— Ви трябваше вече да се е прибрал, помисли Бъч, докато се взираше пред себе си.
— Би трябвало да е тук — обади се Джейн зад него. — Чухме се преди почти час.
— Великите умове мислят еднакво — промърмори Бъч, докато поглеждаше часовника си. За пореден път. След това стана от кожения диван в Дупката, където се намираха, заобиколи малката масичка и отиде до компютрите на най-добрия си приятел. Четирите играчки, както викаха на тези високотехнологични копелета, струваха поне петдесет хилядарки… и това бе всичко, което Бъч знаеше за тях. Това, както и как да използва мишката, за да открие джипиес чипа в мобилния телефон на Ви.
Нямаше нужда от кой знае какви издирвания. Адресът му каза всичко, което му трябваше… и накара вътрешностите му да се свият.
— Все още е в апартамента.
Джейн не каза нищо и Бъч я погледна над мониторите. Тя стоеше до джагата, скръстила ръце пред гърдите си. Профилът и тялото й бяха прозрачни, така че Бъч можеше да види кухнята от другата й страна. За една година напълно бе свикнал с различните й състояния — това обикновено означаваше, че е погълнала в мисли твърде дълбоко, за да си губи времето да придава плътност на тялото си.
Бъч бе готов да се обзаложи, че си мислят едно и също — това, че Ви стоеше в «Комодор» толкова до късно, макар да знаеше, че сестра му вече се е прибрала в имението след претърпяната операция, беше подозрително… особено като се имаше предвид настроението му. И крайностите му.
Бъч отиде до дрешника и извади велуреното си палто.
— Дали би могъл… — Джейн спря и се засмя. — Прочете ми мислите.
— Ще го доведа вкъщи. Не се безпокой.
— Добре. Ами… Аз ще отида да постоя с Пейн.
— Добра идея — съгласи се той веднага и то не само заради медицинската полза от това до сестрата на Ви да има лекар.
Зачуди се дали и Джейн го знаеше. Но разбира се, тя изобщо не беше глупава.
А и един господ знаеше какво ще завари в апартамента на Ви. Мисълта, че той може да изневерява на Джейн с някоя никаквица, му беше отвратителна, но хората правеха грешки, особено когато се намираха под огромен стрес. А беше по-добре някой друг, а не Джейн да види какво се разиграва там. На излизане той я прегърна за миг… и тя отвърна на прегръдката му, приемайки незабавно физическата си форма.
— Надявам се… — Джейн така и не довърши.
— Не се тревожи — успокои я той, макар и сам да не си вярваше.
След минута и половина вече беше зад волана на кадилака, настъпил газта до дупка. Въпреки че вампирите можеха да се дематериализират, той не беше чистокръвен вампир, така че това крайно полезно умение не му беше по силите.
Добре че изобщо не му пукаше дали превишава ограниченията за скоростта. Ама ни най-малко.
Центърът на Колдуел все още бе на режим «сън» и нямаше да се събуди скоро, за разлика от работните дни, когато различните доставчици и онези, които работеха далеч и трябваше да тръгнат рано, излизаха още преди изгрев-слънце. Неделята беше ден за почивка… или за колапс, в зависимост от това колко здраво работеше човек. Или пиеше.
Докато беше детектив от колдуелската полиция, Бъч бе опознал много добре дневния (и нощен) ритъм на този лабиринт от улици и сгради. Знаеше къде най-често биваха захвърляни или скривани труповете. Както и къде се подвизаваха криминалните елементи, които бяха превърнали убиването в своя професия или хоби.
Безброй пъти се бе носил из града по този начин — с бясна скорост, без да има представа какво го очаква. Макар че, като се замислеше… беше направо безобидно в сравнение с новата му работа за Братството, онова с поглъщането на лесъри, както и с прилива на адреналин и неумолимата сигурност, че смъртта го очаква.
И съвсем на място, когато бе само на две пресечки от «Комодор», усещането за надвиснало… каквото и да бе… изведнъж изкристализира в нещо по-точно — лесъри.
