Неукротима любов

25.

На Бъч му се искаше да може да мрази хирурга, един вид от лоялност към Ви. Особено както му беше цъфнал като някакъв стриптийзьор, само с една хавлия около кръста. Господи, дори мисълта, че този тип се бе навъртал около Пейн почти гол — адски кофти идея и то по толкова много причини.

Навярно би било различно, ако имаше фигура на шахматист, например. Ала както стояха нещата, Бъч имаше чувството, че Джон Сина* се бе натискал с малката сестричка на Ви. Как, по дяволите, можеше един хирург да има такова тяло? Все пак, имаше две неща, които накланяха везните в негова полза. Първо, беше облякъл чистите хирургически дрехи, които Бъч му беше дал, така че на стриптийза беше сложен край. И второ, докато седяха пред компютъра в стаята за прегледи, изглеждаше искрено загрижен за състоянието на Пейн.

[* Американски кечист и актьор. — Бел.прев.]

Не че постигаха някакъв напредък в това отношение. Бяха зяпнали екрана на компютъра като два песа, гледащи «Енимъл Планет» — съсредоточени, ала неспособни да усилят звука или да сменят канала.

При нормални обстоятелства, Бъч би позвънил или изпратил съобщение на Вишъс, но не и сега. Не и като се имаше предвид какво се разиграваше в Дупката в този момент.

Господи, адски се надяваше Ви и Джейн да оправят нещата помежду си.

— А сега какво? — попита хирургът.

Бъч тръсна глава, за да се съсредоточи, и сложи ръка върху мишката.

— Сега се молим да извадя шибаните файлове от задника си, ето какво.

— А преди малко се възмущаваше от моята хавлия.

Бъч се ухили.

— Умник.

Като по команда, двамата се приведоха към екрана… сякаш това щеше да помогне на мишката да открие като по магия каквото търсеха.

— Хич ме няма в тия работи — промърмори хирургът с отвращение. — Повече ме бива с ръцете.

— И мен.

— Отвори меню «старт».

— Е, нали това правя де…

— Мамка му — казаха в един глас, когато зърнаха списъка с файлове, програми или каквото там беше.

Естествено, нямаше нищо, което да се казва «Охрана», «Камери» или «Щракни тук, глупако, за да откриеш това, което вие двамата загубеняци търсите».

— Чакай малко, не трябва ли да е под «Видео»? — попита хирургът.

— Добра идея.

Те се приведоха още по-напред, докато върховете на носовете им само дето не докоснаха монитора.

— Мога ли да ви помогна с нещо, момчета?

Бъч рязко завъртя глава.

— Слава богу, Джейн. Слушай, трябват ни файловете от охранителната камера… — той млъкна изведнъж. — Добре ли си?

— Да, да.

Как ли пък не. Изобщо не беше добре. Ама ни най-малко.

Толкова, че и през ум не му мина да попита къде е Ви… или да очаква той да се появи скоро.

— Джейн — каза Бъч и нехайно се изправи на крака. — Може ли да поговорим за миг?

— Аз…

Той прекъсна възражението, което Джейн се готвеше да му поднесе.

— Благодаря. В коридора. Манело, ти опитай да се оправиш с компютъра.

— Незабавно се заемам — сухо отвърна хирургът.

Когато двамата с Джейн излязоха в коридора, Бъч понижи глас.

— Какво става? И да, знам, че не ми влиза в работата, но въпреки това искам да знам.

След един миг Джейн скръсти ръце върху гърдите си и заби поглед в пода. Ала не за да му затвори устата. По-скоро изглеждаше така, сякаш прехвърляше някаква сцена в ума си.

— Кажи ми — тихо настоя Бъч.

— Знаеш защо доведе Мани, нали?

— Е, не знам подробностите, но мога да се досетя.

Честно казано, Пейн бе изглеждала сякаш е на ръба на самоубийството.

— Като лекар, понякога се оказвам притисната между фронтовете. Ако ме разбираш…

Господи, беше по-лошо, отколкото си мислеше.

— Разбирам те. Мамка му.

