13.

Куин влезе в имението през главния вход, което беше грешка. Трябваше да мине през гаража, ала истината бе, че ковчезите, натрупани в ъгъла, му действаха на нервите. Винаги имаше чувството, че някой капак ще се отвори и отвътре ще изпълзи някое създание като от филм на ужасите и ще направи бог знае какво с него.

Обаче беше крайно време да престане да бъде такъв страхопъзльо.

Благодарение на бъзливщината си първото, което видя, когато влезе във фоайето, бяха Блейлок и Сакстън, слизащи по стълбите, и двамата — издокарани за Последното хранене. И двамата носеха панталони, а не дънки, пуловери, а не горнище на анцуг, както и обувки, а не тежки ботуши. И двамата бяха гладко избръснати, прилежно сресани и напарфюмирани, но въпреки това у тях нямаше нищо женствено.

Честно казано, това би направило нещата далеч по-лесни.

По дяволите, страшно му се искаше поне единият от кучите синове да почне да се облича като травестит, с боа от пера около врата и лакирани нокти. Обаче не. Те продължаваха да изглеждат като двама сексапилни мъже, които знаеха как да похарчат парите си в модните магазини… докато той се разкарваше с кожени панталони и впити тениски, и (както тази вечер) «прическа», която се дължеше на голяма порция груб секс, и «одеколон», ако можеше да се нарече така, изваден от същата серия продукти за уличници.

От друга страна, беше готов да се обзаложи, че не изглеждат като него само благодарение на дълъг, горещ душ и отбиване в дрешника — бас държеше, че бяха изкарали цялата нощ, вкопчени един в друг. Изглеждаха твърде задоволени, докато слизаха за храненето, за което очевидно бяха прегладнели.

Когато двамата стигнаха до мозайката, изобразяваща разцъфнало ябълково дърво, сините очи на Блей се спряха върху Куин и го огледаха от главата до петите. Лицето му не изразяваше нищо. Вече не.

От някогашната болка не бе останала и следа… и то не защото забавленията на Куин не бяха съвършено очевидни.

Сакстън каза нещо, Блей извърна поглед и… ето го. Леко изчервяване върху бледата кожа, когато сини очи срещнаха сиви очи.

«Не мога да го направя», помисли си Куин. «Не и тази вечер». Избягвайки трапезарията, той се насочи към вратата под стълбището. В мига, в който тя се затвори, бъбрещите гласове зад него заглъхнаха, и той бе обгърнат от безмълвна тъмнина. А, така беше много по-добре.

Надолу по стъпалата. После през още една врата с код и в подземния тунел, отвеждащ до тренировъчния център. Останал сам, той постепенно намали скоростта, докато накрая краката му отказаха да го слушат и трябваше да се подпре на гладката стена. Отметна глава назад, затвори очи… и му се прииска да си пръсне черепа.

Беше оправил онзи червенокос хетеро в «Желязната маска». Оправил го бе и още как — случило се бе точно както очакваше. Двамата бяха продължили да си дрънкат на бара и да оглеждат мадамите. Не след дълго един особено пищен бюст се бе завъртял около тях на високите си ботуши. Бяха си поприказвали с нея. Бяха пили с нея… и с приятелката й. А час по-късно четиримата вече се бяха натъпкали в една от тоалетните.

Което беше втората част от плана му. Ръцете си бяха ръце и в толкова тясно пространство, с толкова много натискане, никога не можеше да си сигурен кой те докосва. Гали. Опипва.

През цялото време, докато бяха с мадамите, Куин бе измислял различни стратегии, за да се отърве от тях… и му бе отнело много повече време, отколкото му се искаше. След секса момичетата не си бяха тръгнали веднага — бяха останали да си поговорят, да си разменят телефонните номера, да ги попитат дали не искат да хапнат нещо.

