Неукротима любов

36.

Когато връхлетя в дупката, Вишъс трябваше да избърше окървавеното си лице, за да вижда къде върви, докато отиваше към коридора със спалните. Навярно беше добре, че огледалото се бе строшило в средата — така имаше по-малко парчета, забили се в него… но всъщност изобщо не го беше грижа.

Когато стигна до стаята на Мариса и Бъч, почука на вратата. Силно.

— Дай ми минутка.

В действителност на Бъч не му отне толкова, за да отвори, докато си навличаше халата.

— Какво… — така и не можа да стигне по-далеч. — Исусе Христе… Ви.

Зад рамото му се виждаше Мариса, седнала в леглото им със зачервени бузи и разрошена руса коса, придърпала завивките над гърдите си. Сънливото задоволство върху лицето й бързо бе изместено от потрес.

— Май трябваше просто да звънна — докато говореше, Ви усети металически вкус в устата си, ала остана впечатлен от спокойния си тон. — Но не знам къде ми е телефонът.

Впил поглед в най-добрия си приятел, той изведнъж се почувства като диабетик, отчаяно нуждаещ се от инсулин. А може би наркоман, копнеещ за хероин, бе по-точно сравнение. Каквато и да бе най-подходящата метафора, повече не можеше да продължава така, защото иначе щеше да си изгуби ума и да извърши нещо престъпно глупаво.

Като да извади камите си и да накълца хирурга на кайма.

— Хванах ги заедно — чу се да казва. — Но не се тревожи. Човекът все още диша.

А после, въпросът, който бе дошъл да зададе, остана да виси във въздуха — така очевидно изписан върху лицето му, както и кръвта, стичаща се по него.

Бъч погледна към своята шелан. Тя кимна, а в очите й се четеше такава печал, доброта и разбиране, че колкото и да беше вцепенен емоционално, Ви се трогна за миг.

— Върви — каза тя. — Погрижи се за него. Обичам те.

Бъч й кимна и навярно оформи едно беззвучно «И аз те обичам». След това погледна към Ви и промърмори прегракнало:

— Изчакай ме на двора. Ще докарам кадилака… И си вземи кърпа от банята. Приличаш на шибания Фреди Крюгер*.

[* Герой от хорър поредицата «Кошмар на «Елм Стрийт». — Бел.прев.]

Ченгето отиде до дрешника и хвърли халата си, за да се облече, а Ви погледна към неговата шелан.

— Всичко е наред, Вишъс — каза тя. — Всичко ще бъде наред.

— Не го искам — ала се нуждаеше от него, преди да бе станал опасен за себе си и за околните.

— Знам. Освен това обичам и теб.

— Ти си несметна благословия — каза Ви на Древния език. А после й се поклони и си тръгна.

Когато след известно време светът отново дойде на фокус, Ви откри, че седи в кадилака, на мястото до шофьора. Бъч беше зад волана и като се имаше предвид как натиска педала за газта, несъмнено бяха оставили доста километри зад себе си. Светлините на Колдуел не грееха пред тях, а бяха около тях, надничащи през прозорците на колата.

Тишината в колата бе напрегната като ръка, стиснала кинжал, и плътна като гъста мъгла. И макар че вече наближаваха целта си, на Ви все още му беше трудно да проумее това тяхно пътуване. Ала връщане назад нямаше. За никого от тях.

Влязоха в подземния гараж на «Комодор».

Двигателят изгасна.

Две врати се отвориха… две врати се затвориха.

А после нагоре с асансьора. Което бе досущ като идването насам — Ви не запомни абсолютно нищо.

В следващия миг Бъч вече използваше медния ключ, за да отвори вратата на апартамента.

Ви влезе пръв, запалвайки черните свещи по стените с помощта на волята си. В мига, в който светлина обля черните подове и стени, той се превърна от зомби в проводник под напрежение. Сетивата му се изостриха до краен предел, така че дори звукът от собствените му стъпки му се струваше като тътен на бомба, а вратата, затворила и двамата в апартамента, тресна така, сякаш сградата рухваше.

Всяко поемане на дъх беше като порив на вятъра. Всеки удар на сърцето му — кроше на боксьор. Всяко преглъщане заплашваше да го удави.

Дали неговите покорни се бяха чувствали по същия начин, сякаш изведнъж бяха станали прекалено живи?

Спря до масата. Нямаше яке, което да съблече. Нищо, освен вече окървавената болнична нощница.

Зад него Бъч се извисяваше като планина.

— Може ли да използвам телефона ти? — дрезгаво попита Ви.

— Дръж.

Обърна се и улови подхвърления апарат с ръката в ръкавицата. Избра «д-р Джейн» от адресната книга и натисна бутона за съобщения.

