Неукротима любов

37.

Застанал гол в апартамента си, Вишъс чакаше… нещо, каквото и да било. Вместо това Бъч отстъпи назад и се изгуби в кухнята. Останал сам, Ви затвори очи и изруга. Ама че тъпа идея. Не можеш да поканиш един добър католик да си играе с играчките, които…

Ударът дойде отзад, бърз и точен. Беше леко променен удар с цяло тяло, изпълнен превъзходно. Две огромни ръце го сграбчиха през гърдите и бедрата, завъртяха го и го запратиха в стената до работната маса. Блъсна се в нея с всеки сантиметър от тялото си. Ала не отскочи. Дори не помръдна.

Беше прикован на място за тила и задника.

— Вдигни ръце над главата.

Разнеслото се ръмжене беше като пистолет, опрян в черепа му. Ви помъчи да се подчини, борейки се със силата, която притискаше ръцете му. Първа се освободи дясната му страна… и начаса китката му беше сграбчена и заключена в окова. С лявата се случи също толкова бързо.

Разбира се, ченгетата ги биваше в слагането на белезници. За миг му бе позволено да си отдъхне и той си пое въздух. А после се разнесе дрънчене на вериги, прокарани през зъбно колело, оповестявайки накъде отиваха нещата. Нагоре.

Постепенно тежестта бе вдигната от стъпалата му, прехвърляйки се върху ръцете му. Издигането спря точно преди пръстите на краката му да се откъснат от пода… и той остана да виси така, с лице към прозореца, дишайки със свистене, докато слушаше как Бъч се движи зад него.

— Отвори уста.

При тази заповед Ви разтвори челюсти толкова широко, че скулната му кост изпука, а от порязванията по лицето му отново потекоха кървави сълзи.

Наустникът бе надянат през главата му и пасна точно където трябваше. Топката се пъхна между кучешките му зъби, принуждавайки го да зяпне още по-широко. С едно бързо движение кожената лента на тила му беше затегната толкова силно, че закопчалката се впи в черепа му.

Устройството моментално постигна онова, за което бе предназначено — увиснал така, задушаван от наустника, Ви усети прилив на адреналин, накарал тялото му да се напрегне до краен предел.

На ред беше корсет с шипове. Металните връхчета от вътрешната страна се впиха в кожата му, докато Бъч закопчаваше каишките — първо през гърдите, а после все по-надолу и по-надолу, пристягайки го все по-здраво, докато от гърдите на Ви, през стомаха и чак до кръста, се надигнаха концентрични кръгове от заслепяваща болка; те пламнаха в гръбнака му и се изстреляха нагоре към рецепторите на мозъка му и надолу към коравия му като камък пенис.

Въздухът излизаше със свистене през ноздрите му; за миг нищо не се случваше, а после Бъч отново се залови за работа… този път с четири гумени ленти. За аматьор демонстрираше страхотен инстинкт: и наустникът, и корсетът имаха стоманени халки, разположени на равни интервали и ченгето възнамеряваше да изцеди всичко от тях.

Все така систематично, Бъч прокара кукички през халките по наустника и опъна кожените ленти, закачайки ги за предната и задната част на корсета.

Което застопори главата на Ви обърната право напред.

След това Бъч го завъртя и тялото му започна да описва кръгове, сякаш се возеше на някаква гротескна въртележка. В скованото му състояние това здравата се изгаври с ума му и не след дълго Ви не бе сигурен кой всъщност се движи — той или стаята. Около него едно след друго преминаваха неща — барът, вратата, масата… Бъч… леглото, прозорците… и отново барът, вратата, масата… Бъч…

Който бе отишъл до окачените по стените камшици и вериги. И стоеше там, приковал очи във Вишъс.

Като влак, влизащ в гара, въртенето постепенно се забави, докато накрая съвсем спря… и двамата останаха един срещу друг.

