Неукротима любов

2.

Колдуел, Ню Йорк.

Тренировъчният център,

Имението на Братството

— Шибан… евтин… боклук.

Вишъс стоеше в коридора пред клиниката на Братството, с ръчно свита цигара между устните и палец, който започваше да се уморява. Пламъче обаче така и не се появяваше, независимо колко усърдно въртеше ли, въртеше малкото колелце.

Щрак, щрак, щрак…

Сериозно издразнен, Вишъс метна калпавата бракма в кошчето за боклук и посегна към подсилената с олово ръкавица, която покриваше дланта му. Махна я и се взря в сияещата си ръка. Размърда пръсти и я изви в китката.

Тя беше наполовина огнехвъргачка, наполовина атомна бомба, която бе в състояние да разтопи всеки метал, да превърне камъка в стъкло и да направи на кайма всеки самолет, влак или автомобил, който той поискаше. Именно благодарение на нея Вишъс можеше да прави любов със своята шелан и освен това бе едно от двете неща, които бе наследил от майка си.

А честно казано, ясновидските му умения бяха горе-долу толкова забавни, колкото и тази ръка на смъртта.

Той я поднесе към лицето си и я доближи до цигарата, макар и не твърде много, защото иначе щеше да направи поредната доза никотин на пух и прах и после трябваше да си губи времето да свива друга. Нещо, за което нямаше нерви дори когато имаше добър ден, да не говорим пък за момент като този…

Ах, прекрасното първо вдишване.

Ви се облегна на стената, запъна подметките на тежките си ботуши в линолеума и запуши. Не че това щеше да му оправи скапаното настроение, но поне му даваше нещо по-добро за правене от другата възможност, която се въртеше из главата му през последните два часа. Докато отново си нахлузваше ръкавицата, му се прииска да вземе своя «дар» и да отиде да изпепели нещо, каквото и да било…

Наистина ли близначката му беше от другата страна на тази стена? В болнично легло… парализирана?

Исусе… само си представи да си на триста години и да откриеш, че имаш сестра.

Браво на тебе, мамо. Направо страхотно.

А пък той си бе помислил, че се е справил с повечето от проблемите с родителите си. От друга страна, само един от двамата беше мъртъв. Ако Скрайб Върджин решеше да последва примера на Блъдлетър и да ритне камбаната, може би най-сетне щеше да има някакъв шанс.

Ала както стояха нещата сега, този най-нов и неочакван обрат, съчетан с безсмислената мисия на Джейн в света на хората, го караха…

Да, направо не му достигаха думи.

Извади мобилния си телефон. Погледна го. Отново го прибра в джоба на кожените си панталони.

Мамка му, колко типично за Джейн. Съсредоточеше ли се върху нещо, всичко друго сякаш губеше значение. Не че и той не беше съвсем същият, но в моменти като този не би имал нищо против да го държат в течение на случващото се.

Шибано слънце. Заради него не можеше да излезе навън. Ако беше със своята шелан, «великият» Мани Манело нямаше да има никаква възможност да се прави на интересен и да се дърпа. Ви просто щеше да го нокаутира, да метне тялото му в кадилака и да докара талантливите му ръце тук, за да оперират Пейн.

За Вишъс свободната воля беше привилегия, а не право.

Когато изпуши цигарата, угаси остатъка в подметката на ботуша си и го метна в кошчето. Пиеше му се и то как, но не вода или нещо такова. Половин каса «Грей Гус» щеше да го поуспокои мъничко, но с малко повечко късмет, много скоро щеше да асистира в операционната зала, така че трябваше да е трезвен.

Когато влезе в стаята за прегледи, раменете му се напрегнаха и той стисна зъби. За частица от секундата не беше сигурен колко още може да понесе. Ако имаше нещо, което безотказно го изкарваше от кожата, това беше някой от поредните номера на майка му, а трудно можеше да си представи нещо по-гадно от тази лъжа на лъжите.

