Неукротима любов

32.

В стаята на Куин цареше тишина… Както ставаше обикновено, когато някой взривеше бомба, била тя истинска, или метафорична.

Исусе Христе, не можеше да повярва, че го бе изрекъл на глас. Въпреки че в стаята бяха само двамата с Лейла, имаше чувството, че се е качил на покрива на някоя сграда в сърцето на Колдуел и го е изкрещял с мегафон.

— Приятелят ти — прошепна Лейла. — Блейлок.

Куин усети как сърцето му се вледенява, но след миг кимна.

— Да. Той.

Изчака по лицето на Лейла да се изпише отвращение… или дори шок. С произход като неговия, той се бе нагледал на хомофобия, а Лейла беше Избраница, в сравнение с което безсмислиците на глимерата бяха истинска мъдрост.

Красивият й поглед се задържа върху лицето му.

— Мисля, че знаех. Виждала съм те как го гледаш.

Е, с това вече беше свършено.

— И не те притеснява? Това, че е друг мъж?

Последва моментна пауза. А отговорът, който долетя след това, го преобрази по най-странен начин:

— Ни най-малко. Защо да ме притеснява?

Куин бе принуден да извърне очи. Защото се тревожеше от онова, което проблясваше в тях.

— Благодаря ти.

— За какво?

Единственото, което успя да направи, бе да свие рамене. Кой би могъл да предположи, че да те приемат ще бъде толкова болезнено, колкото и непрекъснато да те отхвърлят?

— Мисля, че е по-добре да си вървиш.

— Защо?

Защото той бе на път да се превърне в градинска пръскачка, а нямаше желание да циври пред когото и да било. Дори и пред нея.

— Господарю, всичко е наред — гласът й бе неизразимо сериозен. — Аз не ви съдя по пола на онзи, когото обичате… а по това колко го обичате.

— Тогава трябва да ме ненавиждаш. — Исусе, защо устата му продължаваше да работи? — Защото му разбих сърцето.

— Значи… той не знае какво изпитвате?

— Не — Куин присви очи. — И няма да научи, ясно? Никой не знае.

Тя наклони глава на една страна.

— Тайната ви е в безопасност. Ала знам как ви гледаше той. Може би трябва да му кажете…

— Нека ти кажа нещо, което научих по трудния начин. Понякога е твърде късно. Сега той е щастлив… и го заслужава. По дяволите, искам да бъде обичан, дори ако аз просто наблюдавам отстрани.

— Ами вие?

— Какво аз? — Куин понечи да прокара пръсти през косата си, но после си спомни, че я бе остригал. — Слушай, стига сме говорили за това… казах ти го само защото искам да знаеш, че това между нас изобщо не е защото не си достатъчно добра или достатъчно красива. Искаш ли да знаеш истината? Дотук бях със секса. Да спя с когото ми падне не води до никъде и… ами да, приключих с това.

Каква ирония. Сега, когато не беше с Блей, му беше верен.

Лейла се приближи и приседна на леглото, приглаждайки робата си с изящните си, бледи ръце.

— Радвам се, че ми казахте.

— Знаеш ли… аз също — Куин се пресегна и улови дланта й. — И имам една идея.

— Така ли?

— Приятели. Ти и аз. Когато идваш тук, аз ще те храня и ще прекарваме време заедно. Като приятели.

Усмивката й беше неизразимо тъжна.

— Трябва да кажа… винаги съм знаела, че не държите на мен по онзи специален начин. Винаги ме докосвахте сдържано и ми показвахте неща, които ме пленяваха… ала под топлината на страстта, която изпитвах, знаех…

— Ти също не си влюбена в мен, Лейла. Просто не си. Изпита цял куп физически усещания и това те накара да повярваш, че става дума за истински чувства. Проблемът е, че тялото се нуждае от много по-малко, за да се привърже, отколкото душата.

Лейла сложи свободната си ръка върху сърцето.

— Болката е тук.

— Защото си изпитала увлечение към мен. То ще изчезне. Особено когато срещнеш правилния мъж.

