Неукротима любов

19.

Мани се прибра в апартамента си, затвори вратата, заключи я… и остана да стои така. Като част от мебелировката. Както си беше с куфарче в ръка.

Невероятно бе как, изгубиш ли ума си, изведнъж не ти остават кой знае колко възможности. Желанията му не се бяха променили — все още искаше да възвърне контрола над себе си и над… каквото и да бе това, което се случваше с живота му.

Ала нямаше за какво да се улови, нямаше юзди, с чиято помощ да укроти този звяр.

Мамка му, сигурно точно така се чувстваха пациентите с Алцхаймер. Личността им си беше все същата, както и умът им… но в света около тях вече нямаше логика, защото не бяха в състояние да задържат спомените, асоциациите, изводите си.

Всичко бе заключено в онзи уикенд… или най-малкото бе започнало тогава. Но какво точно се беше променило? Доколкото можеше да прецени, губеше му се поне част от едната нощ. Помнеше хиподрума, падането на Глори и ветеринаря. А после се бе върнал в Колдуел и бе отишъл…

Първите предупредителни признаци на задаващо се главоболие го накараха да изругае и да се откаже. Отиде в кухнята, пусна куфарчето и се загледа в кафе машината. Беше я оставил включена преди да отиде в болницата. Страхотно. Сутрешното му кафе се бе оказало нощна доза кофеин и бе истинско чудо, че не беше подпалил апартамента си.

Седна на един от столовете край гранитния барплот и се взря в стъклената стена пред себе си. Градът, разстлал се от другата страна на терасата, грееше като дама, тръгнала на театрално представление, цялата окичена с диаманти, и проблясващите светлинки на небостъргачите го караха да се чувства неимоверно сам.

Тишина. Празнота.

Апартаментът му беше като ковчег.

Господи, ако не бе в състояние да оперира, какво му…

Сянката на терасата се появи сякаш от нищото. Само дето не беше сянка… Нямаше нищо прозрачно в онова, което стоеше отвън, сякаш светлините, мостовете и небостъргачите бяха картина, в която изведнъж бе зейнала черна дупка.

Дупка с очертанията на едър мъж.

Мани се изправи, приковал поглед във фигурата. Някъде в подсъзнанието си, дълбоко в дебрите на ума си, разбра, че именно това бе причината за всичко, неговият «тумор» — на два крака… който бе дошъл за него.

Подчинявайки се сякаш на някаква заповед, той се приближи и отвори плъзгащата се врата. Вятърът го блъсна в лицето и отметна косата от челото му.

Беше студено, толкова студено… ала вледеняващият шок не се дължеше единствено на хладната априлска нощ. Смразяваша вълна струеше от фигурата, застанала неподвижно и застрашително едва на няколко крачки от него, и Мани изпита съвсем ясното усещане, че копелето в черните дрехи го ненавижда. Само че той не се боеше. Ключът към загадката на случващото се с него се криеше в този огромен мъж, изникнал сякаш от нищото на двайсет етажа над земята…

Жена… жена със сплетена черна коса… това беше…

Главоболието го връхлетя изневиделица, блъсна го в тила и се изстреля във вътрешността на черепа, раздирайки мозъка му. Краката му се подкосиха и той едва успя да се залови за вратата.

— Майната ти, не стой така. Говори или ме убий, но направи нещо.

Нова ледена струя го блъсна в лицето. А после се разнесе дълбок глас:

— Не трябваше да идвам.

— Напротив — простена Мани през болката. — Защото съм на път да изгубя шибания си ум и ти го знаеш, нали? Какво си ми направил?

Онзи сън… за жената, която желаеше, но не можеше да има. Коленете на Мани започнаха да омекват, но това можеше да върви по дяволите…

— Заведи ме при нея… и не се ебавай с мен. Знам, че тя съществува… виждам я всяка нощ в сънищата си.

— Всичко това изобщо не ми харесва.