Врагът беше наблизо. И бяха цяла група.
Това не беше инстинкт. А увереност. Откакто Омега беше направил каквото там бе направил с него, той беше като металотърсач за лесъри и макар да ненавиждаше злото в себе си и нарочно да избягваше да мисли за него, умението му беше страшно полезно във войната.
Той беше Дистройър от пророчеството, приел облик от плът и кръв.
Докато космите на врата му настръхваха, Бъч се чувстваше раздвоен между войната и приятеля си. След един доста дълъг период, в който Обществото на лесърите сякаш си беше дало почивка, убийците отново бяха започнали да се появяват из града, вливайки свежа кръв във вените си с нови попълнения. Така че бе напълно възможно някои от братята да изкарат няколко рунда с врага… а в такъв случай най-вероятно щяха да му се обадят, за да дойде и да направи онова, което той си знаеше. По дяволите, възможно бе дори това да е Ви. Това би обяснило защо още не се беше прибрал.
Кой знае, може пък положението да не беше чак толкова гадно, колкото си мислеха. Със сигурност беше достатъчно близо до «Комодор», за да обясни показаното от джипиеса: когато си се счепкал в ръкопашен бой, не върви да извадиш телефон и да вземеш да пишеш съобщения за това кога ще се прибереш.
Бъч сви зад ъгъла и фаровете му осветиха дълга, тясна уличка — градски еквивалент на черво. Тухлените сгради, които се издигаха от двете й страни, бяха мръсни и влажни, асфалтовата й настилка бе осеяна с кални локви…
— Какво, по… — ахна той. Вдигна крак от газта и се наведе над волана… сякаш така щеше да промени онова, което виждаше. В другия край на улицата кипеше битка — трима лесъри налагаха един-единствен противник. Който изобщо не се защитаваше.
Бъч спря колата и изскочи на бегом. Убийците бяха обградили Вишъс и копелето се въртеше бавно в кръга… ала не за да им срита задниците, нито дори за да се брани. Оставяше ги да го удрят един след друг… а те имаха вериги.
На неугасващите светлини на града, Бъч видя алената кръв, която се стичаше по кожените дрехи на Ви, докато тялото му поемаше ударите на металните халки, плющящи около него. Стига да искаше, братът можеше да сграбчи краищата на веригите, да издърпа лесърите към себе си и да се разправи с тях без проблем — те бяха такива новаци, че косите и очите им все още не бяха изгубили цвета си; улични плъхове, които бяха преминали през церемонията по въвеждане в Обществото едва преди часове.
Исусе, със своя самоконтрол Ви преспокойно можеше да се съсредоточи и да се дематериализира оттам, стига да искаше. Само че той стоеше насред кръга, вдигнал ръце, така че между него и веригите на врага не стоеше нищо.
Гадното му копеле щеше да изглежда като претърпял катастрофа, ако продължаваше така. Че и по-зле.
Когато стигна до мястото на побоя, Бъч още повече усили крачка и се нахвърли върху най-близкия лесър. Двамата се стовариха върху паважа и без да губи нито миг, ченгето го сграбчи за все още тъмната коса и му преряза гърлото. Бликна струя черна кръв и убиецът се загърчи, ала Бъч нямаше време да го обръща по гръб, за да изсмуче същността му в дробовете си. По-късно щеше да се занимава с това.
Скочи на крака и сграбчи края на една верига, профучаваща във въздуха край него. Дръпна с всичка сила, а после се обърна толкова рязко, че лесърът изведнъж се оказа далеч от Ви и се сгромоляса пред един контейнер за боклук.
Докато неживият убиец остана да лежи там като парцал, Бъч се завъртя, готов да довърши започнатото… но за негова изненада Ви изведнъж бе решил да се залови за работа. Въпреки че очевидно беше ранен, братът си оставаше страховит противник, докато нанасяше мощен ритник на последния от лесърите. След това се нахвърли отгоре му с оголени зъби — впи ги в рамото на убиеца като булдог, а после го прониза в стомаха с кинжала си. Докато вътрешностите на скверното създание се изсипваха върху паважа в гнусна купчинка, Ви го пусна и той пльосна по лице на земята.
