Неукротима любов

10.

Първото, което Пейн видя, когато излезе от упойката, бяха две мъжки ръце. Очевидно седеше изправена в някакво приспособление, което поддържаше главата и врата й. А въпросните ръце се намираха на ръба на леглото до нея. Красиви и умели, с ниско изрязани нокти, те прелистваха цял куп листове.

Мъжът, на когото принадлежаха, се бе намръщил, докато четеше, и от време на време драсваше нещо с помощта на някакво пособие за писане. Брадата му беше пораснала от предишния път, когато го бе видяла и именно така Пейн разбра, че трябва да бяха минали часове.

Лечителят й изглеждаше толкова изтощен, колкото се чувстваше и самата тя.

Докато бавно си възвръщаше съзнанието, тя установи, че нещо пиука тихичко до главата й… както и че по гърба й пълзи тъпа болка. Предполагаше, че са й дали отвари за притъпяване на чувствителността, но тя не го искаше. Предпочиташе умът й да е напълно буден… сега й се струваше, че е обгърната от купища памук и усещането беше странно ужасяващо.

Тъй като все още не можеше да говори, тя се огледа наоколо. Двамата с човека бяха сами и то не в същата стая, в която бяха преди. Отвън гласове, говорещи с онзи особен акцент, се бореха за надмощие с неспирния звук от стъпки. Къде бяха Джейн, братята…

— Помогни… ми…

Лечителят й рязко вдигна глава и начаса метна листовете върху една масичка на колелца. След това скочи на крака и се наведе над нея, така че прекрасната му миризма погъделичка ноздрите й.

— Здравей.

— Не усещам… нищо…

Той улови ръката й, но Пейн не усети нито допира, нито топлината му и това още повече я уплаши. Ала той беше до нея, готов да я подкрепи.

— Шшш… не, не, добре си. Това са само обезболяващите. Добре си, а аз съм тук. Шшш…

Гласът му я успокои така, както би го сторил и допирът му.

— Кажи ми какво… се случи — настоя тя с изтънял глас.

— Нещата в операционната минаха задоволително — бавно отвърна той. — Наместих прешлените, а гръбначният мозък не беше напълно увреден.

Пейн изпъна рамене и се опита да раздвижи натежалата си от болка глава, но приспособлението, което я придържаше, не й позволи да го стори.

— Тонът ти… казва повече от думите.

Не получи отговор веднага. Вместо това той продължи да я утешава с ръце, които тя не можеше да почувства. Ала очите му разговаряха с нейните… и новините не бяха добри.

— Кажи ми — настоя Пейн рязко. — Заслужавам да знам.

— Не беше провал, но не съм сигурен какъв ще е изходът. Единствено времето ще покаже.

Пейн затвори очи за миг, ала мракът я изпълни с ужас и тя побърза да повдигне клепачи. Вкопчи се като удавник в гледката на своя лечител… и с болка видя самообвинението върху красивото му мрачно лице.

— Вината не е твоя — дрезгаво каза тя. — Става така, както е писано.

Поне в това бе сигурна. Беше се опитал да я спаси и беше дал всичко, на което бе способен… недоволството, което изпитваше към себе си, беше очевидно.

— Как се казваш? — попита той. — Не знам името ти.

— Пейн. Казвам се Пейн*.

[* От английската дума, означаваща «болка». — Бел.прев.]

Лечителят отново се намръщи и тя разбра, че името й не му харесва особено. Прииска й се да я бяха кръстили по друг начин. Ала имаше и още една причина за неодобрението му, нали така? Беше я видял отвътре и несъмнено беше разбрал, че е различна от него.

Трябва да знаеше, че тя е «друга».

— Онова, което предполагаш — промълви.

— Вярно е — лечителят й си пое дълбоко дъх и го задържа, сякаш никога нямаше да го изпусне. — Какво става в ума ти? Кажи ми.

Усмивка подръпна крайчетата на устните му и о, колко прекрасно бе това. Колко прекрасно. Жалко, че не беше от радост.

— Точно в този момент… — той прокара пръсти през гъстата си, тъмна коса. — … се чудя дали да плюя на всичко и да се престоря, че не знам какво става. Или да бъде искрен.

— Искрен — заяви Пейн. — Не мога да си позволя лукса да изгубя дори един миг в лъжи.

— Имаш право — очите му се впиха в нея. — Мисля, че…

Вратата се открехна и една фигура в хирургически дрехи надникна вътре. Ако се съдеше по деликатния, приятен аромат, трябва да беше Джейн, скрита зад синия плат и маската.