Проблемът бе, че животът не беше като машина за пинбол, където онзи, който я раздрусва твърде много, губи реда си.

— Вишъс?

Мекият тих глас го накара да затвори за миг очи.

— Да, Пейн — след това премина на Древния език. — Аз съм.

Отиде в средата на стаята и се настани на въртящото се столче до леглото. Пейн беше завита с куп одеяла, главата й беше обездвижена с помощта на блокчета, а вратът й беше стегнат в медицинска яка. Течността в торбичката, висяща на стойка от неръждаема стомана, се вливаше в ръката й, докато други тръбички, излизащи по-ниско от тялото й, бяха свързани с катетъра, който Елена й беше поставила.

Въпреки че стаята беше светла, чиста и лъскава, а медицинското оборудване бе толкова заплашително, колкото чашите и чиниите в някоя кухня, Вишъс имаше чувството, че двамата се намират в мръсна пещера, заобиколени от мечки гризли.

Колко по-добре би било, ако можеше да излезе и да пречука шибаняка, виновен за състоянието на сестра му. Проблемът бе, че това би означавало да убие Рот, което определено би било кофти. Едрото копеле не само беше техен крал, но и един от Братството… да не говорим пък за незначителната подробност, че онова, което я бе докарало дотук, беше станало с нейно съгласие. Тренировъчните двубои, които двамата водеха през последните няколко месеца, ги бяха поддържали във форма, а разбира се, Рот не бе имал никаква представа с кого се бие, защото беше сляп. Дали е знаел, че е жена? Много ясно. Нали беше от Другата страна, а там нямаше мъже. Ала увреденото зрение на краля означаваше, че не би могъл да види онова, което се набиваше в очите на всички в мига, в който прекрачеха тази стая.

И сплетената й на плитка черна коса, и кожата на Пейн имаха съвсем същия цвят като тези на Ви, фигурите им също бяха еднакви — високи, стройни, силни. А очите… по дяволите, очите.

Ви потърка лице. Баща им, Блъдлетър, беше създал безброй копелета, преди да бъде убит в схватка с лесъри в Древната страна, ала за Ви децата на тези случайни жени не означаваха нищо. С Пейн обаче беше различно. Двамата имаха една и съща майка, при това не коя да е, а самата Скрайб Върджин. Майката, така да се каже, на цялата им раса.

Независимо каква кучка беше всъщност.

Пейн го погледна и Ви усети, че дъхът му секва. Ирисите, които срещнаха неговите, бяха леденобели, точно като неговите, а тъмносините ореоли, които ги опасваха, бяха същите, които виждаше всеки път, щом се погледнеше в огледалото. А интелигентността, отразена в тези арктически дълбини, бе същата, която се криеше и зад собственото му чело.

— Не чувствам нищо — каза тя.

— Знам — Вишъс поклати глава и повтори: — Знам.

Устните й потръпнаха — сякаш при други обстоятелства би се усмихнала.

— Можеш да говориш на който език си поискаш — каза тя на английски, макар и с акцент. — Аз владея… много езици.

Също като него. Което означаваше, че в момента не знае какво да отговори на цели шестнайсет езика. Браво на него.

— Чу ли се… с твоята шелан? — попита тя заеквайки.

— Не. Искаш ли нещо за болката?

Звучеше по-немощно от предишния път.

— Не, благодаря. От хапчетата… се чувствам особено.

Последва дълго мълчание. Което се проточи. Сякаш никога нямаше да свърши.

Исусе, може би трябваше да улови ръката й… в края на краищата нали не беше изгубила чувствителността в горната половина на тялото си. Само че какво можеше да й предложи? Лявата му ръка трепереше, а дясната беше смъртоносна.

— Вишъс, времето не е…

Гласът на сестра му утихна и той довърши изречението й наум: «… на наша страна».

Господи, колко му се искаше да не е права. Ала когато ставаше дума за гръбначни травми, също както при инсултите и сърдечните удари, всяка минута забавяне беше от значение.

