Неукротима любов

8.

Древната страна

Наши дни

Сънят беше отколешен. Явяваше му се от векове. И все пак образите бяха ясни и свежи като нощта, променила всичко преди цялото това време.

Дълбоко в съня си Кор видя призрака на една жена, изтъкана сякаш от ярост. В студения въздух мъглата се вихреше около белите й одежди, като морска пяна. Щом я зърна да се появява, Кор веднага разбра защо бе излязла от гъстата гора, ала набелязаната й жертва все още не си даваше сметка нито за присъствието й, нито за намеренията й.

Възседнал жребеца си, баща му беше твърде зает да преследва човешката жена.

И едва тогава Блъдлетър видя призрака.

От тук нататък, последователността на събитията беше неизменима, запечатана дълбоко в съзнанието на Кор, като бръчките по челото му. Той извика предупредително и пришпори коня си докато баща му пускаше жената, която беше хванал, и се нахвърляше върху призрака. Кор никога не успяваше да стигне навреме и винаги гледаше с ужас как жената скача високо и поваля баща му на земята.

А след това огънят… пламъците бяха лумнали само за миг, ярки и наситено бели, изпепелили тялото на Блъдлетър за броени мигове. А после вонята на изгоряла плът… Кор се изправи рязко; ръката му притискаше гърдите, дробовете му се издуваха, ала в тях не проникваше въздух.

Забивайки юмруци в купчината одеяла, той се надигна. Адски се радваше, че бе сам в стаята. Никой не трябваше да го вижда в това състояние.

Докато се мъчеше да се върне в настоящето, звукът от дишането му се отразяваше от празните стени и отекваше в стаята, усилен многократно, докато не заприлича на крясък. Кор побърза да запали свещта на пода с помощта на ума си. Това помогна. После се опъна и това обтягане и наместване на костите и мускулите също помогна на ума му. Нуждаеше се от храна. И кръв. И битка.

Чак тогава отново щеше да бъде себе си.

Нахлузи износените кожени дрехи, втъкна един кинжал в колана си и излезе във ветровития коридор. В далечината се разнасяха ниски гласове и дрънчене на калаени съдове — Първото хранене вече се поднасяше в голямата зала на долния етаж.

Замъкът, в който той и шайката му копелета живееха, бе същият, на който се бяха натъкнали в нощта, когато умря баща му. Онзи, който бе надвиснал над сънливото селце, което впоследствие се бе превърнало в прединдустриално селище, а в наши дни бе станало малко градче с около петдесет хиляди жители.

Което, като се има предвид колко широко се бе разпространил Хомо сапиенс, си бе направо нищо работа.

Крепостта им вършеше чудесна работа и то по същите причини, които го бяха привлекли първоначално към това място. Здравите каменни стени и крепостният ров с мост и до днес си бяха на мястото и държаха неканените гости настрана. Към тях се добавяха и измислиците и полуистините, които хвърля ха мрачен покров над земите, дома и другарите му. Всъщност, през последните стотина години Кор и шайката му бяха правили всичко по силите си, за да подхранят глупашките митове за вампирите, като от време на време «витаеха» по пътищата наоколо.

Което не бе особено трудно, когато си убиец и можеш да се дематериализираш, когато си поискаш.

Рядко изкарването на нечий акъл можеше да се осъществи толкова ефективно.

И все пак имаше и проблеми. След като собственоръчно бяха изтребили почти всички лесъри в Стария свят, бяха принудени да намират други начини да поддържат уменията си на убийци. За щастие, хората бяха попълнили внезапно появилата се празнина, макар че Кор и братята му трябваше да внимават истинската им самоличност да си остане в тайна.

И тук се намесваше човешкият стремеж към отмъщение.

Хората имаха една-единствена достойна за възхищение черта и това беше яростта им към онези сред тях, които извършваха зверства. Кор и копелетата му избираха да преследват единствено изнасилвачи, педофили и убийци, и в замяна към техните «престъпления» биваше проявявана доста по-голяма търпимост. Знаеха, че нападнеха ли някой високоморален тип, хората щяха да заприличат на пчели, изхвърчали на сърдит рояк от кошера, за да защитят територията си. Ала когато ставаше дума за злодеи?

