Неукротима любов

24.

— Добре дошъл в новия свят.

Когато Кор излезе в нощта, всичко беше различно. Не миришеше на горите около замъка, а на градска смесица от смог и отходни канали; чуваха се не меките стъпки на сърни нейде в далечината, а коли, сирени и викове.

— Право ти казвам, Троу, намерил си ни страшно жилище — подигра се той.

— Подслонът ни ще е готов утре.

— И очаква ли се да представлява някакво подобрение? — Кор погледна към невзрачната къща, в която се бяха свирали цял ден. — Или възнамеряваш да ни изненадаш с още по-малко великолепие?

— Уверявам те, че ще го намериш повече от задоволителен. В действителност, като се имаше предвид как изобщо се бяха добрали дотук, Троу беше свършил добра работа. Беше им се наложило да вземат два нощни полета, за да избегнат всякакви проблеми от излагането на дневна светлина, а когато най-сетне пристигнаха в Колдуел, Троу някак си бе успял да уреди всичко. Не само че мазето на порутената къща беше напълно здраво, но имаше и доген, който да им прислужва. Все още не бяха видели постоянното си убежище, но то най-вероятно щеше да се окаже точно това, от което се нуждаеха.

— Силно се надявам да е далеч от тази градска мръсотия.

— Не се тревожи. Добре познавам предпочитанията ти.

Кор не обичаше градовете. Хората бяха тъпи животни, ала безмозъчната тълпа, особено изпаднала в паника, бе по-опасна от онези, които имат ум в главата си — в крайна сметка, никога не можеш да предвидиш как ще постъпи глупакът. Макар че имаше и един плюс да са тук — искаше да опознаят града, преди да оповестят пристигането си на Братството, а за целта нямаше по-подходящо място от това, където се намираха в момента. Къщата, в която се помещаваха, беше в центъра на града.

— Насам — нареди той и тръгна в посоката, която беше избрал, следван от шайката си копелета в боен строй.

Колдуел, щата Ню Йорк, без съмнение нямаше да им разкрие нищо ново. Кор беше научил (както в старите времена, така и в добре осветеното настояще), че нощем всички градове са еднакви, независимо къде се намират. Хората наоколо не бяха трудолюбиви, спазващи законите граждани, а недоволните, онези които бягаха от правилата и не пасваха никъде. И наистина, докато вървяха, минаваха покрай хора, седящи на тротоара в собствените си изпражнения, групички отрепки, които буквално излъчваха агресия, или пък съмнителни жени, които търсеха още по-съмнителни мъже.

На никого обаче и през ум не му мина да опита нещо с шестима яки типове… макар че на Кор почти му се искаше да го сторят. Едно сбиване щеше да им помогне да изразходят малко енергия… въпреки че с мъничко късмет можеха да се натъкнат и на врага и за първи път от две десетилетия насам да се изправят срещу достоен противник.

Свиха зад един ъгъл и се озоваха насред същински наплив от човешката паплач. Пред ярко осветените, подобни на пивници заведения, които се издигаха от двете страни на улицата, имаше дълги върволици полуоблечени хора, чакащи да влязат и да се затворят между четири стени. Кор не можеше да разчете надписите, които висяха над вратите, но по начина, по който мъжете и жените тъпчеха с крака, потръпваха и си приказваха, ставаше ясно, че от другата страна ги очаква временно спасение от безрадостното им съществуване.

Прииска му се да ги изтреби до един и внезапно усети още по-ясно косата, която носеше на гърба си, сгъната на две, прибрана в своеобразната си ножница и скрита под дългото до глезените кожено яке.

За да укроти хищното острие, той му обеща скоро да му даде лесъри.

— Гладен съм — обади се Зайфър.

Както обикновено, не говореше за храна, а и добре беше избрал момента. Подсещането за секс се дължеше на върволицата човешки жени, покрай които минаваха. Пък и те наистина се предлагаха сами, изпивайки с изрисуваните си очи мъжете, за които смятаха, че са от тяхната раса. Или поне изпиваха с поглед останалите от шайката му. Кор те поглеждаха за миг и бързаха да извърнат очи.

— По-късно ще се погрижа да получиш това, от което се нуждаеш — каза той.

