Неукротима любов

4.

Центърът на Колдуел се състоеше предимно от високи сгради с много прозорци, ала малко от тях можеха да се сравняват с «Комодор». Със своите трийсет етажа, тя беше сред най-високите сгради в бетонната джунгла, а шейсетината апартамента в нея бяха неимоверно луксозни, издържани в мрамор, никелиран хром и дизайнерско какво ли не.

На двайсет и седмия етаж, Джейн обикаляше апартамента на Мани, търсейки признаци на живот… но не откриваше нищо. Буквално. Мястото спокойно можеше да мине за дансинг, толкова беше празно — няколко мебели в хола и огромно легло в голямата спалня.

Това беше всичко.

Това, както и няколко тапицирани с кожа столове край бар-плота в кухнята. Що се отнасяше до стените, единственото, което висеше на тях, беше плазмен телевизор с размерите на рекламен билборд. По дървените подове нямаше килими, а само спортни сакове… и още спортни сакове… и маратонки. Което не означаваше, че е разхвърляно. Нямаше достатъчно неща, за да е разхвърляно.

С нарастваща паника, Джейн влезе в спалнята му и видя половин дузина сини хирургически дрехи, оставени на купчинки по пода, като локвички след дъжд, и… нищо друго. Вратата на дрешника беше отворена и тя надникна вътре…

«По дяволите!»

Комплектът куфари, подредени на пода, се състоеше от малък, среден и голям… и средният го нямаше. Липсваше и един костюм, ако се съдеше по празната закачалка, която висеше между останалите панталони и сака. Беше заминал някъде. Може би за уикенда.

Без особена надежда, тя отново набра номера на болницата и помоли да го потърсят по пейджъра…

В този миг се разнесе сигналът за изчакващо повикване — някой опитваше да се свърже с нея. Джейн погледна екранчето и изруга. Пое си дълбоко дъх и вдигна.

— Здрасти, Ви.

— Нищо?

— Не е в болницата, нито в апартамента си — тихото ръмжене, долетяло от другата страна, още повече засили усещането за безизходица. — Проверих и във фитнеса, докато се качвах насам.

— Проникнах в компютърната система на «Свети Франсис» и видях графика му.

— Къде е?

— Пишеше единствено, че на повикване е Голдбърг. Виж, слънцето залезе. Ще дойда при теб за…

— Не, не… ти остани с Пейн. Елена е страхотна, но мисля, че трябва да си там.

Последва дълга пауза, сякаш Ви бе наясно, че тя се опитва да го задържи настрана.

— Е, къде ще пробваш да го търсиш сега?

Джейн стисна телефона още по-здраво и се зачуди на кого ли трябва да се помоли. На Бог? На неговата майка?

— Не съм сигурна. Но изпратих съобщение на пейджъра му. Всъщност — две.

— Когато го намериш, ми позвъни и ще дойда да ви взема.

— И сама мога да…

— Няма да му сторя нищо, Джейн. Нямам интерес да го разкъсам на парчета.

Да, ама ако се съдеше по студения му тон, Джейн не можеше да не си спомни израза за добрите намерения и пътя към ада… Е, наистина вярваше, че Мани ще живее достатъчно дълго, за да се погрижи за близначката на Ви. Но след това? Имаше някои съмнения… особено ако нещо се объркаше на операционната маса.

— Ще почакам тук още мъничко. Може и да се появи. Или да ми звънне. Ако не го направи, ще измисля нещо друго.

В дългото мълчание, което се възцари, почти й се стори, че усети леден повей откъм слушалката. Нейният партньор беше добър в много неща: в битките, в правенето на любов, във всичко, свързано с компютрите. Но да го принуждават да не прави нищо? Определено не беше силната му страна. Всъщност, гарантирано щеше да го подлуди.

И все пак това, че й няма доверие, я накара да го почувства някак далечен.

— Остани при сестра си, Вишъс — каза тя с равен тон. — Ще се чуем пак.

Мълчание.

— Вишъс, затвори и отиди при нея.

Без да каже нищо повече, той прекъсна връзката.

Докато натискаше бутона за затваряне, Джейн изруга. Секунда по-късно вече набираше друг номер. В мига, в който чу плътния глас, разнесъл се от другата страна, трябваше да избърше една сълза, която при цялата си прозрачна безплътност, беше твърде истинска.

