Неукротима любов

54.

Докато държеше снимката на мъжа, който безспорно бе негово копие, Бъч, колкото и да бе странно, си мислеше за жълтите знаци по магистралите. Онези, на които пишеше: «Мостът може да е заледен» или «Пазете се. Падащи скали»… или временното «Внимание! Работници на пътя», преди да стигнеш до участък, който се ремонтираше. По дяволите, дори онези с фигурата на елен, прескачащ голяма черна стрелка, сочеща наляво или надясно.

В този момент, застанал във фоайето, той определено би оценил някакво предупреждение, че животът му е на път да излезе от релсите си. От друга страна, сблъсъците си бяха сблъсъци и не можеха да бъдат планирани.

Вдигна поглед от снимката и го прикова в очите на човешкия хирург. Те бяха тъмнокафяви, с цвета на отлежал портвайн. Ала формата им… Господи, как досега не беше забелязал приликата със своите?

— Сигурен ли си? — чу се да пита. — Това е баща ти?

Но всъщност знаеше отговора още преди другият да кимне.

— Кой… как… — да, от него би излязъл страхотен журналист. — Какво…

Е, това беше — трябваше само да добави едно «къде» и «кога» и беше готов за новините.

Работата беше там, че след като се обвърза с Мариса и премина през преобразяването, най-сетне беше открил душевен мир и мястото си в живота и бе приел себе си. Докато в света на хората се чувстваше отчужден от всички, а животът му течеше успоредно с този на майка му и сестрите му, без всъщност да се пресича с техния.

И разбира се, баща му. Или поне мъжът, който бе минавал за негов баща.

Бъч беше предположил, че след като бе открил истинския си дом и своята жена тук, беше приключил с асимилирането, че беше приел най-после толкова много болезнени дотогава неща. Ала ето че цялата тази гадост отново се бе събудила за живот.

Човекът проговори мрачно:

— Името му е Робърт Блъф. Бил е хирург в болницата «Колумбия» в Ню Йорк, когато майка ми работела там като медицинска сестра…

— Моята майка също беше медицинска сестра — Бъч усети, че устата му пресъхва. — Но не в тази болница.

— Той е практикувал на много места… дори… в Бостън.

Възцари се дълго мълчание, по време на което Бъч обмисляше възможността майка му да е изменила на мъжа си.

— Някой да иска нещо за пиене? — обади се Ви.

— «Лаг…

— «Лагавулин»…

Бъч и хирургът млъкнаха едновременно, а Вишъс завъртя очи.

— Защо ли не се учудвам.

Докато той се оправяше на бара в билярдната, Манело каза:

— Изобщо не го познавах. Виждал съм го… колко, веднъж, може би. Ако трябва да съм честен, дори не го помня.

В този миг Ви се появи с питиетата им и ги раздаде, досущ като някоя стюардеса.

— Знаете ли, изобщо не си падах по това, докато…

— Докато какво?

— Докато вие, момчета, не започнахте да ровичкате из главата ми. Преди харесвах «Джак Даниълс». Ала миналата година… всичко се промени.

Бъч кимна, макар че почти не го чуваше. Човече, просто не можеше да спре да гледа онази снимка, докато след известно време не си даде сметка, че по някакъв странен начин всичко това беше облекчение. Семейната регресия беше доказала, че между него и Рот има родствена връзка, но така и не бе научил (нито пък бе искал особено да научи) каква точно. Ала ето го сега пред него — отговорът на въпроса.

По дяволите, през цялото това време беше имал чувството, сякаш страда от някакво заболяване и някой най-сетне му беше казал точното му наименование. Страдате от Синдрома на неизвестния баща. Или пък беше Болестта на незаконния син.

Да, звучеше логично. Открай време имаше чувството, че баща му го мрази и може би именно това беше причината. Макар че му беше трудно, почти невъзможно, да си представи как неговата набожна, благочестива майка се отклонява от правия път, тази снимка бе доказателството, че това трябва да се бе случило поне веднъж.

Първата му мисъл бе, че трябва да отиде при майка си и да я попита за подробностите… е, за някои подробности.