Макар да се съмняваше, че самият той ще участва, прекрасно си даваше сметка, че копелетата му се нуждаят от редовно чукане и нямаше нищо против да им го осигурява — както беше научил много отдавна, войниците винаги се биеха добре, когато бяха добре обслужени. Пък и кой знае, възможно бе и той да се включи, стига някоя да хванеше окото му… и да бе в състояние да превъзмогне външния му вид. Разбира се, именно по този начин те изкарваха пари. Неведнъж беше плащал на жени, за да го допуснат в себе си. Което бе далеч по-добре, отколкото да ги принуди да му се подчинят — нещо, което не понасяше, макар че не би признал тази своя слабост на никого.

Ала подобни забавления трябваше да почакат до края на нощта. Първо трябваше да проучат новото си обкръжение. След като оставиха задушаващия гъсталак от клубове зад гърба си, се озоваха точно на такова място, каквото Кор се беше надявал да открие — същинска градска пустош. Цели сгради, опразнени за вечерта, а може би и за по-дълго; пътища, по които не минаваше никаква кола; тъмни, уединени улички, прекрасни за схватки.

Врагът щеше да е тук. Просто го знаеше. Единственото общо между двете воюващи страни бе желанието за потайност. А на място като това изгледите някоя битка да бъде прекъсната бяха много малки.

Тялото на Кор направо го засърбя за една хубава схватка и това, съчетано с тропота от стъпките на шайката му зад него, го накара да се усмихне в нощта. Очертаваше се…

Свърна зад поредния ъгъл и се закова на място. Само на една пресечка вляво от тях имаше цял куп черно-бели коли, паркирани в кръг около началото на тясна уличка… почти като огърлица около врата на жена. Не можеше да прочете надписа на вратите им, ала по сините лампи на покривите им разбра, че това е човешката полиция.

Пое си дълбоко дъх и усети мириса на смърт. Сравнително неотдавнашна, но не съвсем прясна.

— Човеци — процеди той презрително. — Ако бяха само мъничко по-ефективни, щяха да се изтребят един друг окончателно.

— Аха — съгласи се един от вампирите му.

— Напред — нареди Кор.

Докато минаваха покрай местопрестъплението, Кор хвърли поглед в уличката. Човеци с треперещи ръце и изражения сякаш им беше призляло, стояха около голяма кутия, и като че ли очакваха нещо да изскочи от нея и да ги сграбчи за топките с хищни нокти.

Типично. В подобна ситуация вампирите биха запретнали ръкави и биха се справили с проблема, ала хората като че ли показваха на какво наистина са способни, само когато Омега се намесеше.

Застанал над покрития с петна кашон, достатъчно голям, за да побере цял хладилник, Хосе де ла Крус запали фенерчето си и насочи лъча към поредното обезобразено тяло. Трудно му бе да прецени каквото и да било за жертвата, тъй като гравитацията си бе казала думата и я бе превърнала в купчина от крайници, ала брутално орязаната коса и дупката, зееща в горната част на ръката, говореха, че това е номер две за екипа му.

Изправи се и огледа пустата уличка. Готов бе да се обзаложи, че е станало както и предишния път — убиецът си бе свършил работата някъде другаде, захвърлил бе трупа тук, а после бе тръгнал да търси следващата си жертва.

Трябваше да хванат шибаното копеле.

Угаси фенерчето и погледна часовника си. Криминолозите бяха свършили работата, фотографката — също, така че бе настъпил моментът да огледа тялото както трябва.

— Съдебният лекар е готов да я види — каза Век зад него. — И би искал малко помощ.

Хосе се завъртя на пети.

— Имаш ли ръкавици…

Така и не довърши, загледан над рамото на партньора си. По улицата зад тях тъкмо минаваше групичка мъже, образували триъгълна формация — един начело, двама зад него и още трима зад тях. Строят им беше толкова съвършен, а стъпките им — в такъв синхрон, че в началото единственото, което Хосе забеляза, беше почти военното им маршируване и факта, че и шестимата носеха черни кожени дрехи.

