Неукротима любов

26.

В сърцето на Колдуел, Вишъс бродеше сам в нощта, кръстосвайки района под градските мостове. Беше отишъл в апартамента, но бе издържал там едва десетина минути. Каква ирония само, че огромните стъклени прозорци му се бяха сторили като стените на затвор. Ето защо се бе хвърлил от терасата, материализирайки се край реката. Останалите братя несъмнено обикаляха из улиците на града, в търсене на лесъри, но той не беше в настроение за компания. Искаше да се бие. Сам. Или поне това си бе казал.

След около час безцелно бродене обаче му просветна, че май изобщо не търси схватка. Всъщност не търсеше каквото и да било. Беше съвършено празен отвътре, дотолкова, че чак се чудеше как въобще успява да върви нанякъде, защото определено не го правеше съзнателно.

Спря и се изсмя сурово и ледено, загледан над бавно течащите, вонящи води на река Хъдсън.

През живота си бе натрупал знания, които можеха да си съперничат с Библиотеката на Конгреса. Някои от тях бяха полезни — като това как да се бие, как да изработва оръжия, как да се сдобие с информация и как да я запази в тайна. Имаше такива, които не му вършеха кой знае каква работа в ежедневието, като например молекулното тегло на въглерода, теорията за относителността на Айнщайн, политическите дрънканици на Платон. Имаше и мисли, над които бе разсъждавал веднъж, за да не повтори никога повече, както и обратното — идеи, които редовно изваждаше на преден план, за да си поиграе с тях, когато му доскучаеше. И разбира се, имаше и неща, за които никога, ама никога не си позволяваше да мисли.

Между тези многобройни когнитивни «аванпостове» се бе ширнала останалата част от ума му, нищо повече от бунище за глупости, в които не вярваше. А като се имаше предвид, че е циник, това бяха десетки километри, заринати от гниещи метафорични торби за боклук, пълни с неща като: «Бащите би трябвало да обичат синовете си», «Майките са безценен дар» и други подобни дрънканици.

Ако съществуваше умствен еквивалент на Комисията за защита на околната среда, тази част на мозъка му отдавна да е глобена и затворена.

Но пък беше смешно. Тазвечерната му разходка из това забравено от бога място край реката го бе накарала да се разрови из сметището на ума си и да извади нещо оттам.

Обвързаните вампири не бяха нищо без своите жени. Колко странно. Винаги бе знаел, че обича Джейн, но с присъщата си темерутщина беше зашил чувствата си, без да си дава сметка, че иглата и конецът са в собствената му ръка. По дяволите, дори когато тя се бе върнала при него след смъртта си, и за един кратък миг той не само бе разбрал, но и сам бе почувствал какво означава изразът «извън себе си от щастие»… дори тогава не беше свалил гарда.

Вярно, ледената стена, която бе издигнал около сърцето си, бе изгубила един слой, благодарение на топлината на Джейн, ала вътре в себе си, дълбоко вътре, си бе останал същият. Мили боже, та те дори не се бяха обвързали както подобаваше. Просто я бе довел, за да сподели стаята му, и се бе наслаждавал на всяка минута, в която тя бе до него, докато дойдеше нощта и двамата поемеха всеки по своята работа. Беше прахосал всички тези часове.

По най-престъпен начин. А ето че сега между тях бе зейнала пропаст, която въпреки забележителната си интелигентност, Ви нямаше представа как да прекоси.

Исусе, когато я бе видял с панталона в ръка, настояваща да говорят, някой сякаш бе зашил устните му… навярно защото се чувстваше виновен за онова, което бе сторил в апартамента… което бе адски глупаво. Та собствената му ръка едва ли се броеше за изневяра.

Проблемът бе, че нуждата от онова облекчение, което някога бе получавал толкова често, му се бе сторила нередна. Но то бе защото сексът винаги е бил част от облекчението.

Естествено, това насочи мисълта му към Бъч. Решението, което ченгето беше предложило, бе толкова очевидно, че Ви не можеше да не се зачуди как сам не се бе сетил… но разбира се, да помоли най-добрия си приятел да го пребие, не бе от онези идеи, които ти хрумват ей така.

Щеше му се да бе имал тази възможност миналата седмица. Може би това щеше да помогне… Само че сцената, разиграла се в спалнята, не бе единственият проблем между тях с Джейн, нали така? Тя трябваше да го информира за положението със сестра му. Трябваше да му съобщи, за да може да реши какво да прави.