— И това не е всичко — продължи Джейн. — Когато отидох да си събера багажа, открих чифт панталони на дъното на дрешника. Целите бяха изцапани с черен восък. Както и кръв и… — тя си пое накъсано дъх. — И още нещо.

— Исусе! — простена Бъч.

Джейн замълча и той разбра, че не иска да го кара да се намесва и че няма да зададе въпроса, който я измъчваше. В това отношение беше желязна.

По дяволите… дотук беше с уважаването на молбата на Ви да стои настрана. Просто не можеше да гледа как всичко между тях двамата рухва.

— Не ти е изневерил — каза той. — Онази нощ, преди една седмица. Остави се да бъде пребит, Джейн. От лесъри. Открих го заобиколен от трима убийци, които го налагаха с вериги.

Джейн ахна и побърза да сложи ръка на устата си.

— О… господи…

— Не знам какво си намерила, но не е бил с друга. Сам ми го каза.

— Ами восъкът? И…

— Изобщо ли не ти хрумна, че може да го е направил сам?

За миг Джейн занемя.

— Не. Но защо не ми го каза?

Е, това май беше лайтмотивът на вечерта.

— Никой мъж не иска да признае на жена си, че си е правил чекия. Прекалено е жалко… а и вероятно е мислел, че по някакъв начин ти изневерява. Толкова ти е отдаден.

Сълзи изпълниха тъмнозелените очи на Джейн и Бъч се слиса. Тя бе също толкова сдържана, колкото и своя хелрен… и именно тази хладнокръвна сила я правеше такъв добър лекар. Което не означаваше, че няма чувства, и ето ги сега, излезли на повърхността.

— Джейн… не плачи.

— Просто не знам как ще се справим с това. Наистина не знам. Той е разстроен. Аз съм разстроена. А и Пейн… — изведнъж тя сложи ръка върху неговата и я стисна. — Не можеш ли да му помогнеш? С онова, от което се нуждае? Може би това ще стопи леда между нас.

Докато двамата се взираха един в друг, Бъч се зачуди дали мислят за едно и също нещо. Ала как най-деликатно да повдигне въпроса? «Искаш аз да го обработя вместо лесърите ли?»

Ами ако не говореха за едно и също? Тя бездруго беше на път да се разплаче.

— Аз не мога да го направя — дрезгаво продължи Джейн. — И не просто защото в момента имаме проблеми. Просто не съм способна на това. Той ти има доверие… аз също… а той се нуждае от него. Тревожа се, че ако не срути стената, която е издигнал около себе си, никога няма да успеем да се справим с всичко това… и дори нещо по-лошо. Заведи го в «Комодор», моля те.

Е, с това май въпросът беше решен. Бъч се прокашля.

— Честно казано, и аз си мислех за същото. И дори… ами, предложих му го.

— Благодаря ти — Джейн изруга и си избърса очите. — Познаваш го така добре, както и аз. Има нужда да се отърси от това вцепенение… сякаш е скован от лед… някак, по някакъв начин…

— Да — Бъч се пресегна и я погали по бузата. — Ще се погрижа за него. Не се тревожи.

Джейн сложи ръка върху неговата.

— Благодаря ти.

Прегърнаха се за миг и докато я държеше, Бъч осъзна, че няма нищо, което не би направил, за да им помогне да останат заедно.

— Къде е той? — попита.

— Нямам представа. Даде ми един сак, аз си събрах багажа и си тръгнах. Не го видях в Дупката, но не съм го и търсила.

— Заемам се. Ще помогнеш ли на Манело?

Джейн кимна и след като я притисна до гърдите си за миг, Бъч се втурна по коридора, през подземния тунел и право към последната спирка — Дупката.

Без никаква представа какво ще завари там, той въведе кода и пъхна глава през подсилената врата. Нямаше дим, значи нищо не гореше. Никакви писъци. Единствената миризма във въздуха бе тази на хляба, който неговата Мариса бе опекла по-рано.

— Ви? Тук ли си?

Никакъв отговор. Господи, беше твърде тихо.

Откри стаята на Ви и Джейн празна и обърната с главата надолу. Вратата на дрешника беше отворена и от закачалките липсваха дрехи, но не това привлече вниманието му. Приближи се и вдигна кожения панталон. Добро католическо момче като него не знаеше кой знае колко за БДСМ, но май му предстоеше да научи от първа ръка.