Око за око, така казваше тяхната Библия.

И именно по този начин шайката копелета се поддържаше във форма.

Така продължаваше вече две десетилетия, винаги с надеждата, че истинският им враг, Обществото на лесърите, ще им изпрати по-подходящи врагове. Но те така и не се появяваха и заключението, което започваше да се оформя в главата на Кор, бе, че в Европа не бяха останали никакви лесъри, нито се очакваше да пристигнат нови. В края на краищата, всяка нощ той и другарите му преброждаха стотици километри във всяка посока, търсейки човешките злодеи, които преследваха сега. Ако имаше лесъри, нямаше как досега да не са се натъкнали на някой от тях.

Уви, лесъри нямаше.

Което всъщност беше обяснимо. Войната много отдавна се бе преселила на друг континент. Когато Братството на черния кинжал бе отпътувало за Новия свят, Обществото на лесърите ги бе последвало като кучета, оставяйки след себе си само утайката, която Кор и копелетата му бяха разчистили. В продължение на дълго време тя представляваше достатъчно предизвикателство и битките продължиха със същото темпо. Но това време беше отминало, а човеците не бяха достойни противници.

Лесърите поне можеха да бъдат забавно предизвикателство.

Усещане на неудовлетвореност налегна Кор, докато слизаше по грубо издяланото стълбище, а ботушите му мачкаха древния изтъркан килим, който отдавна трябваше да бъде сменен. В огромното, подобно на каменна пещера помещение на долния етаж нямаше нищо друго освен грамадна дъбова маса, поставена пред огнище с размерите на планина. Хората, които бяха построили тази крепост, бяха покрили стените й с гоблени, ала както върху килимите, времето бе имало същия ефект и върху картините. Оръфани, избелели нишки стърчаха печално от гвоздеите, докато долните краища увисваха все повече и един ден несъмнено щяха да достигнат пода.

Пред бумтящия огън шайката му копелета се бяха настанили върху издялани столове и ядяха месото на елените, яребиците и гълъбите, които бяха отстреляли в земите на имението, а след това бяха изчистили навън и сготвили в огнището. Пиеха бира, която сами приготвяха и оставяха да ферментира в подземните изби, и се хранеха върху калаените съдове с ловджийски ножове и големи вилици за сервиране.

В имението почти нямаше електричество. Според Кор изобщо не се нуждаеха от такова, но Троу беше на друго мнение. Той бе настоял за стая, където да държи компютрите си и това бе довело до прокарването на цял куп жици, които бяха не само безинтересни, но и не особено благонадеждни. Ала осъвременяването на мястото си имаше и добрите страни. Въпреки че Кор не можеше да чете, Троу можеше, а хората не само вършеха безброй зверства, но и ги намираха за крайно интересни… и именно по този начин Кор и шайката му откриваха плячката си из целия континент.

Столът начело на масата беше предназначен за него и в мига, в който Кор седна, останалите престанаха да ядат и свалиха ръце.

Почетното място от дясната му страна беше за Троу, чиито бледи очи грееха.

— Как си?

Този сън, този проклет сън. Истината бе, че кожата му сякаш едвам го удържаше… не че останалите някога щяха да го научат.

— Бива — той посегна с вилицата си и набучи един бут. — По изражението ти съдя, че имаш нещо наум.

— Аха — Троу извади от джоба си някакви листа, които приличаха на изрезки от вестник. Най-отгоре се виждаше голяма черно-бяла снимка. Той я посочи и заяви:

— Искам него.

Мъжът на снимката беше тъмнокос здравеняк с чупен нос и ниско, маймунско чело. Макар че за Кор надписът под снимката, както и колоните текст край нея бяха просто куп неразбираеми знаци, той съвсем ясно прочете злобата, изписана върху това лице.