— Време е — каза тя.

Лицето на лечителя придоби почти вулканичен израз.

— Не съм съгласен.

Джейн влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

— Пейн, ти си будна.

— Да — тя опита да се усмихне и се надяваше, че устните й са помръднали. — Така е.

Лечителят застана между нея и Джейн, сякаш се опитваше да я защити.

— Не може да я местите. Трябва да мине поне една седмица.

Пейн погледна към завесите, които се спускаха от тавана до пода. Почти беше сигурна, че от другата страна на светлата тъкан има стъклени прозорци, а ако беше така, лъчите на слънцето щяха да нахлуят в стаята, щом се зазореше.

Сърцето й изведнъж задумка толкова силно, че тя го усети как се блъска в гърдите й.

— Трябва да вървя. Колко време остава?

Джейн погледна часовника на китката си.

— Около час. А и Рот идва насам. Което ще помогне.

Може би затова бе толкова немощна. Имаше нужда да се нахрани.

Лечителят й изглежда се канеше да заговори, но тя го изпревари, обръщайки се към жената на своя близнак.

— Аз ще се оправя с това. Моля те, остави ни.

Джейн кимна и излезе, но без съмнение не отиде далеч.

Човекът разтърка очи, сякаш се надяваше, че така ще промени начина, по който виждаше нещата… или пък действителността, в която се намираха.

— Какво име би искал да имам? — попита тихичко.

Той свали ръце и я гледа в продължение на един миг.

— Майната му на името. Не можеш ли просто да бъдеш откровена с мен?

Честно казано, съмняваше се, че може да му обещае подобно нещо. Макар че погребването на спомени не беше трудно, тя не бе достатъчно запозната с последиците от него и се тревожеше, че колкото повече знаеше лечителят й, колкото повече неща трябваше да бъдат скрити, толкова по-голяма вреда щяха да му нанесат.

— Какво искаш да знаеш?

— Каква си ти.

Очите й се върнаха на дръпнатите пердета. Дори и с живота, който беше водила, така далеч от всичко земно, тя знаеше за легендите, които човешката раса бе създала за нейния вид. Неживи. Убийци на невинните. Без душа и без морал.

Нищо, с което да се хвали. Нито пък да губи последните им скъпоценни мигове заедно.

— Не мога да се излагам на слънчева светлина — очите й отново се спряха върху него. — Възстановявам се далеч по-бързо от теб. И трябва да се нахраня, преди да ме преместят… след като го сторя, ще бъда достатъчно стабилна, за да пътувам.

Той сведе очи към ръцете си и Пейн се зачуди дали му се искаше да не я бе оперирал.

Тишината се проточи, коварна като бойно поле и също толкова опасна за прекосяване. И въпреки това тя се чу да казва:

— Има си име за онова, което съм.

— Аха. Но аз не искам да го изрека на глас.

Някаква особена болка стегна гърдите й. С огромно усилие вдигна ръка и я положи отгоре им. Колко странно, че макар цялото й тяло да бе като вцепенено, бе усетила това…

Внезапно образът му се размаза.

Начаса изражението му омекна и той посегна, за да докосне бузата й.

— Защо плачеш?

— Плача ли?

Той кимна и й показа показалеца си. Върху меката възглавничка проблясваше една-единствена кристална сълза.

— Боли ли те?

— Да — тя примига няколко пъти, мъчейки се безуспешно да го види ясно. — Тези сълзи са страшно дразнещи.

Смехът му, както и гледката на равните му бели зъби сякаш я повдигнаха, макар все така да лежеше в леглото.

— Не си от онези, които плачат, а? — промълви той.

— Никога.

Той се наведе и взе квадратно парче от някаква материя, с която попи онова, което се стичаше по лицето й.

— Тогава защо сега плачеш?

Трябваше й известно време, докато успее да го изрече, но най-сетне го стори:

— Вампир.

Лечителят й се облегна в стола си до нея и най-задълбочено се зае да сгъва квадратното парче, само за да го изхвърли в един голям кош.

— Предполагам, че затова Джейн изчезна преди около година, а? — каза той най-сетне.

— Не изглеждаш шокиран.

— Знаех, че е нещо голямо — той сви рамене. — Видях ядрено-магнитния ти резонанс. Бях в теб.

По някаква причина тези думи я накараха да пламне.

