Неукротима любов

23.

В стаята за прегледи лечителят ма Пейн изглеждаше полумъртъв, ала съвършено щастлив.

Докато го чакаше да й отговори, Пейн бе далеч по-разтревожена от състоянието му, отколкото той. Кръвта му беше зашеметяващо плътна върху езика й, изливайки се като тъмно вино в гърлото й, прониквайки в нея и изпълвайки цялото й тяло.

За първи път пиеше от врата. Когато бяха в Светилището, избраниците не се нуждаеха от кръв, нито минаваха през циклите на нуждата. Но и те обикновено не се намираха в състояние на летаргия, като Пейн.

А тя почти не си спомняше как се бе нахранила от китката на Рот. Странно… кръвта на двамата ужасно си приличаше, макар че тази на краля имаше по-силен аромат.

— Какво значи да свършиш? — повтори тя.

Лечителят й се прокашля.

— То е… ъъъ… това, което се случва, когато харесваш някого и си с него.

— Покажи ми.

Смехът му, отекнал в стаята, беше кадифено плътен.

— Страшно бих искал. Повярвай ми.

— То… мога ли да те накарам да го направиш?

Лечителят й се закашля.

— Вече го стори.

— Наистина?

Той кимна бавно и притвори клепачи.

— О, да. Така че трябва да си взема душ.

— А след това ще ми покажеш — не беше молба. А нареждане. И когато ръцете му я стиснаха малко по-силно, тя почувства, че е възбуден. — Да — изръмжа Пейн. — Ще ми покажеш всичко.

— О, ще го направя и още как — обеща той. — Всичко.

А когато се взря в нея така, сякаш знаеше тайни, за които тя дори не подозираше, Пейн осъзна, че дори с парализата това бе нещо, за което си заслужава да живее. Тази връзка, тази възбуда, струваха повече от краката й и тя изведнъж бе връхлетяна от вцепеняващ ужас при мисълта, че за малко не бе изгубила всичко това.

Трябваше да благодари на близнака си подобаващо. Но как би могла да му се отплати за този дар?

— Нека те върна в стаята ти — лечителят й се изправи с лекота, въпреки нейната тежест. — След като се почистя, ще започнем при теб с къпане с гъба.

Пейн сбръчка недоволно нос.

— Колко клинично.

И отново онази негова загадъчна усмивка.

— Не и по начина, по който аз ще го направя. Вярвай ми — той поспря. — Ей, има ли някакъв шанс да запалиш осветлението, за да не се бутна в нещо? Ти сияеш, но не съм сигурен, че ще ми е достатъчно.

За миг Пейн се обърка… докато не вдигна ръка. Лечителят й беше прав. От нея се излъчваше меко сияние, кожата й хвърляше слаба светлина… Може би това беше сексуалната й реакция?

Логично бе, помисли си. Защото начинът, по който той я караше да се чувства отвътре, бе неудържим като щастие и сияен като надежда.

Когато тя запали лампите и отключи вратите със силата на волята си, той поклати глава и докато се отдалечаваше, подхвърли:

— По дяволите. Владееш някои страхотни номера, момиче.

Може би, но не онези, които й се искаше. Толкова й се искаше да му върне онова, което той бе споделил с нея… ала тя нямаше тайни, на които да го научи, нито пък кръв, която да му даде, защото хората не само че не се нуждаеха от нея, но тя бе в състояние да ги убие.

— Ще ми се да можех да ти се отплатя — промълви.

— За какво?

— Задето дойде и ми показа…

— Приятеля ми? Да, историята му наистина е вдъхновяваща.

В действителност, ставаше дума много повече за мъжа от плът и кръв, отколкото за онзи на екрана.

— Така е — съгласи се тя.

Когато се върнаха в стаята за възстановяване, той я отнесе до леглото и я сложи в него невероятно грижливо, нагласяйки одеялата и чаршафите така, че никоя част от нея да не остане непокрита… намести оборудването, което се грижеше за телесните й функции… бухна възглавниците зад главата й. През цялото време, докато го правеше, гледаше да прикрива бедрата си с нещо. Част от завивка. Сакото си. След това застана от другата страна на масичката на колелца.

