Неукротима любов

7.

Докато лежеше върху металната маса под светлината на причудливия полилей, Пейн не можеше да повярва, че лечителят й е човек.

— Разбираш ли какво казвам? — гласът му беше плътен, с акцент, който тя не познаваше, макар да не го чуваше за първи път: жената на нейния близнак говореше със същата интонация и извивки. — Ще те отворя и…

Докато й обясняваше, той се приведе напред, навлизайки в зрителното й поле. На Пейн това й хареса. Той имаше кафяви очи, ала не с цвета на дъбова кора или стара кожа. Те имаха прекрасен червеникав оттенък — като полиран махагон… и бяха също толкова лъчисти.

Откакто той бе пристигнал, наоколо кипеше трескава дейност, от която поне едно й бе станало ясно — че много го бива да дава заповеди и че е страшно уверен в уменията си. Всъщност, имаше и още нещо… Като че ли изобщо не го бе грижа, че брат й начаса го бе намразил.

Ако мирисът на обвързването на Вишъс се усилеше още малко, сигурно щеше да се види как е натежал във въздуха.

— Разбираш ли?

— Ушите й са си съвсем добре.

Пейн погледна, доколкото можа, към вратата. Вишъс отново се бе появил на прага, оголил зъби, сякаш всеки миг щеше да нападне. За щастие, от едната му страна стоеше друг мъж, почти като кучешка каишка от плът и кръв. Ако близнакът й понечеше да се нахвърли върху лечителя, мъжът с тъмната коса очевидно бе готов да го сграбчи и да го изведе насила от стаята.

Което беше добре.

Пейн отново насочи вниманието си към своя лечител.

— Разбирам.

Очите му се присвиха.

— Тогава повтори какво ти казах.

— Защо?

— Това е твоето тяло. Искам да съм сигурен, че разбираш какво ще правя с него, но се тревожа за езиковата бариера.

— Тя разбира какво й казваш, по дяволите…

Лечителят метна свиреп поглед през рамо.

— Ти още ли си тук?

Тъмнокосият мъж сложи ръка върху гърдите на Вишъс и му каза нещо шепнешком. След това се обърна към лечителя с малко по-различен глас:

— Успокой топката, мой човек. Или ще го оставя да те направи на пастърма, задето му държиш такъв тон. Ясен ли съм?

Пейн не можеше да не одобри начина, по който лечителят й посрещна този израз на агресия, без дори да трепне.

— Ако искате да оперирам, ще го направя по моя начин и при моите условия. Така че или той ще чака в коридора, или си търсете друг хирург. Е, какво избирате?

Думите му бяха последвани от разправия, при която Джейн дотича от прозореца с наредените снимки. В началото говореше меко, но постепенно и нейният глас се извиси и стана силен като техните.

Пейн се прокашля.

— Вишъс. Вишъс. Вишъс!

Когато не й обърнаха внимание, тя долепи устни и изсвири толкова пронизително, че стъклата наоколо едва не се строшиха.

Всички притихнаха като внезапно угасена свещ, макар че гневът им остана да виси във въздуха като струйка дим, извиваща се над фитила.

— Той ще ме лекува — немощно рече Пейн; яростта в стаята бе като треска, която обгръщаше тялото й и я правеше още поотпусната. — Той… ще ме лекува. Това е желанието ми — очите й потърсиха нейния лечител. — Ще се опиташ наново да счупиш срасналите се прешлени, както ги нарече, и се надяваш, че гръбначният ми стълб не е прекъснат, а само наранен. Освен това заяви, че не можеш да предскажеш изхода, но когато «си вътре», ще можеш по-добре да прецениш размерите на травмата. Нали така?

Лечителят й я погледна особено. Дълбоко. Сериозно. В очите му тя видя нещо, което я объркваше… но не я плашеше. Ни най-малко… всъщност, от него по тялото й сякаш се разля топлина.

— Правилно ли съм запомнила?

Лечителят й се прокашля.

— Да. Правилно си запомнила.

— Тогава оперирай ме… както го нарече.

Пейн чу как на вратата тъмнокосият мъж каза нещо на близнака й, а после Вишъс вдигна ръката в ръкавицата и я насочи към човека.

— Умре ли тя, умираш и ти.

Пейн изруга и затвори очи. За кой ли път й се прииска да не бе получила онова, за което копнееше толкова отдавна. По-добре да беше отишла в Небитието, отколкото да стане причина за смъртта на един невинен…

— Съгласен.