— Да. Така е.

— Все пак си приличаме достатъчно. Гръбнакът ти не беше чак толкова различен, че да не знам какво правя. Имахме късмет.

Всъщност, тя не споделяше мнението му. След дълги години, в които изобщо не се интересуваше от мъжете, ето че изведнъж се усещаше магически притеглена от този мъж и това бе нещо, което би искала да разбере по-добре, стига нещата да бяха различни. Ала както бе научила много отдавна, съдбата рядко се интересуваше какво иска тя.

— Е — каза лечителят й, — вие ще ми направите нещо, нали? Ще се погрижите всичко това да изчезне — той вдигна ръка в неясен жест. — Няма да си спомням нищо. Точно както стана, когато брат ти дойде в болницата преди една година.

— Възможно е да ти се явяват сънища. Нищо повече.

— Така ли остава скрита твоята раса?

— Да.

Лечителят й кимна и се огледа наоколо.

— Сега ли ще го направите?

Искаше й се да разполагат с още време заедно, но нямаше причина той да я вижда как пие от Рот.

— Много скоро.

Той погледна към вратата, а после впи очи в нейните.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се. За мен ще бъде удоволствие да ти служа.

Едната му вежда подскочи и Пейн бе готова да се закълне, че от тялото му се разнесе нова вълна от прекрасния му аромат. Ала миг по-късно той отново стана страшно сериозен.

— Кажи на Джейн… че разбирам. Защо е постъпила така.

— Влюбена е в брат ми.

— Да. Видях. В… където и да бяхме. Кажи й, че всичко е наред. Между нас двамата. В крайна сметка, не можем да избираме в кого ще се влюбим.

Да, помисли си Пейн. Колко вярно.

— Влюбвала ли си се? — попита той.

Тъй като хората не умееха да четат мисли, Пейн си даде сметка, че трябва да го бе изрекла на глас.

— Ъъъ… не. Аз… не. Не съм.

Макар че краткото време, което бе прекарала с лечителя си, бе отворило очите й. Той я очароваше — начинът, по който се движеше, как изпълваше бялата престилка и сините дрехи, мирисът му, гласът му.

— Обвързан ли си? — попита, макар да се боеше от отговора.

Той се изсмя рязко.

— Господи, не.

Пейн изпусна дъх с шумна въздишка, макар и сама да се чудеше защо й се струва толкова важно дали той си има някого или не. А после отново се възцари тишина.

Ах, колко тъжно, че времето просто изтичаше. Какво ли трябваше да му каже в тези последни минути, които им оставаха?

— Благодаря ти, че се погрижи за мен.

— За мен беше удоволствие. Надявам се да се възстановиш както трябва — гледаше я така, сякаш се мъчеше да я запомни и на Пейн й се прииска да му каже да не се опитва. — Искам да знаеш, че съм насреща, ако ти потрябвам за нещо. Имаш ли нужда от помощ… просто ела и ме открий — лечителят й извади малка, твърда картичка и написа нещо на нея. — Това е мобилният ми телефон. Обади ми се.

Протегна се и го пъхна в немощната й ръка, която почиваше върху гърдите й. Докато обвиваше пръсти около онова, което той й беше дал, Пейн се замисли за всички последици.

И усложнения.

С нисък стон тя се размърда.

Лечителят начаса скочи на крака.

— Искаш да се наместиш ли?

— Косата ми.

— Скубе ли те?

— Не… моля те, разплети косата ми.

Мани замръзна и се взря в лицето на пациентката си. По някаква причина да разплете дебелите кичури на косата й му се струваше съвсем близко до това да я съблече… и я виж ти — либидото му беше страшно навито.

Исусе… беше получил шибана ерекция. Направо под хирургическите дрехи.

«Ето, това е непредсказуемият закон на привличането в действие, тук и сега», помисли си той. Кандис Хансън му бе предложила да му духа, а той бе проявил толкова голям интерес, колкото и към това да се облече в рокля. Ала тази… жена?… го бе помолила да разплете косата й и той само дето не бе задишал тежко. Вампир.

Думата отекна в главата му, изречена с нейния глас и нейния акцент… и онова, което го шокира най-силно, бе липсата му на реакция. Да, ако се замислеше какво означава това, процесорът му започваше да пръска искри — вампирските зъби вече не съществуваха единствено във филмите на ужасите и костюмите за Хелоуин.

И все пак най-странното на ситуацията беше, че изобщо не му се струваше странна.