Извади мобилния си телефон и набра номера на Ви, но всъщност не очакваше той да му вдигне. Май отново щеше да опре до джипиеса.

— Досущ както някога — подхвърли Мани, съсредоточен върху монитора.

Трудно му бе да прецени кое бе най-неловкото в това отново да седи до някогашната си колежка. Имаше доста неща, измежду които да избира, а мълчанието между тях беше като търсене на великденски яйца за тригодишни деца — всичко бе лошо скрито и готово да бъде намерено и извадено наяве всеки момент.

— Защо са ти файловете? — попита Джейн.

Тя без проблем откри нужната програма и само след миг на екрана се появи стаята на Пейн. Я, чакай… леглото беше празно… с изключение на един спортен сак.

— Грешната стая. Трябва ни тази — измърмори Джейн.

Ето я и нея. Неговата Пейн. Облегната на възглавниците, стиснала края на плитката си в ръце, приковала поглед във вратата на банята, сякаш си представяше, че той все още е там.

По дяволите… толкова беше красива.

— Така ли мислиш? — меко каза Джейн.

Е, добре — май беше време устата му да престане да работи на своя воля.

Той се прокашля.

— Може ли да върнем записа от преди половин час?

— Няма проблем.

Образът тръгна назад, цифричките на малкия брояч в долния десен ъгъл се стопиха за миг.

Докато преглеждаше Пейн, само по хавлия, привличането помежду им беше направо очебийно. Господи… шибаната му ерекция бе още една причина да не поглежда към Джейн.

— Почакай… — той се приведе напред. — Забави. Тук е.

Видя се как влиза забързано в банята…

— Мили… боже — ахна Джейн.

И ето — Пейн, коленичила в края на леглото, стройното й тяло, балансирано съвършено, очите й приковани във вратата на банята.

— Тя сияе ли?

— Да — промълви Мани. — Сияе.

— Чакай малко… — Джейн пусна записа да потече нормално. — Тук проверяваш чувствителността на краката й, нали?

— Нищо. Не усети нищо. И въпреки това… върни се отново назад… благодаря — той посочи краката на Пейн. — Ето тук очевидно притежава контрол над мускулите си.

— Няма логика — Джейн отново и отново връщаше записа назад и го пускаше. — Но го е направила… господи… прави го. Това е чудо.

Определено приличаше на такова. Само че…

— Каква е причината? — промърмори Мани.

— Може би си ти?

— Няма начин. Операцията очевидно не е била достатъчна — противен случай да беше коленичила много по-отдавна. От собствените си прегледи си се убедила, че е останала парализирана.

— Нямах предвид скалпела ти.

Джейн превъртя назад до мига, в който Пейн се надигна, и натисна пауза.

— Ти си.

Мани се взираше в образа на екрана, мъчейки се да забележи нещо друго, освен очевидното. По дяволите, май наистина докато го бе гледала, сиянието й се бе усилило и бе успяла да се раздвижи.

Джейн пускаше записа кадър по кадър. В мига, в който Мани излезе от банята и Пейн отново се облегна на възглавниците, сиянието изчезна… а краката й не усещаха нищо.

— В това няма никаква логика — промълви той.

— Всъщност, според мен има. Майка й.

— Кой?

— Господи, откъде да започна — Джейн посочи тялото си. — Аз съм това, което съм, заради Скрайб Върджин.

— Кой? — Мани поклати глава. — Не разбирам нищо.

По устните на Джейн пробяга усмивка.

— Не е и нужно. То просто се случва. Остани с Пейн и… виж как се променя.

Мани продължаваше да се взира в монитора. По дяволите, копелето с козята брадичка май се бе оказало право. Някак си бе знаело, че това ще се случи. Или само се бе надявало. Във всеки случай, Мани сякаш действаше като лекарство на онова изключително създание в леглото. О, щеше да остане и още как.