Едва след това си даде сметка за размерите им. Бяха направо огромни и той се зачуди какви ли оръжия криеха под еднаквите си кожени якета. Ала законът забраняваше на полицаите да претърсват цивилни граждани само защото изглеждат смъртоносни.

Онзи начело завъртя глава и Хосе зърна лице, каквото единствено майка би могла да обича — ъгловато и слабо, с изпити бузи и заешка устна, която никой не си бе направил труда да оправи.

Миг по-късно мъжът отново се обърна напред и продължи по пътя си.

— Инспекторе?

Хосе тръсна глава.

— Извинявай. Разсеях се. Имаш ли ръкавици?

— Нали ти ги подавам.

— А, да. Благодаря — Хосе взе латексовите ръкавици и си ги сложи. — У теб ли е…

— Торбата? Да.

Век беше мрачен и съсредоточен, което (както Хосе вече бе успял да научи) бе обичайното му състояние. Беше млад, още нямаше трийсет, но се справяше с всичко като ветеран.

Присъдата дотук — като партньор не беше пълна скръб.

Разбира се, беше минала едва седмица и половина, откакто двамата работеха заедно.

На всяко местопрестъпление това кой мести тялото зависеше от цял куп неща. Понякога го правеше спасителният екип.

Друг път (като сега), беше комбинация от това кой бе наблизо и кой имаше здрав стомах.

— Да срежем кутията — каза Век. — Вече снеха отпечатъци и направиха снимки, а така ще е по-лесно, отколкото да се опитаме да я обърнем и дъното да вземе да се скъса.

Хосе погледна към един от екипа по събиране на улики.

— Сигурни ли сте, че свалихте всичко?

— Абсолютно, инспекторе. И аз си мислех да го направим по този начин.

Тримата се заеха за работа. Век и Хосе държаха предната стена на кашона, докато другият мъж използва нож за картон. След това Хосе и партньорът му внимателно свалиха картона.

И този път беше млада жена.

— Проклятие — изруга съдебният лекар под носа си. — Не отново.

«Да, проклятие», помисли си Хосе. Горкото момиче беше обезобразено досущ като останалите, което означаваше, че първо е била измъчвана.

— По дяволите — тихо промърмори Век.

Тримата пипаха много внимателно, сякаш дори мъртво, осакатеното тяло можеше да усети какво става с крайниците му. Пренесоха я на по-малко от метър и я сложиха в отворения черен чувал, така че съдебният лекар и фотографката да могат да си свършат работата.

Век остана приклекнал до нея. Лицето му беше съвършено овладяно и все пак изглеждаше разгневен от това, което виждаше.

Ярката светкавица на фотоапарат, блеснала в тъмната улица, бе като вик, отекнал в църква. Още преди светлината да е изгаснала, Хосе завъртя рязко глава, за да види кой, по дяволите, прави снимки. И не беше единственият. Останалите полицаи, които стояха наблизо, сториха същото.

Ала онзи, който буквално изригна в действие, бе Век, който скочи и се затича с всичка сила.

Типът с фотоапарата нямаше никакъв шанс. Проявявайки неимоверна наглост, той се бе мушнал под жълтата лента и се бе възползвал от това, че вниманието на всички е насочено към жертвата. В опита си да избяга, той се препъна в лентата и падна, но успя да се изправи и хукна към отворената врата на седана си.

Ала Век имаше крака на спринтьор, а и страшно го биваше скачането — вместо да си губи времето да се навежда, за да мине под лентата, той прелетя над нея и се метна върху капака на колата. А после сякаш всичко продължи на забавен кадър. Докато останалите полицаи се хвърлиха напред, за да помогнат, фотографът панически натисна газта, мъчейки се да избяга. Гумите изсвистяха…

… и седанът се понесе право към сцената на престъплението.

— По дяволите! — изкрещя Хосе, чудейки се как щяха да опазят тялото.

Краката на Век се мятаха насам-натам, докато колата минаваше през жълтата лента и се устреми към кашона. Ала кучият му син Дел Векио не само че остана на мястото си, залепнал като пиявица за капака, но успя да бръкне през отворения прозорец, да улови кормилото и да насочи седана към един контейнер за боклук на три-четири крачки от жертвата. Въздушните възглавници се надуха, двигателят изсъска злобно, а Век полетя над контейнера. Хосе знаеше, че до края на кивота си щеше да помни гледката на мъжа, политнал без крива, сакото му — разтворено от вятъра, така че отдолу се виждаха пистолетът и значката му. Приземи се по гръб. Ужасно тежко.