Да бе, как ли пък не. Не му трябваха никакви номера, защото никога нямаше да им се обади. Не обичаше да си губи времето с безцелно висене дори с хора, които харесваше, а онова, което искаше да сложи в устата си, изобщо не беше мазната храна на някоя закусвалня.

Най-сетне беше принуден да ги накара да си отидат с помощта на ума си… при което бе изпитал рядък момент на съжаление към мъжете от човешката раса, които не притежаваха това полезно умение.

След това той и плячката му бяха останали насаме. Червенокосият все още се възстановяваше, облегнат на умивалника, и Куин се престори, че прави същото до вратата. Най-сетне погледите им се бяха срещнали… този на човека — нехаен, този на Куин — много сериозен.

— Какво? — попитал бе човекът.

А после бе разбрал… издадоха го очите му. Куин се бе пресегнал зад себе си и бе заключил вратата, за да не ги безпокоят.

— Все още съм гладен.

Изведнъж червенокосият бе погледнал към вратата така, сякаш искаше да си тръгне… ала пенисът му говореше друго. Зад копчетата на дънките… той се беше втвърдил.

— Никой няма да разбере — мрачно бе казал Куин.

По дяволите, можеше да се погрижи и червенокосият да не си спомня нищо… макар че стига онзи да не надушеше вампирската му същност, нямаше причина да му прави промивка на мозъка.

— Нали каза, че не си гей… — в гласа на мъжа се бе прокраднала жалостива нотка, сякаш не се чувстваше съвсем комфортно с онова, което тялото му желаеше.

В следващия миг Куин вече беше до него и гърдите им се притискаха. А после го бе сграбчил за тила и бе притиснал устните му към своите. Целувката бе сторила онова, което бе целяла — да прогони всяка мисъл от тоалетната, оставяйки единствено физическите усещания.

След това всичко бе протекло като по ноти. Два пъти.

Когато всичко свърши, мъжът не му бе предложил телефонния си номер. Беше се справил забележително, но беше очевидно, че това му бе за пръв и последен път… и Куин нямаше нищо против. Бяха се разделили без да си кажат нито дума и всеки от тях бе тръгнал по пътя си. Червенокосият — обратно към бара, а Куин — навън, за да обикаля сам из улиците на Колдуел.

Единствено приближаването на зората го бе накарало да се прибере в имението.

— Мамка му… — изруга на глас.

Цялата нощ беше упражнение по това как да влоши едно бездруго гадно положение. Вярно, в живота имаше моменти, когато заместителите работеха — като например да изпратиш някой друг да гласува от твое име на заседание на съвета. Или когато ти трябва нещо от супермаркета, да дадеш списъка на някой доген. Или когато си обещал на някого да играете билярд, но си твърде пиян, за да държиш щеката, така че някой друг го прави вместо теб.

За съжаление, този механизъм на заместване определено не действаше, когато си мечтаеш ти да си онзи, отнел нечия девственост, но понеже не си, да решиш, че следващата най-добра идея е да отидеш на клуб, да откриеш някой, който прилича на него (като например, по това, че има същата коса) и да го изчукаш.

В този случай резултатът бе, че се чувстваш изпразнен и то не защото си еякулирал, докато не ти е останала и капчица.

Застанал в тунела, съвсем сам, Куин се чувстваше съвършено празен в собствената си кожа. Като град, в който не бе останал жив човек.

За съжаление, либидото му изобщо не бе изчерпало потенциала си за страхотни идеи. В тихата си самота Куин започна да си представя какво би било, ако вместо братовчед му, той бе слязъл по стълбите заедно с Блей, за да отидат на вечеря. Ако той делеше не само леглото, но и стаята си с него. Ако се изправеше и заявеше: «Хей, това е моят партньор…»

Засечката на ума му, която последва малката му фантазийка, беше толкова пълна, че сякаш го бяха ударили по главата.

И точно там беше проблемът, нали така?