А после се чуваше единствено тежко дишане.
— Какво… по дяволите… правеше? — изплющя гласът на Бъч.
Ви се преви одве, подпрял ръце на коленете си, ала очевидно това не беше достатъчно, за да облекчи агонията му, и в следващия миг той вече беше на колене до лесъра, който току-що беше изкормил, и просто… дишаше.
— Отговори ми, задник такъв — Бъч беше толкова вбесен, че почти му се искаше да зарита копелето в главата. — Какво, по дяволите, правиш?
Заваля студен дъжд. От устата на Ви се процеждаше кръв и той се закашля. Това беше всичко.
Бъч прокара ръка през влажната си коса и вдигна лице към небето. Ледените капки тупкаха по челото и бузите му и като някаква хладна благословия, го поуспокоиха. Но не можаха да сторят нищо, за да облекчат буцата, която тежеше в стомаха му.
— Колко далеч щеше да ги оставиш да стигнат, Ви?
Не искаше отговор. Дори не говореше на най-добрия си приятел. Просто се взираше в небето с бледите звезди и безмълвния безкрай, надявайки се да намери малко сила. И тогава го осени. Далечното проблясване високо горе не бяха светлините на града… а слънцето, което се канеше да покаже лицето си над тази част от света и да го огрее с лъчите си. Трябваше да побърза.
Докато Ви изплюваше още една порция кръв на паважа, Бъч се стегна и извади камата си. Нямаше време да вдиша убийците, но имаше и друга, по-важна причина да не го прави. След като свършеше да се прави на прахосмукачка за лесъри, винаги се нуждаеше от целителните умения на Ви, в противен случай го очакваше пътуване в страната на сухите напъни за повръщане, задавян от скверните, подобни на сажди останки на Омега. Ала сега? Сега не бе сигурен дали има достатъчно доверие на Ви, за да седи до него в колата, на път към Дупката.
Мамка му, Ви искаше някой да му дръпне един хубав бой. А Бъч имаше чувството, че изобщо не би възразил да го стори.
Прониза изкормения лесър, изпращайки го обратно при Омега, а Вишъс дори не мигна при изпукването и проблесналата до него бяла светлина. Като че ли не забелязваше нищо, докато Бъч се преместваше на следващия убиец, типа с прерязаното гърло.
Последният бе онзи до контейнера за боклук, който междувременно някак си бе успял да се изправи и се подпираше на него, увиснал безжизнено като някакво зомби. Бъч изтича натам, вдигна дръжката на кинжала над рамото си, готов да…
Тъкмо когато се канеше да нанесе удар, до носа му достигна мирис — не само на парфюм «Лесър», но и на още нещо. Нещо, което познаваше твърде добре.
Прониза убиеца, а когато лумналата за миг светлина угасна, надникна в контейнера. Едната половина на капака му беше затворена, а другата висеше настрани разкривена, сякаш някой камион я беше отнесъл. Смътната светлина, която нахлуваше вътре, му беше достатъчна. Очевидно в сградата, на която принадлежеше контейнерът, се извършваше някаква металообработваща дейност, защото вътре беше пълно с безброй къдрави метални стружки, досущ като някаква шантава перука за Хелоуин…
А между тях се подаваше мръсна бледа ръка с малки, тънки пръстчета…
— Мааааамка му — прошепна той.
Годините на подготовка и опит го изстреляха в режим «детектив», но той си напомни, че няма време да остава на улицата.
Зората наближаваше и ако не си размърдаше задника и не се върнеше в имението, щеше да стане на прах и пепел.
Това си беше работа на хората. Не негова.
В абсолютно отвратително настроение, Бъч изтича до кадилака, запали шибания двигател и натисна газта до дупка, макар че имаше да измине само двайсетина метра. Когато натисна спирачката, гумите изсвистяха и колата поднесе върху влажния паваж, преди да спре на около крачка от превитото тяло на Ви.
