Неукротима любов

50.

Пейн не искаше да се връща в имението. Нямаше никакво желание да вижда когото и да било от обитателите му. Нито краля, дал й свободата, от която тя всъщност не се нуждаеше; нито близнака си, който се бе застъпил за нея. И със сигурност никоя от щастливите, благословени двойки, които живееха под кралския покрив.

Така че вместо да се отправи на север, тя се материализира на брега на реката, която течеше покрай високите стъклени сгради в сърцето на града. На нивото на земята вятърът беше по-слаб и носеше плисъка на вълничките, миещи скалистите брегове. В далечината се долавяше бръмчене на автомобили — по-настойчиво, когато изкачваха полегатия гръб на моста и постепенно затихващо, когато се спускаха от другата му страна — и я караше още по-ясно да си дава сметка за това колко просторен бе пейзажът наоколо й.

Заобиколена от хора, тя бе съвършено сама. Но нали точно това бе искала. Това бе свободата, за която бе копняла така отчаяно и бе търсила с такава жар. В Светилището нищо не се променяше. Ала и никога не се случваше нищо лошо.

Въпреки това Пейн предпочиташе настоящия труден момент пред някогашната си безчувствена изолираност.

«О, Мануел…»

— Хей, сладурано.

Пейн погледна през рамо. Някакъв човек се приближаваше към нея, очевидно излязъл иззад една от колоните на моста. Преплиташе крака и миришеше на пот и мръсотия, наслоявали се кой знае откога.

Без да си дава труда да отвърне на поздрава му, Пейн се дематериализира по-надолу по брега. Нямаше нужда да изтрива спомените му. Едва ли щеше да си спомня, че я е видял. А и най-вероятно беше свикнал с халюцинации, предизвикани от наркотици.

Загледана в набраздената повърхност на реката, Пейн не се чувстваше привлечена от мрачните й глъбини. Нямаше да се нарани заради случилото се. Това не беше затвор, в който би искала да се озове… пък и от сега нататък нямаше да избира малодушния изход. Стъпила здраво на земята, тя скръсти ръце на гърдите си и просто… се остави да съществува в мястото, където се намираше, докато времето се процеждаше през решетото на реалността, а звездите над главата й се въртяха, безспирно променяйки положението си…

Миризмата проникна в ноздрите й почти незабележимо, промъквайки се в смесицата от пръст, влажни камъни и градско замърсяване. Така че в началото тя дори не я забеляза като нещо отделно от останалите.

Ала нещо дълбоко в ума й се събуди.

Подтиквана от неосъзнат инстинкт, главата й се завъртя, сякаш надарена със собствена воля. Раменете й я последваха, а после и останалата част от тялото й.

Това зловоние идваше от врага.

Лесър.

Пейн се затича леко, а във вените й имаше агресия, която не се дължеше единствено на разбитото й сърце, и гняв заради това, което съдбата й беше причинила. Приближавайки се до източника на миризмата, тя бе тласкана от бездънно наследство от агресия и инстинкт да брани; краката, десницата и кучешките й зъби тръпнеха. Преобразена от смъртоносната си мисия, тя не беше нито мъж, нито жена; вече не беше Избраница, нито пък дъщеря или сестра. Докато бягаше през улиците, тя беше войник.

Свърна в една уличка и в дъното й се натъкна на двамата убийци, чиято миризма я беше извикала от брега. Застанали един до друг, доближили глави над нещо, което тя разпозна като телефон, те очевидно бяха нови попълнения, с тъмни коси и неспокойно потръпващи тела.

Не вдигнаха поглед, когато Пейн спря, което й даде време да вземе от земята сребрист метален диск, върху който пишеше «Форд». От него ставаше хубаво оръжие — можеше да го използва както за щит, така и за да го хвърля. Миг по-късно силен порив на вятъра улови робата й и я развя. Движението трябва да бе привлякло вниманието им, тъй като се обърнаха рязко.

Появиха се ножове. Както и две усмивки, които накараха кръвта й да кипне.

«Глупави момчета», помисли си Пейн. Вярваха, че понеже e жена, няма да окаже никаква съпротива.

Не виждаше причина да прекъсва небрежната бавна стъпка, с която те се приближиха. Всъщност, наистина щеше да се наслади на изненадата, която им предстоеше да изживеят… но не и да преживеят.

— Какво правиш тук, малката? — попита по-едрият от двамата. — Сам-самичка.