Докато гневът се надигаше в гърдите му като зловонна миазма, Ви се уплаши от онова, което се криеше от другата страна на празнината в него. Той не беше като останалите мъже и не само заради скъпата си майчица. Със своя късмет, сигурно щеше да е единственият обвързан вампир в света, преодолял това безцелно емоционално вцепенение от загубата на своята шелан… само за да се озове на едно още по-мрачно и страшно място.

Като например — в плен на лудостта.

Не, чакай малко. Нямаше да е първият, нали така? Мърдър беше полудял. Окончателно и безвъзвратно. Може би трябваше да си направят клуб. В чието тайно ръкостискане да участват и ками.

Каквито бяха прецакани копелета и двамата…

Ви се обърна с ръмжене по посока на вятъра… и ако не ненавиждаше майка си, щеше да изрече благодарствена молитва. Между кълбетата влажна мъгла, плъзнали във въздуха като сиви пипала, долови сладкия мирис на врага и той му даде цел и самоопределение, които му бяха липсвали до този момент и които в сегашното си вцепенение не бе сигурен дали няма да отхвърли.

Краката му се раздвижиха, първо с нормална стъпка, а после — тичешком. И колкото по-бързо отиваше натам, толкова по-добре се чувстваше. Да е безстрастен убиец бе многократно за предпочитане пред това да е дишаща бездна. Искаше да осакатява и убива; да разкъсва със зъби и нокти; искаше кръвта на враговете му да го оплиска, да проникне в него.

Искаше писъците на онези, които погубва, да отекват в ушите му.

Следвайки сладникавата воня, той си запроправя път през улиците, без да изпуска нишката й, която ставаше все по-силна. И колкото повече се приближаваше, толкова по-голямо облекчение изпитваше. Трябва да бяха цяла група… и още по-добрата новина бе, че нямаше и помен от братята. С други думи — първият по време, пръв по право.

Щеше да си ги запази за себе си.

Сви зад последния ъгъл, връхлетя в къса, тясна уличка… и се закова на място. Тя беше без изход, но досущ като улей за придвижване на добитък, сградите от двете й страни насочваха навън вятъра, долитащ откъм реката, подкарвайки стадото от зловонни молекули право към синусите му. Какво… по… дяволите…

Смрадта беше толкова силна, че носът му едва не си подаде оставката, ала наоколо нямаше и помен от бледите копелета, точещи ножове. Мястото беше празно.

И тогава долови звук от капене. Като чешма, която някой бе забравил да спре докрай.

След като разпръсна малко мис, Ви извади ръката си от ръкавицата и пое напред, осветявайки пътя си с нейното сияние. Първото, на което се натъкна, беше ботуш… свързан с прасец в камуфлажен панталон… бедро… и хълбок…

Това беше всичко.

Тялото на убиеца беше посечено надве, като деликатесно месо, нарязано в магазина. От разреза стърчаха черва, а чуканът на гръбнака се белееше между мазната чернилка.

Силен звук от дращене го накара да погледне надясно.

Този път първо видя ръката… бледа ръка, която забиваше нокти в асфалта, сякаш се опитваше да изкопае дупка в земята.

От лесъра беше останала единствено горната половина на цялото, но той все още бе жив… не че в това имаше нещо чудно. Така ставаше при тях — освен ако не ги пронижеш право в сърцето с метален предмет, те не можеха да умрат, независимо в какво състояние бяха телата им.

Ви вдигна сияещата си ръка нагоре и освети лицето на гнусното нещо. Устата му зееше широко, а езикът му се движеше, сякаш се опитваше да каже нещо. Типично за новото попълнение на лесърските редици, този бе съвсем скорошен — тъмната му кожа и коса все още не бяха успели да побелеят напълно.

Ви го прекрачи и продължи напред. На няколко метра по-нататък се натъкна на двете половини на друг убиец.

Докато по гърба му сякаш пъплеха мравки, той вдигна сияещата си ръка и описа концентричен кръг. Я виж ти… на това му се казваше поздрав от миналото.

И Ви изобщо не беше очарован.

В имението на Братството, Пейн лежеше в болничната стая и чакаше. И в най-добрите си моменти не беше от търпеливите, а сега имаше чувството, че са минали поне десет години, преди лечителят й да се върне в стаята. Когато го стори, носеше тънка, подобна на книга, плоча.

Докато присядаше на леглото, красивото му силно лице изглеждаше напрегнато.

— Съжалявам, че се забавих толкова. С Джейн се опитвахме да подкараме този лаптоп.

Пейн нямаше представа за какво й говори.

— Просто ми кажи това, което имаш да ми казваш.

С бързи, пъргави пръсти той отвори капака на приспособлението.