— Каза, че няма никакви правила — процеди Бъч. — Още ли го мислиш?

Неспособен нито да кимне, нито да поклати глава, Ви направи каквото можа със стъпалата си, помръдвайки ги нагоре-надолу.

— Сигурен ли си?

Когато Ви повтори движението, очите на Бъч проблеснаха на светлината на свещите… сякаш в тях имаше сълзи.

— Добре тогава — дрезгаво каза той. — След като искаш да го направим по този начин.

Избърса лицето си, обърна се към стената и тръгна покрай наредените играчки. Когато го видя да се приближава до камшиците, Ви си представи как те се впиват в него, а шиповете по краищата им потъват в плътта му… но Бъч продължи напред. После идваха щипките за зърна и стоманените белезници с шипове, които можеха да бъдат сложени около глезените, ръцете, гърлото…

Когато Бъч отмина и последното приспособление, Ви се намръщи, чудейки се дали ченгето просто го дразни… което изобщо не беше забавно…

Ала в този миг Бъч спря и посегна към…

Ви простена и започна да се мята в механизма, който го задържаше във въздуха. Отворил широко очи, той направи всичко по силите си, за да му се примоли, но не можеше нито да помръдне глава, нито да говори.

— Каза, че няма никакви ограничения — с усилие изрече Бъч. — И така ще го направим.

Мощни спазми разтърсваха краката на Ви, гърдите му се бунтуваха от липсата на кислород.

По качулката, която Бъч бе избрал, нямаше никакви отвори — нито за очите, нито за устата, нито за ушите. Беше направена от кожа и съшита с помощта на метален конец и единственият начин, по който кислородът проникваше в нея, беше през два замрежени отвора толкова назад, че до очите не достигаше никаква светлина… а въздухът трябваше да мине през горещата, плувнала в пот кожа, преди да влезе през устата и да проникне в дробовете. Ви я беше купил, но никога не я бе използвал. Беше я запазил единствено защото тя го ужасяваше, което бе достатъчна причина да я задържи.

Да му отнемат и зрението, и слуха бе единственото, което можеше да го накара да обезумее… и именно това бе причината Бъч да избере маската. Той прекрасно познаваше най-уязвимите места на Ви… физическата болка беше едно, ала психологическият ужас бе неизразимо по-страшен. И поради тази причина — много по-ефикасен.

Бъч бавно се приближи и мина зад него. Ви трескаво се мъчеше да се обърне, но пръстите на краката му не успяваха да стъпят достатъчно здраво на земята — още един успешен ход от страна на ченгето. Едно бързо движение и качулката беше надяната на главата му, здраво и сигурно.

Недостигът на кислород в мозъка му настъпи незабавно. Нямаше въздух, нито капчица, никакъв…

Почувства нещо върху крака си. Нещо дълго и тънко. И студено.

Като острие.

И замръзна. Толкова внезапно и изцяло, че инерцията от предишните му движения го залюля напред-назад, тялото му — същинска статуя, придържана единствено от две метални ленти.

Дишането му вътре в качулката отекваше като гръм в ушите му, докато цялото му внимание беше насочено към усещането под кръста му. Ножът бавно и неумолимо пътуваше нагоре и докато го правеше, се плъзна от вътрешната страна на бедрото му… оставяйки след себе си топла струйка, която се стече по коляното му.

Ви дори не усещаше болка, докато острието се насочваше към члена му — мисълта какво вещае това сякаш взриви бутона му за унищожение.

В миг минало и бъдеще се смесиха, и той отново се върна в нощта, когато мъжете на баща му го бяха натиснали в пръстта по заповед на Блъдлетър. Татуировките далеч не бяха най-страшното, случило се тогава.

А ето че сега историята бе на път да се повтори. Само че не с клещи.