Докато чистачките се движеха напред-назад, Бъч свали прозореца откъм мястото до шофьора.
— Качвай се — нареди, като гледаше право напред. Никакъв отговор.
— Качвай се в шибаната кола.
Когато се върна в лечебницата на имението, Пейн бе настанена в друга стая, различна от онази, където беше преди. Ала всичко й се струваше съвсем същото — лежеше неподвижно по гръб върху легло, което не беше нейно, в състояние на безсилна тревога.
Единствената разлика бе, че сега косата й беше разпусната.
Мисли за последните й мигове с лечителя нахлуха в ума й, но тя ги остави да вилнеят в главата й, твърде уморена, за да се опитва да ги прогони. В какво състояние го беше оставила? Да скрие спомените му й се бе сторило същинска кражба, а празният му поглед след това я бе ужасил. Ами ако му беше навредила…
Той нямаше никаква вина в цялата тази история… бяха го използвали и захвърлили, а той заслужаваше нещо много по-добро. Дори и да не я беше излекувал, беше направил всичко по силите си, в това поне бе сигурна.
След като му бе наредила да отиде там, където обикновено се застояваше по това време на нощта, се бе почувствала съсипана от вина… и освен това прекрасно си бе дала сметка, че си няма доверие да притежава номера му. Онези наелектризиращи моменти между тях я изкушаваха твърде силно, за да им устои, а последното, което искаше, бе да се наложи да му отнема още спомени.
Със сила, родена от страха, тя бе разплела плитката си, която той бе сплел за нея… докато мъничката му картичка не бе паднала на пода.
А ето че сега тя беше тук. Да, единственият правилен начин да постъпят, бе да прекъснат всякакво общуване помежду си. Ако тя оцелееше… ако той наистина я бе изцелил… щеше да го потърси и… защо точно?
О, кого заблуждаваше. Целувката, която така и не се бе случила. Ето защо щеше да го потърси. И нямаше да спрат дотам.
В главата й нахлуха мисли за Избраницата Лейла и й се прииска да можеше да се върне към разговора, който двете бяха водили едва преди няколко дни. Лейла бе открила мъж, с когото искаше да се обвърже, и Пейн бе решила, че е полудяла… мнение, продиктувано от невежеството й, както се бе оказало впоследствие. За по-малко време, отколкото отнемаше едно хранене, човешкият лечител я бе научил, че и тя може да изпитва нещо към противоположния пол.
О, съдби, никога нямаше да забрави как изглеждаше, застанал до леглото й, тялото му — възбудено и готово да я вземе. Мъжете бяха великолепни, когато бяха такива… с изненада бе научила тя.
Е, поне нейният лечител беше великолепен. Съмняваше се, че би изпитвала същото, ако беше някой друг. И се зачуди какво ли би било да усети устните му върху своите. Тялото му — в своето… Ах, какви фантазии можеха да те споходят, когато си сам и тъжен.
Наистина, какво бъдеще биха могли да имат? Тя беше жена, която не знаеше къде е мястото й. Жена воин, пленена в безстрастната кожа на Избраница… да не говорим пък за проблема с парализата. Докато той беше пращящ от здраве, сексуален мъж от друга раса.
Съдбата никога не би сметнала за подходящо да ги събере и това навярно бе за добро. Би било твърде жестоко и за двамата, тъй като истинско обвързване между тях беше невъзможно — нито церемониално, нито физическо. Тя бе затворена тук, в тайния анклав на Братството и ако правилата на краля не бяха достатъчни, за да ги държат разделени, агресивната жилка у брат й определено беше.
Не беше писано.
Когато вратата се отвори и Джейн влезе в стаята, за Пейн беше облекчение да може да се съсредоточи върху нещо, каквото и да било, и тя се опита да извика усмивка върху устните си при вида на призрачната шелан на своя близнак.
— Будна си — отбеляза Джейн, докато се приближаваше.
Пейн се намръщи при вида на напрегнатото й изражение.