— Бъч — каза дрезгаво. — Нуждая се от помощта ти.

* * *

Когато и последните следи от залеза изчезнаха, заличени от застъпилата на смяна нощ, колата на Мани вече би трябвало да си е вкъщи. Би трябвало да го откара право в Колдуел.

Вместо това Мани се бе озовал в южния край на града, където дърветата бяха високи, а тревните площи бяха далеч повече от асфалта. В което нямаше нищо чудно. Гробищата се нуждаеха от мека земя — не беше като да можеш да напъхаш ковчег в бетона.

Е, всъщност можеше — наричаше се мавзолей.

Гробището «Пайн Гроув» беше отворено до десет часа вечерта. Масивната му метална порта зееше широко, безброй улични лампи от ковано желязо грееха с масленожълта светлина из лабиринта от алеи. Мани свърна надясно и ксеноновите фарове на поршето осветиха ширналите се зелени площи.

Мястото, което го зовеше към себе си, всъщност беше като сигнален фар, който не обозначава нищо. Под гранитния надгробен камък не почиваше никакво тяло — не бе останало такова. Нямаше и прах, който да бъде прибран в урна… или поне не такъв, за който човек да е сигурен, че не е от станало на пепел ауди.

След около половин километър непрестанни завои, Мани свали крак от газта и остави колата да спре плавно. Като че ли беше сам в цялото гробище и това му харесваше. Нямаше нужда от публика.

Когато слезе, хладният въздух не можа да проясни главата му, но за сметка на това поне дробовете му имаха нещо за правене, докато крачеше по тревата, вдишвайки дълбоко. Внимаваше да не настъпва гробовете — вярно, мъртвите нямаше да разберат, че е навлязъл във въздушното им пространство, но му се струваше по-почтително да постъпи така. Най-сетне стигна до гроба на Джейн и спря пред онова, което не бе останало от нея, така да се каже. В далечината се разнесе свирка на влак — глух, жаловит звук, толкова архивен, че Мани се почувства сякаш се намира в някой от онези филми, които никога не би изтърпял дори вкъщи, още по-малко пък би отишъл да гледа на кино.

— По дяволите, Джейн.

Приведе се напред и прокара пръсти по неравния ръб на камъка. Именно той го беше избрал — наситеночерен, защото знаеше, че тя не би искала нищо бледо или пастелно. Надписът също беше простичък и изчистен — само нейното име, датите и едно-единствено изречение: «Почивай в мир».

Да. Направо заслужаваше шестица за оригиналност.

Спомни си точно къде се намираше, когато разбра, че тя е мъртва — в болницата, естествено. Беше в края на особено дълго денонощие, започнало с коляното на един хокеист и завършило с впечатляваща реконструкция на рамо, благодарение на някакъв наркоман, решил да се опита да полети.

Когато излезе от операционната, откри Голдбърг да го чака край мивките. Един поглед към пребледнялото като платно лице на колегата му го бе накарал да се вцепени, както си сваляше хирургическата маска. Тя остана да виси като лигавник под брадичката му, докато той настояваше да узнае какво, по дяволите, не беше наред… като през цялото време си мислеше, че става дума за верижна катастрофа на магистралата, паднал самолет или пожар в някой хотел. Нещо, което можеше да се нарече обществена трагедия.

Само че когато погледна над рамото на Голдбърг, видя пет сестри и трима лекари, които до един бяха в същото състояние на шок… но никой от тях не се бе разбързал да събира останалите от екипа или да подготвя операционни зали.

Ясно. Наистина беше обществена трагедия. Само дето засягаше тяхното малко общество.

— Кой? — настоя да узнае.

Голдбърг бе хвърлил поглед към подкреплението зад себе си и тогава Мани се бе досетил. И все пак, макар че вътрешностите му се бяха вледенили, той бе останал вкопчен в отчаяната надежда, че името, което ще излезе от устата на хирурга, ще е всяко друго, но не и…

— Джейн. Автомобилна злополука.

— Кога ще я докарат? — бе попитал Мани, без да трепне.

— Няма да я докарат.

Този път Мани не бе казал нищо. Просто бе дръпнал маската от лицето си, смачкал я бе на топка и я бе метнал в най-близкото кошче.

