Неукротима любов

38.

— Реших, че едно кафе ще ти се отрази добре.

Хосе де ла Крус остави чашата с лате от «Старбъкс» върху бюрото на партньора си и се настани на мястото срещу него.

Век би трябвало да изглежда като прегазен от валяк, като се имаше предвид, че все още носеше дрехите, с които бе облечен, когато се беше метнал върху онази кола предишната нощ. Ала вместо развлечено, копелето имаше небрежно привлекателен вид.

Поради което Хосе бе готов да се обзаложи, че останалите шест полуизпити чаши с кафе върху бюрото бяха донесени от различни дами от участъка.

— Благодаря, човече.

Век пое най-новата доза горещ кофеин, без да отмества поглед от монитора — несъмнено преглеждаше файловете с изчезнали хора и вадеше досиетата на всички жени между седемнайсет и трийсет години.

— Какво правиш? — попита Хосе въпреки това.

— Гледам обявените за изчезнали — Век се протегна в стола си. — Забелязал ли си колко много са изчезнали напоследък, между осемнайсет и двайсет и четири годишни? Мъже, не жени.

— Аха. Кметът събира специален екип.

— Има и доста жени, обаче това си е направо епидемия.

По коридора отвън минаха двама униформени полицаи.

Хосе и Век им кимнаха, а след като стъпките им заглъхнаха, Век се прокашля.

— Какво казаха от «Вътрешни разследвания» — не беше въпрос. И тъмносините му очи не се откъснаха от екрана. — Затова си дошъл, нали?

— Е, и да ти донеса кафе. Макар че за това вече са се погрижили.

— Регистрацията на долния етаж.

А, да. Бритни, Тереза и двете Кати. Те сигурно го мислеха за герой.

Хосе се прокашля.

— Оказа се, че срещу фотографа вече има повдигнати обвинения в тормоз, защото редовно се появявал там, където не е желан. Двамата с адвоката му искат просто всичко да бъде потулено, защото още едно незаконно навлизане на местопрестъпление само ще му навреди. От «Вътрешни разследвания» взеха показания от всички — в крайна сметка ще го минат като обикновено обезвреждане на нарушител, без утежняващи вината обстоятелства. Освен това фотографът заяви, че ако се стигне дотам, ще откаже да сътрудничи на прокуратурата срещу теб. Навярно защото си мисли, че това ще му помогне.

Сега вече Век го погледна.

— Слава богу.

— Не бързай да се радваш.

Век присви очи… но не от недоумение. Прекрасно знаеше къде е уловката. И въпреки това не попита нищо, а продължи да чака.

Хосе се огледа наоколо. В десет вечерта в отдел «Убийства» нямаше никой, въпреки че телефоните звъняха — тихи звуци, които се надигаха ту тук, ту там, докато телефонният секретар не се погрижеше за тях. В коридора отвън чистачките се трудеха усърдно, а откъм лабораторията по криминалистика малко по-надолу се носеше бръмчене на прахосмукачки.

Така че нямаше никаква причина да не говорят направо.

Въпреки това Хосе затвори вратата. След това се върна на стола си и като взе един кламер, започна да чертае невидима фигурка по бюрото.

— Попитаха ме какво мисля за теб — той се потупа по слепоочието с кламера. — За това как си с главата. Проблеми с гнева, такива работи.

— И ти им отговори…

Хосе сви рамене и не каза нищо.

— Копелето снимаше труп. За пари…

Хосе вдигна ръка, за да прекрати изблика на възмущение на Век.

— Няма какво да ме убеждаваш. По дяволите, ние всички искахме да му сритаме задника. Въпросът е… ако не те бях спрял, колко далеч щеше да стигнеш, Век?

Това накара партньора му отново да се намръщи. А после между тях се възцари тишина. Мъртвешка тишина. Е, ако не се брояха телефоните.

— Знам, че си видял досието ми — каза Век.

— Аха.

— Е, аз не съм като баща си — думите бяха изречени бавно и тихо. — Дори не израснах при него. Почти не го познавам и изобщо не приличам на него.

Което си беше истински късмет.

Много неща работеха в полза на Томас дел Векио. Беше завършил криминалистика с пълно отличие… начело на випуска си в полицейската академия… Трите години като патрулиращ полицай бяха преминали без никакъв инцидент. Освен това изглеждаше толкова добре, че никога не се налагаше сам да си купува кафе.

Ала освен това беше син на чудовище.

И именно тук се коренеше проблемът. Нямаше никакво морално основание греховете на бащата да се стоварват върху сина. И Век беше прав — психологическите тестове бяха доказали, че е също толкова нормален, колкото всеки друг.

Така че Хосе го беше взел за партньор, без изобщо да го интересува какъв е бил баща му. Но предишната нощ това се беше променило и проблемът бе изражението върху лицето на Век, когато се бе нахвърлил върху онзи фотограф.

Работил в отдел «Убийства» през по-голямата част от съзнателния си живот, Хосе се бе нагледал на убийци. Имаше престъпления от страст, в които някой убиваше заради жена или пък мъж; имаше и такива от глупост — в тази категория той слагаше онези, извършени под влиянието на наркотици или алкохол, както и насилието, дело на престъпни банди; и накрая имаше садистични изверги, които трябваше да бъдат пречуквани като бесни псета.

Всички тези вариации на една и съща тема причиняваха невъобразимо страдание на семействата и близките на жертвите. Но не заради тях Хосе не можеше да спи нощем.