— Ранен полицай! — изкрещя Хосе, докато тичаше към партньора си.

Но така и не можа да каже на копелето да не мърда, нито пък да му помогне да се изправи. Век скочи на крака като играчка на пружина и се втурна към групичката полицаи, наобиколили шофьора с извадени пистолети. Разблъска ги настрани, отвори вратата откъм мястото на шофьора и издърпа полуприпадналия фотограф бракониер, който изглеждаше така, сякаш е на крачка (или на един сандвич със салам) от това да получи инфаркт — беше дебел като Дядо Коледа и имаше червената кожа на пияница.

Освен това му беше трудно да диша, макар да не бе ясно дали е от праха на въздушната възглавница, или защото бе срещнал погледа на Век и знаеше, че го очаква здрав пердах.

Само че Век просто го пусна на земята, бръкна в колата и затършува между спадналите възглавници. Преди обаче да успее да докопа фотоапарата и да го направи на парчета, Хосе се намеси.

— Ще ни трябва като веществено доказателство! — извика той в мига, в който Век се показа и вдигна ръка над главата си, сякаш се канеше да удари апарата в паважа. — Ей! — Хосе улови китката му с две ръце.

Исусе, копелето наистина си го биваше — беше не само високо, но и като от желязо — и за миг Хосе се запита дали изобщо ще постигне нещо с тази тактика.

Инерцията обаче си каза думата и гърбът на Век се блъсна в колата.

Хосе заговори с равен глас, макар да му се налагаше да използва всичката си сила, за да го задържи на място:

— Помисли малко. Строшиш ли апарата, не можем да използваме снимката против него. Чуваш ли ме? Помисли малко, дяволите да те вземат… помисли!

Очите на Век се преместиха върху кандидат фотографа и честно казано, хладнокръвието им беше малко смущаващо. Дори насред това почти маниакално физическо усилие той бе странно спокоен, съвършено фокусиран… и неоспоримо смъртоносен — Хосе имаше чувството, че ако го пусне, не само апаратът ще пострада непоправимо.

Век изглеждаше напълно способен да убива — спокойно и вещо.

— Век, човече, ела на себе си.

В продължение на миг-два не се случи нищо. Хосе прекрасно си даваше сметка, че досущ като него, всички на уличката се чудят как ще свърши това. Включително и фотографът

— Ей! Погледни ме, мой човек.

Век бавно премести сините си очи върху своя партньор и примига няколко пъти. Постепенно напрежението в ръката му отслабна и Хосе я натисна надолу, така че да може да му вземе апарата… нямаше как да е сигурен дали бурята наистина бе отминала.

— Добре ли си?

Век кимна и намести сакото си. След това кимна още веднъж и Хосе най-сетне се отдръпна. Огромна грешка.

Партньорът му се задейства толкова светкавично, че той изобщо не би могъл да го спре. А юмрукът му се заби в челюстта на фотографа с такава мощ, че най-вероятно я строши.

Копелето увисна безчувствено и другите полицаи го подхванаха, без да кажат абсолютно нищо. На всички им се искаше да го направят, но като се имаше предвид краткото возене с колата, на което се беше насладил току-що, Век си беше заслужил тази привилегия. За съжаление отговорът щеше да е временно отстраняване от длъжност… и може би съдебно дело срещу полицейското управление.

Век разтърси ръката, с която го бе ударил, и измърмори:

— На някого да му се намира цигара?

«Мамка му», помисли си Хосе. Май нямаше нужда да се мъчи да открие Бъч О’Нийл — някогашният му партньор сякаш отново стоеше пред него.

Като че ли щеше да е най-добре да се откаже от опитите да проследи онова обаждане на 911. Дори с всички средства, с които разполагаше в участъка, не беше стигнал доникъде и така навярно беше по-добре.

Една луда глава със склонност към самоунищожение му беше предостатъчна, много благодаря.