Пейн повдигна клепачи. Лечителят й стоеше гордо изправен, без изобщо да се уплаши от големината и силата на нейния близнак, нито да се огъне под тежестта, която бяха стоварили върху плещите му.

— Но ти ще излезеш — продължи той. — Искам да се пръждосаш оттук и да стоиш отвън. Няма да позволя да ми отвличаш вниманието с глупостите си.

Огромното тяло на близнака й потръпна, ала той кимна отсечено.

— Съгласен.

А после Пейн остана сама със своя лечител, ако не се брояха Джейн и другата сестра.

— Един последен тест — лечителят й се наведе и взе тънка пръчица от един плот. — Ще прокарам тази химикалка по крака ти. Искам да ми кажеш дали усещаш нещо.

Пейн кимна и когато той излезе от зрителното й поле, затвори очи и се съсредоточи, напрягайки се, за да усети нещо. Каквото и да било. Несъмнено, ако имаше някаква реакция, колкото и да бе слаба, това би било добър знак…

— Усещам нещо — каза тя с прилив на енергия. — От лявата страна.

Последва пауза.

— Ами сега?

Тя умоляваше краката си за същата реакция и трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да успее да отговори.

— Не. Нищо.

Прошумоляването на меките чаршафи бе единственото потвърждение, че отново я бяха завили. Но поне беше почувствала нещо.

Само дето вместо да се обърне към нея, лечителят и жената на близнака й си зашушукаха, така че тя да не може да ги чуе.

— Няма ли да благоволите да ме включите в разговора си? — обади се Пейн и когато те се приближиха, видя, че не изглеждат доволни. — Добре е, че все пак изпитах нещо, нали?

Лечителят й дойде малко по-близо до главата й и тя усети топлата сила на дланта му, стиснала нейната. Докато той я съзерцаваше, Пейн отново бе покорена: миглите му бяха толкова дълги. По силната му челюст и по бузите тъмнееше сянката на едва набола брада. Гъстата му тъмна коса бе така лъскава.

Освен това страшно й харесваше миризмата му.

Но той все още не й бе отговорил.

— Не е ли така, лечителю?

— Тогава не те докосвах по левия крак.

Пейн примигна няколко пъти при тези неочаквани и разстройващи думи. И все пак, след цялото това време, което бе прекарала, неспособна да помръдне, би трябвало да е подготвена за нещо подобно, нали така?

— Е, ще започвате ли?

— Още не — лечителят й погледна за миг към Джейн, а после отново се обърна към нея. — Ще трябва да те преместим за операцията.

— Коридорът не е достатъчно далеч, друже.

При звука на разумните думи на Бъч, на Ви му се прииска да му срита задника. Желание, което се усили, когато копелето продължи:

— Защо да не идем в Дупката?

Вярно, съветът беше добър. И все пак…

— Започваш да ме нервираш, ченге.

— Нищо ново под слънцето. И за твое сведение — не ме е грижа.

Вратата на стаята за прегледи се отвори и Джейн излезе при тях. Тъмнозелените й очи не бяха щастливи.

— Сега пък какво? — излая Ви; не беше сигурен дали е в състояние да понесе още лоши новини.

— Иска да я премести.

След един дълъг миг, в който примигваше като крава, Ви тръсна глава, сигурен, че не е разбрал нещо. — Моля?

— В «Свети Франсис».

— За нищо на света!

— Вишъс…

— Това е човешка болница!

— Ви…

— Да не си полудяла…

В този миг шибаният хирург излезе в коридора и има доблестта (или пък лудостта) да се опълчи на Ви:

— Не мога да я оперирам тук. Да не искаш собственоръчно да се погрижа завинаги да остане парализирана? Използвай шибаната си глава — трябва ми ядрено-магнитен резонанс, микроскопи, оборудване и персонал, все неща, с които не разполагате. Нямаме време, а и тя не може да бъде преместена много надалеч… освен това, ако работите за правителството, много лесно ще потулите болничния й картон и ще се погрижите пресата да не надуши нищо, а и с моя помощ няма да изтече никаква информация.

Правителството? Какво, по… Всъщност, все тая.

— Тя няма да ходи в някаква си човешка болница. Точка по въпроса.

Хирургът се понамръщи при думата «човешка», но не задълба по въпроса.

— Тогава няма да оперирам…

Ви се нахвърли върху него. Стана за части от секундата. В един миг той беше здраво стъпил на тежките си ботуши, а в следващия вече беше полетял във въздуха… поне докато не се блъсна в добрия чичко доктор и не го залепи за бетонната стена.