— Всъщност, трябва да го видиш сама.

Макар да й се прииска да изругае, Пейн сведе очи към монитора. Начаса позна стаята — беше същата, в която се намираха. Само че картината беше от по-рано, защото докато лежеше, тя се взираше в банята. Кадърът беше застинал, като обикновена снимка, но после лечителят й докосна нещо, една мъничка бяла стрелкичка се размърда и ето че картината оживя.

Леко намръщена, Пейн се съсредоточи върху собствения си образ. Сияеше — всяка част от тялото й, която се виждаше, сияеше отвътре. Но защо…

Първо се надигна от възглавницата, извила глава, за да може да вижда лечителя си. После се наклони настрани. А след това се плъзна към долния край на леглото…

— Изправих се! — ахна. — На колене!

И наистина, докато тя гледаше как е застанал под душа, обгърнатото й в светлина тяло се бе надигнало и бе застанало съвършено балансирано.

— Точно така — каза той.

— Освен това сияя. Защо?

— Надявахме се ти да можеш да ни кажеш. Правила ли си го и преди?

— Доколкото знам — не. Но бях в плен толкова дълго, че сякаш изобщо не се познавам. — Картината спря да се движи. — Можеш ли да го пуснеш отново?

Когато лечителят й не отговори, а образът си остана застинал, Пейн го погледна… и се сепна. По лицето му се четеше буреносна ярост, толкова всепоглъщащ гняв, че очите му бяха станали почти черни.

— Пленена как? — настоя да узнае той. — И от кого?

«Колко странно», помисли си Пейн. Винаги й бяха казвали, че хората са много по-кротки от вампирите. Ала закрилническата реакция на лечителя й беше точно толкова страшна, колкото и тази на някого от собствената й раса.

Освен, разбира се, ако изобщо не ставаше въпрос за закрила. Напълно бе възможно да намира мисълта, че тя е била затворена, за отблъскваща.

И кой би могъл да го вини?

— Пейн?

— Аз… Прости ми, лечителю… навярно не избрах най-правилната дума, тъй като английският не е родният ми език. Бях под грижите на майка си.

Почти й беше невъзможно да скрие отвращението в гласа си, но очевидно беше успяла, защото напрежението начаса се отцеди от лечителя й и той изпусна дъха си.

— А, ясно. Да, думата наистина не означава това, което си мислиш.

Оказваше се, че хората също имаха норми на държание. Облекчението му бе също толкова голямо, колкото и напрежението му преди малко. Но разбира се, нормално бе да се търси моралност и почтеност както у жените… така и у мъжете.

Той отново пусна образите и тя се съсредоточи върху чудото, което бе станало… и откри, че клати глава.

— Наистина, нямах никаква представа. Как е възможно?

Лечителят й се прокашля.

— Обсъдихме го с Джейн… и тя… добре де, ние имаме теория — той се изправи и отиде да провери нещо на тавана. — Малко е шантава, но… е, Марвин Гей може и да е знаел за какво говори.

— Марвин?

Лечителят й взе един стол и го сложи под камерата.

— Беше певец. Може би един ден ще ти пусна някоя от неговите песни — стъпил на стола, той се протегна към тавана, издърпа нещо и слезе на пода. — Много е добър за танци.

— Не умея да танцувам.

Той я погледна през рамо и притвори клепачи.

— Значи още нещо, на което да те науча — по тялото й се разля топлина, а той се доближи до леглото. — И ще ми хареса да го направя.

Когато се приведе над нея, очите й се впиха в устните му, а дъхът й секна. Щеше да я целуне… о, съдби, щеше да…

— Искаше да знаеш какво означава да свършиш — само дето не изръмжа той, с устни на сантиметри от нейните. — Защо да не ти покажа, вместо да ти обясня?

С тези думи той натисна някакво копче и угаси лампите, потапяйки стаята в сумрак, нарушаван единствено от светлината в банята и тънката ивица под вратата към коридора.

— Искаш ли да ти покажа? — попита с дрезгав глас.

В този миг в речника на Пейн имаше една-единствена дума.

— Да…

И тогава той се отдръпна.

Недоволното възклицание тъкмо бе на път да изскочи от гърлото й, когато Пейн си даде сметка, че лечителят й е застанал в лъча светлина, идващ от банята.

— Пейн…

Звукът на името й, отронило се от устните му, напълно спря дъха й.

— Да…

— Желая те… — той посегна към ръба на широката си риза и бавно я повдигна, разкривайки изваяните мускули на корема си… — И искам и ти да ме желаеш.

О, съдби, желаеше го и още как!