Докато потъркваше очите си с различен цвят, той се замисли за това колко много го беше ненавиждало семейството му беше израснал, вярвайки, че генетичният му дефект да има едно синьо и едно зелено око означава, че е ненормален изрод, а те се бяха държали с него така, сякаш бе срам за рода им.

Всъщност, беше дори по-лошо. В крайна сметка го бяха изритали от вкъщи и бяха изпратили бранителите на честта да му дадат урок. И именно така той бе станал уокър.

А като си помислеше, че така и не бяха разбрали за другите «ненормалности», които се криеха в него. Като например това, че искаше да бъде с най-добрия си приятел.

Исусе, изобщо не му трябваше огледало, за да види истинското си лице — на измамник и страхливец… но не можеше да направи нищо по въпроса. Беше заключен в килия без ключ, натикан в нея заедно с години на обиди, нанасяни му от семейството. Истината зад необуздания му характер бе, че е слабак. Виж, Блей беше силен. Уморен да чака, той бе обявил кой е в действителност и бе намерил някой, с когото да бъде.

По дяволите, това му причиняваше болка.

Куин изруга, прекъсна вътрешното си хленчене и се насили да продължи напред. С всяка крачка се стягаше все повече, потискайки бъркотията, която цареше в него и подсилвайки вътрешните си укрепления.

Животът беше постоянна промяна. Блей се бе променил. Джон се бе променил.

А той очевидно беше следващият, тъй като просто не можеше да продължава така.

Докато влизаше в тренировъчния център през задния вход на офиса, реши, че ако Блей е успял да отгърне нова страница, значи и той може да го стори. Животът бе това, което човек сам направеше от него — независимо къде те запратеше съдбата, свободната воля означаваше, че можеш да направиш от това, което имаш, всичко, което поискаш.

А той определено не искаше онова, което имаше в момента. Анонимния секс. Отчаяната глупост. Изгарящата ревност и съжалението, което не му даваше мира и което не водеше доникъде.

Тъй като нямаше тренировъчни класове, съблекалнята беше празна, така че той се преоблече съвсем сам, нахлузвайки черни гащета и чифт черни маратонки.

След това включи стереоуредбата и започна да прехвърля песен след песен с дистанционното, докато не стигна до «Клинт Истууд» на «Горилаз». После отиде до бягащата пътека. Мразеше да тренира… направо ненавиждаше цялото безмозъчно бягане, като хамстер в малкото си колело. По-добре да се чука или да се бие, както винаги казваше.

Само че когато си заклещен между четири стени заради слънцето навън, и си твърдо решен да се отдадеш на сексуално въздържание, да бягаш, без да стигаш никъде, бе съвсем уместен начин за изразходване на енергията.

Засили темпото и затича, припявайки на музиката.

Съсредоточен върху боядисания в бяло бетон, той слагаше крак пред крак, отново и отново, и отново, докато от ума и тялото му не остана нищо освен ритмичните стъпки, ударите на сърцето му и потта, оросила голите му гърди, стомаха и гърба.

За първи път в живота си не усили машината докрай. Скоростта беше нагласена така, че той да поддържа равномерно темпо, на което можеше да издържи с часове. Когато се опитваш да избягаш от себе си, обикновено клониш към шумното и натрапчивото, към крайностите и безразсъдството, защото това те кара да се стегнеш и да се вкопчиш със зъби и нокти в скалите, които сам издигаш пред себе си. Точно както Блей, Куин също оставаше верен на себе си: макар да му се искаше да не крие истинската си същност и да бъде заедно с мъжа, когото… обича, не можеше да се принуди да го стори.

Но по дяволите, поне можеше да престане да бяга от собствената си страхливост. Трябваше да бъде верен на себе си — дори ако това го караше да се мрази до дъното на душата си. Защото тогава може би най-сетне щеше да престане да отвлича вниманието си със секс и алкохол и да си изясни какво всъщност иска. Освен Блей, разбира се.

Загрузка...