«Каня се да ви прережа гърлата с онова, което държа зад гърба си. След което ще ви строша краката — не защото трябва, а защото звукът ще ми достави удоволствие. А после ще намеря парче стомана, с което да пронижа празнихте ви гърди и да ви изпратя обратно при вашия създател. А може би ще ви оставя да се гърчите на земята.»

На глас обаче Пейн не каза нищо. Вместо да говори, тя разпредели равномерно тежестта на тялото си и приклекна лекичко. Никой от лесърите не забеляза промяната в стойката й — прекалено бяха заети да се приближават, наперени като пауни. Не се разделиха, за да минат от двете й страни. Нито пък единият опита да я въвлече в ръкопашен бой, за да може другият да я нападне отзад.

Просто си останаха пред нея… където тя можеше да ги достигне без проблем.

Уви, това нямаше да бъде нищо повече от една добра загрявка. Макар че все още бе възможно да се появят и други, които умееха да се бият по-добре.

Кор усещаше настъпилата промяна в копелетата си.

Докато крачеха в боен строй през улиците на Колдуел, енергията им зад него беше като барабанен ритъм на агресия. Рязък. Освежен. По-силен, отколкото когато и да било през последното десетилетие.

Нямаше съмнение, че да се преместят тук беше най-доброто решение, което бе вземал някога. И то не само защото предишната нощ двамата с Троу бяха правили добър секс и се бяха напили с кръв. Мъжете му бяха като ками, току-що извадени от ковашката пещ, инстинктите им — подновени и искрящи на изкуствената лунна светлина на града. Нищо чудно, че в Древната страна не бяха останали никакви лесъри. Те очевидно бяха насочили всичките си усилия…

Кор рязко обърна глава и забави крачка. Миризмата, носеща се във въздуха, накара кучешките му зъби да се издължат, а тялото му да затупти от мощ. Нямаше защо да обявява промяната в посоката — копелетата му също бяха усетили гадната сладникава миризма, довявана от нощния бриз.

Докато свиваха зад ъгъла и поемаха право напред, Кор се молеше врагът да е многоброен. Дузина. Сто. Двеста. Искаше да бъде покрит с кръвта на враговете, окъпан от черната течност, която поддържаше живота им…

Пред тях изникна уличка и той не просто спря, а се закова на място, сякаш краката му бяха залепнали за земята. Само между две мигвания миналото го бе връхлетяло, преодолявайки разстоянието от месеци, години и векове, за да разцъфне в настоящето.

Насред уличката стоеше жена в развяна бяла роба и се биеше с двама лесъри. Парираше ударите им с ритници и юмруци, като се въртеше и скачаше толкова бързо, че трябваше да ги чака да отвърнат на ударите й. С видимото си превъзходство в битките, тя просто си играеше с тях. А те като че ли изобщо не осъзнаваха, че тя всъщност се сдържа и в действителност е способна на много повече.

Смъртоносна. Тя беше смъртоносна и всеки момент щеше да нанесе истинския си удар.

И Кор знаеше точно коя е тя.

— Това е… — останалите думи така и не можаха да излязат през свитото му гърло.

Беше я търсил безуспешно в продължение на цяла вечност… само за да я открие най-случайно в един най-случаен град от другата страна на огромния океан… това можеше да бъде дело единствено на съдбата.

Писано им е било да се срещнат отново.

Тук. Тази нощ.

— Това е убийцата на баща ми — той извади косата от ножницата на гърба си. — Онази, която отне живота на собствената ми плът и кръв…

Някой го улови за ръката и я задържа във въздуха.

— Не тук.

Спря го единствено фактът, че не беше Троу с неговата прекомерна милозливост. А Зайфър.

— Ще я заловим и ще я отведем у дома — боецът се изсмя мрачно и еротичният тембър на гласа му стана по-плътен. — Ти се облекчи, ала сред нас има и други, които се нуждаят от онова, което ти получи снощи. А после? После можеш да й покажеш какво значи разплата.

Зайфър беше тъкмо онзи, от когото можеше да се очаква подобен план. И въпреки че мисълта да я убие на място, тук и сега, беше ужасно привлекателна, Кор бе чакал този момент достатъчно дълго, за да пропусне да се наслади на смъртта й както трябва.

Толкова много години.