— Удобно ли ти е? — Пейн кимна и той каза: — Ей сега се връщам. Извикай, ако ти потрябвам.

Лечителят й изчезна в банята и затвори вратата след себе си… ала не изцяло. Лъч светлина проникваше в душ кабината и Пейн съвсем ясно видя как ръката му се протяга и завърта една ръчка, призовавайки горещия дъжд. След това свали дрехите си. До последната. И тогава за един миг Пейн зърна прекрасна плът, когато той пристъпи под струята и затвори стъклената врата. Звукът на водата се промени и Пейн разбра, че е застанал под нея. Как ли изглеждаше, облян с вода, гладък и топъл, и така мъжествен?

Надигна се върху възглавниците, наклони се на една страна… после още мъничко… и още мъничко, докато почти увисна от леглото…

О, даааа. Тялото му беше обърнато в профил, но тя видя предостатъчно. Изваяни мускулести ръце и гърди, стегнат, тесен ханш и дълги, силни крака. Върху гърдите му тъмнееха косъмчета и образуваха пътечка, която се спускаше към корема му и продължаваше надолу, надолу… толкова ниско… По дяволите, не можеше да види достатъчно, а любопитството й беше прекалено отчаяно и настоятелно, за да го пренебрегне. Как ли изглеждаше мъжествеността му? Каква ли бе на допир…

Пейн изруга и се завъртя тромаво, така че сега беше на ръба на леглото. Изви глава, възползвайки се до краен предел от малкото, което можеше да види през открехнатата врата. Но докато тя се бе премествала, той бе сторил същото — беше се обърнал и Пейн виждаше гърба и… долната част на тялото му.

Тя преглътна мъчително и изпъна шия нагоре, за да зърне още повече. Докато лечителят й разопаковаше сапуна, по плешките му се стичаше вода, образуваше вадичка по гръбнака му и обливаше дупето и задната страна на бедрата му. А след това ръката му разтърка тила му и пяната последва водата, докато той миеше тялото си.

— Обърни се… — прошепна Пейн. — Нека видя всяка част от теб.

Желанието да плъзне очи по още по-голяма част от него се усили, когато той започна да насапунисва долната половина на тялото си. Вдигна единия си крак, после другия, ръцете му — убийствено сръчни, докато се плъзгаха по бедрата и прасците му.

Разбра кога се зае с мъжествеността си, защото отметна глава назад, а тазът му се напрегна.

Мислеше за нея. Сигурна бе в това.

И тогава той се обърна.

Стана толкова бързо, че когато погледите им се срещнаха, и двамата подскочиха.

Въпреки че беше заловена на местопрестъплението, Пейн побърза да се дръпне и да заеме предишната си позиция, оправяйки одеялата, които той така грижливо бе опънал. Лицето й гореше, искаше й се да се скрие…

Пронизителен вик, прозвучал в стаята, я накара да вдигне поглед. Лечителят й бе изскочил тичешком от банята, без да спира водата, по корема му все още имаше пяна, която капеше от…

Мъжествеността му беше великолепен шок. Стърчаща пред тялото му, тя бе твърда, дебела и горда.

— Ти…

Каза още нещо, ала Пейн бе твърде запленена, за да я е грижа, твърде очарована, за да забележи. Дълбоко в нея сякаш се отприщи извор, женствеността й набъбна, готвейки се да го приеме.

— Пейн — каза той, покривайки се с ръце.

Начаса я обзе срам и тя сложи длани върху пламналите си бузи.

— Наистина, толкова съжалявам, че те гледах тайно.

Мани се улови за касата на вратата.

— Не това… — поклати глава, сякаш за да я проясни. — Даваш ли си сметка какво правеше?

Това я накара да се разсмее.

— Да. Повярвай ми, лечителю… напълно си давах сметка какво гледах толкова обстойно.

— Беше се изправила на колене, Пейн. Беше коленичила на ръба на леглото.

Сърцето й спря. Без съмнение, не можеше да го е чула правилно.

Без съмнение.

