Неукротима любов

33.

Традицията повеляваше, когато някой член на глимерата влезе в къщата на друг, да сложи визитката си върху сребърен поднос, държан от иконома доген. Картичката трябваше да съдържа собственото име на посетителя и потеклото му, както и целта на визитата му, като по този начин се съобразяваше с порядките, които управляваха висшата класа. Какво обаче се правеше, когато някой не можеше да чете или пише… и най-вече, когато предпочитаните му методи за общуване бяха далеч по-първични?

Кор стана от масата, на която седеше досега, вземайки чашата с кафе със себе си. Останалите спяха долу и той си даваше сметка, че трябва да стори същото, но почивка не можеше да има. Не и днес. Може би не и утре.

Да остави след себе си посечените, гърчещи се лесъри беше добре премерен риск. Откриеха ли ги хора, щеше да има проблеми. Но си струваше риска. Рот и Братството твърде отдавна управляваха този континент и какъв бе резултатът? Обществото на лесърите продължаваше да съществува. Вампирите бяха разпръснати. А онези арогантни слабаци, хората, бяха навсякъде.

Кор поспря в коридора на долния етаж и огледа постоянното си жилище. Къщата, която Троу им бе осигурил, наистина бе подходяща. Построена от камък, тя бе стара и се издигаше в покрайнините — две качества от огромно значение за целите им. В един момент от съществуването си мястото трябва да е било впечатляващо, но това време бе отминало, а с него и някогашната слава на къщата. Сега тя бе бледа сянка на онова, което е била някога… и бе всичко, от което Кор се нуждаеше — със здрави стени, солиден покрив и предостатъчно голяма, за да приюти мъжете му.

Не че някой щеше да използва много често надземните стаи или пък седемте спални на втория етаж. Въпреки че многобройните прозорци бяха закрити с тежки завеси, те трябваше да бъдат зазидани, преди мястото да може да се нарече достатъчно безопасно за използване през деня.

Така че всички се помещаваха под земята, в мазето.

Сякаш се бяха върнали в доброто старо време, помисли си Кор — едва наскоро се бе появила идеята за отделни стаи. Някога те се хранеха заедно, чукаха заедно и спяха заедно.

Като истински войници.

Може би щеше да им заповяда да останат под земята. Заедно.

И все пак, ето че не бе там с тях, нито го бе направил досега. Неспокоен и несигурен, готов за лов, ала без плячка, която да преследва, той ходеше из празните стаи, раздвижвайки прахта с желанието си да покори този нов свят.

— Намерих ги. До един.

Кор се закова на място. Отпи от чашата с кафе. Обърна се.

— Колко си умен.

Троу влезе в онова, което някога трябва да е било впечатляващ салон, но сега бе студен и празен. Все още бе облечен в кожени дрехи, ала въпреки това от него се излъчваше елегантност.

Което изобщо не бе учудващо. За разлика от останалите, потеклото на Троу бе точно толкова съвършено, колкото златистата у коса и небесносините очи. Както и тялото и лицето му. Той нямаше никакви дефекти — нито външни, нито вътрешни.

Но въпреки това си беше едно от копелетата.

Троу се прокашля и по устните на Кор пробяга усмивка — дори след толкова години, той все още се чувстваше неловко в негово присъствие. Колко очарователно.

— И? — попита Кор.

— В момента в Колдуел живеят оцелелите на две от семействата. Оцелелите от другите четири рода са пръснати из това, което се нарича Ню Ингланд. Така че може да се намират на разстояние от петстотин до седемстотин километра.

— С колко от тях те свързва обща кръв?

Ново прокашляне.

— Пет.

— Пет? Това бързо ще изпълни календара със социалните ти ангажименти… планираш ли да им отидеш на гости?

— Знаеш, че не мога да го направя.

— О… да, наистина — Кор довърши кафето си. — Забравих, че си отритнат. Предполагам, че в такъв случай ще трябва да останеш с нас, неверниците.

— Да. Така е.

— Ммм.

В продължение на един миг, Кор си позволи да се наслади на неловкото мълчание.

А после другият вампир развали всичко.

— Нямаш основания за действие — каза Троу. — Не сме членове на глимерата.

Зъбите на Кор се оголиха в усмивка.

— Прекомерно се тревожиш за правилата, приятелю.

— Не можеш да свикаш събрание на Съвета. Нямаш общественото положение да го направиш.

— Това е вярно. Но не означава, че не мога да им дам причина да се съберат. Нали именно ти ми каза, че след нападенията се надигнало недоволство от краля.

— Да. Но съм наясно какво целиш и в най-добрия случай то е предателство, а в най-лошия — самоубийство.

— Колко ограничено разсъждаваш, Троу. При всичките ти познания, проявяваш забележителна липса на прозорливост.

— Не можеш да свалиш краля… и несъмнено не възнамеряваш да го убиеш.

— Да го убия? — веждите на Кор подскочиха. — Не искам да го сложа да легне в ковчег, вместо в легло. Ни най-малко. Желая му дълъг живот… за да може да се дави в горчилката на своя провал.