— Да, а пък аз тук си умирам от кеф…

Обръщението «шибано копеле» остана неизречено. Както и фактът, че ако кучият син решеше да се поддаде на агресията, в която буквално се къпеше, Мани бе твърдо решен да му покаже на какво е способен. Вярно, щяха да го смажат, но независимо дали беше прецакан в главата или не, той не се даваше без бой.

— Хайде — изплю се Мани. — Направи го.

Последва рязък смях.

— Напомняш ми на един приятел.

— Искаш да ми кажеш, че има и друго копеле, изгубено в собствения си живот заради теб? Страхотно. Трябва да си направим група за морална подкрепа.

— Мамка му…

Типът вдигна ръка и тогава… в главата на Мани изригнаха спомени и се разляха из цялото му тяло, докато гледките и звучите от изгубения уикенд се завръщаха като приливна вълна. Мани политна назад, уловил главата си с ръце.

Джейн. Тайно имение. Операция.

Вампир.

Единствено железните пръсти, стиснали го над лакътя, му попречиха да не се свлече на пода — братът на пациентката му го беше уловил.

— Трябва да дойдеш и да видиш сестра ми. Тя ще умре, ако не го сториш.

Мани дишаше през устата и преглъщаше начесто. Пациентката… неговата пациентка.

— Все още ли е парализирана? — простена той.

— Да.

— Заведи ме — рязко каза Мани. — Веднага.

Ако гръбначният й мозък бе трайно увреден, той не можеше да направи нищо за нея, но това нямаше значение. Трябваше да я види.

— Къде е колата ти? — попита копелето с козята брадичка.

— Долу.

Мани се отскубна и се хвърли към куфарчето и ключовете, които бе оставил на кухненския плот. Докато се препъваше и падаше из апартамента, усещаше ума си сякаш в мъгла, което го ужасяваше. Още малко експерименти с процесора му и мозъкът му щеше да бъде безвъзвратно увреден. Ала това беше нещо, което можеха да обсъдят и по-късно.

Сега трябваше да отиде при своята жена.

Когато стигна до входната врата, вампирът беше точно зад него. Мани премести куфарчето в лявата си ръка.

А после се завъртя светкавично. Десният му юмрук се стрелна напред, описвайки съвършено премерена дъга, целяща да улучи копелето в челюстта.

Прас. Ударът беше силен и главата на кучия син отскочи назад.

Очите на вампира се впиха в него, а ъгълчето на устата му се повдигна от ниско ръмжене, но на Мани не му пукаше.

— Това беше, задето се ебавахте с мен.

Другият мъж прокара опакото на ръката си по окървавената си уста.

— Добро кроше.

— Пак заповядай — отвърна Мани, докато прекрачваше прага на апартамента си.

— Можех да го спра, стига да исках. Просто за да сме наясно.

Без съмнение беше така.

— Да, но не го направи, нали? — Мани тръгна към асансьора, натисна копчето и хвърли сърдит поглед през рамо. — Което те прави или глупак, или мазохист. Ти избираш.

Вампирът дойде съвсем близо до него.

— Внимавай, човеко. Жив си единствено, защото си ми полезен.

— Тя ти е сестра?

— Не го забравяй.

Усмивката на Мани беше толкова широка, че разкри всичките му зъби.

— Тогава има нещо, което трябва да знаеш.

— Какво?

Мани се надигна на пръсти, така че очите им се изравниха.

— Ако сега си мислиш, че искаш да ме убиеш, това е нищо в сравнение с онова, което ще изпиташ, когато отново я видя.

Почти бе получил ерекция, само като мислеше за нея.

Когато вратата на асансьора издрънча и се отвори, Мани прекрачи вътре и се обърна. Очите на вампира бяха като копия, търсейки целта си, но Мани сякаш не забеляза агресивността му.

— Просто ти казвам как стоят нещата. А сега влизай или си изпари задника на улицата и аз ще те взема.

— Мислиш ме за идиот, нали? — изръмжа вампирът.

— Всъщност — ни най-малко.

Мълчание.

След още един миг вампирът измърмори нещо под носа си и ce шмугна вътре, точно когато вратите започнаха да се затварят. А после двамата просто стояха един до друг и гледаха как цифрите над главите им намаляват.