Бащата на Век беше убил двайсет и осем души в продължение на седемнайсет години… и това бяха само телата, които бяха открили. В момента копелето чакаше изпълнението на смъртната си присъда, едва на сто двайсет и пет километра оттук, в Самърс, Кънектикът, и щеше да бъде екзекутиран, въпреки многобройните обжалвания на адвоката му. Ала най-отвратителното бе, че Томас дел Векио старши си имаше фенклуб, при това — международен фенклуб. Със сто хиляди приятели във Фейсбук, сувенири, които можеха да се купят онлайн, и песните, написани за него от разни дет метъл групи, той беше истинска знаменитост.

От което, бог му беше свидетел, Хосе направо полудяваше. Всички тези идиоти, които го боготворяха, би трябвало да дойдат да поработят на мястото на Хосе за седмица. Да видят колко готини са убийците в действителност. Самият той никога не се бе срещал с Дел Векио старши, но беше изгледал предостатъчно записи на негови разпити. Външно той изглеждаше с напълно бистър ум и спокоен като инструктор по йога. Дори приятен. Независимо кой седеше срещу него, какво се говореше и колко се опитваха да го предизвикат, той нито веднъж не се бе прекършил или разколебал, нито с каквото и да било бе показал, че нещо от това изобщо има значение.

Само че издайническите признаци не бяха убегнали от вниманието на Хосе, както и на някои други професионалисти. От време на време в очите му се появяваше блясък, от който Хосе инстинктивно посягаше към разпятието си. Същият блясък, който можеше да се зърне в погледа на някой шестнайсетина годишен хлапак при вида на готина кола или момиче с хубаво дупе и къса блузка. Приличаше на слънчев лъч, отразен от остър нож — моментно проблясване от светлина и наслада. Ала това бе единственото, с което се бе издал. Бяха го осъдили въз основа на веществените доказателства, защото така и не беше направил самопризнания.

Именно такива убийци караха Хосе да се взира в тавана нощем, докато жена му спеше до него. Дел Векио старши беше достатъчно умен, за да не изгуби контрол и да прикрива следите си. Беше находчив и независим. И неумолим като смяната на сезоните. Той беше като герой от филма «Хелоуин»*, само че в паралелна вселена — не обикновен човек със страшна маска, а демон, надянал маската на красиво, дружелюбно лице. А Век изглеждаше досущ като него.

[* Филм на ужасите, в който пациент, избягал от психиатрична клиника, убива, скрит зад маска. — Бел.прев.]

— Чу ли какво казах?

Гласът на колегата му извади Хосе от мислите му.

— Да, чух те.

— Значи става въпрос за теб и мен — остро рече Век. — Казваш, че вече не искаш да работим заедно? При положение че все още имам работа, разбира се.

Хосе отново се зае да чертае фигурки с кламера.

— От «Вътрешни разследвания» ще те накажат с предупреждение.

— Наистина ли?

— Казах им, че с главата ти всичко си е наред — заяви Хосе след един миг.

Век се прокашля.

— Благодаря, човече.

Хосе продължи да драска с кламера; в притихналата стая звукът се чуваше необикновено силно.

— Напрежението в нашата работа е убийствено — при тези думи той погледна Век право в очите. — И няма да става по-лесно.

Последва пауза. След това партньорът му измърмори:

— Не вярваш на това, което си им казал, нали?

Хосе сви рамене.

— Времето ще покаже.

— Тогава защо, по дяволите, ми спаси работата?

— Да кажем, че според мен заслужаваш шанс да изкупиш греховете си… дори и те да не са твои.

Онова, което Хосе не изрече на глас, бе, че не за първи път се съгласяваше да работи с партньор, който се нуждаеше от тази професия, за да се избави от собствените си демони.

О, да, и вижте само как беше свършил Бъч О’Нийл — в неизвестност. Вероятно — мъртъв. Независимо какво Хосе си бе помислил, че е чул в онова обаждане на 911.

— Аз не съм баща ми, инспекторе. Кълна ти се. Само защото бях толкова овладян, когато ударих онзи тип…

Хосе се приведе напред, впил очи в тези на колегата си.

— Откъде знаеш, че именно това ме уплаши в нападението? Откъде знаеш, че беше именно спокойствието ти?

Век пребледня, а Хосе отново се облегна назад. След миг поклати глава.

— Това не означава, че си убиец. И само защото се страхуваш от нещо, не значи, че то е вярно. Но смятам, че двамата с теб трябва да сме откровени един с друг. Както ти казах, не мисля, че е справедливо да те преценяваме различно от останалите заради баща ти… но ако отново избухнеш по същия начин, поради каквато и да било причина, било то и глоба за паркиране например… — тук той кимна към чашата от «Старбъкс». — Лошо кафе, прекалено колосана риза… шибаната фотокопирна машина… сме дотук. Ясно ли е? Няма да допусна някой, който представлява заплаха, да носи значка… или пистолет.

Век рязко извърна очи и се втренчи в монитора. Оттам го вгледаше лицето на красиво, русокосо момиче на деветнайсет години, което бе изчезнало преди две седмици. Все още не бе открито тяло, ала Хосе бе готов да се обзаложи, че е мъртва. След като кимна, Век взе чашата с кафе и се облегна в стола си.

— Съгласен.

Хосе изпусна дъха си и върна кламера на мястото му в малка прозрачна кутийка с магнитен ръб.

— Добре. Защото трябва да открием този тип преди да е убил още някого.