— Как си?
— По-важното е ти как си — Джейн приседна на ръба на леглото; очите й оглеждаха уредите, които следяха всеки удар на пулса и всяко поемане на въздух. — Удобно ли ти е?
«Ни най-малко.»
— О, да. И ти благодаря за онова, което стори за мен. Кажи ми, къде е брат ми?
— Той… още не се е прибрал. Но скоро ще си дойде. Ще иска да те види.
— И аз него.
Жената на Ви сякаш не знаеше какво да отговори на това. Ала мълчанието казваше толкова много.
— Нямаш представа къде е, нали? — промълви Пейн.
— О… знам мястото, където се намира. И то твърде добре.
— Значи се тревожиш за неговите наклонности — Пейн потръпна лекичко. — Прости ми, ако съм прекалено откровена.
— Няма нищо. Всъщност, предпочитам прекалената откровеност пред любезността — Джейн затвори очи за миг. — Значи знаеш… за него?
— Всичко. Наистина всичко. И го обичам още отпреди да го срещна.
— Как… откъде…
— Знам? Лесно е, когато си Избраница. Купите за гадаене ми позволиха да го наблюдавам през всички периоди от живота му. И смея да отбележа, че това време, с теб, безсъмнено е най-доброто, което е имал.
Джейн издаде някакъв неразбираем звук.
— Знаеш ли какво ще се случи тепърва?
Ах, вечният въпрос… и когато се замисли за краката си, Пейн усети, че и тя се чуди за същото.
— Уви, не мога да кажа, тъй като единствено миналото ни се разкрива, или пък онова, което следва непосредствено в настоящето.
Последва дълго мълчание. А после Джейн каза:
— Понякога ми е толкова трудно да достигна до Вишъс. Може да стои срещу мен… и въпреки това не съм в състояние да го докосна — тъмнозелените й очи проблеснаха за миг. — Той ненавижда чувствата. И е страшно независим. Е, и аз съм същата. За съжаление, в моменти като този ми се струва, че двамата с него сме не толкова заедно, колкото един до друг, ако в това има някакъв смисъл. Господи, чуй ме само как се разприказвах… пък и звуча така, сякаш съм недоволна от него.
— Тъкмо обратното. Знам, че го обожаваш. А и много добре познавам истинската му същност — Пейн се замисли за малтретирането, което близнакът й бе понесъл. — Някога говорил ли ти е за баща ни?
— Не.
— Не се учудвам.
Очите на Джейн задържаха погледа й.
— Какъв беше Блъдлетър?
Как да отговори на този въпрос?
— Да кажем, че… го убих заради онова, което стори на брат ми… и да спрем дотук.
— Господи…
— По-скоро дяволът, ако използваме човешките традиции.
Джейн се намръщи така, че челото й се набръчка.
— Ви никога не говори за миналото. Никога. И само веднъж спомена какво се е случило с… — тя спря. Не беше и нужно да продължава, тъй като Пейн отлично знаеше кого има предвид. — Може би трябваше да настоявам повече, но не го сторих. Да говори за толкова сериозни неща го разстройва, така че предпочетох да го оставя на мира.
— Познаваш го добре.
— Така е. И именно затова се тревожа какво е направил тази нощ.
А, да. Окървавените любовници, които Вишъс предпочиташе.
Пейн посегна и докосна прозрачната ръка на лечителката. За нейна изненада, мястото под пръстите й начаса стана плътно. Джейн се сепна и тя побърза да се извини, ала жената на брат й поклати глава.
— Не се извинявай. Колко интересно… единствено Ви може да го направи. Всички други просто минават през мен.
Пейн изрече напълно убедена:
— Ти си най-подходящата шелан за близнака ми. И той обича единствено теб.
Гласът на Джейн се прекърши.
— Ами ако не съм в състояние да му дам онова, от което се нуждае?
Пейн нямаше готов отговор на този въпрос. Преди да успее да измисли нещо, Джейн продължи:
— Не би трябвало да ти говоря за това. Не искам да се тревожиш за нас двамата, нито пък да те поставям в неловко положение.