Господи, вижте го само. От развратник до психолог само в рамките на седмица. Какво предстоеше сега? Гостуване в някое сутрешно токшоу? Куин протегна ръка.

— Вземи вената ми, за да можеш да останеш по-дълго от тази страна и да решиш какво искаш от живота… не какво се очаква да бъдеш или правиш, а какво ти искаш. Дори ще ти помогна, стига да мога. Господ ми е свидетел, че прекрасно знам какво е да се луташ.

Последва миг мълчание. А после зелените й очи се вдигнаха към неговите.

— Блейлок… не знае какво губи.

Куин поклати мрачно глава.

— О, много добре знае. Вярвай ми.

* * *

Почистването не беше лесна работа.

Докато изваждаше кофа и четка от склада, Джейн прекара през ума си списъка с всички материали, които трябваше да поръча, за да попълни запасите си. Бяха използвали сто опаковки марля, останалите налични количества игли и конци бяха смехотворни, превръзките бяха свършили.

Тя отвори вратата на стаята за прегледи, с хълбок вкара кофата, бутайки я с четката, и спря. Целият под беше оплискан с кръв, кръв аленееше и по долната част на стените. Почервенели тампони марля се търкаляха навсякъде като зловещи валма прах. Три торби за биологични отпадъци бяха препълнени до пръсване, като търбуси, които отчаяно се нуждаеха от лекарство против киселини.

Докато се взираше в пораженията, Джейн си даде сметка, че ако Мани не беше с тях, можеха и да изгубят някой от братята. Рейдж, например, можеше да умре от загуба на кръв. Или пък Тор, чиято на пръв поглед проста контузия на рамото се бе оказала нещо далеч по-сериозно. В крайна сметка се бе наложило Мани да го оперира, след като бе приключил с операцията на Вишъс.

Джейн затвори очи и облегна натежалата си глава в дръжката на четката. Като призрак, тя не изпитваше същото изтощение, като приживе — нямаше болка и схванатост, нито усещането, че някой е привързал тежести за глезените й. Сега само съзнанието й се уморяваше, дотам, че трябваше да затвори очи, за да не вижда и да не прави абсолютно нищо… сякаш контролното табло на мозъка й имаше нужда да бъде изключено, за да се охлади.

Тогава тя спеше. И сънуваше.

Или пък не… както вероятно щеше да се случи днес. Безсънието все още й създаваше проблеми от време на време

— Първо ще трябва да изметеш.

Тя вдигна рязко глава и се помъчи да се усмихне на Мани.

— Мисля, че си прав.

— Защо не оставиш аз да се погрижа?

Как ли пък не. Изобщо не бързаше да се затвори в една от болничните стаи и да се взира в тавана. Освен това Мани несъмнено бе също толкова уморен, колкото и тя.

— Кога яде за последен път? — попита го

— Колко е часът?

Джейн си погледна часовника.

— Един.

— Следобед?

— Да.

— Преди около дванайсет часа.

Той самият изглеждаше изненадан от отговора си.

Джейн посегна към телефона на бюрото.

— Ще се обадя на Фриц.

— Слушай, няма нужда…

— Сигурно всеки момент ще рухнеш.

— Всъщност се чувствам страхотно.

Типично по мъжки. Освен ако… По дяволите, той наистина изглеждаше пълен с енергия, а не изцеден.

Все едно. Въпреки това щеше да се погрижи той да се нахрани.

Поръчването на храната не отне повече от минута и Фриц наистина се зарадва. Обикновено след Последното хранене, икономът и останалите догени се оттегляха за кратка почивка, преди да подхванат дневното чистене, но определено биха предпочели да работят.

— Къде е складът с материалите за чистене? — попита Мани.

— В коридора. Вляво.