Дано онзи човек наистина беше толкова брилянтен, колкото Джейн твърдеше, че е.

— Вишъс?

— Да?

— Иска ли ти се да не бях идвала?

Той здравата се намръщи.

— За какво говориш, по дяволите? Естествено, че искам да бъдеш с мен.

Започна да потропва с крак и се зачуди колко ли дълго щеше да издържи, преди да излезе за още една цигара. Направо се задушаваше, седейки тук, безсилен да направи каквото и да било, докато сестра му страдаше, а умът му се давеше във въпроси. Поне десет хиляди «какво» и «защо» се гонеха из главата му, само дето не можеше да ги зададе. Пейн изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в кома от болката, така че сега не беше най-подходящият момент да си бъбрят за това и онова.

Мамка му, вампирите може и да оздравяваха със забележителна бързина, ала определено не бяха безсмъртни. Като нищо щеше да изгуби близначката си, преди да бе имал възможност да я опознае.

Като стана дума за това, той погледна жизнените й показатели върху монитора. Тяхната раса по принцип имаше ниско кръвно, но това на Пейн почти се бе сринало. Пулсът й беше бавен и неравномерен, сякаш някой адски нескопосан тип се опитваше да свири на барабани. А кислородният сензор вече бе изключен, защото предупредителното му пищене изобщо не спираше.

Очите й се затвориха и Вишъс се разтревожи, че може би е за последен път, а какво бе сторил той за нея? Само дето не й се беше разкрещял, защото му беше задала въпрос. Чувствайки се като истински задник, той се приведе напред.

— Дръж се, Пейн. Ще дойде някой, който ще ти помогне, но трябва да издържиш дотогава.

Клепачите на близначката му се повдигнаха и тя го погледна, неспособна да помръдне глава.

— Твърде много стоварих на плещите ти.

— Не се тревожи за мен.

— Винаги само това съм правила.

Ви отново се намръщи. Очевидно това, че са брат и сестра, беше новост единствено за него и нямаше как да не се зачуди откъде, по дяволите, тя бе научила за него. И какво точно знаеше.

Мамка му, още една причина да му се искаше да си пада по конвенционалния секс.

— Толкова си сигурен в този лечител, когото търсите — промълви тя.

Как ли пък не. Единственото, в което бе сигурен, беше, че ако копелето я убие, тази нощ щеше да има две погребения… при положение че от човека останеше нещо, което да бъде погребано.

— Вишъс?

— Моята шелан му има доверие.

Очите на Пейн се повдигнаха и си останаха така. Тавана ли гледаше, зачуди се той. Операционната лампа, която висеше над нея? Нещо, което той не можеше да види?

Най-сетне тя каза:

— Попитай ме колко дълго изпълнявах волята на майка ни.

— Сигурна ли си, че имаш сили за това? — погледът, който му отправи, беше почти свиреп, и Вишъс едва не се усмихна. — Колко дълго?

— Коя година е тук? — той й отговори и очите й се разшириха. — Нима? В такъв случай — стотици години. Бях пленена от нашата мамен в продължение на стотици години.

Вишъс усети как връхчетата на кучешките му зъби изтръпват от ярост. Тази тяхна майка… трябваше да се досети, че що-годе мирните отношения, установили се между тях, няма да траят дълго.

— Сега вече си свободна.

— Нима? — Пейн сведе поглед към краката си. — Не мога да сменя един затвор с друг.

— Няма да се наложи.

Леденобелият й поглед стана пронизващ.

— Не мога да живея по този начин. Разбираш ли какво искам да кажа?

Вътрешностите му се смразиха.

— Слушай, ще ти доведа онзи лекар и…

— Вишъс — дрезгаво каза тя. — Кълна се, че бих го направила, стига да бях в състояние, ала не съм, а няма към кого другиго да се обърна. Разбираш ли ме?