Пейн се намръщи и той понечи да се втурне към нея… ала тогава си даде сметка, че е чисто гол. При това задникът му не бе единственото, което се развяваше на свеж въздух — на всичкото отгоре имаше и огромна ерекция, докато се разхождаше както майка го е родила. Пресегна се към банята, напипа една хавлия и чак след като я уви около кръста си, отиде до леглото й.

— Аз… не, трябва да грешиш — каза Пейн. — Не може да съм…

— Направи го…

— Просто се протегнах върху…

— А как стигна до ръба на леглото тогава? И как се върна обратно върху възглавниците?

Тя спря поглед върху таблата в долния край на леглото и веждите й се сбърчиха объркано.

— Не знам. Аз… те гледах и не обръщах внимание на нищо друго.

Мъжът в Мани беше поразен и… странно преобразен. Да бъде желан толкова от някой като нея? След това обаче мъжът бе изместен от лекаря.

— Нека погледна какво става.

Той отметна чаршафите и завивките от края на леглото, откривайки долната част на краката й. След това прокара пръст по стъпалото на красивия й крак. Очакваше той да трепне. Но това не стана.

— Усети ли нещо? — попита и когато тя поклати глава, опита и с другия крак. След това се придвижи по-нагоре, обвивайки длани около тънките й глезени. — А сега?

Очите й, когато срещнаха неговите, бяха печални.

— Не усещам нищо. И не разбирам какво си помислил, че виждаш.

Мани продължи нагоре, към прасците й.

— Беше застанала на колене. Кълна се.

Още по-нагоре, към стегнатите й бедра. Нищо.

«Исусе», помисли си. Трябва да бе имала някакъв контрол над краката си. Нямаше друго обяснение. Освен ако… не му се беше привидяло.

— Не разбирам — повтори Пейн.

Нито пък той, но нямаше да е лошо да разбере.

— Ще погледна снимките ти. Ей сега се връщам.

В стаята за прегледи сестрата му помогна да влезе в медицинското досие на Пейн в компютъра. С отработена ефективност Мани прегледа всичко — жизнените й показатели, бележките от прегледите, рентгеновите снимки… откри дори онези, които й бяха направили в «Свети Франсис», което го изненада. Нямаше представа как са успели да се доберат до оригиналните резултати от ядрено-магнитния резонанс — лично той ги беше изтрил почти веднага, след като ги беше вкарал в компютърната система на болницата. Но със сигурност се радваше, че може да ги разгледа отново.

Когато свърши, се облегна в стола и студът, повял около раменете му, му напомни, че все още бе само по хавлия. Което навярно обясняваше защо сестрата го бе зяпнала така, докато говореше с нея.

— Какво, по дяволите… — промърмори, взирайки се в последната рентгенова снимка.

Гръбнакът й си бе наред, прешлените бяха наредени както трябва, призрачното им сияние на тъмния фон съвсем ясно го показваше. Всичко (от медицинската документация до прегледа, който й бе направил току-що) говореше, че първоначалното му заключение беше вярно. Технически, операцията бе извършена съвършено, ала гръбначният й мозък бе непоправимо и необратимо увреден.

Изведнъж пред очите му изникна изражението на Голдбърг, когато бе станало ясно, че Мани не е в състояние да направи разлика между ден и нощ.

Той потърка очи и отново се зачуди дали не полудява. И все пак, знаеше какво е видял… Или пък може би не? И тогава го осени идея.

Завъртя се и погледна към тавана. Както и очакваше — в ъгъла имаше охранителна камера, свързана с контролно табло. Което означаваше, че тя може да проследи всеки сантиметър от това място.

В стаята за възстановяване също би трябвало да има камера. Не можеше да няма.

Мани се изправи, отиде до вратата и надникна в коридора с надеждата, че симпатичната руса сестра е някъде наблизо.

— Ехо?

Гласът му отекна по коридора, но отговор не последва, така че не му оставаше друго, освен да зашляпа с боси крака. Нямаше никаква представа накъде да тръгне, затова си избра надясно и забърза натам. Чукаше на всички врати, които се изпречваха на пътя му, а после се опитваше да ги отвори. Повечето бяха заключени, а онези, които не бяха… въвеждаха в класни стаи. И още класни стаи.