— Влизай там и започвай да режеш — изръмжа той.

Човекът едва успяваше да диша, ала недостигът на кислород не му попречи да се опъне на Ви. Срещна погледа му, без да трепне и тъй като не можеше да говори, устните му оформиха беззвучно: «Няма. Да. Го. Направя.»

— Пусни го, Ви. И го остави да я отведе, където трябва.

При гласа на Рот, прорязал изпълнения с напрежение въздух, желанието на Ви да изпепелява стана почти неустоимо. Сякаш им трябваше още един зяпач. Да не говорим пък за такъв, дето раздаваше шибани заповеди.

Ви стисна яката на хирурга, сякаш беше торба за боклук.

— Няма да я местиш никъде…

Ръката, поставена върху рамото му, беше тежка, а разнеслият се глас — остър като кама.

— Не ти заповядаш тук. Отговорността за нея е моя, не твоя.

Рот едва ли можеше да каже нещо по не на място. По толкова много причини.

— Във вените ни тече една и съща кръв — изръмжа Ви.

— А аз съм този, заради когото е в това състояние. А на всичкото отгоре съм и шибаният ти крал, така че ще правиш каквото ти наредя, Вишъс.

Миг преди да бе казал и направил нещо, за което да съжалява, трезвите думи на Джейн достигнаха съзнанието му:

— Ви, в този момент проблемът си ти. Не състоянието на сестра ти, нито решението на Мани. Трябва да се отдръпнеш, да проясниш ума си; да помислиш, а не да реагираш инстинктивно. Аз ще бъда с нея през цялото време, а Бъч ще дойде с мен, нали?

— Абсолютно — отвърна ченгето. — Ще вземем и Рейдж. Нито за миг няма да я оставим сама.

Мъртвешка тишина. По време на която разумът на Ви се бореше за контрол… а човекът отказваше да бъде сплашен. Въпреки че само едно пронизване в сърцето го делеше от това да се озове в ковчег, кучият му син продължаваше да го гледа свирепо.

Исусе, почти можеше да изпита уважение към него заради това.

Ръката на Джейн, легнала върху неговата, изобщо не беше като тази на Рот. Нейният допир беше лек, успокояващ, внимателен.

— Прекарах години в тази болница. Познавам всички кабинети, всички служители, цялото оборудване. Познавам всеки сантиметър като петте си пръста. Двамата с Мани ще работим заедно и ще се погрижим тя да влезе и да излезе оттам възможно най-бързо… както и да бъде защитена. Като шеф на «Хирургия» Мани може да прави каквото си поиска, а аз ще бъда с нея през цялото време…

Джейн продължи да говори, ала Ви не чу нищо повече, тъй като внезапно го връхлетя видение, уловено сякаш с антена. С кристална яснота пред очите му изникна образът на сестра му — възседнала кон, тя препускаше в галоп покрай една гора. Яздеше без седло и юзди, а косата й се развяваше зад нея на лунната светлина.

Смееше се. С пълна и всепоглъщаща радост. Беше свободна.

През целия си живот беше виждал картини от бъдещето… затова сега веднага разбра, че тази не беше от тях. Виденията му бяха преди всичко за смърт — тази на братята и на Рот, както и на техните шелани и деца. Да знае как тези около него ще умрат, бе част от причините за сдържаността му и именно на това се дължеше лудостта му — знаеше единствено начина, но не и часа на смъртта, така че не можеше да стори нищо, за да я предотврати.

Затова онова, което виждаше сега, не беше бъдещето. А това, което искаше за близначката си, която бе открил твърде късно и която може би щеше да изгуби твърде бързо.

«Ви, в този миг проблемът си ти.»

Тъй като си нямаше доверие да говори с когото и да било от тях, той пусна лекаря и се отдръпна. Човекът си пое дъх, а Ви впери поглед право в Джейн.

— Не мога да я изгубя — изрече немощно, въпреки че наоколо имаше свидетели.

— Знам. Ще бъда до нея през цялото време. Имай ми доверие.

Ви притвори очи за миг. И той, и неговата шелан бяха страшно добри в това, което правеха. Отдадени на работата си, те съществуваха в паралелни светове, които си бяха създали сами и върху които бяха насочили цялото си внимание: за него това бяха битките, за нея — медицината.

Така че думите й бяха равнозначни на това Ви да й обещае, че ще убие някого заради нея.

— Добре — дрезгаво каза той. — Но ми дайте една минутка.