Пет… четири… три… две…

Като обратното броене до взрив.

— Внимавай, човеко. Аз не съм някой, с когото би искал да стигнеш твърде далеч.

— А пък аз не съм някой, който има какво да губи. — «С изключение на сестрата на това огромно копеле.» — Май просто трябва да видим как ще свърши всичко това.

— Е, тук си съвсем прав.

* * *

Мрачна и сякаш изваяна от лед, Пейн се взираше в часовника до вратата. Кръглото му лице бе така семпло, както и бялата стена зад него, белязано единствено от дванайсет черни цифри и чертичките, които ги разделяха. Стрелките му (две черни и една червена) се влачеха по пътя си така, сякаш и те бяха също толкова отегчени от работата си, колкото и тя от това да ги гледа.

Без съмнение Вишъс беше отишъл да се срещне с майка им. Към кого другиго би могъл да се обърне?

Което си беше просто загуба на време. Безспорно щеше да се върне с празни ръце. Беше чиста наглост да си въобразява, че Непоклатимата ще се трогне и то от опасностите, грозящи децата, които бе родила.

Майка на расата. Ама че глупост…

Пейн се намръщи. В началото звукът беше просто неясен ритъм, но постепенно се усили. Стъпки. Бързи, тежки стъпки върху твърда повърхност… два чифта. Може би бяха просто някои от братята на нейния близнак, идващи да я видят…

Когато вратата се отвори, тя видя единствено Вишъс, застанал на прага — висок и непреклонен.

— Доведох ти нещо.

Той не толкова отстъпи, колкото бе изблъскан встрани.

— Прескъпа Скрайб Върджин… — ахна Пейн и очите й плувнаха в сълзи.

Лечителят й връхлетя в стаята, съвсем същият, какъвто го помнеше… с широки гърди и дълги крака, с плосък корем и изразена линия на челюстта. Тъмната му коса стърчеше нагоре, сякаш безброй пъти беше прокарвал пръсти през нея, и дишаше тежко, полуотворил уста.

— Знаех си, че си истинска — избъбри той. — По дяволите, просто го знаех!

Появата му я разтърси цялата, прилив на енергия се разля по тялото й и накара емоциите й да се разпилеят, сякаш политнали в свободно падане.

— Лечителю — дрезгаво каза тя. — Моят лечител…

— Мамка му — чу да казва брат й.

Човекът се обърна рязко към него.

— Остави ни сами. Веднага…

— Внимавай как ми гово…

— Аз съм нейният лекар. Доведе ме тук, за да преценя клиничното й състояние…

— Не ставай глупак.

Последва пауза.

— Тогава защо, по дяволите, съм тук?

— По същата причина, поради която те ненавиждам.

Това бе последвано от ново мълчание… нарушено от хлипане, разнесло се от Пейн. Просто толкова се радваше да види лечителя си, от плът и кръв. Кратичкото й подсмъркване накара и двамата да обърнат глави. Лицето на лечителя й начаса се промени — сляпата ярост отстъпи място на огромна загриженост.

— Затвори вратата зад гърба си — излая той през рамо, докато се приближаваше до леглото.

Пейн прокара ръце по очите си, за да избърше сълзите си, и погледна покрай лечителя, който бе приседнал до нея. Вишъс се бе обърнал и отиваше към вратата.

«Знае», помисли си тя. Той й бе довел единственото, което бе в състояние да й възвърне желанието за живот, а това бе повече от всичко, което майка им би могла да направи за нея.

— Благодаря ти, братко мой — каза, без да откъсва очи от него.

Вишъс спря. Напрежението му беше очевидно — ръцете му бяха свити в юмруци, а докато обръщаше бавно глава, ледените му очи горяха.

— Бих направил всичко за теб. Всичко.

С тези думи той излезе… и докато вратата се затваряше след него, Пейн осъзна, че «Обичам те» може да бъде казано и без да бъдат използвани точно тези думи.

Действията наистина означаваха повече от думите.