Докато минаваше покрай Голдбърг, колегата му бе отворил уста.

— Нито дума — отсякъл бе Мани. — Нито. Дума.

Останалите от екипа се бяха запрепъвали трескаво, за да му направят път, разделяйки се като парче плат, разкъсано надве.

Върнал се в настоящето, Мани не можеше да си спомни къде бе отишъл след това, нито какво бе направил. Независимо колко пъти преживяваше онази нощ в главата си, тази част си оставаше бяло петно. По някое време все пак трябва да се бе добрал до апартамента си, тъй като два дни по-късно се бе събудил там, все още облечен в окървавените дрехи, с които беше оперирал.

Една от многото потресаващи иронии на случилото се бе това, че Джейн бе спасила толкова много хора, пострадали в тежки автомобилни катастрофи. Мисълта, че самата тя бе загинала по този начин, му се струваше отмъщението на Мрачния жътвар, задето бе измъкнала толкова много души от костеливите пръсти на смъртта.

От свирката на друг влак, отекнала в нощта, му се прииска да изкрещи.

Това и непрестанното бръмчене на шибания пейджър. Хана Уит. Отново? Коя, по дяволите…

Мани се намръщи и погледна към надгробния камък. Ако не бъркаше, по-малката сестра на Джейн се казваше Хана. Уит. Уиткъм?

Само че тя беше умряла като малка. Нали?

Трескаво крачеше напред-назад. «Господи, май трябваше да си взема спортните обувки», помисли си Джейн, докато обикаляше апартамента на Мани. Отново.

Нямаше да стои тук, ако имаше по-добра идея къде да отиде, ала дори нейният ум, колкото и да бе остър, не бе в състояние да измисли друго…

Телефонът й се раззвъня, което изобщо не я зарадва. Не изгаряше от желание да каже на Вишъс, че четирийсет и пет минути по-късно все още няма какво да му съобщи. Извади апарата.

— Господи!

Този номер. Тези десет цифри, които бяха запаметени в менюто за бързо набиране на всеки телефон, който бе притежавала преди сегашния. Мани.

Докато натискаше копчето, за да отговори на обаждането, всяка мисъл се изпари от съзнанието й, а очите й се напълниха със сълзи. Скъпият й стар приятел и колега…

— Ало? — каза той. — Госпожица Уит?

Джейн чу как от другата страна на линията нещо изсвири.

— Ало? Хана? — този тон… беше съвсем същият, както и преди една година — нисък, властен. — Чувате ли ме?

И отново онова тихо просвирване.

Исусе, помисли си Джейн. Знаеше откъде се обажда.

Затвори телефона и се изстреля от апартамента му, от центъра на града през предградията. Пътувайки със скоростта на светлината, молекулите й се придвижваха в нощта като вихрушка, изминавайки километри така, сякаш бяха сантиметри.

Гробището «Пайн Гроув» беше от онези места, в които ти трябва карта, за да се оправиш, ала когато си просто етер във въздуха, можеш да обходиш сто акъра за броени секунди.

Когато излезе от мрака край гроба си, Джейн си пое накъсано дъх и едва не изхлипа. Ето го. От плът и кръв. Нейният шеф. Нейният колега. Онзи, когото бе напуснала. А сега той стоеше до черен надгробен камък, върху който бе издълбано нейното име.

Е, добре, вече знаеше, че е постъпила правилно, като бе предпочела да не отиде на собственото си погребение. Все пак беше прочела за него в «Колдуел Куриър Джърнъл» и снимката на всички онези хирурзи, болнични служители и пациенти едва не я бе съкрушила.

А това сега беше далеч по-ужасно.

Мани изглеждаше точно така, както се чувстваше и тя — вътрешно съсипан.

Исусе, афтършейвът му миришеше все така приятно… и въпреки че бе поотслабнал, той все още бе адски красив с тъмната си коса и сурово лице. Костюмът му на тънки райета бе съвършено ушит… ала около ръбовете на добре изгладения панталон имаше пръст. Обувките му също бяха изцапани и тя се зачуди къде ли е бил. Със сигурност не беше само от гробището. Една година след погребението, пръстта се бе слегнала и бе обрасла с трева.

