Неукротима любов

46.

Когато пристигна пред мотел «Монроу», Хосе веднага видя, че единственото ново нещо наоколо беше жълтата лента, опъната в далечния край. Всичко друго беше западнало и прогнило, включително и колите, паркирани край канцеларията.

Той мина покрай редицата патрулни автомобили, отиде до най-последната стая и спря необозначената си кола диагонално на останалите. Докато дърпаше ръчната спирачка погледна към мястото до себе си.

— Готов ли си?

Век вече посягаше към дръжката на вратата.

— И още как.

Когато двамата излязоха, останалите полицаи ги наобиколиха и взеха да потупват Век по гърба. В управлението го имаха за герой заради начина, по който се беше оправил с онзи папарак… и поздравленията, с които го засипваха, изобщо не намаляваха заради факта, че той с нищо не показваше да си пада по подобни овации.

Сдържан и хладнокръвен, Век повдигна панталона си и извади цигара. Запали я, всмукна веднъж и заговори, докато изпускаше дима:

— Е, какво имаме тук?

Хосе остави колегата си да събере нужната информация, а самият той се пъхна под жълтата лента. Изкъртената врата на местопрестъплението беше затворена едва-едва и той я побутна с рамо.

— По дяволите — промърмори под носа си.

Въздухът беше пропит с мирис на прясна кръв… и формалдехид.

В този миг блесна светкавицата на фотоапарат и освети тялото на жертвата върху леглото… и бурканчетата върху нощното шкафче. Както и ножовете. Хосе затвори очи за миг.

— Инспекторе?

Той погледна през рамо към Век.

— Да?

— Имаме регистрацията на пикапа. Илинойска. Собственост на Дейвид Кроунър. Не е обявен за откраднат и познай какво — Кроунър е бял мъж, на трийсет и три години… неженен… на държавни пом… мамка му! — Век млъкна рязко, когато застана до леглото. — Исусе.

Светкавицата на фотоапарата отново проблесна, а после се разнесе електронно бръмчене, докато машината се съвземаше от усилието.

Хосе погледна към съдебния лекар.

— От колко време е мъртва?

— Не много. Все още е топла. Ще мога да ви кажа нещо по-точно, когато приключа.

— Благодаря — Хосе се приближи до паянтовото бюро и с помощта на една химикалка побутна тънък златен пръстен, чифт лъскави обици и розово-черна гривна.

Татуировката, изрязана от жертвата и прибрана в един от бурканите, също беше розово-черна. Навярно това бяха любимите й цветове.

Приживе.

Хосе продължи да обикаля стаята, като се оглеждаше за неща, които не бяха на мястото си, провери кошчето, надникна в банята.

Някой очевидно беше прекъснал забавлението на убиеца. Някой бе чул или видял нещо и бе изкъртил вратата, принуждавайки го да избяга през прозореца над тоалетната чиния. Позвъняването на 911 беше направено от мъж, отказал да даде името си. Той просто бе съобщил за труп в последната стая и толкова. Не беше убиецът. Копелета като него не спираха, освен ако не бяха принудени, и определено не оставяха доброволно след себе си трофеи като тези на нощното шкафче и бюрото.

— Къде си отишъл след това? — помърмори Хосе на себе си. — Къде си избягал…

Горите наоколо се претърсваха с кучета, но Хосе имаше предчувствието, че няма да намерят нищо. Само на около двеста метра от хотела течеше река, достатъчно плитка, за да бъде прегазена — по пътя насам, двамата с Век бяха минали по моста над нея.

— Променя начина си на действие — обади се Век, а когато Хосе се обърна, сложи ръце на хълбоците си и поклати глава. — За първи път го прави на толкова публично място. Това, което върши, оставя огромна бъркотия след себе си, а и е възможно да вдига шум. Все щяхме да открием и други сцени като тази.

— Съгласен съм.

— Дейвид Кроунър е отговорът.

Хосе сви рамене.

— Може би. А може и да е поредният труп, който ще открием.

— Никой не го е обявил за изчезнал.

— Е, нали каза, че е неженен. Може би живее сам. Кой ще разбере, че го няма?

Само че още докато търсеше слаби места в тази теория, Хосе бе стигнал до същото заключение. Рядкост бе да изчезне човек, без никой да забележи — роднини, приятели, колеги, съседи… Не беше невъзможно, но определено бе малко вероятно.

Въпросът бе къде щеше да отиде убиецът сега. Ако следваха конвенционалната логика, той вероятно навлизаше в ускорената фаза на своята патология. В миналото жертвите се бяха появявали в интервали от месеци, ала ето че сега бяха открили два трупа само за една седмица.

Което по всяка вероятност означаваше, че с предпазливостта, обгръщала действията му досега, беше свършено и каквато и система да си беше създал, тя щеше да се разпадне под напора на това френетично темпо. Добрата новина бе, че небрежността щеше да улесни залавянето му. Лошата бе, че нещата вероятно щяха да се влошат, преди да започнат да се оправят.

Век се приближи до партньора си.

— Отивам при пикапа му. Искаш ли да присъстваш?

— Да.

Когато се озоваха навън, Хосе си пое голяма глътка от нощния въздух, който не миришеше на кръв и химикали. Век си сложи хирургически ръкавици и се зае за работа. Естествено, колата беше заключена, но това не можеше да го спре. Той извади тънка линийка и отвори вратата откъм шофьора, сякаш безброй пъти беше прониквал в чужда собственост.

— Леле! — промърмори и се дръпна назад.

Не отне кой знае колко време, докато вонята достигна до Хосе и го накара да се закашля. Още формалдехид, примесен със сладникавото зловоние на смърт.

— Не идва отпред — Век насочи фенерчето си към седалките. — А отзад.

Върху квадратната двойна врата на каросерията имаше катинар, ала Век просто отиде до служебната им кола и се върна с електрическо трионче.

Разнесе се пронизително бръмчене… нещо изпращя… и Век влезе…

— Мамка му!

Хосе се доближи, за да види какво бе накарало партньора му да изругае, и поклати глава.

Фенерчето на Век осветяваше същинска колекция от малки бурканчета, пълни с бистра течност, в която различни неща плуваха или пък почиваха на дъното. Бурканите бяха закрепели стабилно върху специално изработени рафтове, монтирани върху лявата стена. Дясната беше запазена за инструменти — ножове и въжета, ролки тиксо, чукове, длета, бръснарски ножчета, скалпели, ретрактори.

Здравей, Дейвид Кроунър. Малко вероятно бе убиецът да инсталира всичко това в чужда кола. А Хосе беше готов да се обзаложи, че трофеите в малките бурканчета можеха да запълнят дупките по телата на жертвите.

Най-добрият им шанс беше онези, които претърсваха гората, да открият нещо. В противен случай щяха да изгубят още някоя жена. Хосе беше готов да заложи къщата си на това.

— Ще се свържа с ФБР — каза той. — Трябва да дойдат и да хвърлят един поглед.

Век огледа вътрешността на каросерията.

— Аз ще помогна на момчетата по събирането на улики. Искам възможно най-скоро да преместим пикапа при нас, за да може всичко да бъде описано както трябва.

Хосе кимна, извади мобилния си телефон и натисна един от бутоните за бързо избиране. Докато слушаше звъненето от другата страна, си помисли, че след като приключи с федералните, ще трябва да се обади на жена си. Нямаше никакви изгледи да се прибере у дома за закуска.

Ама никакви.