Неукротима любов

51.

Ставаше ли дума за мъжки убежища, Ви открай време смяташе, че билярдната зала в имението на Братството притежава абсолютно всичко необходимо. Гигантски телевизор със съраунд саунд. Дивани толкова меки, че спокойно можеха да минат за легла. Камина, която топлеше и създаваше романтична атмосфера с червената жарава. Бар, зареден с всевъзможни питиета, газирани напитки, чай, кафе, бира, всичко, за което можеше да се сети човек.

Както и билярдна маса, разбира се.

Единственото «лошо» нещо всъщност изобщо не беше лошо — машината за пуканки беше скорошна придобивка… и то адски странна. Рейдж обичаше да си играе с проклетото нещо, но всеки път, когато го стореше, Фриц го хващаха нервите и искаше да се включи. Така или иначе, машината беше готина.

Докато чакаше да дойде неговият ред, Вишъс взе парче син тебешир и натърка върха на щеката си. От другата страна на зеленото сукно Бъч се наведе и се прицели, докато от уредбата ехтеше «Астън Мартин Мюзик» на Рик Рос.

— Седма в ъгъла — каза ченгето.

— Ще успееш, нали? — Ви върна парчето тебешир на мястото му и поклати глава, когато от масата се разнесе звук от удар, търкаляне и трополене. — Копеле.

Бъч го погледна тържествуващо.

— Просто си ме бива. Съжалявам, загубеняко.

Той отпи от чашата си с «Лагавулин» и мина от другата страна на масата. Докато преценяваше разположението на топките, самодоволната усмивка не слизаше от лицето му, разкривайки нащърбения му зъб.

Ви го беше държал под око. След като бяха прекарали часове наред заедно, те се бяха разделили някак неловко и си бяха взели душ поотделно. За щастие, топлата вода сякаш бе оправила всичко и когато отново се срещнаха в кухнята на Дупката, нещата между тях бяха както обикновено.

И си бяха останали така.

Не че Ви не го човъркаше изкушението да попита ченгето дали всичко е наред. На всеки пет минути. Имаше чувството, че са се били заедно и сега са им останали строшени кости и избледняващи синини. Но Ви се носеше по течението… което в случая означаваше, че най-добрият му приятел го смазва на билярд.

— Това беше — обяви ченгето, когато осмата топка се завъртя и влезе в джоба.

— Победи ме.

— Аха — Бъч се ухили и надигна чаша. — Искаш ли реванш?

— Можеш да си заложиш топките.

Миризмата на разтопено масло и подобните на изстрели звуци от развилнели се царевични зърна оповестиха появата на Рейдж… или пък беше Фриц? Не, Холивуд стоеше до машината заедно със своята Мери.

Ви се облегна назад, за да може да погледне през свода на вратата, през фоайето и в трапезарията, където икономът и служителите му подготвяха Последното хранене.

— Човече, Рейдж си играе с огъня — подхвърли Бъч, докато нареждаше топките.

— Давам на Фриц трийсет секунди преди да… А, ето го.

— Ще се престоря, че не съм тук — Ви отпи от чашата си с «Грей Гус».

— Аз също.

Докато те се занимаваха с билярдните топки, Фриц прекоси гневно фоайето, като ракета, насочила се право към целта си.

— Внимавай, Холивуд — подшушна Ви, когато Рейдж се приближи, понесъл кошничка с топли, пресни пуканки.

— Отразява му се добре. Нуждае се от упражнения… Фриц! Как си, мой човек?

Докато Ви и Бъч правеха физиономии, се появи Рив, уловил Елена под облечената си в норка ръка. Както обикновено, копелето беше увито в дебели дрехи и пак както обикновено, се подпираше на бастуна си. За сметка на това усмивката на щастливо обвързан вампир бе лепната на лицето му, а неговата шелан направо сияеше.

— Момчета — поздрави той.

Ви изръмжа някакъв отговор в същия миг, в който Зи и Бела слязоха заедно с Нала. Фюри и Кормия също се появиха, защото днес бяха в имението. Рот и Бет вероятно все още бяха в кабинета, където преглеждаха разни документи… или пък бяха извели Джордж от стаята, за да прекарат малко «време насаме».

След като Джон и Хекс също се присъединиха към тях, както и Блей и Сакстън, единствените, които липсваха, бяха Куин и Тормент, които вероятно бяха в тренировъчния център, и Мариса, която беше в «Убежището». Тези тримата, както и неговата Джейн, която беше в клиниката и попълваше запасите си от материали, изразходени в нощта на боя с лесърите.