О, чакай малко. Гробът й вероятно изглеждаше така от самото начало — нали не бе оставила след себе си тяло, което да погребат.

Докато съзерцаваше пръстите му, почиващи върху черния камък, Джейн разбра, че именно той го бе избрал. Никой друг не би могъл да се спре точно на това, което тя би искала. Нищо претрупано и многословно. Кратко, мило и без ненужни увъртания.

Джейн се прокашля.

— Мани.

Той вдигна рязко глава, но не я погледна… сякаш бе сигурен, че му се е причуло.

— Мани — повтори Джейн по-силно, докато тялото й се материализира напълно.

При други обстоятелства реакцията му би била повод за бурен смях. Той се обърна рязко, извика стреснато, препъна се в надгробния камък и тупна по дупе на земята.

— Какво… по дяволите… правиш тук? — ахна, а ужасът, изписал се първоначално върху лицето му, бързо отстъпи място на пълно изумление.

— Съжалявам — отговорът й беше страшно тъп, но нищо друго не можа да излезе от устата й.

О, да — адски я биваше да импровизира, няма що! Срещнала кафявите му очи, Джейн усети, че няма какво да каже.

Мани скочи на крака и я огледа от главата до петите. После пак. И пак… докато погледът му не се впи в лицето й. И тогава изригна гневът. Както и главоболието, ако се съдеше по начина, по който той изкриви лице в гримаса и започна да разтрива слепоочията си.

— Това някаква шега ли е?

— Не — де да беше. — Толкова съжалявам.

Яростното му изражение й беше толкова познато… каква ирония, че изпита такъв прилив на носталгия при вида на подобна гневна гримаса.

— Съжаляваш?

— Мани, аз…

— Аз те погребах. А ти съжаляваш? Какво, по дяволите, е това?

— Мани, нямам време за обяснения. Нуждая се от теб.

Той продължи да я гледа свирепо в продължение на един дълъг миг.

— Появяваш се след като си била мъртва в продължение на цяла година и се нуждаеш от мен?

Мисълта за това колко много време бе минало наистина, се стовари като тежък товар върху плещите й.

— Мани… не знам какво да ти кажа.

— Нима? Освен «А, между другото, аз съм жива» ли? — Мани продължаваше да се взира в нея. Най-сетне каза с дрезгав глас: — Имаш ли представа какво беше да те изгубя? — той прокара ръка през очите си. — Имаш ли?

Болката в гърдите й беше толкова силна, че й бе трудно да диша.

— Да. Защото и аз те изгубих… изгубих живота си с теб и болницата.

Мани започна да крачи напред-назад пред надгробния й камък. И макар че й се искаше да го направи, Джейн знаеше, че не бива да се приближава твърде много.

— Мани… ако имаше начин да се върна при теб, щях да го сторя.

— Ти го направи. Веднъж. Мислех, че е сън, но не е било. Нали?

— Не.

— Как влезе в апартамента ми?

— Просто го направих.

Той спря и я погледна. Надгробният й камък ги разделяше.

— Защо се престори на умряла, Джейн? Е, всъщност не беше точно така.

— Сега нямаме време за обяснение.

— Тогава защо си тук? Защо не ми обясниш поне това?

Джейн се прокашля.

— Имам пациент, чието състояние е прекалено тежко за моите способности. Иска ми се да видиш какво може да се направи. Не мога да ти кажа къде ще те откарам, нито пък да ти дам много подробности. Знам, че не е честно спрямо теб… но се нуждая от теб.

Искаше й се да си заскубе косата. Да се хвърли на земята и да заридае. Да го прегърне. Ала вместо това продължи. Защото нямаше друг избор.

— Търся те от цял час, така че не разполагам с никакво време. Знам, че си бесен и объркан и не те виня. Но ми се сърди по-късно… сега просто ела с мен. Моля те.

След това не й оставаше друго, освен да чака. Мани не беше от онези, които можеш да убедиш с много приказки. Той сам трябваше да реши да го стори… или не.

За съжаление, ако откажеше, Джейн щеше да е принудена да повика братята. Колкото и да обичаше някогашния си шеф, колкото и той да й липсваше, Вишъс бе нейният мъж и проклета да бе, ако допуснеше нещо да се случи със сестра му.

По един или друг начин, тази вечер Мани щеше да оперира.