Вишъс изкрещя през топката на наустника… и продължи да крещи. Крещеше заради всичко, което бе изгубил… задето беше полумъж… заради Джейн… заради това кои бяха родителите му и какво искаше за сестра си… крещеше заради онова, което бе принудил най-добрия си приятел да направи… Крещеше ли, крещеше, докато вече нямаше дъх, съзнание, нищо.

Нито минало, нито бъдеще.

Нито дори самия себе си.

И колкото и невъобразимо странно да бе, насред целия този хаос, той стана свободен.

* * *

Бъч разбра точно в кой момент приятелят му изгуби съзнание. Не беше само защото краката му спряха да се люлеят — цялото му тяло изведнъж се отпусна, до последния мускул. Нямаше вече напрежение в огромните ръце и яките бедра. Широките гърди престанаха да се издуват, сякаш ще се пръснат. Железните нишки на мускулите по плещите и гърба му се изгладиха.

Бъч начаса махна от бедрото му лъжицата, която бе донесъл от кухнята, и престана да разлива леко затоплената вода от чашата, която бе взел от бара.

Сълзите в очите му не помагаха при разхлабването и махането на качулката. Нито пък от тях му беше по-лесно да се оправи с обездвижващия механизъм. Както и с наустника.

Разхлабването на корсета също не беше лесно, ала при цялото му отчаяние да свали веригите на Ви определено му беше от полза, че имаше неограничен достъп до него отвсякъде. Много скоро корсетът беше отвързан, макар и Ви да бе окървавен.

Бъч отиде до стената и като задейства механизма, бавно свали масивното, безчувствено тяло. Нямаше никакви признаци, че Ви усеща промяната в положението си. Коленете му се подвиха при допира с мраморния под, който сякаш се надигна, за да посрещне останалата част от него.

Когато Бъч отключи белезниците, потече още кръв.

Господи, приятелят му беше в ужасно състояние. Кожените каиши на наустника бяха оставили алени ивици върху бузите му; раните, нанесени от корсета, бяха още по-грозни, а китките му бяха направо разкъсани.

И това беше в допълнение към състоянието на лицето му, благодарение на каквото и да бе онова, в което се бе блъснал по-рано.

В продължение на миг, единственото, което Бъч можеше да направи, бе да отметне гарвановочерната коса на Ви с ръце, които трепереха, сякаш страдаше от някакво заболяване. След това плъзна поглед по тялото на приятеля си… към татуировките под кръста, отпуснатия пенис… и белезите.

Блъдлетър беше невъобразим изверг, задето бе измъчвал сина си по този начин. А Скрайб Върджин беше напълно безполезна, след като бе допуснала то да се случи.

А това, че бе използвал ужасяващото минало на Ви, за да накара нещо в него да се отвори, едва не бе убило Бъч. Само че не бе искал да му причини физическа болка — не беше някой лигльо, но просто не бе в състояние да го направи. Пък и умът е най-силното оръжие, с което всеки разполага срещу себе си.

Въпреки това по бузите му се бяха стичали сълзи, докато прокарваше лъжицата по бедрото на приятеля си, защото знаеше точно какво ще си помисли той. Така, както бе сигурен, че топлата вода окончателно ще затвърди откъсването от настоящето.

Писъците бяха заглушени от наустника и качулката… и все пак този безгласен звук бе пронизал ушите му така, както нищо друго не би могло. Щеше да мине много време, преди Бъч да надмогне случилото се днес. Всеки път щом затвореше очи, виждаше единствено тялото на най-добрия си приятел, разтърсвано от необуздани конвулсии.

Потърквайки лице, той се изправи, отиде в банята и взе наръч черни кърпи. Някои от тях остави сухи, други навлажни с топла вода в мивката. След това се върна при Ви и се зае да избърше кръвта и потта на ужас от тялото му, обръщайки го настрани, така че да не пропусне нито сантиметър.

Отне му поне половин час. Както и още няколко отивания до мивката.

Самият сеанс бе отнел незначителна част от това време.