Когато стигна до помещение с надпис «Фитнес зала», чу тропот на обути с маратонки крака върху пътека за бягане и реши да продължи. Той беше полуоблечен човек в свят на вампири, а и някак се съмняваше, че сестрата ще се отдава на маратони посред дежурството си.

Пък и ако съдеше по това колко тежки и силни бяха стъпките, определено рискуваше да си докара кой знае какво на главата и макар да беше достатъчно безразсъден, за да се сбие с всеки, понечил да му се нахвърли, в случая ставаше дума за това да помогне на Пейн, а не за егото му или за боксьорските му умения. Той се върна, откъдето бе дошъл, и пое в обратната посока. Чукаше по вратите. Отваряше тези, които не бяха заключени. Постепенно класните стаи изчезнаха и на тяхно място се появиха такива, които ужасно приличаха на стаи за разпити. В дъното на коридора имаше масивна врата, която бе като извадена от някой филм с подсилените си панели и многобройните резета.

«Външният свят», помисли си Мани. Отиде до нея, натисна с всичка сила… и за своя изненада се озова в гаража, където до един бордюр бе паркирано поршето му.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Очите му мигновено се насочиха към един кадилак «Ескалейд» с потъмнени прозорци и черни джанти и решетка. До него стоеше типът, когото бе видял и през първата нощ, онзи, който му се бе сторил познат…

— Виждал съм те някъде — каза Мани, докато вратата се затваряше зад гърба му.

Вампирът извади бейзболна шапка от джоба си и си я сложи. «Ред Сокс». Логично, като се имаше предвид бостънският акцент.

Само че истинският въпрос беше как, по дяволите, един вампир можеше да звучи така, сякаш бе от южен Бостън?

— Готин кръст — измърмори типът, поглеждайки към разпятието върху гърдите на Мани. — Дрехите си ли търсиш?

Мани извъртя очи.

— Аха. Някой ги задигна.

— За да се престори на лекар?

— Ами може да е вашият Хелоуин… откъде да знам, по дяволите.

Изпод тъмносинята козирка се появи усмивка, разкриваше нащърбен преден зъб… както и два остри вампирски зъба.

Мозъкът на Мани сякаш се вцепени, ала заключението, с което се бореше, се налагаше от само себе си — този тип някога е бил човек. Но как така се бе превърнал във вампир?

— Направи си услуга — каза другият. — Стига си мислил, ами се върни в клиниката и се облечи, преди Вишъс да се е появил.

— Знам, че съм те виждал някъде и рано или късно ще се сетя къде. Но все тая… в момента ми трябва достъп до записите на охранителните камери тук долу.

Саркастичната полуусмивчица начаса се изпари.

— И защо, по дяволите?

— Защото пациентката ми току-що седна в леглото… и нямам предвид, че се надигна от възглавниците. Но не бях там, когато го направи, а трябва да видя как е станало.

Ред Сокс сякаш спря да мисли.

— Какво… чакай малко… Какво се опитваш да кажеш, мамка му?

— Да ти го изиграя като сценка ли искаш или какво?

— Не, благодаря… последното, което искам да видя, е как коленичиш пред мен само по хавлия.

— Все едно аз само за това си мечтая.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Да. Освен това не преливам и от желание да ти духам.

Последва пауза. А после копелето се изсмя.

— Бива те в приказките, не може да ти се отрече… и да, мога ти помогна, обаче наистина трябва да се облечеш, мой човек. Ако Ви те види да се въртиш около сестра му по хавлия, ще ти се наложи да извършиш операция върху самия себе си.

Типът се отправи към вратата и в този миг на Мани му просветна. Не го познаваше от болницата.

— «Свети Патрик». Ето къде съм те виждал. Седиш на последните редове по време на службата в полунощ, винаги си сам и винаги носиш тази шапка.

Другият отвори вратата и се поотдръпна. Мани не можеше да види очите му, защото козирката на шапката ги скриваше, но Беше готов да се обзаложи, че не гледат към него.

— Не знам за какво говориш, мой човек.

«Друг път не знаеш», помисли си Мани.