Ала как точно щеше да стане? Деменцията вече я бе отнесла далеч от реалността, дотам че едва го разпознаваше, когато се отбиеше да я види… което бе единствената причина, поради която изобщо можеше да я посещава. И не беше като да можеше да попита братята и сестрите си. Те го бяха отписали в мига, в който бе излязъл от живота им, а и беше крайно невероятно да знаят повече от него.

— Жив ли е все още? — попита Бъч.

— Не съм сигурен. Преди мислех, че е погребан в «Пайн Гроув», но сега? Един господ знае.

— Аз мога да разбера — обади се Ви и Бъч и Мани го погледнаха. — Само кажете и ще го открия… независимо дали е в света на вампирите или на хората.

— Кого ще откриеш?

Дълбокият глас се разнесе от върха на стълбището и всички глави се обърнаха натам при звука на думите, отекнали във фоайето. Рот стоеше на площадката на втория етаж заедно с Джордж и въпреки че очите му бяха скрити зад тъмните очила, не беше никак трудно да се отгатне в какво настроение е — смъртоносно.

Трудно бе да се каже обаче дали е заради човека във фоайето или заради всички неща, които му бяха на главата.

Вишъс се нае да отговори… което беше добре, тъй като Бъч си бе изгубил гласа, а по всичко личеше, че същото се бе случило и с Манело.

— Изглежда, че този чудесен хирург може да се окаже твой родственик, господарю.

«Мамка му!», помисли си Бъч, а Манело се сви.

На това му се казваше още повече да усложниш бездруго сговнената ситуация.

Мани разтърка слепоочията си, докато огромният вампир с дълга до кръста черна коса слизаше по стълбите, воден, както изглеждаше, от куче със златиста козина. Копелето имаше вид сякаш мястото му принадлежи и като се имаше предвид начина, по който братът на Пейн се беше обърнал към него, нищо чудно да беше така.

— Правилно ли чух, Ви? — попита новодошлият.

— Да.

Което разреши още един въпрос — защото и Мани беше започнал да се чуди дали не му се причува.

— Това е нашият крал — обяви Вишъс. — Рот, син на Рот. Това е Манело. Доктор Мани Манело. Мисля, че не сте се запознали официално.

— Ти си този на Пейн.

Думите бяха изречени без никакво колебание. Нямаше колебание и в отговора на Мани:

— Да. Аз съм.

Ниският гърлен звук, откъснал се от жестоката уста, беше наполовина смях, наполовина ругатня.

— И мислиш, че между нас има родствена връзка?

Ви се прокашля и побърза да се намеси:

— Има поразителна прилика между бащата на Мани и Бъч. Искам да кажа… той е същинско копие на моето момче.

Тъмните вежди се скриха зад слънчевите очила. А после изражението на лицето на краля се отпусна.

— Няма защо да ти казвам, че ще трябва да го приема на доверие.

А, значи беше сляп. Това обясняваше кучето.

— Можем да опитаме семейна регресия — предложи Вишъс.

— Аха — съгласи се Бъч. — Да го направим…

— Я чакайте малко… няма ли опасност това да го убие? — обади се Джейн.

— Задръжте така — Мани вдигна ръце. — Задръжте така за минутка. Семейна какво?

Вишъс изпусна облаче дим.

— Процес, с помощта на който ще проникна в теб и ще видя колко от нашата кръв тече във вените ти.

— И това може да ме убие?

Мамка му, начинът, по който Джейн клатеше глава, изобщо не му действаше окуражаващо.

— Само така можем да бъдем сигурни. Дори да имаш вампирска кръв, не е като да има как да я занесем в някоя лаборатория и да я изследваме. Нечистокръвните вампири са различни.

Мани ги огледа един по един: краля, Вишъс, Джейн… и онзи, който може би беше негов полубрат. Исусе… ами ако именно заради това чувствата му към Пейн бяха така различни от всичко, което беше изпитвал досега… от мига, в който я видя за първи път, нещо в него… сякаш се пробуди. Навярно това обясняваше и избухливостта му.

И след като цял живот си бе задавал въпроси за баща си и за своите корени… сега имаше шанс да открие истината.