Троу поклати глава.

— Не разбирам защо го ненавиждаш толкова.

— Моля ти се — Кор извъртя очи. — Нямам нищо лично против него. Ламтя единствено за положението му, това е всичко. Да е жив, докато аз седя на трона му, би било просто пикантна подправка към ястието ми.

— Понякога… се страхувам, че си луд.

Кор присви очи.

— Уверявам те, че не съм тласкан нито от гняв, нито от лудост. И би трябвало да внимаваш какви граници прекрачващ с подобни забележки.

Напълно бе способен да убие отколешния си приятел. Днес. Тази вечер. Утре. Баща му го бе научил, че войниците с нищо не се различават от всяко друго оръжие… и когато има опасност някой от тях да засече? Трябва да се отървеш от тях.

— Прости ми — Троу се поклони лекичко. — Дългът ми към теб си остава. Както и лоялността ми.

Ама че сантиментален глупак. Макар че ако трябваше да е откровен, да убие онзи, който бе опозорил сестрата на Троу, напълно си струваше и времето, и усилието, защото това му бе спечелило вечната вярност на този безстрашен и непоколебим боец.

Троу се бе продал на Кор в замяна на отмъщението. По онова време той беше твърде префинен, за да извърши убийството със собствените си ръце, така че бе навлязъл в сенките, за да потърси онези, които не би пуснал в имението си дори през слугинския вход. За негово огромно изумление, те бяха отказали да приемат парите му и той вече се бе обърнал да си върви, когато Кор бе изрекъл искането си.

Мисълта му се бе върнала за миг върху състоянието, в което бяха открили сестра му и това се бе оказало достатъчно, за да го накара да се закълне.

А последвалото обучение бе направило чудеса с него. Под ръководството на Кор, с времето Троу бе закоравял, като стомана, закалена в пещ. Сега той беше убиец. Сега от него имаше и друга полза, освен тази да играе ролята на статуя от плът и кръв по време на официални вечери и балове.

Колко жалко, че семейството му не бе сметнало това преобразяване за подобрение… въпреки че баща му беше член на Братството, за бога! Вместо да са благодарни, те се бяха отрекли от горкото копеле. От което на Кор направо му идеше да заридае всеки път щом се сетеше.

— Ще им пишеш — Кор отново се усмихна; по вампирските му зъби пробягваха тръпки, както и по пениса му. — Ще пишеш на всички и ще оповестиш нашето пристигане. Ще им припомниш за загубите, които са понесли, за децата и жените, посечени в онази лятна нощ. Ще им припомниш всички несъстояли се аудиенции при техния крал. Ще изразиш дълбокия си гняв от понесеното от тях и ще го направиш по начин, който да разберат… защото някога си бил един от тях. А после ще чакаме… да ни повикат.

Троу се поклони.

— Слушам, лийдайър.

— Междувременно ще преследваме лесъри и ще броим убитите от нас. Така че когато аристократите се поинтересуват за здравето ни и ни попитат как сме, както обикновено правят, да можем да им напомним, че макар чистокръвните коне да изглеждат добре в конюшнята… по-добре е глутница вълци да пази вратата ти.

Членовете на глимерата бяха безполезни в страшно много отношения, но за сметка на това бяха предсказуеми като джобен часовник — онова, което движеше стрелките им (и голямата, и малката) беше инстинктът за самосъхранение.

— Най-добре иди си почини. Или вече си готов да отидеш на лов за едно от твоите развлечения? — когато Троу не каза нищо, Кор се намръщи на отговора, скрит в липсата на отговор. — Сега имаме по-важна цел от онова, което изпълваше бойните ни часове доскоро. Мъртвите на хората имат далеч по-малко значение за нас от живите на собствената ни раса.

— Да.

Разбирай: «Не».

— Не пилей време в други занимания за сметка на истинската ни цел.

— Някога разочаровал ли съм те?

— Никога не е късно да го направиш, стари приятелю — Кор го изгледа изпод полуспуснати клепачи. — Все още има време прекомерната ти загриженост и съчувствие към другите да те вкарат в неприятности. И в случай че решиш да ми възразиш, позволи ми да ти напомня обстоятелствата, в които се намираш през последните два века.

Троу настръхна.

— Не е нужно. Съвършено си давам сметка къде се намирам.

— Добре — Кор кимна. — Това е много важно в живота. Продължавай.

Троу се поклони.

— Желая ти лек сън, лийдайър.

Кор се загледа след него, а когато отново остана сам, усети, че огънят в тялото му го дразни. Сексуалната нужда бе такава загуба на време, защото тя нито убиваше, нито подхранваше, ала пенисът и топките му редовно имаха нужда от нещо повече от това, което той можеше да им даде сам.

Когато се стъмнеше, на Троу щеше да му се наложи да осигури нещо за шайката копелета и този път Кор щеше да е принуден да вземе участие. Освен това щяха да се нуждаят и от кръв. За предпочитане бе да не е човешка, но ако за момента нямаха друг избор…

Е, в такъв случай просто щяха да се отърват от телата, нали така?