И разбира се, близначката му, която в този миг без съмнение беше със своя хирург и… хм, да…

Помещението изведнъж се изпълни с гласове и тела, докато всички си наливаха питиета, предаваха си бебето или си вземаха цели шепи пуканки. Междувременно Рейдж и Фриц зареждаха машината с нова доза царевични зърна. Някой пък сменяше каналите на телевизора… най-вероятно Рив, който никога не бе доволен от онова, което даваха. Друг пък разбутваше огъня в камината.

— Хей! Всичко наред ли е? — тихо попита Бъч.

Ви прикри сепването си като извади една цигара от джоба на кожените си панталони. Въпросът на ченгето беше толкова тих, че беше невъзможно някой друг да го е чул. Което беше добре. Вярно, той щеше да сложи край на прекалената си резервираност, но не искаше никой да знае точно колко далеч бяха стигнали двамата с Бъч. Това беше лично. Запали цигарата и вдиша дълбоко.

— Аха. С мен всичко е наред — след това погледна в лешниковите очи на най-добрия си приятел. — Ами… с теб?

— И с мен.

— Добре.

— Добре.

Я виж само колко добре се справяше с установяването на близост или както там му казваха. Още малко и щеше да си заслужи златна звезда в медицинския картон.

Едно бързо потупване по рамото и ето че Бъч отново се беше върнал в играта и се готвеше за първия удар, докато Ви се наслаждаваше на гордостта от това колко успешно се справяше с плана си да бъде отворен с близките си. Тъкмо отпиваше поредната глътка от ниската, тумбеста чаша с водка, когато очите му се насочиха към арката на вратата.

Джейн надникна колебливо вътре, а бялата й престилка се разтвори, когато се наведе настрани, сякаш го търсеше.

Първият му порив бе да скрие широката си усмивка зад чашата с водка. Ала не го стори. Нов световен ред.

«Хайде, усмихни се, копеле», помисли си той.

Джейн му помаха лекичко, с онази сдържаност, която двамата проявяваха, когато бяха заедно на обществено място, а после се обърна, за да отиде до бара и да си приготви нещо за пиене.

— Задръж за малко, ченге — промърмори Ви, докато оставяше чашата и подпираше щеката си на билярдната маса.

С усещането, че е на петнайсет, той напъха цигарата между зъбите си, загащи впитата си тениска, приглади косата си и… ето че беше толкова готов, колкото беше възможно. Приближи се изотзад до Джейн, която бе подхванала разговор с Мери. Тя се обърна да го поздрави и изглеждаше леко изненадана, че е дошъл при нея.

— Здравей, Ви… Как…

Вишъс дойде още по-близо, така че телата им се допряха, и обви ръце около кръста й. След това, прегърнал я по този собственически начин, бавно я наведе назад, докато тя бе принудена да го улови за раменете, а косата падна от лицето й.

Джейн ахна, а Ви изрече точно онова, което мислеше:

— Липсваше ми.

С тези думи сложи устни върху нейните и я зацелува като за световно; едната му ръка се плъзна по ханша й, докато той я целуваше ли, целуваше…

Смътно усети, че цялата стая притихна и че всички се взират в него и неговата шелан. Ала нямаше значение. Това бе, което той искаше и щеше да го направи пред всички… както и пред кучето на краля, както се оказа.

Защото в този миг Рот и Бет се появиха откъм фоайето.

Докато Вишъс изправяше бавно своята шелан, започнаха подсвиркванията и одобрителните възгласи, а някой хвърли шепа пуканки във въздуха, сякаш бяха конфети.

— Да си дойдем на думата! — каза Холивуд и хвърли още една шепа пуканки.

Вишъс се прокашля.

— Искам да направя съобщение.

Така. Добре де, върху тях може и да бяха приковани цял куп очи, обаче той нямаше да се поддаде на порива да се откаже и да си замълчи.

Притискайки зачервената и смутена Джейн до себе си, Ви заяви на всеослушание:

— Ще се обвържем. Както си му е редът. Очаквам всички да присъствате и… Ами, това е.

Мъртвешка тишина.

А после Рот пусна повода на Джордж и заръкопляска. Силно и бавно.

— Крайно. Време. Беше.

Миг по-късно братята и техните шелани, както и всички гости, последваха примера му, а после воините подхванаха напев, от който покривът едва не подскочи — така силно ехтяха гласовете им във въздуха.

Ви погледна към Джейн и видя, че тя сияеше. Буквално сияеше.

— Може би първо трябваше да те попитам? — промълви той.

— Не — тя го целуна. — Така беше съвършено.