Джейн напълни кофата с дезинфектант и вода, а в това време Мани се върна с метла и се зае за работа. Докато двамата се трудеха един до друг, единственото, за което Джейн бе в състояние да мисли, бе Вишъс. По време на лудницата около лекуването на братята тя бе трябвало да се съсредоточи върху твърде много неща, ала сега, докато прокарваше мократа четка по плочките на пода, имаше чувството, че цялата тревога и напрежение, спотаявали се на заден план в ума й, изведнъж ce втурнаха напред, прескачайки бариерите, удържащи ги до този миг.

«Не тя.»

Отново и отново чуваше думите му, виждаше пепеливото му лице леденобелите очи и начина, по който я бе отблъснал.

Странно… вечността, която й бе дарена, й се бе сторила най-голямата благословия, която можеше да получи. Докато не си представи как прекарва безкрайността без мъжа, когото обича. Сега благословията й се струваше проклятие. Къде щеше да отиде? Не можеше да остане в имението. Не и когато бяха така отчуждени. Би било твърде тежко за всички…

— Ето.

Джейн подскочи, когато пред лицето й изникна носна кърпичка. Малкото бяло квадратче се подаваше между пръстите на Мани, който го размаха подканящо, когато тя не посегна да го вземе.

— Плачеш — чу го да казва.

Премествайки дръжката на четката върху сгъвката на лакътя си, Джейн пое кърпичката и с учудване установи, че Мани е прав — когато попи очите си, бялата материя се навлажни.

— Знаеш ли — бавно провлачи Мани, — като те гледам такава, ми се иска да му бях ампутирал проклетия крак.

— Вината е само донякъде негова.

— Така твърдиш ти. Аз обаче имам право на собствено мнение.

Джейн го погледна.

— Да ти се намира още една?

Мани й поднесе кутията и тя извади още няколко кърпички. Попи очите си. Издуха си деликатно носа. Още едно поливане. Приключи с плакането като изхвърли една… две… три кърпички в кошчето за боклук.

— Благодаря ти за помощта — вдигна очи и се усмихна при вида на гневното му лице. — Това ми липсваше.

— Кое?

— Сърдитото ти изражение. Напомня ми за доброто старо време — тя го изгледа изпитателно. — Ви ще се оправи ли?

— Стига да не му сритам задника заради това, което ти причинява — да.

— Същински рицар — и наистина го мислеше. — Тази нощ беше невероятен — това също го мислеше.

Мани постави кутийката с кърпички върху един плот.

— Както и ти. Това често ли се случва?

— Не. Но имам чувството, че нещата са на път да се променят

Заемайки се отново за работа, Джейн потърка няколко пъти с четката пода, от което той не стана много по-чист, но пък тя се пораздвижи. В сегашното му състояние, на мястото май най-добре щеше да му дойде един маркуч.

Няколко минути по-късно на вратата се почука и Фриц подаде глава.

— Храната е готова. Къде желаете да я сервирам?

— В кабинета — отвърна Джейн. — На бюрото — тя погледна към някогашния си колега. — По-добре върви, преди да е изстинало.

Погледът на Мани беше равнозначен на среден пръст, но Джейн просто му махна за довиждане.

— Върви. А после си почини малко.

Само дето никой не можеше да казва на Мани Манело какво да прави.

— Ще ям тук — каза той на иконома.

Фриц излезе, а Мани сложи ръце на кръста си. Джейн се приготви за спор, ала единственото, което той каза, беше:

— Къде ми е куфарчето?

Джейн примига и той сви рамене.

— Няма да те карам насила да говориш с мен.

— Значи си обърнал нова страница?

— Браво на мен — той кимна към телефона на стената. — Ще трябва да си проверя съобщенията. Освен това си искам шибания мобилен обратно.

— Ъъъ… сигурно е в колата ти. Която би трябвало да е в гаража. Надолу по коридора.

— Благодаря…

— Да не обмисляш да си тръгнеш?

— През цялото време — Мани се обърна и тръгна към вратата. — Не мисля за нищо друго.

Е… това ги правеше двама. Само че Джейн никога не си бе представяла, че някой ден може и да не е тук.

Неопровержимо доказателство, че не е никак полезно да кроиш големи планове за бъдещето.