А после пръстите му замръзнаха. Умът му беше задръстен от емоции. Крясъците, които отчаяно се нуждаеше да отприщи, му пречеха и превръщаха обичайната му сдържаност в стоманено здрави решетки, които го заключваха в самия него. Но нали точно това беше целта им.

Изруга тихо и затвори празното съобщение.

Когато понечи да върне телефона на Бъч, той вече беше до леглото и събличаше едно от многобройните си шикозни кожени якета. В свободното си време ченгето не носеше разни рокерски измишльотини… о, не — неговото яке пасваше съвършено на масивния му гръден кош, материалът — мек като памук. Което Ви знаеше, тъй като беше подавал дрехата на приятеля си безброй пъти.

Бъч не се биеше в това яке. И сега с основание го сваляше. Нямаше никаква причина да опръска нещо подобно с кръв.

Докато Ви оставяше телефона на леглото и се дръпваше назад, Бъч най-грижливо сгъна коженото яке и го положи върху черната завивка така внимателно, сякаш беше малко дете. След това силните му пръсти повдигнаха черния спортно-елегантен панталон и опънаха черната копринена риза.

Тишина.

От неловкия вид.

Вишъс погледна към стъклените стени на апартамента и се взря в отражението на най-добрия си приятел.

След миг ченгето обърна глава. Очите им се срещаха в подобното на огледало стъкло.

— С това ли ще останеш? — мрачно попита Бъч.

Вишъс посегна към връзката на тила си, която придържаше двете половина на болничната нощница, и я развърза. След това стори същото с връзката на кръста си. Пред очите на Бъч, който гледаше от другия край на стаята, дрехата се свлече на пода.

— Мамка му, трябва ми питие — заяви ченгето.

Отиде до бара, напълни една чашка за шотове с «Лагавулин» и я пресуши. После още една. След това я бутна настрани, сграбчи бутилката и я надигна.

Вишъс остана на мястото си. Устата му беше отворена, дъхът му — учестен, докато се взираше в отражението на най-добрия си приятел.

Бъч върна бутилката на плота, но продължи да я стиска. Главата му се отпусна, сякаш бе затворил очи.

— Не е нужно да го правиш — дрезгаво каза Ви.

— Напротив.

Тъмнокосата глава на Бъч се вдигна и той се обърна.

Когато най-сетне пристъпи напред, остави водката на бара и спря зад Вишъс. Беше близо… достатъчно близо, че Ви да почувства топлината на тялото му.

А може би усещаше кипенето на собствената си кръв?

— Какви са правилата? — попита ченгето.

— Няма такива — Вишъс изпъна рамене и се стегна. — Прави каквото искаш… но трябва да ме прекършиш. Трябва да ме разкъсаш на парчета.

В имението Мани си облече чисти хирургически дрехи. Ако продължаваше в същия дух, щеше да му се наложи да купи акции в шибаната компания, която ги шиеше. Или пък да инвестира в перални машини.

Излезе в коридора, облегна се на стената и се загледа в маратонките си. Подметките им нямаше защо да се притесняват — двамата с Пейн нямаше да стигнат далеч. Не и заедно.

Дъщеря на божество.

Което… нямаше никакво значение за него. Него ако питаха, можеше да е дъщеря и на щраус.

Той разтърка лице, неспособен да определи дали е впечатлен или ужасен от факта, че така леко приема тази новина. Вероятно би било по-нормално да е шокиран, изумен, неспособен да повярва. Ала мозъкът му го беше преглътнал без проблем, което означаваше, че или става по-гъвкав по отношение на заобикалящата го реалност, или сивото му вещество бе изпаднало в състояние на безпомощност.

Вероятно бе първото. Защото, честно казано, се чувстваше напълно с всичкия си. Всъщност, от доста време насам не се бе чувствал толкова добре. Въпреки че бе оперирал в продължение на десет часа без прекъсване и през нощта (или деня, или която част от денонощието беше) бе дремнал, свит на един стол, както умът, така и тялото му бяха силни, здрави и будни. Протегна се, но не беше схванат… нищо не изпука, нито изскърца. Сякаш беше прекарал цял месец на почивка, където го бяха масажирали и бе практикувал йога на брега на океана.

Не че някога действително бе опитвал позата «Куче, гледащо надолу*».

[* Асана в йога. — Бел.ред.]

При тази мисъл в главата му изникна прекрасен и невероятно мръснишки образ на Пейн. Пенисът му начаса вдигна ръка, за да вземе участие, и Мани си помисли, че определено би било добра идея да не развежда Пейн на обиколка из, да кажем, спалнята си. Всъщност, като се имаха предвид някои наскорошни събития, в които той беше на колене… май щеше да е по-добре да стоят настрани и от банята. Може би трябваше изцяло да избягва стаи с плочки? Значи и кухнята отпадаше. Както и преддверието…

Пейн почти изскочи от офиса, понесла куфарчето и останалите му вещи.