Когато приключи, вдигна тежкото тяло на Ви на ръце, отнесе го до леглото и го сложи да легне, с глава върху възглавниците от черен сатен. Отмиването на кръвта бе накарало тялото да настръхне, така че Бъч го зави старателно с чаршафите.

Изцеляването вече бе започнало; плътта, която бе ожулена или порязана, заздравяваше, белезите избледняваха. Което беше добре.

Бъч отстъпи назад, макар да му се искаше да легне до приятеля си и да го вземе в ръцете си. Ала не бе сторил всичко това заради себе си… пък и ако не се махнеше оттук и не се напиеше възможно най-скоро, щеше да си изгуби шибания разсъдък.

Когато се увери, че Ви е настанен удобно, взе якето, което бе бутнал на пода…

Чакай малко, ами кървавите кърпи и бъркотията под механизма за повдигане?

Той бързо забърса пода, а после вдигна влажните кърпи от пода и ги отнесе в коша за пране в банята… което го накара да се зачуди кой чисти това място. Може би Фриц… или пък Ви се правеше на домакиня?

Когато се върна в стаята, отново провери дали всички следи, с изключение на лъжицата и чашата, са премахнати… а после отиде да види дали Ви е все така потънал в сън… или в полу-кома.

Бе отрязан като пън.

— Ще ти дам онова, от което наистина се нуждаеш — меко каза Бъч, чудейки се дали някога отново щеше да задиша нормално… струваше му се, че гърдите му са толкова стегнати, колкото и тези на Ви допреди малко. — Дръж се, мой човек.

Докато излизаше, извади телефона си, започна да набира… и го изпусна. Ха. Ръцете му май още трепереха. Да не повярваш.

Когато най-сетне избра номера, не му оставаше друго, освен да се моли разговорът да…

— Направих го — каза дрезгаво — трябва да дойдеш. Не, вярвай ми… ще има нужда от теб. Направих го и за двама ви. Не… да. Не, аз си тръгвам. Добре. Да.

След като прекъсна разговора, заключи входната врата и повика асансьора. Докато чакаше, се опита да си облече якето, но ръцете не го слушаха, така че в крайна сметка се отказа и го метна през рамо. Когато вратата на асансьора се отвори със звън, той пристъпи вътре, натисна копчето за подземния паркинг… и пое надолу, надолу, надолу, пропадайки с овладяна плавност, благодарение на малката метална кабина на асансьора.

Предпочете да изпрати съобщение на своята шелан, вместо да й се обади, по две причини. Нямаше доверие на гласа си и не беше готов да отговори на въпросите, които тя несъмнено и напълно основателно щеше да му зададе. «Всичко е наред. Отивам вкъщи да почина. Обичам те ххх Б» Отговорът на Мариса дойде светкавично — очевидно бе стояла с телефон в ръка, очаквайки новини от него: «И аз те обичам. В Убежището съм, но мога да се прибера вкъщи?».

Асансьорът се отвори и сладникавата миризма на бензин му показа, че е достигнал целта си. Докато отиваше към кадилака, написа ново съобщение: «Не, честно, добре съм. Остани на работа — ще си бъда вкъщи, когато свършиш.»

Тъкмо вадеше ключовете си, когато телефонът отново избръмча: «Добре, но кажи, ако имаш нужда от мен, ти си най-важното нещо.»

Господи, това се казваше достойна жена. «И ти за мен», изпрати в отговор.

След това изключи алармата на колата, отключи вратата откъм шофьора, седна зад волана, затвори вратата и отново я заключи.

Би трябвало да я подкара, ала вместо това облегна чело на кормилото и си пое дълбоко дъх.

Добрата памет определено беше прехвалена способност. И колкото и да не завиждаше на Манело за цялото това изтриване на спомени, би дал почти всичко, за да се отърве от образите в главата си.

Не и Ви, обаче. Не и тази… връзка.

Никога не би се отказал от него. Никога.