А и той — нея. Колкото по-дълго го гледаше, толкова повече мускулите на корема му се свиваха и разпускаха, сякаш дишаше тежко.

Ръката му се спусна към кръста.

— Виж какво правиш с мен.

Опъна материята, която падаше хлабаво около бедрата му и…

— Ти си страховит — ахна тя. — О, съдби… така е.

— Кажи ми, че това е хубаво.

— О, да…

Пейн се взираше в твърдата дължина, напираща да изскочи от удържащата я материя, която изведнъж вече не беше достатъчно широка. Толкова дебела и гладка. Толкова голяма. Механиката на секса й беше позната, но досега никога не бе успявала да разбере защо нещо подобно би се харесало на една жена. Ала в този миг, докато го гледаше? Струваше й се, че сърцето й ще спре, а кръвта ще се вкамени във вените й, ако не го почувства в себе си.

— Искаш ли да те докосна? — дрезгаво изръмжа той.

— Моля те… — Пейн преглътна мъчително през свитото си гърло. — О, да…

— Първо искам да се погледнеш, бамбина. Вдигни ръка и се погледни.

Направи го единствено, за да му угоди и да могат да продължат…

Кожата й сияеше отвътре, сякаш горещината и усещанията, които той събуждаше в нея, бяха намерили физически израз в тази светлина.

— Не знам какво е това…

— Според мен е решението на проблема — Мани приседна до краката й. — Кажи ми дали усещаш нещо — той сложи нежно ръка върху прасеца й…

— Топло — задавено каза Пейн. — Допирът ти е топъл.

— А тук?

— Да… да!

Лечителят й премести ръка нагоре, върху бедрото й, и тя трескаво отметна завивките от себе си, така че нищо да не му пречи. Сърцето й биеше лудешки и…

Той сложи ръка върху другия й крак и… този път тя не почувства нищо.

— Не, не… докосни ме! Докосни ме отново! — думите й бяха заповеднически, очите — безумно съсредоточени. — Докосни с…

— Почакай…

— Къде отиде… направи го отново! В името на всичко свято за твоя Бог, направи го отново!

— Пейн — той улови трескавите й ръце. — Пейн, погледни се.

Сиянието го нямаше. Кожата й, плътта й… бяха нормални.

— Проклятие…

— Хей. Красавице. Хей, погледни ме — някак си очите й отбиха неговите. — Поеми си дълбоко дъх и се отпусни. Точно така. Браво… Ще ти помогна да си го върнеш…

Приведе се над нея и тя почувства нежната милувка на пръстите му върху шията си.

— Усещаш ли това?

— Да… — нетърпение се бореше с ефекта от дрезгавия му глас и бавния, изучаващ допир.

— Затвори очи…

— H…

— Направи го заради мен.

Тя се подчини и в миг пръстите му изчезнаха… за да бъдат заменени от устните му. Те докоснаха гърлото й, а после засмукаха кожата й и лекото подръпване отприщи прилив на горещина между краката й.

— Усещаш ли това? — дрезгаво попита лечителят й.

— О, съдби… да…

— Тогава остави ме да продължа — усилвайки лекичко натиска, той я бутна върху възглавниците. — Кожата ти е толкова гладка…

Тъй като бе заровил лице в шията й, гласът му издаваше прекрасни малки звуци под ухото й, докато пръстите му се плъзваха по ключицата й… а после се спуснаха надолу. В отговор в тялото й се надигна необикновена, ленива топлина и накара зърната й да се втвърдят. Изведнъж Пейн съвсем ясно почувства всеки сантиметър от тялото си… дори краката си.

— Виждаш ли, бамбина, то се завърна… Погледни.

Клепачите й тежаха ужасно, когато ги повдигна, но когато погледна надолу, изпита огромно облекчение при вида на сиянието… и се вкопчи с цялото си същество в усещанията, които лечителят й събуждаше у нея.

— Дай ми устата си — почти грубо каза той. — Пусни ме вътре.

Гласът му беше гърлен, ала целувката му беше нежна и закачлива, подръпваше устните й и ги милваше, преди да я близне. И в този миг тя почувства ръката му от външната страна на крака си.

— Усещам те — каза, докато той я целуваше, а очите й се напълниха със сълзи. — Усещам те.

— Радвам се — той се поотдръпна мъничко, изражението му беше сериозно. — Няма да те лъжа, не знам защо е така… Джейн също не е сигурна.

— Не ме е грижа. Просто искам да си получа краката обратно.

Той поспря за миг, а после кимна, сякаш й даваше обет.