Докато вървеше към леглото на близначката си, ясно си даваше сметка, че това може би е последният път, когато говори с нея. Също като хората, вампирите можеха да умрат по време на операция. И то се случваше.

Тя изглеждаше още по-зле от преди, както лежеше напълно неподвижна, очите й — не просто затворени, а плътно стиснати, сякаш изпитваше болка. Мамка му, Джейн имаше право — той беше този, който бавеше нещата. Не шибаният хирург.

— Пейн.

Клепачите й се повдигнаха бавно, все едно бяха тежки като греди.

— Братко мой.

— Отиваш в човешка болница — тя кимна, а Вишъс с ужас видя, че кожата й е толкова бяла, колкото и чаршафът. — Ще те оперира там.

Тя кимна отново. Устните й се разтвориха и дъхът й излезе накъсано, сякаш й беше трудно да диша.

— Това е за добро.

Господи… а сега какво? Дали не трябваше да й каже, че я обича? А то май си беше така… по неговия собствен, прецакан начин.

— Слушай… грижи се за себе си — измърмори той. Страхотно, няма що. Ама че вързан в устата скапаняк. Обаче само това бе в състояние да измисли.

— Ти… също — простена тя.

Сякаш надарена със собствена воля, нормалната му ръка се вдигна и бавно се плъзна върху нейната. Докато я стисваше лекичко, Пейн не помръдна, нито отговори и за миг Вишъс се уплаши, че е пропуснал шанса си, че тя вече си е отишла.

— Пейн.

Клепачите й потрепнаха.

— Да?

Вратата се отвори и Джейн надникна в стаята.

— Трябва да тръгваме.

— Добре.

Ви стисна ръката на сестра си за последен път и забързано излезе от стаята.

Когато се озова в коридора, видя, че междувременно се бе появил и Рейдж, както и Фюри и Зи. Което беше добре. Фюри особено го биваше в хипнотизирането на хора… пък и преди го беше правил в «Свети Франсис».

Ви се приближи до Рот.

— Тя ще пие от теб, нали? Когато се събуди след операцията, ще има нужда да се нахрани, а твоята кръв е най-силната, с която разполагаме.

Докато излагаше искането си по този категоричен начин, навярно трябваше поне малко да го е грижа, че Бет, кралицата, може и да не е във възторг от това, че се налага да дели мъжа си по този начин. Ала каквото себично копеле си беше, изобщо не го интересуваше.

Само че Рот просто кимна.

— Моята шелан първа го предложи.

Ви стисна очи. По дяволите, на това му се казваше достойна жена. Без грешка.

Преди да си тръгне, той погледна за последно своята шелан. Джейн изглеждаше непоклатима като къща, издигната върху скала, лицето и очите излъчваха сила и увереност.

— Нямам думи — дрезгаво промълви той.

— А аз знам точно какво искаш да ми кажеш.

Ви остана така, закован за пода, на метър от нея, мечтаейки си да беше различен мъж. Мечтаейки си… всичко да беше различно.

— Върви — прошепна тя. — Аз се заемам с това.

Ви хвърли поглед към Бъч и когато ченгето кимна, решението беше окончателно взето. Вишъс му кимна в отговор, а после си тръгна от тренировъчния център, прекоси подземния тунел и се върна в Дупката.

Където моментално си даде сметка, че физическата дистанция с нищо не му помагаше. Все още имаше чувството, че се намира насред цялата шибана драма… и определено си нямаше достатъчно доверие, че няма да се върне там, за да «помогне».

Навън. Трябваше да иде някъде и да се махне от всички тях.

Излезе от къщата, отиде на двора… и остана там, неподвижен, без да отива никъде, също като колите, спрели една до друга срещу фонтана.

Докато стоеше там като истукан, някакъв странен шум привлече вниманието му. В началото Ви не можа да разбере откъде идва, но после сведе поглед надолу и видя — ръката му, онази в ръкавицата, трепереше и се блъскаше в бедрото му. Сиянието, което струеше изпод ръба на подплатената с олово кожа, беше толкова силно, че го накара да примижи.

По дяволите. Толкова близо бе до ръба, че спокойно можеше да е вдигнал крак, за да престъпи над него.

Изруга, а после се дематериализира. Отиваше там, където ходеше винаги, когато изпаднеше в това състояние. Не искаше да го прави, нетърпима му бе и мисълта за причината, подтикнала го да излезе в нощта… ала също като Пейн, съдбата му не беше в неговите ръце.