Неукротима любов

57.

Томас Дел Векио знаеше точно къде ще отиде убиецът. Не изпитваше и капка съмнение.

Инспектор де ла Крус все още беше в участъка и работеше с останалите момчета върху разни теории и улики, до една — убедителни и логични, ала Век вече знаеше къде да отиде.

И докато приближаваше паркинга на мотел «Монроу» със загасени фарове и изключен двигател на мотора, през ума му мина мисълта, че навярно не би било лоша идея да се обади на де ла Крус и да му каже къде е.

В крайна сметка обаче телефонът му си остана в джоба.

Спря мотора до дърветата вдясно от паркинга, натисна стъпенката, слезе и окачи шлема си на кормилото. Пистолетът беше в кобура под мишницата му и той си каза, че ще си остане там, дори ако някой се появи.

И почти си повярва.

Ужасната истина бе, че го тласкаше нещо, което доскоро бе потънало в дълбок и дълъг сън. Де ла Крус с право се тревожеше да работи заедно с него… както и да се пита къде свършваха греховете на бащата и започваха тези на сина.

Защото Век беше грешник. И беше постъпил в полицията, за да се прочисти от греховете си.

Ала навярно би било най-добре да опита с прогонване на демони. Защото понякога имаше чувството, че у него наистина има демон.

Въпреки това, не беше дошъл, за да убива когото и да било. Беше дошъл, за да арестува един убиец, преди копелето отново да се е заловило за работа.

Честна дума.

Докато се приближаваше до мотела, се придържаше в мрака на дърветата, насочил вниманието си към стаята, където беше намерено последното момиче. Всичко си беше точно така, както го беше оставила полицията: един триъгълник, обхващащ вратата и част от тротоара, все още беше обграден от жълта лента, а на касата беше залепена хартиена ивица, която на теория можеше да бъде скъсана единствено от някой, дошъл по официална работа. Нито в стаята, нито пред нея светеха лампи. Наоколо нямаше никого.

Век се притаи зад дебелия дънер на едно вечнозелено дърво и с ръце, облечени в черни ръкавици, издърпа черната вълнена качулка до яката на черното си поло.

Страшно го биваше в това да стои толкова неподвижно, че почти изчезваше. Биваше го и в това да съсредоточи цялата си енергия в един всепоглъщащ покой, който пестеше силите му, като в същото време го държеше нащрек.

Плячката му щеше да се покаже. Извратеният убиец беше изгубил всичките си трофеи — сега колекцията му беше в ръцете на властите и те търсеха улики, с помощта на които да го свържат с многобройните неразрешени убийства из цялата страна. Ала побърканото копеле нямаше да дойде тук с надеждата да си върне изгубеното. Не, щеше да го стори, за да оплаче загубата на онова, с което се бе сдобил с толкова усилия.

Дали щеше да е проява на безразсъдство от негова страна? Абсолютно. Но освен това напълно си пасваше с фазата, в която бе навлязла неговата лудост. Убиецът нямаше да разсъждава трезво, а и щеше да е отчаян от загубата си. Така че Век щеше да се спотайва тук през следващите няколко нощи, докато той се появеше.

Времето си минаваше, а той чакаше ли, чакаше… По търпеливост не отстъпваше и на най-обсебения фен, следящ обекта на своето обожание ден и нощ. Макар че му мина през ума колко фатално може да се окаже това, че е тук сам. С нож, втъкнат отзад на колана му. Пък и проклетият пистолет…

Пращене от счупена клонка привлече погледа му надясно. Но не завъртя глава. Не помръдна, нито промени дишането си; дори не трепна.

И — ето го. Учудващо слабоват мъж си проправяше път между рехавите храсти на гората. Изражението му, когато се приближи до мотела, беше почти религиозно, ала това не беше единственото, което го издаваше, че е убиеца. Дрехите му бяха покрити със засъхнала кръв, също както и обувките. Куцаше, сякаш си бе наранил крака, а по лицето му имаше дълбоки драскотини, оставени от нокти.

«Пипнах те», помисли си Век.

И ето че докато се взираше в убиеца, ръката му се спусна към кръста и се плъзна отзад. Към ножа.