Вишъс се разсмя. Човече, ако това беше да допускаш другите близо до себе си, щеше да захвърли сдържаността си без да му мисли — братята му го подкрепяха, Джейн беше щастлива и… е, добре, можеше да мине и без пуканките в косата си, ама все тая.

Няколко минути по-късно Фриц донесе чаши за шампанско и много скоро в стаята се разнесоха подобни на изстрели звуци, когато навсякъде се разхвърчаха тапи от шампанско, а събралите се вампири заговориха още по-високо.

Докато някой тикваше чаша с шампанско в ръката му, той прошепна в ухото на Джейн:

— Шампанското ме възбужда.

— Нима?…

Той плъзна ръка по ханша й… и по-надолу… и я притисна към ерекцията, която бе получил изведнъж.

— Някога запознавала ли си се с банята в коридора?

— Мисля, че бяхме официално представ… Вишъс!

Той престана да я хапе лекичко по шията, ала бедрата му продължиха да се търкат в нейните. Което беше малко непристойно, но не и нещо, което останалите двойки не бяха правили в един или друг момент.

— Да? — провлачи Ви, а когато Джейн не можа да му отговори, като че беше останала без думи, той засмука долната й устна и изръмжа: — Ако не си забравила, обсъждахме банята. Мислех си, че може би няма да е лошо отново да ви представя един на друг. Не съм сигурен дали го знаеш, ала плотът на мивката направо те вика.

— А умивалниците са сред местата, където се справяш най-добре.

Ви прокара един от кучешките си зъби по шията й.

— Така си е.

Ерекцията му запулсира и той улови ръката на своята шелан…

В този миг големият часовник в ъгъла се събуди и отброи четири ниски удара. Което накара Вишъс да се поотдръпне и да погледне ръчния си часовник, макар да не беше необходимо… защото този в ъгъла от двеста години отмерваше времето съвършено точно.

Четири часът? Къде, по дяволите, беше Пейн?

Обзе го неудържимо желание да отиде в «Комодор» и да я върне у дома, но си напомни, че макар зората да наближаваше, тя разполагаше още с около час. А като се имаше предвид какво се канят да направят двамата с Джейн, не можеше да я вини, че иска да се възползва максимално от времето си със своя мъж… дори и ако категорично отказваше да мисли за това.

— Всичко наред ли е? — попита Джейн.

Връщайки се към онова, което беше прекъснал, Ви наведе глава към нея.

— Ще бъде, когато те покача на онзи плот.

Двамата с Джейн останаха в тоалетната в продължение на четирийсет и пет минути. Когато излязоха, другите все още бяха в билярдната. Музиката беше усилена до дупка и «Аз не съм човешко същество» на Лил Уейн отекваше до тавана на фоайето. Догени сновяха насам-натам, понесли малки префърцунени хапки върху сребърни подноси, а Рейдж ръсеше шеги, заобиколен от цял кръг смеещи се слушатели.

За миг всичко бе като в доброто старо време. А после Вишъс установи, че сестра му не се вижда никъде. И никой не дойде да му каже, че се е качила в стаята за гости, където беше настанена.

— Ей сега се връщам — рече той на Джейн и като я целуна лекичко, се измъкна от партито и отиде в празната трапезария. Докато заобикаляше подредената, ала така пуста маса, извади мобилния си и набра номера на телефона, който й беше дал.

Никакъв отговор.

Опита отново. Никакъв отговор. Трети път. Никакъв… шибан отговор.

Ви изруга и набра номера на Манело, потръпвайки при мисълта какво ли прекъсва… но те вероятно бяха дръпнали пердетата и бяха загубили представа за времето. А мобилните телефони много лесно се губеха между чаршафите, каза си той и потръпна.

Звън… звън… звън…

— Вдигни, мамка…

— Ало?

Манело не звучеше добре. Всъщност, звучеше направо лошо. Ужасно.

— Къде е сестра ми?

Защото хирургът определено нямаше да е в такова състояние, ако Пейн беше в леглото му.

Последвалата пауза също не вещаеше нищо добро.

— Не знам. Тръгна си преди няколко часа.

— Часа?

— Какво става?

— Исусе Христе… — Ви му затвори и отново набра нейния номер. И пак.

Завъртя глава и погледна към вратата на вестибюла.

Разнесе се тихо бръмчене и стоманените капаци на прозорците, които защитаваха къщата от слънцето, започнаха да се спускат.

«Хайде, Пейн… ела си у дома. Сега. Веднага.»

Лекото докосване на Джейн го върна на земята.

— Всичко наред ли е?

Първият му порив беше да скрие истината, като подхвърли някаква шега за Рейдж, който тъкмо в този момент имитираше някого, но Ви го потисна, заповядвайки си да бъде откровен със своята шелан.