Когато срещна погледа й, Вишъс усети, че му идва да се разкрещи; стомахът му се сви на топка, пот обля челото му. Той беше убиец — такъв беше роден и като такъв беше обучен, но и през ум не му бе минавало да използва тези умения върху собствената си плът и кръв. Е, ако се изключеше майка му, разбира се. И може би баща му, но той така или иначе беше хвърлил топа.

Добре, поправка — не му беше минавало през ума да ги използва върху сестра си.

— Вишъс. Раз…

— Да — той сведе поглед към прокълнатата си ръка и сви пръсти. — Разбирам.

Вътре в него, в най-дълбоката му същност, нещо трепна. Беше усещане, което бе познавал през почти целия си живот… и едновременно с това — огромен шок. Не го беше изпитвал, откакто Бъч и Джейн се бяха появили в неговия живот и завръщането му сега беше… ами още една порция гадост, която му се сервираше.

В миналото това чувство сериозно го бе изкарало от релсите и го бе запратило в света на неконвенционалния секс и цял куп опасни крайности. При това — със свръхзвукова скорост.

Гласът на Пейн беше изтънял.

— Е, какво ще бъде?

По дяволите, та той едва-що я бе срещнал.

— Да — Вишъс напрегна мускулите на смъртоносната си ръка. — Ще се погрижа за теб. Ако се стигне дотам.

Докато Пейн се взираше нагоре от килията на вкамененото си тяло, единственото, което можеше да види, бе острия профил на близнака си. Ненавиждаше се заради положението, в което го поставяше. Беше прекарала времето, откакто бе дошла тук, мъчейки се да открие друг път, друг начин, друга… възможност.

Ала онова, от което се нуждаеше, не бе нещо, което би могла да поиска от някой непознат. От друга страна, самият той беше непознат.

— Благодаря ти — изрече на глас. — Братко мой.

Вишъс кимна веднъж и продължи да се взира право напред. На живо той беше много повече от сбора на огромното си тяло и чертите на лицето си. Преди да бъде пленена от тяхната мамен, Пейн дълго го бе наблюдавала в кристалните купи с вода за предсказания на Избраниците. Беше го познала в мига, в който образът му се появи в плитката вода — достатъчно бе да го погледне, за да види себе си.

Какъв живот бе водил само. Първо, военният лагер и бруталността на баща им… а сега — това.

Под хладната му сдържаност бушуваше буря. Усещаше я с костите си, сякаш някаква невидима връзка помежду им й позволяваше да види повече от онова, което очите й показваха. На повърхността той бе каменно спокоен, като здраво иззидана стена, ала вътрешно кипеше, което намираше външен израз в десницата му. Под ръба на ръкавицата се виждаше ярка светлина… която постепенно се усилваше. Особено след като тя изрече молбата си.

Това щеше да бъде единственото им време, прекарано заедно, помисли си Пейн и очите й отново се замъглиха.

— Обвързан си с лечителката, нали? — промълви тя.

— Да.

Отново се възцари тишина. На Пейн й се искаше да го попита още нещо, но й беше ясно, че той отговаря само от учтивост. Въпреки това му повярва, когато й каза, че се радва, задето е дошла. Не й се струваше от онези, които биха излъгали — не заради морални задръжки, или за да е възпитан, а защото за него подобно усилие би било загуба на време и просто не беше в стила му.

Пейн отново впери очи в яркия огнен кръг, който висеше над главата й. Щеше й се той да улови ръката й или да я докосне по някакъв начин, но и така беше поискала твърде много от него.

Докато лежеше върху леглото на колелца, усещаше тялото си ужасно странно — едновременно тежко и безтегловно; единствената й надежда бяха спазмите, които минаваха по краката и гъделичкаха стъпалата й, карайки ги да потръпват. Безсъмнено това означаваше, че не всичко е изгубено, повтаряше си тя.