Нареди си да остави оръжието на мястото му и вместо това да извади белезниците, но ръката му не го послуша. У него открай време имаше две половини, двама души в една кожа… и в моменти като този му се струваше, че се наблюдава отстрани; досущ като пътник в такси, той си даваше сметка, че когато пристигне до целта си, няма да е благодарение на неговите усилия.

Безмълвен като сянка, Век започна да скъсява разстоянието, делящо го от мъжа, докато не се доближи едва на около пет стъпки от копелето. Ножът вече беше в ръката му и макар да не го искаше там, беше твърде късно да го прибере на мястото му. Твърде късно, за да се отклони от поетия път. Твърде късно, за да се вслуша в гласа, който му нашепваше, че това е престъпление, което ще го изпрати в затвора. Другата част от него беше поела юздите и той беше безсилен пред нея, на ръба да убие…

Третият мъж изникна сякаш от нищото.

Същински исполин, облечен в кожени дрехи, изскочи пред убиеца и му препречи пътя. Докато Дейвид Кроунър отскачаше уплашено назад, във въздуха се разнесе съскане.

Господи, дори не звучеше като излязло от човешко гърло. И какви бяха… тези зъби?

«Какво, по дяволите…»

Нападението беше толкова свирепо, че още първият удар по врата на серийния убиец едва не му откъсна главата. А от там нататък нещата станаха още по-брутални; кръвта се разхвърча така, че опръска дебелия черен панталон на Век, както и полото и качулката му.

Само че всичко това бе направено без помощта на каквото и да било оръжие.

Зъби. Копелето разкъсваше жертвата си със зъби.

Век трескаво заотстъпва назад, но се блъсна в едно дърво и прегърна земята, много по-задушевно, отколкото му се искаше. Би трябвало да хукне към мотора си или просто да побегне, ала беше като омагьосан от насилието… и от убеждението, че онова, което вижда, със сигурност не е човешко същество.

Когато всичко свърши, чудовището пусна обезобразените останки от серийния убиец на земята… и погледна към Век.

— Мили… боже — ахна Век.

Костната структура на лицето изглеждаше съвсем човешка, но не и дългите кучешки зъби, нито размерът му, да не говорим пък за отмъстителния му поглед. Господи, от устата му буквално капеше кръв.

— Погледни ме в очите — нареди глас със силен акцент.

От онова, което бе останало от серийния убиец, се надигна клокочещ звук. Ала Век не се обърна към него. Погледът му беше прикован от две поразяващи очи… толкова сини… така искрящи…

— Мамка му… — с усилие процеди той, когато внезапно главоболие проряза всичко, което виждаше и чуваше. Политна на една страна и се сгърчи като ембрион, раздиран от болка.

Мигане.

Защо беше на земята? Мигане.

Усещаше мирис на кръв. Но защо?

Мигане. Мигане.

Простена, повдигна глава и…

— Мамка му!

Скочи на крака в шок и се взря в кървавата маса пред себе си.

— По дяволите!

Беше го направил. Най-сетне беше убил някого…

Само че в този миг погледът му попадна върху ножа между пръстите му. Никаква кръв. Нито по острието. Нито по ръката му. И само няколко пръски по дрехите му.

Огледа се наоколо, без никаква представа какво се бе разиграло. Спомняше си как бе дошъл дотук… как беше паркирал мотора си… как беше проследил мъжа, който сега издъхваше на земята.

Ако трябваше да е брутално честен със себе си, беше възнамерявал да го убие. От самото начало. Но ако се съдеше по веществените доказателства — не го беше сторил той. Проблемът беше, че спомените му представляваха една черна дупка.

Стонът, долетял откъм серийния убиец, го накара да обърне рязко глава. Мъжът протягаше ръка към него, молейки се безмълвно за помощ, докато кръвта му шуртеше навсякъде. Как така все още бе жив?

С треперещи ръце Век извади телефона си и набра 911.

— Да, инспектор Дел Векио, полицейско управление Колдуел, отдел «Убийства». Трябва ми линейка при мотел «Монроу». Незабавно.

След като съобщението му беше вкарано в системата и медиците потеглиха към него, Век си свали якето, направи го на топка и коленичи до мъжа. Притисна дрехата до раните на гърлото му, молейки се копелето да оцелее. А после се зачуди дали това би било нещо хубаво или не.

— Не те убих аз — каза той. — Нали?

О, господи… какво се беше случило тук, по дяволите?