— Пейн… възможно е да е изчезнала — когато Джейн ахна и протегна към него и другата си ръка, на Ви му си прииска да побегне, но краката му останаха здраво стъпили върху персийския килим. — Тръгнала си е от апартамента на Манело преди часове и сега се моля на майка си, която презирам, сестра ми да се появи през тази врата.

Джейн не каза нищо. Вместо това се пообърна, така че и тя да може да вижда входната врата, и зачака заедно с него.

Ви взе ръката й в своята и си даде сметка, че е истинско облекчение да не е сам, докато партито кипеше в съседната стая… а сестра му все така не се прибираше.

Видението, в което тя препускаше в галоп, възседнала черен кон, се появи пред очите му в тишината на трапезарията. Тъмната й коса се развяваше зад нея, досущ като гривата на жребеца, двамата — политнали бог знае накъде. Дали беше алегория, зачуди се той. Или копнежът на един брат, сестра му най-сетне да бъде свободна…

Двамата с Джейн все така стояха един до друг и се взираха във вратата, когато слънцето изгря, двайсет и две минути по-късно.

Докато крачеше напред-назад из апартамента си, Мани имаше чувството, че ще полудее. Напълно. Беше възнамерявал да си тръгне малко след като Пейн си бе отишла, ала тогава и последната капчица сила сякаш го бе напуснала и той бе прекарал цялата нощ, взирайки се… в нощта.

Толкова празен.

Чувстваше се твърде празен, за да е в състояние дори да помръдне.

Когато телефонът до него бе иззвънял, той бе погледнал номера и за миг се бе съживил. Неизвестен номер. Трябва да беше тя.

А като се имаше предвид, че досега безброй пъти бе прехвърлял през ума си онова, което й беше казал, му трябваше един миг, за да се съвземе след цялото това въртене на празни обороти. Речта, която й беше дръпнал, му се бе струвала толкова разумна и правилна… поне докато не се бе взрял в дулото на едно бъдеще, по-пусто и бездънно и от черна дупка.

Когато вдигна, изобщо не очакваше от другата страна да долети мъжки глас. Още по-малко пък — този на брат й. А най-малко пък бе очаквал той да се изненада, че Пейн не е в апартамента.

Докато крачеше в кръг, Мани не откъсваше очи от телефона, сякаш със силата на волята си можеше да го накара да извърши… и този път да е Пейн, която да му съобщи, че е добре. Или пък брат й. Който и да било.

По дяволите, можеше да му се обади дори и Ал Рокър*, стига да бе с новината, че тя е добре.

[* Американски телевизионен метеоролог. — Бел.прев.]

Само че зората дойде твърде скоро, а телефонът си остана безмълвен. Тогава, като истински загубеняк, Мани отвори списъка с последните си позвънявания и набра онзи «неизвестен номер». Когато не получи отговор, му се прииска да запрати телефона в стената… но какво щеше да прави тогава?

Безсилието беше съсипващо. Смазващо.

Искаше му се да излезе и… по дяволите, да открие Пейн, ако се беше изгубила. Или да я върне у дома, ако беше навън сама. Или…

Телефонът иззвъня. Неизвестен номер.

— Слава богу! — каза, докато вдигаше. — Пейн…

— Не.

Мани затвори очи — брат й звучеше ужасно.

— Къде е?

— Не знаем. И нищо не можем да направим оттук, хванати сме като в капан от слънцето — брат й издиша шумно, сякаш пушеше. — Какво се случи, преди тя да си тръгне, по дяволите? Мислех, че ще прекара цялата нощ с теб. Няма нищо, ако двамата… е, нали се сещаш… но защо си е тръгнала толкова рано?

— Казах й, че нещата между нас няма да се получат.

Дълго мълчание.

— Какво си мислеше, мамка му?

Очевидно бе, че ако навън не грееше слънце, копелето вече щеше да чука на вратата на Манело, за да му срита италианския задник.

— Мислех, че ще останеш доволен.

— О, да. Абсолютно. Разбий сърцето на сестра ми. Нищо не може да ме зарадва повече — ново рязко издишване, сякаш духаше дим. — Тя те обича, задник такъв.

Е, и това ако не го накара да се закове на място. Но той се съвзе.