Само дето всеки път, щом опиташе да си вдъхне увереност по този начин, една мъничка част от ума й нашепваше, че мисловният покрив, който се опитва да съгради, няма да издържи на дъжда, надвиснал над онова, което бе останало от живота й. Когато размърдаше ръце, макар да не можеше да ги види, усещаше гладките, свежи чаршафи и хладната, лъскава повърхност, върху която лежеше. Но когато кажеше на краката си да сторят същото… беше все едно, че се намира в спокойната, топла вода на басейните от Другата страна, притисната като в пашкул от невидима прегръдка. Не усещаща нищо.

Къде беше този лечител?

Времето… изтичаше.

От нетърпимо, чакането стана направо убийствено; трудно й бе да прецени дали задушаващото чувство в гърлото й се дължи на състоянието й или на тишината в стаята. Двамата с близнака й буквално тънеха в безмълвие, макар и по много различни причини. Тя нямаше закъде да бърза, докато той бе на ръба да изригне.

Жадуваща за нещо, което да я разсее… каквото и да било, Пейн промълви:

— Разкажи ми за лечителя, който идва.

Хладната струя, която я блъсна в лицето, и тъмният дъх на подправки, нахлул в носа й, красноречиво говореха, че е мъж.

— Той е най-добрият — промърмори Вишъс. — Джейн винаги говори за него така, сякаш е бог.

Тонът му не бе никак ласкателен, ала обвързаните вампири не обичаха около жените им да се навъртат други мъже.

Кой ли от расата им беше той, запита се Пейн. Единственият, когото беше зърнала в купите, беше Хавърс. А него нямаше защо да го търсят, нали? Навярно имаше и друг, когото не бе видяла. В крайна сметка, не беше прекарала чак толкова много време, попълвайки празнините в познанието си за този свят, а според близнака й между нейното пленяване и освобождаването й (доколкото можеше да се нарече така) бяха минали много, много години.

Изтощението я връхлетя като мощна вълна, разпиля мислите й, просмука се чак до мозъка на костите й и я притисна още по-здраво към леглото. И все пак, когато затвори очи, успя да изтърпи обгърналия я мрак само за миг, преди паниката да я накара да ги отвори. Докато майка й я държеше в онова състояние на летаргия, тя твърде добре усещаше безкрайната празнота, която я обграждаше, както и миговете, изнизващи се убийствено бавно. Парализата, сковала я сега, твърде много приличаше на онова, което бе трябвало да понася в продължение на стотици години.

И именно затова бе отправила ужасяващата си молба към Вишъс. Просто не бе в състояние да дойде в Далечната страна, само за да се озове в абсолютно същото положение, от което толкова отчаяно бе искала да избяга.

Сълзи замъглиха погледа й, размазвайки светлината над нея. Как й се искаше брат й да я улови за ръката.

— Моля те, не плачи — каза Вишъс. — Не… плачи.

В действителност, Пейн беше изненадана, че е забелязал.

— Всъщност си прав. Плачът не решава нищо.

Събирайки цялата си решимост, тя се насили да бъде силна, но не й бе никак лесно. Въпреки че познанията й по медицина бяха ограничени, достатъчно бе да разсъди логично, за да разбере срещу какво е изправена. Тъй като беше от изключително силно потекло, тялото й бе започнало да се оправя в мига, в който бе пострадала в двубоя със Слепия крал. Проблемът бе, че именно този възстановителен процес, който при други обстоятелства щеше да спаси живота й, сега още повече утежняваше състоянието й… и най-вероятно го правеше необратимо.

Когато някой гръбначен стълб се счупеше и започнеше да се оправя от само себе си, бе малко вероятно да го направи както трябва — нещо, за което парализата на краката й бе красноречиво доказателство.

— Защо все поглеждаш към ръката си? — попита тя, все така без да откъсва очи от светлината.

Последва миг на мълчание. Още един от многото досега.

— Защо смяташ, че го правя?

Пейн въздъхна.

— Защото те познавам, братко мой. Знам всичко за теб.

Той не каза нищо и възцарилата се тишина бе толкова приятна, колкото и разпитите в Древната страна.