри.

То беше по-силно от него — единственото, за което можеше да мисли, бе какво би било усещането един от тях да се плъзне по пениса му.

Оргазмът в мъжествеността му направи още един опит да се освободи. И това беше преди розовият й език да се покаже и да близне острите им връхчета.

— Харесва ли ти?

Сърцето му биеше лудешки.

— Да. Мамка му, да…

Изведнъж светлините угаснаха и стаята потъна в мрак. А после се чуха две изщраквания… като от ключ? Възможно ли бе да са вратите?

В сиянието на компютърния екран, Мани видя как лицето й се промени. Отидоха си и последните следи от срамежлива, невинна страст… и на тяхно място се появи необуздана, всепоглъщаща жажда, която му напомни, че тя не е човешко същество, а красив хищник. Великолепно, могъщо животно, което приличаше на човек само толкова, колкото да го накара да забрави коя и какво бе всъщност.

Движейки се без да мисли, Мани вдигна ръка към бялата си престилка. Докато бе сядал, яката се бе разтворила и сега той я дръпна, разкривайки врата си.

Пъхтеше. Буквално пъхтеше.

— Вземи ме — изръмжа. — Направи го… искам да знам какво е усещането.

Сега тя бе тази, която държеше положението под контрол. Силните й ръце се вдигнаха към лицето му и се плъзнаха по врата му, чак до ключицата. Нямаше нужда да го кара да отметне главата си назад. Той го стори сам, оголвайки подканящо гърлото си.

— Сигурен ли си? — попита Пейн със своя прекрасен акцент.

Мани дишаше толкова тежко, че не бе сигурен дали е в състояние да изрече каквото и да било, затова просто кимна. А после, уплашен да не би това да не е достатъчно, сложи длани върху нейните, притискайки ги към себе си.

От тук нататък тя пое нещата в свои ръце. Насочи цялото си внимание към вената му и очите й буквално грейнаха, като звезди в нощното небе. Приближи се бавно, скъсявайки разстоянието между зъбите си и неговата плът с болезнена ленивост.

Докосването на устните й беше като кадифе, ала очакването на онова, което предстоеше, го държеше толкова съсредоточен, че всяко усещане се усилваше многократно. Знаеше точно къде ще…

Одраскването, когато тя зарови лице в шията му, бе нежно почти до жестокост.

— О, господи! — простена Мани, отдавайки й се напълно. — О… господи!

Ударът беше силен и точен — две остри връхчета потънаха дълбоко в плътта му и сладката болка му отне и зрението, и слуха — единственото, което усещаше, беше смученето от вената му.

Както и колосалния оргазъм, който изпълни топките му и надигна главичката на пениса му; бедрата му се напрегнаха, когато ерекцията му подскочи, разтърсена от мощен тласък… и още един… и още…

Не беше сигурен колко дълго трая освобождаването. Десет секунди? Десет минути? Или пък часове? Знаеше единствено, че с всяка глътка, която тя отпиваше от него, той свършва още малко, и удоволствието беше толкова огромно, че почти го съсипа…

Защото бе наясно, че никога нямаше да изпита същото с друг, освен с нея. Бил той вампир или човек. Сложи ръка на тила й и я притисна още по-плътно към себе си, без да го е грижа дали ще изцеди и последната му капка кръв. Какъв начин да умре само…

Прекалено скоро Пейн понечи да се отдръпне, но той отчаяно искаше тя да не спира. Помъчи се да я задържи до гърлото си, ала опитът му беше обречен. Тя бе толкова силна физически, че сякаш дори не усети натиска му. Което го накара да свърши отново.

Въпреки че нервната му система беше възбудена до краен предел, Мани почувства как двата й зъба се плъзгат навън и почувства точния миг, в който тя излезе от него. А после острата болка бе изместена от кадифено близване, сякаш тя опитваше да затвори раната.

Изпаднал в полутранс, Мани притвори очи; главата му се поклащаше на врата като балон, на който някой бе изпуснал въздуха. С крайчеца на окото си погледна към съвършения й профил, достатъчно осветен от мекото сияние на монитора, за да я види как облизва долната си устна… Само дето не беше мониторът.

Беше се включил скрийнсейвърът — черен фон с логото на «Уиндоус».

Тя сияеше. Цялата. От главата до петите. Мани предположи, че това е нещо нормално за вампирите… колко невероятно! Ала лицето й бе смръщено.

— Добре ли си? Навярно пих твърде много…

— Аз… — Мани преглътна мъчително. После още веднъж. Езикът му се беше вцепенил в устата. — Аз…

Паника заля красивото й лице.

— О, съдби! Какво направих…

Той се насили да повдигне глава.

— Пейн… единственото, което би го направило още по-прекрасно, е ако бях свършил в теб.

За миг тя изглеждаше облекчена. А после попита:

— Какво значи да свършиш?