— И двете го обичаме и познаваме истинската му същност, така че няма нищо неловко. И преди да си ме помолила — няма да му кажа нищо. С теб станахме сестри, свързани от обща кръв, в мига, в който ти прие да бъдеш негова шелан, и аз винаги ще пазя споделеното от теб близо до сърцето си.
— Благодаря ти — каза Джейн тихо. — Милион пъти благодаря.
В този миг между тях се възцари онова разбирателство, онази връзка без думи, която е силата и основата на всяко семейство, независимо дали е свързано от кръв или от обстоятелствата.
«Колко силна и достойна жена», помисли си Пейн. Което й напомни за нещо.
— Лечителят ми. Как го наричаш?
— Хирургът ти? Имаш предвид Мани… доктор Манело?
— Да. Помоли да ти предам нещо — Джейн сякаш настръхна. — Каза, че ти прощава. За всичко. Мога само да предполагам, че знаеш какво има предвид?
Жената на Вишъс издиша и раменете й се отпуснаха.
— Господи… Мани — тя поклати глава. — Да, знам. Наистина се надявам да е добре след всичко това. Доста спомени изтрихме от главата му.
Пейн беше повече от съгласна с нея.
— Може ли да попитам… откъде го познаваш?
— Мани? Беше ми шеф в продължение на години. Най-добрият хирург, с когото съм работила.
— Обвързан ли е? — Пейн можеше само да се надява, че гласът й е прозвучал нехайно.
Джейн се разсмя.
— Ни най-малко… макар че, бог ми е свидетел, около него е пълно с жени.
Едва доловимо ръмжене се разнесе във въздуха и накара добрата лекарка да примига изненадано. Пейн побърза да потуши собственическото чувство, което се бе надигнало в нея и което нямаше никакво право да изпитва.
— Какви… какви жени предпочита?
Джейн извъртя очи.
— Русокоси, дългокраки и едрогърди. Не знам дали си запозната с Барби, но открай време именно тя е неговият тип.
Пейн се намръщи. Тя не беше нито русокоса, нито пък имаше особено големи гърди. Виж, дългокрака… е, май можеше да мине за дългокрака…
Защо изобщо мислеше за това? Затвори очи и установи, че се моли лечителят й никога да не срещне Избраницата Лейла. Ама че нелепо…
Жената на близнака й я потупа нежно по ръката.
— Знам, че си изтощена, затова ще те оставя да си починеш. Ако ти потрябвам, просто натисни червения бутон върху страничната решетка и веднага ще дойда.
Пейн с усилие повдигна клепачи.
— Благодаря ти, лечителко. И не се тревожи за близнака ми. Той ще се върне при теб преди слънцето да е разпръснало лъчите си над света.
— Надявам се — каза Джейн. — Наистина се надявам… Слушай, сега си почини, а пък следобед ще опитаме малко физиотерапия.
Пейн й пожела хубав ден и отново затвори очи.
Останала сама, тя установи, че разбира какво изпитва Джейн при мисълта, че Вишъс е с друга. Само като си представеше лечителя си край Избраницата Лейла, стомахът й се свиваше… въпреки че нямаше никаква причина да страда от лошо храносмилане.
В каква бъркотия се бе озовала само. Прикована върху болнично легло, с ум — оплетен в мисли за мъж, на когото нямаше право по толкова много причини…
И въпреки това при мисълта как той споделя сексуалната си енергия с която и да било друга, освен нея, ставаше направо агресивна. Само като си представеше, че около лечителя й има жени, търсещи онова, което той бе изглеждал готов да й даде; желаещи онова, което напираше в панталона му, натиска на устните му върху тези на другите жени…
Когато от гърдите й се откъсна ново ръмжене, Пейн разбра, че е постъпила правилно, разделяйки се с картичката с телефона му. Иначе би посяла смърт сред жените, които той имаше…
В крайна сметка, за нея не беше проблем да убива.
Историята го доказваше.