Но не се заблуждаваше. Не ставаше дума за любов, нито дори за секс, а единствено за това да й помогне да се изправи на крака, за да може отново да заживее живота си… независимо какво щеше да му струва това. Даваше си сметка, че няма да му позволят да остане с нея, когато всичко свърши. Щяха да го захвърлят като празно шишенце от лекарство… е, да, пациентката може и да се привържеше към него, но тя беше девица, която не познаваше нищо по-добро.

И имаше брат, който щеше да я принуди да направи верния избор.

А той? Е, той нямаше да си спомня нищо, нали така? Постепенно си даде сметка, че Джейн се взира в профила му.

— Какво? — попита, без да откъсва очи от монитора.

— Никога не съм те виждала такъв по отношение на някоя жена.

— Никога не съм срещал жена като нея — Мани вдигна ръка, за да сложи край на разговора. — И ми спести предупрежденията да не го правя. Знам какъв ще бъде краят.

По дяволите, тези копелета като нищо можеха просто да го убият и да изхвърлят трупа му в реката. Да го направят да изглежда като злополука.

— Всъщност нямаше да кажа това — Джейн се размърда в стола си. — И вярвай ми… знам как се чувстваш.

Той я погледна.

— Така ли?

— Защото изпитвах съвсем същото, когато за първи път срещнах Вишъс — очите й се навлажниха и тя се прокашля. — Но да се върнем на теб и Пейн…

— Какво става, Джейн? Кажи ми.

— Нищо не…

— Глупости. И ако мога да те цитирам — никога не съм те виждал такава. Изглеждаш съсипана.

Джейн си пое дълбоко дъх.

— Семейни проблеми. Чисто и далеч не толкова просто. Очевидно не искаше да навлиза в подробности.

— Добре. Аз съм насреща, ако имаш нужда от някой… поне докато ми позволят да остана тук.

Мани потърка лице. Беше си загуба на време да се притеснява колко дълго ще продължи всичко това, да се чуди колко ли му остава. Но то бе по-силно от него. Да изгуби Пейн щеше да го убие, макар че едва я познаваше.

Я чакай малко. Нали Джейн също беше човек? А ето че беше тук. Може би имаше…

По дяволите.

— Джейн? — немощно каза той, поглеждайки към старата си приятелка. — Какво…

Изведнъж думите му секнаха. Джейн седеше в същия стол, в същата поза, облечена в същите дрехи… само че той можеше да види стената зад нея… и металните шкафове… и вратата насреща му. Можеше да ги види не зад раменете й. А през нея.

— О! Извинявай.

Пред очите му от прозрачна тя стана… нормална. Мани скочи от стола си и трескаво заотстъпва назад, докато не се блъсна в масата за прегледи.

— Какво е това? — дрезгаво каза той. — Исусе… Христе…

Той стисна разпятието, което висеше на гърдите му, а Джейн наведе глава и прибра кичур коса зад ухото си.

— О, Мани… толкова неща не знаеш.

— Разкажи ми тогава — тя не отговори и крясъците в главата му се усилиха. — Кажи ми какво става, по дяволите, защото ми писна да се чувствам като умопобъркан.

Последва дълго мълчание.

— Аз наистина умрях, Мани. Ала не в онази автомобилна катастрофа. Тя беше просто постановка.

Мани усети, че не му достига въздух.

— Как?

— Огнестрелна рана. Бях простреляна… Умрях в ръцете на Вишъс.

Добре, вече направо не можеше да диша.

— Кой беше?

— Враговете му.

Мани потърка разпятието си и католикът в него изведнъж повярва, че светците всъщност са много повече от примери за благочестиво воден живот.

— Не съм тази, която познаваше някога, Мани. В толкова много отношения — думите й бяха пропити с огромна печал. — Дори не съм жива. Ето защо не дойдох да те видя. Не ставаше въпрос за връзката между човек и вампир… а защото всъщност вече не съм тук.

Мани запримига. На парцали. Няколко пъти. Е, хубавото на това да открие, че някогашният му травматологичен хирург е дух, предположи той, бе, че то не му направи почти никакво впечатление. През последните дни му бяха сервирали толкова много главозамайващи изненади, че умът му бе досущ като става, измествана прекалено често — можеше да отиде, където си поиска.

Разбира се, функционалността му беше напълно прецакана. Но кой ли го беше грижа?