Само че докато те го гледаха, той изведнъж си припомни как миналата седмица беше отишъл в болницата, мислейки си, че е сутрин, само за да открие, че е посред нощ. А после се сети и за онова с Пейн и промените, настъпили в тялото му.

— Знаете ли какво? — каза на глас. — Мисля да пасувам.

Джейн кимна, сякаш бе съгласна с него, и Мани си помисли, че трябва да е взел правилното решение.

Освен това, защо се разсейваха с подобни странични неща?

— Пейн ще се върне, някак си, по някакъв начин — заяви той. — И не възнамерявам да налапам зареден пистолет точно преди отново да я видя… дори ако от това зависи дали принадлежа във вашия свят или не. Знам кой е баща ми… и в момента виждам неговото шибано копие пред себе си. На мен това ми стига… освен ако Пейн не мисли по друг начин.

Господи… майка му, помисли си внезапно. Дали е знаела?

Вишъс скръсти ръце на гърдите си и Мани се приготви за спор.

— Харесвам белия ти задник — заяви вампирът вместо това. — Ама наистина.

Като се имаше предвид по средата на какво ги беше прекъснал неотдавна кучият му син, думите бяха истинска изненада. Но Мани нямаше намерение да задълбава в това.

— Добре, съгласен съм. Ако Пейн поиска, ще го направя. Ако ли не, аз съм напълно доволен от това, което съм.

— Така е справедливо — заяви Рот.

След това се възцари тишина. Но и какво имаше за казване? Въпросът къде беше (и къде не беше) Пейн тежеше като воденичен камък около шията.

Мани не се беше чувствал по-безпомощен през целия си живот.

— Извинете — обади се неговият полубрат, — ама на мен ми трябва още едно питие.

Той се отдалечи и Мани го видя как минава под пищно украсения свод.

— Знаете ли какво? И на мен няма да ми се отрази зле да ударя още едно.

— Домът ми е на твое разположение — заяви кралят с дълбок глас. — Барът е ей там.

Мани потисна странното желание да се поклони, обзело го изведнъж, и вместо това кимна.

— Благодаря, мой човек.

Когато кралят вдигна ръка, свита в юмрук, Мани удари леко кокалчетата си в неговите, а после кимна на Джейн и съпруга й.

Стаята, в която отиде, беше като най-луксозното помещение за отдих на посетителите на хиподрума. По дяволите, тук имаше дори машина за пуканки.

— Още «Лаг»? — обади се Бъч от другия край.

Мани се обърна и откри, че се взира в един внушителен бар.

— Да, моля.

Подаде чашата си на Бъч. Звукът от наливането на уискито му се стори по-силен от крясък и той се приближи до уредба, която сигурно би могла да озвучи цял стадион. Натисна няколко копчета и намери микс от… гангста рап.

Още малко ръчкане и вече беше в менюто на радиото, търсейки някоя метъл станция. Когато от тонколоните се разнесе «Мъртви спомени» на «Слипнот», той си пое дълбоко дъх.

Нощта. Той просто чакаше спускането на нощта.

— Ето — каза ченгето, появявайки се с чашата уиски. Докато му я подаваше, направи гримаса и кимна по посока на колоните. — Това да не ти харесва?

— Аха.

— Е, ето нещо, по което се различаваме.

В този миг близнакът на Пейн надникна в стаята.

— Какъв е този шум, по дяволите?

Сякаш беше надул Джъстин Бийбър. Мани поклати глава.

— Просто малко музика.

— Щом казваш.

Мани завъртя очи и се оттегли в едно изключително мрачно и опасно кътче на ума си. Истината бе, че в момента не можеше да направи нищо за своята жена и това го изпълваше с желание да нарани някого. А фактът, че във вените му може би тече и вампирска кръв, бе последното, което би искал да научи в ден като този.

Божичко, чувстваше се неописуемо зле.

— На някой да му се играе билярд? — вцепенено подхвърли той.

— И още как.

— Абсолютно.

Джейн се приближи и го прегърна бързо.

— Бройте и мен.

Май той не беше единственият, който отчаяно искаше да отвлече вниманието си с нещо.