— Ще сторя всичко по силите си, за да ти ги възвърна.

Очите му се плъзнаха към гърдите й и реакцията беше незабавна — с всяко поемане на въздух материята, която покриваше зърната й, сякаш ги милваше и ги караше да се втвърдяват още повече.

— Нека те накарам да се почувстваш добре, Пейн. И ще видим какво ще стане.

— Да — тя вдигна ръце към лицето му и отново го притегли устата си. — Моля те.

Точно както би се заситила от кръв, така сега черпеше от топлината на устните му, от плавния начин, по който езикът му се плъзна в нея, от енергията, която събуждаше в тялото й. Тя простена в устата му, завладяна от толкова много физически усещания — тежестта на тялото й върху леглото, кръвта, препускаща във вените й, пулсиращото желание между краката й, прекрасната болка в гърдите.

— Лечителю — тя отново изстена, усетила как ръката му се плъзва по бедрото й.

Той се поотдръпна и за своя радост Пейн установи, че диша също толкова тежко, колкото и тя. — Пейн, искам да направя нещо.

— Всичко.

Той се усмихна.

— Мога ли да разплета косата ти?

Плитката й беше последното, за което Пейн мислеше, но изражението му беше толкова прехласнато и жадно, че не беше в състояние да му откаже… нито това, нито каквото и да било друго.

— Но разбира се.

С пръсти, които трепереха едва забележимо, лечителят й посегна към крайчеца на плитката й.

— Копнея да го сторя от мига, в който те видях.

Постепенно, сантиметър по сантиметър, той освободи тежката черна коса, която тя носеше толкова дълга единствено защото нямаше никакво желание да се занимава с нея. Ала като гледаше с какво благоговение я докосва той, започна да се чуди дали не беше подценила значението й.

Когато свърши, лечителят разстла косата й върху леглото и се облегна назад.

— Ти си… неописуемо красива.

Пейн, която никога досега не бе гледала на себе си като на жена, още по-малко пък — като на красива жена, бе слисана от благоговението не само в думите, но и в тона му.

— Действително… караш ме да занемея.

— Тогава нека направим нещо друго с устата ти.

Той се излегна до нея в леглото и Пейн се сгуши като върху възглавница до коравите му гърди и железния му стомах. Тя беше едра в сравнение с повечето от своя пол; беше наследила силата на баща си дотам, че нерядко се чувстваше грубовата в сравнение с други жени. У нея нямаше и помен от грациозното изящество на Избраницата Лейла… истината бе, че тялото й бе създадено за битки, не за духовна или плътска служба.

Ала сега, до своя лечител, тя се почувства със съвършени пропорции. Той не бе чак толкова огромен, колкото близнака й, но все пак бе по-едър точно там, където би трябвало да бъде един мъж. Докато лежаха заедно, притиснати един до друг, а температурата й бързо се покачваше, Пейн не се чувстваше несъразмерна и груба, а обект на желание и страст.

— Усмихваш се — прошепна той до устните й.

— Така ли?

— Да. И това страшно ми харесва.

Ръцете му, почиващи върху ханша й, се пъхнаха под нощницата й и Пейн усети абсолютно всичко — лекото докосване на кутрето му, гладката кожа на дланта му, горещата диря, която допирът му оставяше след себе си, докато той бавно се плъзгаше нагоре. Пейн затвори очи и като изви гръб, се притисна още по-плътно до него. Даваше си сметка, че го моли за нещо, макар и сама да не бе сигурна какво точно търси… но знаеше, че той ще й го даде.

О, да, лечителят й знаеше точно от какво се нуждае тя. Ръката му достигна ребрата й и спря между натежалите й, чувствителни гърди.

— Така добре ли е? — чу го да я пита, сякаш от огромно разстояние.

— Всичко — простена тя. — Готова съм на всичко, за да почувствам краката си.

Ала още докато го казваше, си даде сметка, че движещата сила зад желанието й вече не беше парализата, а жаждата за него и неговата мъжественост.

— Лечителю!

Ръката му улови едната й гърда в нежна ласка и усещането й подейства като прекрасен шок. Тялото й подскочи инстинктивно, бедрата й се разтвориха, петите й се забиха в матрака под тях. А когато палецът му се плъзна по зърното й, дълбоко в нея лумна огън.

Краката й се затвориха и отново се разтвориха, тласкани от напрежението в сърцевината й.

— Движа се — каза тя дрезгаво… и почти равнодушно. В момента единственото, което имаше значение, беше да се слее с него и той… да свърши в нея.

— Знам, бамбина. И ще се погрижа да продължиш да го правиш.