— Защо точно него, трейнър? — попита, макар да знаеше.

— Убил е жени в Лондон.

— Колко?

— Единайсет.

— Значи няма дори една дузина.

Изражението на Троу страшно приличаше на неодобрение. Което си беше направо удоволствие.

— Накълцвал ги, докато са били живи и е чакал да умрат, преди да ги… вземе.

— Да ги изчука, искаш да кажеш? — Кор откъсна парче месо със зъби и когато не получи отговор, повдигна вежди. — Искаш да кажеш, че ги е чукал, така ли, Троу?

— Да.

— А! — в усмивката на Кор се прокрадна язвителност. — Мръсен малък глупак.

— Цели единайсет жени.

— Да, вече го спомена. Значи е доста похотлив и извратен малък глупак.

Троу започна да прелиства изрезките от вестници, взирайки се в лицата на нищо не струващите човешки жени. Без съмнение, в този миг се молеше на Скрайб Върджин, с надеждата да получи възможност да помогне на раса, чиито членове само една церемония по въвеждането делеше от това да се превърнат в техни врагове.

Жалка работа.

А не можеше да отпътува сам и именно заради това изглеждаше толкова покрусен. Уви, клетвата, която тези петимата бяха дали в нощта, когато Блъдлетър бе изпепелен, ги бе привързала към Кор като с железни окови. Не можеха да отидат никъде без неговото съгласие и одобрение.

А пък Троу бе обвързан с него дори от по-рано.

Във възцарилото се мълчание пипалата на съня отново плъзнаха в съзнанието на Кор… заедно с изгарящото го отвътре знание, че и досега не бе открил онази призрачна жена. Което не беше правилно. Въпреки че нямаше нищо против да бъде част от митовете на човеците, той не вярваше в призраци, магии или проклятия. Баща му бе загинал от ръката на нещо, изтъкано от плът и кръв… нещо, което ловецът в него искаше да намери и убие.

— Е, какво имаш да кажеш? — настоя Троу. Съвсем в негов стил. Истински герой.

— Нищо. Иначе щях да съм го казал, не е ли така?

Троу затропа с пръсти по старото, изпоцапано дърво на масата. Кор нямаше нищо против да го остави да се прави на малкия барабанчик. Останалите продължиха да се хранят — доволни, че не трябва да правят нищо, освен да чакат този двубой да бъде разрешен по един или друг начин. За разлика от Троу, тях не ги беше грижа как става набелязването на жертвите им. Стига да ги хранеха, пояха и да им осигуряваха секс, те бяха готови за битка когато и където им кажеха.

Кор набучи още едно парче месо и се облегна в масивния дъбов стол. Очите му бяха привлечени от изпокъсаните, избелели гоблени с картините на войници, възседнали жребци, които одобряваше, и нарамили оръжия, които адски го дразнеха. Чувството, че се намира на погрешното място, плъзна по гръбнака му и го направи толкова неспокоен, колкото бе и вампирът от Дясната му страна.

Двайсет години без нито един лесър, принудени да поддържат формата си като избиваха хора — не, това не беше подходящият живот нито за него, нито за шайката му. И все пак в Древната страна все още имаше вампири и той също бе останал на този континент с надеждата да открие сред тях онази, която виждаше единствено насън. Призрачната жена, която бе погубила баща му.

Само че докъде го бе довело това маене?

Решението, което отдавна се въртеше в главата му, отново изкристализира в ума му, приемайки ясни, недвусмислени очертания. И докато преди порива винаги отслабваше малко по-късно, този път кошмарът му придаде някаква неотменимост, която превърна идеята в действие.

— Отиваме в Лондон — обяви той.

Троу начаса престана да потропва с пръсти.

— Благодаря ти, господарю.

Кор наклони глава на една страна и се усмихна на себе си, мислейки си, че Троу може и да получи възможност да пречука онзи човек. Или пък не.

Ала пътуване наистина щеше да има.