— Свободни сме!

С грацията на атлет, тя се втурна към него; косата й се развяваше, крачките й — също толкова плавни, колкото и черните кичури зад гърба й.

— Свободни сме! Свободни сме!

Хвърли се в ръцете му, а той я улови и я завъртя.

— Пускат ни да си вървим?

— Да! Имаме разрешение да изкараме автомобила ти оттук — докато му подаваше нещата, тя се усмихна толкова широко, че кучешките й зъби се показаха. — Реших, че може да ти потрябват. А и телефонът вече работи.

— Откъде разбра, че са мои?

— Носят миризмата ти. А Рот ми каза за картата, която близнакът ми е извадил.

Кой го беше грижа за телефони и SIM карти. Това, че тя го разпознаваше по миризмата, го възбуди, напомняйки му точно колко близо бяха стигнали…

Добре, време бе да спре кинолентата. Пейн сложи ръка на лицето му.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Харесва ми как ме гледаш, Мануел.

— О, така ли?

— Напомня ми как устата ти беше върху мен.

Мани простена и за да не допусне нещата да излязат от контрол, обви ръка около кръста й.

— Да вървим. Да тръгваме, преди да сме изгубили тази възможност.

Смехът й бе толкова безгрижен, че незнайно защо сякаш разтвори гърдите му, разкривайки туптящото му сърце. И това беше преди да се наведе и да го целуне по бузата.

— Възбуден си.

Мани я погледна.

— А ти си играеш с огъня.

— Обичам да ми е горещо.

Мани се изсмя.

— Не се притеснявай, ти можеш да накараш кръвта на всекиго да закипи.

Когато стигнаха до изхода, той сложи ръка върху бравата.

— И наистина ще се отвори?

— Опитай и ще видиш.

Мани я натисна и… я виж ти, механизмът изщрака и тежката врата се помести. Никъде не се виждаха вампири с пистолети и ножове и Мани поклати глава.

— Как, по дяволите, успя да го направиш?

— Кралят не остана доволен. Но аз не съм затворница тук. Пълнолетна съм и няма причина да не мога да излизам от имението.

— А в края на вечерта… какво?

Радостта й помръкна и на Мани изведнъж му просветна. Ето как беше успяла. Строго погледнато, тя го изпращаше до тях… Това беше сбогуването им.

Той приглади косата й назад.

— Всичко е наред. Наистина… всичко е наред, бамбина.

Тя като че ли преглътна мъчително.

— Няма да мисля за бъдещето и ти също не бива да го правиш. Остават ни още дълги часове.

Часове. Не дни, седмици, месеци… години. А часове. Господи, изобщо не се чувстваше свободен.

— Да вървим — улови я за ръка и прекрачи прага. — Да направим така, че те да си струват.

Колата му беше паркирана в сенките от дясната страна и когато се приближи, Мани установи, че е отключена. Не че имаше защо да се учудва — кой би могъл да се добере до нея тук?

— Нека ти помогна.

С тези думи той отвори вратата откъм мястото до шофьора, улови ръката на Пейн като кавалер и я настани да седне, а след това й сложи колана, щраквайки го в механизма.

По начина, по който очите й обхождаха вътрешността на колата, а ръцете й докосваха седалката, Мани предположи, че това може да е първото й возене с кола. Което беше страшно готино.

— Някога качвала ли си се в кола?

— Честно казано, не съм.

— Е, тогава ще карам бавно.

Понечи да се изправи, ала тя го хвана за ръката.

— Може ли да върви бързо?

Мани се засмя.

— Това е порше. Бързината му е присъща.

— Тогава нека се понесем на крилете на вятъра! Ще бъде досущ като дните, когато препусках в галоп!

Мани запечата в ума си необузданото щастие, изписало се върху лицето й в този миг. Тя сияеше… и не по онзи неземен начин, а по простичкия начин, по който и хората сияеха от жизнерадост.

Наведе се и я целуна.

— Толкова си красива.

Тя улови лицето му в ръцете си.

— Благодаря ти за това.

О, то изобщо не се дължеше на него. Онова, което я караше да грее, беше свободата, здравето, оптимизма… а тя не заслужаваше нищо по-малко.

— Искам да те запозная с някого — рече той изведнъж.

Пейн му се усмихна.

— Тогава да вървим, Мануел. Да поемем в нощта.

След като я погледа в продължение на още един миг… Мани направи точно това.