— Слушай, двамата с нея…

Тук се предполагаше да обясни всичко онова с резултатите от медицинските изследвания и как си беше изкарал акъла, и не знаеше какви ще са последиците. Проблемът беше, че в часовете, откакто Пейн си бе тръгнала, Мани бе осъзнал, че колкото и да беше вярно всичко това, дълбоко в него се криеше друга, по-важна причина — той беше тъпо копеле. Към тази раздяла го бе подтикнало това, че почти бе на път да се подмокри от страх, защото се беше влюбил в жена… вампир… все тая. Да, имаше и цял куп неща, които не можеше да разбере или обясни, дрън, дрън, дрън. Ала в основата на всичко бе фактът, че изпитваше към Пейн толкова силни чувства, че сякаш вече не се познаваше и това го плашеше.

Беше се уплашил и се бе измъкнал при първата удала му се възможност.

Но с това беше свършено.

— Двамата се обичаме.

И дяволите да го вземат, би трябвало да му стиска да го изрече пред Пейн. Да я прегърне. Да я задържи.

— Е, както казах — какво си мислеше, тогава?

— Отличен въпрос.

— Исусе… Христе.

— Слушай, как да помогна… аз мога да излизам на слънцето и няма нищо, което не бих сторил, за да я върна. Нищичко — обсебеността му вля сили и той тръгна да си вземе ключовете. — Ако не е с вас, къде може да е отишла? Например на онова място… Светилището?

— Кормия и Фюри провериха. Нищо.

— Тогава… — ненавиждаше да мисли за тази възможност. — Ами враговете ви? Те къде стоят през деня… ще отида там.

Ругатня. Поредното шумно издишване. Пауза. След това тихо щракване и поемане на дъх, сякаш си бе запалил нова цигара.

— Нали знаеш, че не трябва да пушиш — чу се как казва Мани.

— Вампирите не се разболяват от рак.

— Сериозно?

— Аха. Слушай сега. Обществото на лесърите няма щабквартира или нещо такова. Обикновено те се смесват с нормалното население на малки групички, така че е почти невъзможно да ги открием, без да се вдигне голям шум. Единственото… Провери уличките край реката в центъра на града. Може да се е натъкнала на лесъри… търси следи от битка. Навсякъде ще има мазна, черна течност. Като масло за двигател. И ще усетиш сладникава миризма — като от прегазено животно и бебешка пудра. Не можеш да я сбъркаш. Да започнем оттам.

— Ще ми трябва начин да се свържа с теб. Дай ми номера си.

— Ще ти го пратя на съобщение. Имаш ли пистолет? Някакво оръжие?

— Да, имам — Мани вече вадеше законно притежавания четирийсеткалибров пистолет. Беше прекарал целия си живот на възрастен в града, а тук се случваха всякакви неща… така че още преди двайсетина години се бе научил да стреля.

— Кажи ми, че е нещо по-голямо от девет милиметра.

— Аха.

— Вземи и нож. Ще ти трябва острие от неръждаема стомана.

— Слушам — той се запъти към кухнята и извади най-големия и най-остър нож, който притежаваше. — Нещо друго?

— Огнехвъргачка. Нунджако. Метателни звезди. Картечница. Да продължавам ли?

— Ще я върна, вампире. Помни ми думата, ще я върна — взе си портфейла и вече отиваше към вратата, когато внезапен ужас го накара да се закове на място. — Те колко наброяват? Враговете ви.

— Нямат край.

— И… са мъже?

Пауза.

— Някога, преди да бъдат превърнати, са били човешки мъже.

От устните на Мани се откъсна нечленоразделен звук… звук, какъвто не се бе откъсвал от тях никога преди, сигурен бе в това.

— Не, тя може да се оправи в ръкопашен бой — каза брат й с мъртвешки тон. — Страшно е корава.

— Нямах това предвид — Мани потърка очи. — Тя е девствена.

— Все още? — попита брат й след един дълъг миг.

— Да. Не беше редно да… й го отнемам.

О, господи, самата мисъл, че може да я наранят…

Без да губи и миг повече, Мани излезе от апартамента и повика асансьора. Докато чакаше, си даде сметка, че от другата страна на линията се чува единствено мълчание.

— Ало? Там ли си?

— Да — гласът на близнака й сякаш бе на път да се прекърши. — Да, тук съм.

Линията си остана отворена, докато Мани се качваше в асансьора и натискаше копчето за паркинга. Цялото спускане надолу до мястото, където беше колата му, премина без двамата да си кажат каквото и да било.

— Те са импотентни — промърмори най-сетне близнакът й, тъкмо когато Мани се качваше в поршето. — Не могат да правят секс.

Е, не може да се каже, че от това на Мани му стана по-добре. А ако се съдеше по гласа на брат й, той споделяше чувствата му.

— Ще ти се обадя — каза Мани.

— Направи го, мой човек. Направи го на всяка цена.