Това, както и сексуалното привличане, което изпитваше.

— Косата ми — каза пациентката.

— Да… — прошепна Мани. — Ей сега.

Ръцете му не трепереха едва забележимо. Не. Ни най-малко. Те направо се тресяха.

Краят на плитката й беше завързан с парче от най-меката материя, която Мани някога бе докосвал. Не беше памук; не беше коприна… А нещо, което никога преди не бе виждал. Нещо, върху което изкусните му пръсти на хирург се чувстваха груби и неловки, докато се опитваха да развържат възела. А после косата й… мили боже, в сравнение с вълнистата й черна коса платът, с който бе прихваната, бе като коприва.

Сантиметър по сантиметър той раздели трите кичура, едновременно гладки и прилепващи. И понеже беше истинско копеле, единственото, за което можеше да мисли, бе как тя се разпилява по голите му гърди… по корема… по члена му…

— Достатъчно — каза тя.

И още как. Връщайки развратника в себе си обратно в царството на учтивия разговор, той заповяда на ръцете си да спрат. Дори с разплетена едва до половина коса, тя представляваше невероятна гледка. Ако беше красива с вързана коса, сега бе направо сияйна, с тези вълни, разпилели се около кръста й.

— Вплети я вътре — помоли тя, подавайки му картичката с немощната си ръка. — Така никой няма да я открие.

Мани примига и си помисли: «Абсолютно вярно!». Копелето с козята брадичка за нищо на света не би одобрило сестра му да потърси хирурга си, да го докосва…

Или не, не да го докосва, поправи се той. Е, може би съвсем мъничко. Та той искаше да я има. Ъъъ… да я докосва.

«Време е да си затвориш устата, Манело, въпреки че не говориш на глас.»

— Блестящо хрумване — каза. — Толкова си умна.

Това я накара да се усмихне и… мили боже! Кучешките й зъби бяха остри, бели, дълги… и пригодени да се забият в нечие гърло.

Оргазъм опари връхчето на възбудата му… И в този миг по лицето й пробяга гримаса. Мамка му!

— Ъъъ… можеш ли да четеш мисли?

— Когато съм по-силна — да. Но просто миризмата ти току-що стана по-наситена.

Значи го караше да се поти и го знаеше. Само че… май нямаше представа защо, което я правеше още по-възбуждаща. Докато го гледаше, у нея нямаше никаква преструвка.

Разбира се, възможно бе просто да не мисли за него по този начин, понеже той бе човек. Пък и нали току-що бе излязла от операционната, така че не бе като да са на някой екзотичен плаж.

Мани прекъсна поредния си вътрешен диалог и сгъна визитката надве. Хубавото на дългата й коса бе, че му отне само миг, за да скрие парченцето хартия в нея. Когато стигна до края на плитката, той уви нежния плат около него и го завърза на панделка, след което внимателно я положи на леглото до нея.

— Надявам се да използваш картичката — каза. — Наистина.

Печалната й усмивка красноречиво говореше, че шансът да го стори е страшно малък, но нима можеше да се учудва? Контактът между двете раси явно не беше от любимите им практики, в противен случай изразът «кръвна банка» би имал съвсем различно значение.

Но поне имаше номера му.

— Какво ще стане според теб? — попита тя и кимна към краката си.

Очите му проследиха погледа й.

— Не знам. Очевидно при вас много неща са различни… така че всичко е възможно.

— Погледни ме — каза тя. — Моля те.

Мани се усмихна.

— Никога не съм вярвал, че ще го кажа, но… не искам да го направя — Мани се стегна, но въпреки това не можа да вдигне очи към лицето й. — Просто ми обещай нещо.

— Какво желание искаш да ти изпълня?

— Обади ми се, ако имаш възможност.

— Ще го сторя.

Ала всъщност нямаше такова намерение. Не бе сигурен откъде го знае, но го знаеше. Защо тогава искаше да задържи картичката? Нямаше никаква представа.

Мани погледна към вратата и си помисли за Джейн. По дяволите, би трябвало да й се извини лично, задето се бе държал като задник.

— Преди да си тръгнеш, искам да…

— Ще ми се да можех да ти оставя нещо от себе си.

Мани се завъртя рязко и прикова очи в нея.

— Каквото и да е. Искам всичко, което би могла да ми дадеш.

Думите излязоха като дрезгаво ръмжене от устните му и Мани отлично си даваше сметка, че говори за нещо сексуално и че се държи като истински задник.