Прекалено много… докато най-сетне бе изгубил надежда да я открие някога и единствено сънищата му поддържаха жив спомена за онова, което го беше оформило като личност и му бе дало място в живота.

Да, каза си той. Би било подобаващо да го направят в стила на Блъдлетър. Тази жена не заслужаваше лека смърт.

Кор прибра косата в мига, в който убийцата се зае сериозно за работа. Без предупреждение, тя се хвърли напред, сграбчи един от лесърите през кръста, минавайки под размаханите му ръце, и го притисна към стената на сградата. Стана толкова светкавично, че вторият лесър беше прекалено изненадан (и очевидно — неопитен), за да спаси другаря си.

Макар че дори да беше по-умел, вторият убиец пак нямаше да й бъде достоен съперник. Буквално в същия миг, в който започна атаката си, тя завъртя някакъв метален диск зад себе си, улучвайки другия лесър право във врата. Върху шията на убиеца зейна дълбока рана и начаса сложи край на опитите му да се докопа до нея. От тялото му шурна черна кръв и коленете му се подгънаха. В това време тя се оправи с онзи, когото беше приковала до стената, като заби два юмрука в лицето му и един в адамовата ябълка. След това го вдигна във въздуха и го стовари върху свитото си коляно.

Пращенето, с което гръбнакът му се строши, отекна по цялата уличка.

Още преди звукът да беше отшумял, тя се обърна, за да се изправи срещу онези, които я бяха гледали как се бие. В което нямаше нищо чудно. Някой с нейните умения не можеше да не усети, че има зрители.

Наклони глава на една страна, без да изглежда особено разтревожена… но и защо да бъде? Те бяха застанали в сенките и очевидно бяха от собствената й раса — докато Кор не се разкриеше, тя нямаше да има никаква представа в каква опасност се намира.

— Добър вечер — обади се той от мрака с нисък глас.

— Кой е там? — повика тя.

«Това е моментът», помисли си Кор и пристъпи в светлината.

— Не сме сами — рязко прошепна Троу.

Кор се закова на място и присви очи при вида на седмината лесъри, които в този миг се появиха в другия край на уличката. Действително. Изобщо не бяха сами.

По-късно Кор щеше да е убеден, че единствената причина да успее да залови жената бе появата на тези лесъри. Приближаването на врага привлече погледа й… и вниманието й. Ала преди тя да успее да се дематериализира в друга позиция, Кор беше отгоре й.

Въпреки лудешкото биене на сърцето му, жаждата за мъст му помогна да се съсредоточи достатъчно, за да може да разпръсне молекулите си тъкмо в мига, в който тя се обърна, за да посрещне редицата убийци. Халката на белезниците щракна около китката й и когато тя се завъртя, необузданата ярост върху лицето й му напомни как бе изпепелила баща му.

Спаси го изстрелът на един от лесърите.

Гърмът не беше силен, но резултатът от него беше забележително благоприятен за Кор — тъкмо когато тя вдигаше свободната си ръка, за да я сложи върху него, кракът й се подкоси и тя политна към земята. Куршумът очевидно бе засегнал нещо важно и именно в този миг на слабост Кор я надви. Имаше един-единствен шанс да надделее над нея — не се ли възползваше от него, можеше и да не си тръгне жив оттук.

Начаса сложи втората халка на белезниците около другата й китка, а след това сграбчи плитката й и я уви около врата й, затягайки я толкова силно, че спря дъха й в същия миг, в който войниците му се втурнаха напред с извадени оръжия.

О, как се съпротивляваше тя само! Толкова смела. Така силна.

Макар да бе просто жена… всъщност беше много повече от това. Почти не му отстъпваше по сила, а имаше и други преимущества. Дори заловена и на ръба на задушаването, бледите й очи се впиха в неговите с настойчивост, която на Кор му се стори, че е в състояние да проникне в ума му и да завладее мислите му.

Само че той не можеше да бъде сплашен по този начин. По-надолу по уличката отекна звук от битка, а той задържа диамантения поглед на убийцата на баща си, докато ръцете му стягаха примката около шията й все по-силно и по-силно.

Борейки се за въздух, тя се гърчеше, а устните й се движеха.

Кор наведе глава, за да чуе какво се опитва да…

— … Защо…?

Кор се дръпна рязко в същия миг, в който тя най-сетне се предаде и поразителните й очи се затвориха.

Прескъпа Скрайб Върджин, та тя дори не знаеше кой е той.