— Стига да не е нещо материално — тя поклати глава. — То би могло да ти навреди.

Погледът му се плъзна по силното й красиво лице… и се задържа върху устните й.

— Имам една идея.

— Какво би искал? — невинността в очите й спря дъха му. И разпали пожара на либидото му.

Не че то се нуждаеше от допълнително подклаждане.

— На колко години си? — попита рязко.

Може и да беше развратник, но никога не налиташе на непълнолетни. Вярно, тя определено изглеждаше като напълно съзряла жена, ала кой знае как стояха нещата при тяхната раса…

— На триста и пет.

Мани примига. И после пак. И пак. Е, със сигурност беше пълнолетна, помисли си.

— Значи можеш да се омъжиш?

— Да. Само че не съм обвързана с никого.

Значи все пак имаше Бог.

— Тогава вече знам какво искам.

Нея. Гола. Притисната до него. Но щеше да се примири и с далеч по-малко.

— Какво?

— Целувка — той вдигна ръце, сякаш се оправдаваше. — Не е нужно да е страстна или нещо такова. Просто… една целувка.

Тя не отговори и на Мани му се прииска да си срита задника. И най-сериозно се замисли дали да не остави брат й да му дръпне боя, който заслужаваше.

— Покажи ми как — прошепна тя.

— Твоята раса не се ли… целува?

Един бог знаеше какво правят. Но ако легендите бяха верни, сексът беше една голяма част от репертоара.

— О, целуват се. Просто досега не съм… Лошо ли ти е? — тя протегна ръка към него. — Лечителю?

Мани отвори очи… които явно се бяха затворили сами.

— Може ли да те попитам нещо? Била ли си с мъж?

— Никога с човек. Пък и… с никакъв друг мъж.

Възбудата му само дето не се взриви. Което си беше истинска лудост. Досега изобщо не го бе интересувало дали една жена е била с други… или не. Всъщност, мадамите, по които принципно си падаше, обикновено бяха изгубили девствеността си още като тийнейджърки… и никога не бяха съжалявали.

Бистрите, светли очи на Пейн го гледаха изпитателно.

— Мирисът ти е още по-силен.

Сигурно защото се беше изпотил, мъчейки се да не свърши.

— Харесва ми — добави тя с по-дрезгав глас.

Мигът, който последва между тях, бе толкова възпламеняваш, че Мани не вярваше каквато и да било магия за забрава да е в състояние да го заличи. А после устните й се разтвориха и връхчето на розовия й език ги овлажни… сякаш тя си представяше нещо, което я изпълваше с жажда.

— Мисля, че бих искала да те вкуся — каза Пейн.

Много добре. Майната му на целуването. Ако искаше да го изяде жив, той пак би се съгласил. И това беше преди да види как кучешките й зъби се издължиха още повече.

Мани усети, че диша тежко, но не чуваше нищо друго, освен бученето на кръвта в ушите си. По дяволите, беше на ръба на това да изгуби контрол… и то не в преносен смисъл. Буквално беше на сантиметър от това да смъкне завивките от нея и да я покрие с тялото си. Въпреки тракцията. И въпреки че досега не бе имала друг мъж. И че дори не беше от неговата раса.

Трябваше да повика на помощ всичките си сили, за да се изправи и да отстъпи назад.

После се прокашля. Два пъти.

— Май ще е по-добре да пасувам.

— Да пасуваш?

— Да не го правя.

Начаса лицето й се промени — прекрасните му черти се опънаха и скриха уязвимата страст, която се четеше в тях допреди миг.

— Но… разбира се. Както желаеш.

Ненавиждаше се, задето й причиняваше болка, ала нямаше как да й обясни колко силно я желае, без думите му да прозвучат вулгарно. А тя все още бе девствена, за бога! И заслужаваше нещо по-добро от него.

Мани задържа погледа си върху нея, заповядвайки на мозъка си да я запомни. Нуждаеше се да не я забравя.

— Направи онова, което трябва. Сега.

Очите й се плъзнаха по него и се спряха малко по-дълго върху бедрата му. Когато си даде сметка, че тя гледа члена му, който се бе надигнал, Мани дискретно покри с ръце онова, което ставаше под хирургическите му дрехи.

Гласът му одрезгавя.

— Направо ме убиваш. Нямам си доверие да бъда с теб в този момент. Така че ти трябва да го направиш. Моля те. Господи, просто го…